Елизабет Адлър
Наследство от тайни (35)

Глава 35

Ню Йорк

Осем години след като напусна Якоб де Лаури, името на Нед Шеридан се свързваше с театъра, макар че той твърде често беше извън града, правейки турнета надлъж и на шир из Америка. Имаше също така и представления в Канада, и няколко пътувания до Европа, за да играе в любимия си град Лондон, където го посрещаха също толкова бурно, колкото и другата звезда, Виола Алън, крехка красавица от типа, който англичаните обожаваха. Търсеха го най-известните продуценти и всяка седмица получаваше дузина нови сценарии за пиеси.

Живееше под наем в охолен апартамент на Пето авеню и Трийсет и осма улица и го беше напълнил с разкошна мебел, картини и книги. Делеше го с едно сладко и обичливо момиче на име Мери Ан Лий, която наричаше „Лъки“, защото, откакто я беше срещнал през една тъмна дъждовна нощ в Балтимор преди четири години, бе започнал феноменалният му успех. Неговата кариера беше скочила от второстепенни роли до ранга на звезда и името му се изписваше по афишите на театрите от Ню Йорк до Сан Франциско.

Лъки Лий беше двайсет и двегодишна, и като Нед тя винаги беше мечтала да стане актриса, още като момиченце в Милуоки. Чичо й беше носил театъра в сърцето си: неговата майка, аржентинка, бе танцьорка и той водеше племенницата си на всяко шоу, гостуващо в града.

Чичо й почина, когато тя беше на тринайсет и оттогава театрите престанаха, но малката Мери Ан вече бе запленена от този нереален свят. Тя изчака до шестнайсетата си година и тогава избяга от дома си с двайсет долара в чантичката си и се присъедини към трупата на Джордж Тайлър, „Мис Филаделфия“, които кръстосваха страната винаги в недоимък и винаги на крачка от финансовото бедствие.

Напълно необучена, Мери Ан каза на Нед, че са я приели в масовите сцени заради хубавичкото й лице и още по-хубавите крака. Една вечер трупата бе изпаднала в криза за пари — не беше останал нито цент — когато изведнъж се разбра, че бяха забравили да купят на актьорите обувки. Джордж Тайлър, който не беше продуцент и който лесно се плашеше от временния недостиг на средства, винаги имаше по някоя блестяща идея и отиде при местния гробар. Той направи сделка за няколко чифта лачени обувки, каквито се използваха в тази професия. На премиерата актьорите танцуваха с обувки за покойници.

Така беше в шоу бизнеса, откри скоро Мери Ан, винаги на границата между тоталния успех и провала.

Когато „Мис Филаделфия“ беше разпусната или по-скоро се сгромоляса, Мери Ан си намери работа в една подобна пътуваща трупа, където поработваше от време на време.

Тя беше осемнайсетгодишна, когато шоуто, в което участваше в Балтимор, неочаквано се провали, и шефовете й веднага напуснаха града, без да платят дълговете си, както и заплатите на актьорите. Имаше пет долара на свое име, няколко чифта обувки за танци и малко дрехи. Това не бе достатъчно, за да стигне до Ню Йорк и тя стана келнерка в най-престижния хотел в града, сервирайки за закуска кафе и яйца на преуспяващи джентълмени. Една сутрин Харисън Робинс влезе и поръча две пържени яйца, бекон и препечени филийки и се настани да чете вестника си.

Мери Ан го позна веднага. Снимката му се беше появила във всички местни вестници през тази седмица, застанал до клиента си, симпатичния и много известен актьор Нед Шеридан, и тя разбра, че ако някой можеше да й намери работа, това беше той.

— Извинете ме, сър — каза тя, заставайки колебливо до масата, стиснала с две ръце каничката с кафето.

Харисън я погледна над вестника си, забеляза че е красива и се усмихна.

— Аз ще взема чай, благодаря — каза той и си помисли, че келнерката с хубавите очи и черната коса заслужава поне долар бакшиш.

— Господин Робинс, сър — каза тя забързано. — Аз съм актриса, само танцьорка, засега. Започнах тук, когато шоуто ни се провали и менажерът изчезна, без да ни плати.

— Много лошо — каза Хари съчувствено. — Но така е в шоубизнеса. Има хубаво, но има и страшно много лошо.

— Имам нужда от работа, сър, и се чудех дали нямате нещо подходящо? Каквото и да е. Искам да кажа, дори бих работила зад сцената, ще гладя костюмите, или… или каквото и да е…

Гласът й притихна и Харисън въздъхна, питайки се защо младите момичета никога нямаше да научат, че дори и с талант светът на театъра беше хазарт, в който по-често се губеше, отколкото се печелеше. Макар че беше красива, той би се обзаложил, че нямаше подготовка, нито опит, нито талант, освен външността й, заради която е работила като танцьорка в третокласно шоу, където не са имали пари да й плащат. Все пак, самият той бе преживял много тежки, безпарични години, за да бъде нелюбезен, освен това тя беше хубава и много сладка.

— Елате при мен следобед в театъра. Около два и половина — каза той, обръщайки се към вестника си. — Ще намеря нещо за вас, макар че сигурно няма да е така платено като келнерството.

Това нямаше значение. Мери Ан би отишла навсякъде, по всяко време, само и само да бъде близо до сцената отново, вместо да сервира кафе и чай всяка сутрин.

Денят беше дъждовен и обувките и палтото й подгизнаха, докато стигне до театъра. Каза на сценичния портиер, че има среща с господин Робинс и беше отпратена, с полепнала на очите коса и квакащи обувки, към гримьорната на господин Шеридан, за да го намери.

Тя почука на вратата и един чудесен плътен глас каза:

— Влез — правейки думите да звучат като поема. Тя отвори вратата и застана на плюшения червен килим на Нед Шеридан, напълно стъписана, взирайки се в очите на най-хубавия мъж, когото беше виждала.

— Приличате на окъпано котенце — каза той мило. — Коя сте вие?

— Мери Ан Лий, сър — каза тя, отчаяно опитвайки да отърси капките от косата си, при което го напръска.

Харисън Робинсън нахълта в гримьорната точно в този момент, размахвайки една телеграма.

— Пробихме, Нед — извика той триумфално. — Форман се съгласи. Цялото шекспирово турне. „Както ви се харесва“, „Хамлет“ и „Крал Лир“. Най-високо заплащане, в дузина най-добри театри в страната и накрая Бродуей. Най-добрият сценограф, костюмите правени в Милано. И ще можеш да си избираш сам състава. Божичко, момче, получихме всичко, което искахме. Най-накрая постигна всичко.

Нед погледна Мери Ан и обясни.

— Винаги казваха, че не мога да изиграя Шекспир. Сега имам шанс да се докажа. Може би защото малкото мокро чернокосо котенце просто влезе и ми донесе късмет.

— Тя се надява на работа — каза Хари през смях.

— Получава я — отсече Нед. — Като мой талисман. „Лъки“ е на заплата от този момент. И ще дойде на Шекспировото турне с нас. — Той отново я погледна по-внимателно и добави, мислейки си за Лили. — Освен това ти ми напомняш за едно момиче, което познавах някога, отдавна. — С малко тъжно вдигане на рамене, той пое отново на репетиция, сякаш вече беше забравил за Мери Ан.

И така, Лъки беше приета в трупата на Шеридан и получи работа като помощник по костюмите и второстепенни роли от време на време. И постепенно през дългите самотни вечери във Филаделфия и по-късно на път, Нед Шеридан осъзна, че е влюбен в нея. Каза си, че не е само защото тя му напомняше за неговата ирландка Лили, тя също беше сладка, срамежлива и обичлива и не след дълго те станаха любовници.

Шекспировото турне беше пълен успех, издигайки Нед до позицията на сериозен актьор вместо просто симпатичен изпълнител на комедийни роли, които продуцентите му бяха възлагали в миналото. След триумфалната премиера на Бродуей те се превърнаха в звезди, а цената скочи на три долара за билет, сума нечувана за времето. Играеха пред пълни салони, докато театърът излезе в лятна ваканция.

Лъки се премести в новия апартамент, който Нед купи и се отказа от това да се прави на негова любовница. Тя беше срамежлива, но всички около Бродуей я познаваха и знаеха, че е любовница на Нед. Той не й беше предложил брак, макар че се надяваше да го направи. Винаги, когато му се приискваше, той си казваше „Не сега, един ден отново може да срещнеш Лили.“

Той беше виждал сина на Лили, тъмнокосо, намусено момче, което изобщо не приличаше на нея и което никога не си правеше труда да бъде любезно с някого. Но той никога не откри Лили, макар да беше наел частен детектив за повече от година, след като тя замина. Лили беше изчезнала без следа. От осем години я нямаше и единственият контакт с нея бе банковият превод, който майка му получаваше всяка година, хиляда долара за момчето. Той беше изпращан всеки път от различен град, от толкова отдалечени места като Сейнт Луис и Чикаго.

Двамата с Лъки живееха заедно от четири години и тази вечер той отново имаше премиера на нова пиеса. Турнетата не бяха минали без проблеми. Водещата актриса беше напуснала и бе заменена само преди седмица от темпераментната и буйна непозната Джулиет Скот, и Нед се чудеше унило дали щастието му беше изневерило, докато отиваше на последната репетиция. За първи път в живота си той не очакваше с нетърпение премиера и, без значение какво казваше Харисън, някакво чувство за нещо съдбовно помрачаваше целия му ден.

Макар че се усещаше пролетта по цветовете на дърветата и мириса на люляци, Лили Адамс беше облечена с палто от златна лисица, когато отиваше на следобедната си обиколка с каретата из чаровните улици на Бек Бей и Бийкън Хил. Нейният скъп файтон беше лакиран с любимия й нюанс на виолетово и тапициран със светлосива кожа, а кочияшът бе облечен със същия цвят на ливреята, подхождащ с цвета на двата красиви коня.

Лили минаваше всеки ден по същия маршрут в дъжд, сняг и слънце. Всеки следобед преди да тръгне тя закичваше свежи виолетки зад ушите на конете и на шапката на кочияша, а на себе си закичваше същите цветя към диамантената брошка. Минаваха за около час покрай важните къщи на Бостън, където никога не бе канена. Чаровна малка усмивка огряваше лицето й, но очите й блестяха с неутолим гняв, когато гледаше отляво надясно като жена, която бърза за гости, макар истината да беше, че нямаше къде да отиде.

Есенните и зимните месеци бяха най-тежките — нейният съпруг бе зает с лекции или на събрания с колеги. Дори когато той си бе у дома, винаги беше потънал в книгите си. Понякога канеше някой чуждестранен академик на вечеря. Те не знаеха, че Лили е социално неприемлива и тогава тя играеше любезна млада домакиня, облечена в скъпа рокля и хубави бижута. Но на партито никога не присъстваха други жени и тя ги оставяше в библиотеката с тяхното порто и пури, и интересните разговори, в които толкова й се искаше да участва.

Тя живееше в Бостън от осем години, от шест беше госпожа Адамс и всяка година беше по-самотна от предишната. Бе омъжена за културен човек, зает със собствените си дела, който предполагаше че на нея й е достатъчна собствената й компания, както беше при него, и че е напълно щастлива да седи зиме пред камината, разлиствайки някоя книга или бродирайки още един гоблен, също както правеше нейната майка. Само нейните майка и татко бяха истински влюбени.

През тези дълги зими тя живееше за писмата на сестра си и й отвръщаше с пространни писма, описвайки един живот, изпълнен със забавления и радости, приятели и познати. Това беше живот, който не съществуваше. Единствените истини в писмата й към сестра й бяха, че е омъжена за богат, мил, по-възрастен мъж, че имаха къща в най-хубавия квартал на Бостън и че чрез брака си е свързана с някои от най-старите родове в страната.

„Макар че, скъпа Сиел — пишеше тя снобски, — това, което американците наричат старо не е същото, което у нас се разбира. Те говорят за три или четири поколения, а ние говорим за няколкостотин години.“

Но тя не й пишеше, че тези добри стари родове не общуват с нея.

Всеки път, когато отиваха в Европа, тя си правеше планове как би могла да се срещне със сестра си, но засега не се осъществяваха. Винаги отиваха в Италия и Франция, а Сиел по това време се прибираше за лятната ваканция в Арднаварна и лорд Молино никога не й позволяваше да пътува за другаде.

През тези италиански лета Лили ставаше друга жена. Младостта й отново разцъфваше под топлото тосканско слънце. Пиеше младо червено вино и ядеше зелени маслини и домати, набрани от полето, и хляб, изпечен в голяма пещ от селския пекар. Обличаше се с блузи с деколтета и тънки памучни поли, които скъсяваше, за да се катери по зелените хълмове. Ходеше боса, със свободно пусната коса по студените мраморни тераси на вилите от четиринайсети век и се возеше с гондола по каналите на Венеция. Къпеше се в хладните солени води на езерото Гарда и езерото Комо и пиеше малки чашки горчиво кафе сама на терасите, винаги закичена с любимите си виолетки. Но винаги си оставаше аутсайдер, гледащ с копнеж преминаващия парад.

През тези летни пътувания до Европа тя отново се превръщаше в момиче, докато съпругът й сякаш остаряваше още повече. Ставаше вглъбен, завладян от търсенето на редки първи издания и ръкописи, докато тя се отдаваше на търсене на живот. Кръвта се плискаше във вените й като италианско вино, и макар че беше твърде плаха, за да флиртува понякога очите й се спираха замислено на някой симпатичен младеж и тя се чудеше кой ли е той, какво ли щеше да каже, ако го заговори, как ще реагира, ако му каже: „Самотна съм. Помогни ми.“

Съпругът й не беше пламенен мъж и Лили си казваше, че трябва да му бъде благодарна за това, но тя беше млада, само на двайсет и шест. Беше красива и мъжете я обожаваха, както винаги бяха правили. А тя толкова искаше да бъде обичана.

Но, разбира се, никога не говореше с хубавите млади италианци и през октомври отново се връщаше в Бостън. Отново започваха следобедните обиколки в опит да покаже на обществото, че не я интересуваше какво си мислеха. А през нощта лежеше будна, мислейки си безкрайно за грешките, които я бяха довели в този охолен затвор. Когато зората надникваше през пердетата, тя най-после заспиваше и винаги сънуваше Арднаварна. Беше все същият стар познат сън, в който бе обожавана, глезена като принцеса в центъра на любимото семейство, с понитата и кучетата й, и разходките й с Фин О’Кийфи. И само в сънищата си тя бе отново щастлива.

През време на втората година от брака им една млада жена се кандидатира като обща прислужница в тяхното домакинство. Лили не беше наела икономка, тя знаеше твърде добре как да се справя със собственото си домакинство и лично разпита кандидатката за работа.

Жената чакаше в отделението на слугите, до кухнята, стоейки нервно в ъгъла до вратата, сякаш очакваше да бъде изхвърлена за това, че е посмяла да стъпи в такава важна къща. Престилката й беше достатъчно чиста, но роклята й бе износена, безцветно сива, цвета на бедността, и тънкият вълнен шал, който беше наметнала през раменете си, бе закрепен с игли. Лили знаеше, че това няма да я предпази от студа и макар че обувките на жената бяха внимателно лъснати, тя можеше да се закълне, че по тях има дупки. Сърцето й се разтопи от състрадание и тя разбра, че ще й даде работата, макар че не изглеждаше достатъчно силна, за да вдига тежките цинкови кофи с вода.

— Аз съм силна, госпожо, и работя много — каза жената тревожно, прочитайки мислите й. Тя не беше очаквала да разговаря със стопанката на къщата. Никой не го правеше, винаги се говореше с икономката и тя гледаше върховете на износените си ботуши.

— Разбирам, че нямаш желание да живееш тук — каза Лили внимателно. — Защо така?

— Имам седем деца, за които трябва да се грижа, госпожо.

— А имаш ли съпруг?

— Да, имам си съпруг. И той има работа. Донася по дванайсет долара на седмица, но това не е достатъчно за седем гърла. Най-големият е само на десет и работи като вестникар. Не е на добро място и изкарва само по два долара седмично. Но се старае — добави тя с горчивина. — Разбира се, вие не бихте разбрали такива неща, госпожо.

Тя погледна към Лили и очите й се разшириха. Приближи се и я зяпна с отворена уста.

— Не мога да повярвам — възкликна тя. — Това е тя. Тази, която спаси съпруга ми на „Хиберния“. — Падайки на колене, тя хвана полата на Лили и я целуна благодарно, сякаш беше пред самия папа. — Мислех, че сте мъртва — извика тя. — Бях с вас у Шериданови. Името ми е Мери О’Дуайър. „Няма да издържи до сутринта“, ни казаха, когато ни превозиха до Бостън. И аз разбрах, че никога няма да имам шанса да ви благодаря за това, което сторихте. Но аз запалих свещичка за вас, госпожо, в Свети Стефан. И оттогава винаги ви споменавам в молитвите си. И сега чудото стана.

Лили я гледаше ужасена. В началото си помисли, че жената сигурно знаеше за бебето, но бързо осъзна, че не би могла да знае, че е бременна. Никой не беше знаел, дори Шериданови, докато сама не им беше казала. Тя въздъхна облекчено. Нямаше опасност Джон да научи. Но тя си спомни собствената си борба за оцеляване, как търсеше работа също като тази жена, и сърцето й се размекна.

— Не искам ти да бъдеш моя кухненска прислужница — каза тя.

Жената изглеждаше разочарована и се изправи на крака. Зачервена, възвръщайки достойнството си, тя каза:

— Съжалявам госпожо, може би не трябваше да казвам това. Не исках да бъда нелюбезна, а просто да ви благодаря.

— Вместо това искам да бъдеш моя лична камериерка — каза Лили. — Ще се грижиш за моите стаи. Ще се грижиш за дрехите ми и ще ме придружаваш, когато отивам на пазар. Аз ще ти осигуря униформа и поради особеното си положение и факта, че няма да живееш тук, ще ти плащам допълнително. — Тя се поколеба, разкъсвана от раздвоение. Искаше да й помогне, но разбираше, че не може да й плаща повече, отколкото съпругът й печелеше, защото по този начин той би бил унизен. Тя каза:

— Ще ти плащам по десет долара на седмица.

Жената я гледаше с ококорени очи. Тя би била доволна, ако можеше да изкарва и по пет долара на седмица, лъскайки подове. Тя не знаеше какво да каже и застиска ръцете си, сдържайки сълзите на благодарност.

— Бог ще ви благослови за смелото ви сърце и щедростта ви, госпожо — успя да промълви накрая тя.

Лили сви рамене. Не мислеше, че Бог ще е толкова добър с нея.

— Ще ме наричаш госпожо Адамс или мадам — каза тя, давайки й двайсет долара аванс да започне от следващия ден.

Лили имаше нужда от лична прислужница толкова, колкото и от оберкелнер, но поне беше направила нещо за своята сънародничка, и се почувства добре. Джон беше много богат човек и тя можеше да си позволи да помага на другите. А кой имаше повече нужда от помощ от сънародниците й? Колкото повече мислеше, толкова повече й харесваше идеята и започна да планира как да получи подкрепата на съпруга си.

Тази вечер тя облече любимата на Джон тъмносиня кадифена рокля и сапфирените обици, които бяха останали от баба му. Беше наредила на готвачката да приготви любимите му блюда и след пищната вечеря придума съпруга си да дарява по десет хиляди долара годишно в помощ на гладуващите й сънародници. Парите бяха поделени между ирландските квартали и до всеки шеф беше изпратен чек с молбата името Адамс да не се споменава. Както и специалната молба на госпожа Адамс парите да се дават на ирландските жени.

От четири години вече парите помагаха на много окаяни жени. През това време Мери О’Дуайър се бе превърнала в отлична лична камериерка. Съпругът й караше каретата за доставки на „При Даниел“ и те се считаха за хора късметлии. Бяха взели под наем къща в покрайнините на бордеите, благодарение на Лили децата им бяха добре нахранени и топло облечени през зимата и всички, с изключение на най-малкото, ходеха на училище.

Но времето все още се нижеше бавно и, въпреки цветовете по дърветата, в този пролетен следобед Лили усещаше кръвта да изсъхва във вените й.

 

 

Същата сутрин, когато Нед Шеридан мислеше мрачно за премиерата, Лили прочете името му в театралната колона на Бостън Хералд. „Нед Шеридан изоставя Шекспир заради модерната драма“, гласеше заглавието. Вестникът трепереше в ръцете на Лили, толкова беше изненадана, че съпругът й я попита дали е добре, но тя едва го чу. Беше погълната в четене на това, колко велик актьор е Нед, за прехваления му Хамлет и трагичния му Лир. Звезда сред звездите, го наричаше статията, и смел човек, рискуващ поставянето на пиеса от съвсем неизвестен автор.

Лили си спомни как той й беше казал, че един ден ще бъде звезда. Това беше, когато й предложи да се омъжи за него. И тя бе отказала, защото това би означавало да задържи бебето.

Помисли си тъжно колко е пълен и щастлив животът му в сравнение със самотното й съществуване, и разбра, че нищо на земята не можеше да й попречи да го види.

Тя каза:

— Аз отивам да пазарувам, Джон.

— Както искаш, Лили.

— В Ню Йорк — доба ви тя.

— В Ню Йорк? — повтори той изненадано.

— Има една нова дизайнерка, от Лондон, с най-новото… освен това промяната ще ми се отрази добре. Скучно ми е…

Той веднага се почувства виновен заради собствените си занимания.

— Разбира се, че ще отидем в Ню Йорк. Ще останем няколко дни, ще правим каквото искаш. Следващата седмица, може би, или по-следващата.

— Аз тръгвам сега, Джон. Днес. И ще отида сама. Няма да ти хареса да ме придружаваш по магазини и шивачи. Освен това, ще ми се отрази добре. Ще бъда в безопасност, ще отседна в най-добрия хотел — добави Лили, преди той да може да откаже. — И ще ти донеса подарък.

Два часа по-късно тя беше във влака за Ню Йорк, сама. Нае апартамент в хотел на Пето авеню и нареди да изпратят камериерка да разопакова нещата й. След това взе ароматна вана и се облече толкова внимателно, сякаш отиваше на среща с любовник, с копринени чорапи, високи обувки, черна рокля с широко деколте и дълги тънки ръкави. Камериерката закопча дузината сатенени копчета и я гледаше възхитено в огледалото, докато тя събра черните си къдрици и ги закопча с диамантена диадема. Добави дълги диамантени обици, но се отказа от колието. Метна си яката от черна лисица, огледа се в огледалото и после взе файтон до Бродуей.

Фоайето на театъра беше пълно с шумни, смеещи се, скъпо облечени хора и тя се усмихна, усетила се отново в стихията си. Хората се обръщаха да я погледнат възхитено — красивата жена, самотна сред тълпата. Разбира се, нямаше билети.

— Не и за премиерата на Нед Шеридан — казаха й.

Несломима, тя заобиколи до служебния вход.

Портиерът я огледа, след това свали шапка и се изпъна:

— Мога ли да ви помогна, мадам? — попита той почтително.

— Тук съм, за да се видя с Нед Шеридан.

Той поклати глава разколебано.

— Господин Шеридан не се вижда с никого, мадам, не и преди премиера. Не преди края на шоуто.

— Той ще поиска да се види с мен — каза тя самоуверено. — Кажете му, че Лили Молино е тук.

— Да, мадам — все още клатейки глава разколебано той отвори тежката черна врата и изчезна вътре, оставяйки я да трепери от студ и вълнение отпред.

Харисън Робинс отвори вратата на гримьорната на Нед. Когато портиерът му каза с настоятелен шепот, че Лили Молино чака да се види с господин Шеридан, той бързо излезе навън и затвори вратата след себе си.

— Лили Молино? — повтори той невярващо, макар винаги да беше очаквал, че един ден тя ще се появи. И, вярна на мнението му за нея като за проблем, тя се бе появила в най-неподходящия момент на премиерата, двайсет минути преди Нед да излезе на сцената.

— Кажи й, че господин Шеридан не може да се вижда с никого преди представлението. — Но тогава той осъзна, че Лили не е от хората, които биха приели „не“ от портиер. — Сам ще й кажа — каза той и тръгна решително по тъмния коридор.

Лили се обърна, с огряно от усмивка лице.

— О — каза тя разочаровано. — Вие не сте Нед.

Тя тръгна към него и Харисън веднага разбра защо Нед си е паднал по нея. Макар че театърът бе пълен с красавици, Лили беше най-хубавата жена, която беше виждал. Имаше някаква пленителна грация в извивката на главата й, във въпроса в нейните очи и в полуусмивката на устните й. Дори гласът й бе мек и мелодичен.

— Надявах се да видя Нед — каза тя, стискайки яката на шията си.

Тя наистина беше проблем, който Харисън бе очаквал, че ще бъде, и той разбра, че не може да направи нищо. Не можеше да я скрие от Нед и знаеше че когато Нед я видеше, той щеше да бъде загубен. Загубен в любовта си към госпожица Лили Молино. Отново.

Той каза:

— Нед не може да разговаря с никого преди представлението. Разбирате защо, нали? Той има много трудна роля. Трябва да се концентрира и вие само ще го разсеете.

— Аз съм стара приятелка — каза тя бързо. — Но разбира се, няма да го безпокоя. Бих желала да видя пиесата, но няма билети.

— Поне с това ще мога да ви помогна. — Той я придружи обратно до фоайето и каза на служителя да я настани в ложа С като негова лична гостенка. Добави, че ще дойде при нея след представлението и забърза към гримьорната на Нед.

 

 

Фин О’Кийфи се забави в офиса и поради това закъсня за спектакъла. Имаше проблеми във финансовия свят, слухове за банкови фалити и рецесия. За разлика от много други от неговата професия, които твърдяха, че това са само преувеличения и че няма причина за тревога, той беше загрижен. Беше останал до късно специално, за да говори с Корнелиус Джеймс за една тревожна информация, която беше получил от познат в една от големите банки, за предполагаемата ненадеждност на голяма компания, но Корнелиус не изглеждаше загрижен.

— Това се случва на всеки няколко години, Фин — всички се паникьосват, пазарът полудява за няколко седмици, акциите падат и всички предричат края на света. После всичко се оправя и умните, купили на ниски цени, продават отново на инфлиралата цена и правят удар. Добър трик е, когато стане.

Но Фин все още имаше неприятното предчувствие, че не всичко е наред. То още не го напускаше, когато взе Джесика Райрън, момичето му за тази вечер, от къщата на родителите й на Пето авеню, и той се извини за закъснението.

— Разбирам, момко — каза баща й. Той беше ирландец от графство Килкъни, успял преди петнайсет години, попадайки на петрол, след като беше прекарал половината си живот из пустините и скалите. Сега си бе построил голяма къща на Пето авеню, с петнайсет мраморни бани. Имаше три дъщери на възраст за женене и гледаше много благосклонно на Фин О’Кийфи.

Джесика беше руса и достатъчно хубава, макар и не истинска красавица. Но тя бе „добра партия“ и на баща й беше приятен фактът, че Фин е ирландец — хубав и успяващ в една сфера, в която малко от сънародниците му бяха проникнали: затворения, тесен свят на Уолстрийт и банките. Също така му беше приятен фактът, че той бе ирландец, успял с ума си, а не с пот на чело.

Залата беше тъмна и първото действие вече беше започнало, когато Фин придружи Джесика до ложата, където бяха други техни приятели. Всички погледи, освен неговия, бяха приковани върху звездата Нед Шеридан, чийто хипнотизиращ глас изпълваше театъра.

Фин просто не можеше да се съсредоточи върху пиесата. Той си мислеше неутешимо за това, което беше казал Корнелиус и как би трябвало да му вярва, но нещо вътре в него му казваше „не“. Той разбираше, че това би означавало да тръгне срещу правилата на Корнелиус, но бе решен да заложи на собствената си интуиция. Досега винаги бе действал така и никога не беше бързал. Утре щеше да се освободи от акциите на определени компании, които всички други считаха за сигурни. Ако сбъркаше, щеше да загуби клиенти и щеше да струва цяло състояние на собствената си компания. А Корнелиус току-що му бе казал, че бърка. Но ако беше прав, щеше да спаси състоянието им.

Пиесата изглеждаше безкрайна и когато най-сетне се спусна последната завеса, Фин ръкопляскаше с облекчение. Публиката стана като един, за да приветства Нед Шеридан. Джесика му прошепна колко добър е Нед и той кимна любезно, макар че не беше чул и една дума от диалога.

Той си мислеше, че публиката никога нямаше да престане да пляска и да го остави да се прибере у дома. Погледът му се плъзгаше безспирно из залата, спирайки заинтересувано върху самотната жена в ложата отсреща. Тя беше в полусянка, но в профила и гордата извивка на главата й имаше нещо странно познато. Той сви рамене, просто още една красива жена, Ню Йорк беше пълен с такива. Но той харесваше красивите жени и я наблюдаваше. Зърна за миг лицето й, когато тя наметна кожената яка на раменете си и се обърна.

Това беше лице, което той познаваше в сънищата си, в загубените си надежди и в спомените си. Каза си, че не може да е истина, че просто е халюцинация. Той гледаше в своята мечта. В своята любов. Той гледаше в Лили.

— Всичко наред ли е? — попита Джесика загрижено.

Фин я погледна безизразно, сякаш беше забравил за съществуването й. После си спомни, че трябваше да ходят на вечеря в „При Шери“. Каза й да тръгне с приятелите им, защото той трябва да се върне в офиса, за да свърши нещо спешно.

Проби си път през тълпата на покритите с червен килим стълби към фоайето, оглеждайки се тревожно наоколо. Хвана един служител и, пъхайки десет долара в ръката му го накара да научи коя е била самотната дама в ложа С и дали някой знае къде е отишла. Но човекът се върна с новината, че тя била влязла в последния момент и никой не я познава.

Фин стисна юмрук и го удари в дланта си. Можеше да се закълне, че беше Лили, знаеше го. Тя беше в сърцето му, главата му, интуицията му, и той знаеше, че това е тя, както знаеше за акциите. Излезе на улицата, с ръце в джобовете, гледайки отминаващата тълпа, със свити срещу вятъра рамене, надявайки се, че може да я види, но скоро всички се разотидоха и той остана сам на тротоара.

Отиде в Делмонико и си взе чаша уиски на бара. Лицето му беше бледо и напрегнато, и барманът, който го познаваше добре, каза загрижено:

— Добре ли сте, господин О’Кийфи? Изглеждате като човек, който е видял призрак.

Тревожните очи на Фин срещнаха неговите.

— Прав си, Мак — каза той горчиво. — Само че не беше призрак. Беше демон.