Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 25

След удара по главата Рори О’Донован никога вече не се възстановил напълно. Той заеквал, препъвал се по стълбите и залитал по паветата. Леденият зимен вятър влошавал кашлицата му и той отслабнал още повече. Майка му отчаяно клатела глава от тревога за най-големия си син. Той бил единственият член на семейството, който можел да работи и да изхранва децата й, и тя не знаела какво да прави.

— Ех, ако Фин О’Кийфи беше държал парите у себе си — въздишала тя, — никой не би посмял да нападне нито него, нито пък онзи юначага Даниел, както направиха със сина ми.

Фин и Даниел, които седели в тъмното си мазе, хиляди пъти съжалявали, че не са направили същото.

В мечтите си Фин си припомнял дивото вълнение от това, че имал пари. Струвало му се, че отново докосва златните монети и вижда как като с вълшебна пръчица се превръщат в долари, толкова много долари, че не можел да ги преброи. Но на ослепителната студена дневна светлина отново трябвало да приеме факта, че двамата с брат си живеели благодарение на неохотната благотворителност на жителите на Бостън, които мразели ирландците, защото те били донесли бедността и болестите си в чистия им, благоденстващ град. Но бебетата и децата все пак трябвало да ядат и богатите бостънци наемали ирландките като прислужници в домовете си, а мъжете им — като строителни работници на новите си къщи. А безработните получавали малко храна, колкото да не умрат.

Винаги, когато намирали еднодневна работа: да разтоварват чували с въглища или брашно на пристанището, да копаят в каменните кариери или да заливат калната настилка в Бек Бей, Фин или Даниел разделяли оскъдните си надници на две и давали половината на майката на Рори.

— Вие няма да страдате, мисис О’Донован — неловко й заявявал Дан. — Ние с брат ми ще се грижим за вас, не се страхувайте — и въздишал дълбоко, защото нямал представа как ще спази обещанието си.

През една дъждовна априлска сутрин Фин минавал покрай общинската земя, когато един кон, който теглел хубава малка двуколка, се подплашил. Фин се обърнал при познатия звук от галопиращи копита и когато конят се изравнил с него, инстинктивно се хвърлил към главата му. Той увиснал с всички сили на теглича, а краката му се озовали в опасна близост с колелата, когато конят се разскачал и го повлякъл в калта. После животното спряло; изправило се на задните си крака, като ритало въздуха, но знаело, че е победено.

След минута всичко било свършило и той се усмихнал, доволен от себе си затова, че е хванал главата на коня, който въртял очи, цвилел и тъпчел на място, но скоро се успокоил.

Жената, която карала двуколката, била Биатрис Джеймс, съпруга на Корнилиъс Джеймс, един от най-богатите хора в Бостън. Тя огледала спасителя си от главата до петите, намръщила се при вида на скъсаното му сако, облечено на голо, защото ризата отдавна била станала вече на парцали, и на вързания на голата му шия шал. Погледът й се спрял на калните му панталони и на старите му скъсани обувки, натъпкани с вестници, за да пазят краката му от студа, на буйната му къдрава черна брада и гладни сиви очи… Потръпнала превзето.

Но отбелязала същевременно, че той добре се справя с конете и си казала, че в края на краищата младият нехранимайко току-що е предотвратил доста неприятен инцидент. Изрекла с благодарност:

— Трябва да ви благодаря, че ме спасихте, млади човече.

Фин свил рамене.

— Няма нищо, мадам — отговорил той и я погледнал. Тя била висока, с аристократичен вид и макар че дрехите й били прости, той познал, че са скъпи. Малката двуколка била страхотна и сигурно струвала луди пари, и той си помислил с надежда, че тя би могла да му даде някой и друг долар за награда.

Той умело прокарал ръка по нервната кобила, като я преглеждал за наранявания, и си припомнил конюшнята в Арднаварна. Въздъхнал с копнеж; усещал почти физически сладкия аромат на сено и чувствал силата на добрите коне между бедрата си.

Конят нервно потръпнал под ръката му и той предупредил жената:

— Да ви кажа, мадам, тази кобилка е прекалено нервна, за да се впряга.

— Но моят кочияш я избра лично — отговорила Биатрис, раздразнена от дързостта му. — Той каза, че от нея ще излезе чудесен кон за двуколката ми.

— Ами току-що видяхте, че е сгрешил, мадам. Тя е прекалено бърза за вас и е прекалено нервна. Дори с наочници ще бъде опасна. Повече я бива за надбягване, отколкото да върви по улиците.

Биатрис разбрала, че той е прав и потръпнала при мисълта за това, какво би станало с нея, ако двуколката се била обърнала. Извадила един долар от кесията си и му го подала. Той бързо го прибрал. Тя казала:

— Ще ти дам още един долар, момчето ми, ако ме закараш вкъщи.

Извадила от кесията си бяло картонче, на което били напечатани името и адреса й, и му го подала. Той го погледнал и тя шокирана разбрала, че той, естествено, не може да чете. Бързо му казала да я закара на „Луисбург Скуеър“.

Фин безмълвно скочил на мястото на кочияша и те потеглили в бърз тръс. Конят му се подчинявал напълно и Биатрис си помислила колко навреме Бог е изпратил младия ирландски безделник на пътя й.

Фин тихо подсвирнал от изненада, когато вкарал двуколката в двора зад голямата къща на „Луисбург Скуеър“. Четири коня любопитно вдигнали глави над вратите на конюшнята. Освен това имало две хубави карета и изящна покрита шейна, която се използвала, когато снегът и поледиците правели улиците непроходими за колесни возила. Фин пъргаво изскочил от двуколката и подал мръсната си ръка на мисис Джеймс. Тя сбръчкала нос с отвращение, пренебрегнала протегнатата му ръка и минала покрай него.

Лицето му се зачервило при спомена за онзи ден, преди много време, в двора на конюшнята в Арднаварна, когато брат му отмил мръсотията и вонята от него.

— Съжалявам, мисис Джеймс — сърдито изрекъл той, — но е трудно човек да се поддържа чист, ако е беден като мене.

Тя се извърнала и го погледнала. Той се бил обърнал към нея по име и тя разбрала, че вероятно е прочел името й на картичката, която му била дала.

— Значи все пак можеш да четеш — казала тя изненадано.

— Ми да, мога да чета. А също и да пиша. Освен това цял живот съм се занимавал с коне. Лорд Молино винаги казваше, че съм най-добрия коняр, който е виждал, а пък и нали тъкмо аз научих младия лорд Уилям да язди, когато всички бяха вдигнали ръце от него. Аз работех като коняр при граф, мадам, а брат ми беше ловец и пазач в имението, преди да дойдем тук и да започнем нов живот.

— Град като Бостън едва ли е подходящо място за работа за коняр и за ловец — казала тя остро.

— Не, мадам, не е — учтиво се съгласил Фин. — Обаче корабът ни се разби. Потъна край Нантъкет и нас ни докараха в Бостън. И ние останахме тук, щото нямаме пари да отидем на друго място.

Биатрис Джеймс оправила новите си ръкавици от сива козя кожа на тънките си китки и отново хвърлила дълъг и критичен поглед на спасителя си. Той определено се оправял с конете. Бил споменал за някакъв си лорд Уилям и за голямо имение в Ирландия. Разбира се, всички знаели, че ирландците са побъркани на тема коне, но тя се била убедила от опит, че това момче говори истината. Освен това проявил невероятна смелост.

— Почакай тук — казала тя, като му подала другия долар, който била обещала. — Ще поговоря със съпруга си и ще видя какво можем да направим.

Фин си прибрал долара. Раздрънкал двете монети и настроението му се повишило. „Божке“, казал си той, „и това ако не е късмет“. Изтичал до помпата в средата на двора и си измил ръцете и лицето с ледената вода. Изтъркал върховете на обущата си в крачолите на панталоните, свалил си каскета и си пригладил косата назад. Отново превързал шалчето си, придърпал сакото над голите си гърди и притеснено се заразхождал по павирания двор, като наглеждал конете, които протягали глави над вратите на конюшнята.

Корнилиъс Джеймс безмълвно го наблюдавал от стълбището. Той бил по-дребен и по-стар от жена си, с посивяла коса и хитри кафяви очи. Семейството му произхождало от Англия и невинаги било богато. Естествено, не били бедни като ирландците, били културни и образовани и живеели в пълни с книги и картини стари къщи. Той спечелил парите си с патентованото си откритие — машина, която се използвала в масачузетските фабрики за преработка на памук. Когато забогатял достатъчно, се оженил за Биатрис, дъщеря на най-прочутото семейство в Бостън, и като обединил капиталите им, той направил милиони на нюйоркската борса.

Корнилиъс и Биатрис Джеймс били богобоязливи презвитерианци. Ходели на църква всяка неделя и сутрешната и вечерната молитва били задължителни в дома им както за семейството, така и за прислугата. Мистър Джеймс се гордеел с благотворителната си дейност и заради жена си бил готов да наеме момъка, който бил рискувал живота си, за да я спаси.

Естествено, момъкът бил ирландец и той изобщо не се хванал на разказа му, че е работил като коняр в богато имение в Ирландия, защото било общоизвестно, че ирландците винаги можели да изопачат истината според обстоятелствата. Но след като видял как момъкът се отнася с конете, променил мнението си. Забелязал, че момчето знаело какво да прави, дори нещо повече — конете не му били безразлични. Личало си по начина, по който си говорело с тях.

— Млади момко — подвикнал той и Фин се изпънал, смъкнал каскета си и го загледал с широко отворени нетърпеливи очи. — Млади момко, аз съм Корнилиъс Джеймс — казал той, докато се приближавал към момчето. — Жена ми разказа какво се е случило и аз съм ти благодарен за помощта, която си й оказал. — Той сложил ръце зад гърба си и се залюлял напред-назад на пети, като пронизвал Фин с кафявите си очи. — Ти си дори по-млад, отколкото предполагах — казал той и се опитал да познае: — На колко си шестнайсет, седемнайсет?

— Почти на осемнайсет, сър — казал разтревожено Фин.

Мистър Джеймс кимнал.

— Много добре. В такъв случай ти предлагам да те наема за коняр. Ще поддържаш каретите чисти, ще се грижиш за конете и ще ги разхождаш всеки ден. Ясно ли е?

Лицето на Фин светнало от радост.

— О, да, сър. Да, съвсем ясно, сър. — Той протегнал премръзналата си ръка: — И бог да ви благослови, сър, че ми давате такъв шанс. Няма да ви подведа, можете да бъдете сигурен.

Корнилиъс не се сдържал и се усмихнал, като поемал ръката на момчето. Неговият ентусиазъм му харесал също колкото и отношението му към конете.

— А заплатата, сър? — задал най-важния въпрос Фин.

— Заплатата ли? А, да. Отначало ще започнеш с дванайсет на седмица, а ако работиш добре, след три месеца ще ти вдигна заплатата.

— Дванайсет долара ли, сър? — попитал Фин, готов да се разтанцува от радост.

— Ще получаваш и храна, разбира се, — добавил мистър Джеймс и се запътил към къщата. — Можеш да започнеш от утре.

— Да, сър. Да, сър, Ваша чест — извикал Фин. — Ще бъда тук още призори. Можете да разчитате на мен.

После хукнал към къщи да разкаже добрите новини на Дан и на Рори.

Дан се заклел, че щом късметът им се е обърнал, той също ще намери работа.

— Чудно нещо е късметът, Фин — казал той доверително. — Като ти тръгне, ти върви във всичко.

Гладът завел Дан на необходимото място — магазинът за хранителни стоки на Коригън на „Хановър стрийт“. Той се навъртал пред магазина с ръце в джобовете на панталона, с гръб към вятъра, и с копнеж поглеждал през прозореца към препълнените варели с брашно и чувалите с картофи, към сандъците с чай и кутиите със зеле и лук. Всеки път, когато вратата се отворела, той едва не се побърквал от аромата на варена шунка и се заел да събира зелевите листа и кочаните, които били изпопадали пред магазина. Извадил един парцал от джоба си и започнал да бърше прозореца, като се усмихвал през стъклото на намусения Коригън. Цяла седмица всеки ден ходел пред магазина на Мик Коригън, като си подсвирквал весело, докато изнасял боклука, отварял вратата на клиентите и усмихнато свалял шапка и им пожелавал „добро утро“. Макар че стъклото на Мик било по-чисто от всякога, той отчаяно повтарял на Дан да „се омита“, но Дан всеки път се усмихвал в отговор на сърдития му поглед.

— Само се опитвам да ви помогна, мистър Коригън — учтиво отвръщал той.

След няколко седмици слабото младо лице и изгладнелият поглед на Дан, който неотстъпно фиксирал резените шунка, принудили Мик да го покани вътре. Щом се озовал в магазина, Дан се разприказвал. За нула време разказал на Мик целия си живот, като премълчал само причината за заминаването си от Ирландия и името Молино, и скоро спечелил Коригън.

Коригън остарявал и си казал, че си е заслужил малко отдих. Ако вземел Дан на работа, нямало да се налага да затваря магазина по обяд, когато ходел в кръчмата, за да се среща с аверите си, и можел да приключва по-късно вечер. Заплатата на Дан щяла да идва от допълнителната работа.

— Предлагам ти работа като мой помощник — казал той щедро, — за шест долара на седмица. И намаление за всички стоки, които купуваш оттук.

— Седем — твърдо казал Дан.

— Дадено!

Те си стиснали ръцете и Дан станал помощник-управител в ъгловия магазин на Коригън на „Хановър стрийт“, където се продавало всичко от фасул и копчета до бекон и обувки. Той работел по шест и половина дена седмично срещу заплата от седем долара и намаление на продуктите. Но вече не бил безработен и му се струвало, че току-що е завладял целия свят.

Купил си нова риза и панталони на кредит от Мик, който щял да му удържа по долар и петдесет от седмичната заплата. Постригал се в бръснарницата на Флин и се изкъпал в обществената баня; и застанал зад стария тезгях на Коригън красив, чист и млад. Иронията на това, че трябвало да работи в чужд магазин, след като бил изпуснал възможността да има собствен, карала стомаха му да се свива. Изгарял от амбиция при мисълта да застане зад собствения си светещ от чистота тезгях и да гледа как парите идват при него.

Простотата на формулата го учудвала непрекъснато: подбиваш цените на конкуренцията, предлагаш на хората стоките, които им трябват на добра цена и те ти дават парите си. Нямало как да се провали и затова тъжно наблюдавал как доларите и центовете капят в джобовете на Коригън вместо в неговите собствени, и знаел, че нищо не може да направи.

 

 

Единственият проблем на Фин при новата му работа бил главният коняр Скелърн. Той бил едър и шумен, а когато се напиел, ставал агресивен и заядлив. Раздавал заповеди наляво и надясно и налагал с юмруци онези, които не ги изпълнявали достатъчно бързо. Непрекъснато се оплаквал от Фин. Самият той не правел нищо, освен да вози мистър Джеймс до офиса и обратно и мадам — до различните приеми, където ходела следобед, а понякога вечер закарвал и двамата до къщите на техни приятели. Винаги първо си плакнел устата с миризлива тоалетна вода, а после смучел ментови бонбони, за да скрие миризмата на алкохол. Фин знаел, че е опасен, но не знаел какво да направи.

Фин се гордеел с работата си. Харесвал блясъка на каретите, след като ги бил лъснал, а особено старателно се грижел за малката двуколка на мисис Джеймс, така че когато излизала, по спиците нямало и следа от кал. Работата с конете му доставяла такава радост, че направо бил готов да работи и без да му плащат. Но когато след месец Скелърн научил, че Фин е посъветвал семейството да продаде буйната млада кобилка Таръбред, която едва не станала причина за нещастен случай, последвало гневно пиянско избухване.

Той бил едър, набит мъж, сложен, както би се изразил Падрег О’Кийфи, „като тухлен клозет“. Сграбчил Фин за яката и го завъртял. Приближил лице към неговото и го попитал:

— И кое е това ирландско копеленце, дето е говорило с шефа през главата ми?

Фин го погледнал разтревожено. Знаел, че мистър Джеймс вярва на Скелърн, че ще го послуша, ако му каже, че Фин не си върши добре работата. Скелърн го държал в ръцете си и Фин се заизвивал, като мечтаел да прасне пияното копеле по физиономията. Знаел, че не може да го направи.

— Не разбирам к’во говориш, мистър Скелърн — извъртял той.

Скелърн го залепил със стисната в юмрук ръка за стената на конюшнята. Той приближил лицето си и Фин извил глава, за да избегне острата воня на алкохол в дъха му.

— Дребен скапаняк! — прошепнал той и яростно ударил Фин в корема: — Ще те науча да не ми се бъркаш в работата. Ще изхвърчиш от конюшнята веднага, щом кажа на шефа, не си мисли, че няма — и той нанесъл на Фин още един съсипващ удар.

Целият живот на Фин преминал пред очите му, сякаш се давел: той си представил как ще скита без пари и без работа и с всички сили нанесъл удар в изпълненото с желание за мъст лице на Скелърн. Оня се проснал на земята като покосен и Фин се втренчил в него. После се извърнал и започнал да повръща в ъгъла.

Готвачката била ирландка и имала слабост към младия Фин О’Кийфи. Тя наблюдавала от стълбището, привлечена, както и другите слуги, от повишения тон на гласовете им. Отишла веднага при господарката си и й разказала какво е видяла.

— И мисля, че е време някой да ви каже, мадам, преди Скелърн да е убил и двама ви, че този човек е стар пияница и не трябва да му се поверяват каретите. Досега все си мълчахме, но не искам да гледам как бият доброто момче, дори ако това означава и аз да си загубя работата.

Биатрис Джеймс учудено погледнала готвачката си. Мисис О’Дуайър работела при нея от три години. Тя си знаела мястото, както се очаквало от нея, и господарката й веднага разбрала, че жената говори сериозно. Изпратила иконома и някои от останалите слуги да се погрижат за Скелърн и накарала мисис О’Дуайър да каже на Фин да изчака в кухнята идването на мъжа й.

Слугите пренесли Скелърн в стаята му над конюшнята и повикали лекар. Фин се свил на едно столче в кухнята и се загледал в огъня, докато готвачката го тъпчела с горещ чай и кейк, който той не искал. Коремът го болял толкова силно, та мислел, че вътрешностите му са разкъсани, виело му се свят и усещал слабост, макар че не бил сигурен от какво: от удара на Скелърн или от страха пред онова, което го чакало.

Докторът дошъл да го прегледа и казал, че ако повръща кръв, трябва веднага да отиде в болница.

— Ако не, смятам, че ще оживееш — казал той, раздразнен от това, че трябва да се занимава с ирландски скандалджии. Той смятал, че ако ненужните ирландски емигранти искали да се избият, трябвало да ги оставят да го направят.

Фин седял, мрачно приведен над чаша чай, докато чакал мистър Джеймс да се върне и да произнесе присъдата му. Когато най-накрая го извикали в кабинета, той вече се бил примирил с факта, че е уволнен и че ще има късмет, ако не го изпратят в затвора за нападение над кочияша.

Мистър Джеймс седял зад едно голямо бюро и сериозно гледал Фин над роговите си очила.

— Най-добре ми кажи истината за тази работа — предупредил го той.

— Фин не беше виновен — казала мисис О’Дуайър и войнствено скръстила ръце над издутата си, облечена с престилка пазва. — Той е добро момче и добър работник, а старият Скелърн е само един пияница. Вече казах на госпожата, а сега ви казвам и на вас, сър. Яд ме е само, че мълчах досега, и всеки път, като излезехте, се чудех дали няма да ви донесат на носилка.

— Благодаря ви за загрижеността, мисис О’Дуайър — сухо отговорил той. — А сега искам да чуя какво ще каже Фин.

— Знаех, че ще си загубя работата заради това, сър, но не можах да се спра — тъжно казал Фин. — Скелърн ме проклинаше и ме псуваше. Щеше да ви наговори лъжи за това, че не се справям с работата. Беше го яд, че ви предупредих за кобилката, дето я е купил той, че е опасна за господарката. Искаше да ме изхвърлите заради това и ето че го постигна. — Той нервно пристъпвал от крак на крак, стиснал каскета си в ръце. Бузите му почервенели от срам, а очите му потъмнели от разочарование. — Исках само първо да ви кажа как стоят нещата, затова ви изчаках.

Мистър Джеймс казал строго:

— Аз няма да поощрявам пиенето в къщата си, още повече, че става дума за слугите ми. Вече уволних Скелърн и ти предлагам неговата работа, О’Кийфи, с неговата заплата. Двайсет и пет долара на седмица. Ще трябва да намериш нов човек, който да изпълнява старата ти работа като коняр — той им махнал да си вървят. — Сега можете да си вървите, но запомнете, че не искам повече никакви борби.

Мисис О’Дуайър се усмихнала и руменото й лице светнало от радост.

— Вие сте голям човек, сър — казала тя на господаря си.

Настроението на Фин се повишило, докато благодарял.

— Знам точно такъв човек, какъвто ви трябва за коняр, сър — добавил той, като имал предвид Рори.

Докато куцукал превит през елегантните, осветени с газени лампи улици към Норт Енд, той си представял вълнението на Рори, когато му кажел, че му е намерил работа с дванайсет долара заплата на седмица и храна.

— Струва си да отнесе човек някой и друг удар — повтарял си той с триумфална усмивка, докато търсел Даниел, за да му каже добрите новини.