Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 57

Отново в хотела аз сложих Бриджид да си легне и телефонирах на Шенън, за да й разкажа какво бяхме открили. Оставих телефонът да звъни, но нямаше отговор. Затворих разочаровано и тръгнах неспокойно из апартамента. Напълних си ваната и налях в нея скъпия шампоан, който Бриджид бе купила от Блумингдейлс. Легнах вътре, размишлявайки какво да предприема. Накрая се гримирах, сресах къдриците си и се преоблякох в един тъмносин костюм на Сен Лоран от 1980, който може би беше специално изработен за разследване.

И тогава телефонът звънна. Беше Шенън и аз въздъхнах облекчено. Имаше много шумове и тя каза, че звъни от самолет. Те летели от Бостън за Манхатън и щели да пристигнат след два часа.

Тя каза:

— Джей Кей ми се обади. Звучеше развълнуван. Каза, че мисли, че има доказателството, от което се нуждая. О, Моди, не би трябвало да казвам на теб или Еди, но аз ще се видя с него по-късно тази вечер, за да ми покаже какво е намерил.

— И каза ли ти какво е то?

Гласът ми беше рязък и тя бързо отговори:

— Ще ми каже, когато отида там. Но ми каза, че научил какво всъщност бил Фондът ХВЗ.

Помислих си за Джей Кей, застанал като паяк в центъра на сложната мрежа, която беше създал, чакайки я, и се изпълних с гняв, какъвто не бях изпитвала, откакто научих, че моят Арчи е бил убит от нацистите.

— И къде трябва да се срещнеш с него? — запитах аз.

— Странно е, но той иска да се срещнем в новия Кийфи Тауър на Парк авеню. Той каза да взема товарния асансьор до най-горния етаж и че ще ме чака там в единайсет. Имало нещо важно, което трябва да видя.

— Не трябва да ходиш — казах аз твърдо. — Ела тук и всички ще отидем да се видим с Джей Кей Бренан в единайсет.

— Той каза, че било важно да не казвам на никого. Не преди да видя това, което имал да ми покаже. И тогава можело да реша сама. — Тя се поколеба и след това каза. — Знаеш ли, Моди, имаше нещо в гласа му, някаква „симпатия“. Смяташ ли, че има доказателство, че татко все пак се е самоубил? Че не е бил убит, а ние само обикаляме и търсим заподозрени, каквито всъщност няма.

— Сигурна съм, че това не е вярно — казах аз, чудейки се какво е намислил Джей Кей. И когато поставих слушалката, бях решена да разбера това.

Мислех си, че следващият един час никога няма да изтече. Погледнах с надежда Бриджид, но тя спеше сладко и не ми даде сърце да я събудя и да й разкажа новините. Стоях пред телевизора, сменях каналите, както правеше тя, но нищо не ме интригуваше и аз отидох до прозореца и погледнах спиращата дъха гледка към магическия град. Небостъргачите бяха огрени като гора от коледни дръвчета и аз си помислих за Джей Кей, чакащ в „Кийфи Тауър“ младата Шенън. Стомахът ми се преобърна.

В десет часа написах бележка, сложих си шапката и обувките и пъхнах една камелия в ревера си.

Грабнах бастуна на татко, проверих косата си и новото червило и взех асансьора надолу до фоайето.

Досега всички в хотела ме познаваха, защото бях говорила с всеки от тях, от нощния мениджър и портиера до келнерите и служителите на рецепцията, и всички те ми се усмихнаха и ме поздравиха, като минавах. Портиерът ми извика такси и попита къде искам да отида, изненадвайки се, когато споменах Кийфи Тауър на Парк.

— Тази постройка още не е завършена, госпожо Молино — каза той колебливо. — Сигурна ли сте, че там искате да отидете?

— Сигурна съм, благодаря Патрик — казах аз и се качих в таксито, докато той даваше адреса на шофьора.

Имаше охрана на входа към фоайето, която ме погледна изумено, докато преминавах покрай стъклената кабинка. От табелата видях, че името му беше Мълигън. Чудейки са как съм станала толкова подла, аз направих една разтревожена физиономия и казах забързано:

— О, слава богу, че сте ми сънародник, а и не е ли целият Ню Йорк ирландски? — Аз се прилепих до малкото му прозорче, опитвайки се да изглеждам пребледняла и сигурно съм успяла защото той каза:

— Добре ли сте, мадам?

— Преследват ме — въздъхнах аз, спомняйки си Ингрид Бергман в подобни ситуации. — Сега той дебне зад ъгъла и ме чака… щях да извикам такси, но не се виждаше никакво и ме беше страх да остана.

— Аз ще намеря, мадам — каза той, излизайки с ръка заплашително на кобура. — Вие само изчакайте тук, скъпа — аз ще ви извикам такси.

Той излезе от фоайето на улицата и аз го видях как се озърта наляво и надясно, след което ме погледна въпросително. Посочих настоятелно наляво и той отмина, скривайки се зад ъгъла. Усмихвайки се лукаво, аз изтичах през недовършеното фоайе към задната част и големия товарен асансьор. Бързо натиснах бутона и затворих очи, докато той преминаваше етажите, все още недовършени, бетонни площадки осветени само от походни лампи. Изглеждаше странно и аз си помислих за Боб и всичко, през което беше преминал, за да построи този недовършен небостъргач: дългите преговори за цени и договори, разрешения и концесии, цялата бюрокрация, които вървяха с построяването на голяма сграда в един от най-важните градове в света. И се замислих колко тъжно и страшно изглежда. Все още беше само скелет и се чудех дали някога ще има „месо“, по стоманените му кости.

Асансьорът спря и аз пристъпих в един друг свят. Подът на фоайето беше от лакиран паркет, кристален полилей блестеше от тавана. Тръгнах внимателно по мекия килим, чудейки се дали Джей Кей е пристигнал вече. Надникнах през отворените двойни врати, въздъхвайки изненадано, когато видях още красиви килими, скъпи канапета и стари мебели, и докато влизах на пръсти в стаята, забелязах, че всеки от тях имаше етикет. Номер от продажба на търг.

И тогава видях картината, украсяваща стената срещу прозорците. „Улицата“ на Ван Гог блестеше като икона под светлините и аз осъзнах, че всичко това сега принадлежи на Джей Кей. Той беше купил всичките неща на Кийфи, мебелите, килимите и антиките му, точно както беше купил лятната къща в Монтаук с всичките й мебели. Той отнемаше идентичността на Боб, „Улицата“ на Боб, символът на неговия успех, бе последното. Тя беше живо доказателство, че той бе осъществил мечтите си.

— Моди — каза Джей Кей зад мен и аз загърбих картината, изчервявайки се като ученичка, хваната да преписва. — Шенън ли те изпрати? — той звучеше изненадан и аз поклатих глава.

— Не, Джей. Кей Дойдох тук, защото трябва да обсъдя някои неща с теб.

— Мога ли да попитам откъде се сети да ме потърсиш тук?

— Шенън ми каза, че има среща с теб. — Той кимна и отиде до малкото шкафче.

— Ще пийнеш ли? — каза той, сипвайки си чаша бренди.

Не бих могла да пия с един убиец, затова казах не, благодаря. Той седна в това, което наричат френски фотьойл, един от онези подобни на кутия столове, които все още можеха да се видят във френските хотели или в антиквариатите. Високите му облегалки оставяха лицето му в сянка и аз нервно си пожелах да беше седнал срещу мен на канапето.

Аз съм любопитна старица, но любопитството ми никога преди не ме е поставяло в такава ситуация и никога не съм била деликатна, затова преминах направо към същността.

— Защо не ми кажеш защо си убил Боб? — попитах аз, защото освен, че бях загрижена за Шенън, това бе единствената причина, поради която бях дошла да говоря с него. Трябваше да чуя от собствените му устни защо го е убил, само за да се убедя, че теорията ми е правилна.

— Моди, защо говориш така? — каза той, звучейки наранен. Той отпи от брендито и се наведе, за да го видя, че се усмихва.

— Защото твоята баба е била женена за сина на Лили, „Момчето“ Шеридан. И защото майка ти, Алма Бренан, не е умряла от цироза, както казваше ти. Тя е била застреляна и ти си бил арестуван и разпитан за убийство. И твоето име не е Джонас К. Бренан, ти си добавил К. чак когато си решил да станеш Боб Кийфи. Да поемеш живота му, работата му, парите му, и името му, защото си чувствал, че то ти принадлежи по право.

— Това е много хитро, Моди — каза той. — Но аз разбрах още като те видях, че си прекалено хитра. Не мислиш ли, че е интересно, че сме братовчеди?

Трябва да призная, че дори не се бях замисляла за това и челюстта ми увисна при мисълта, че съм роднина на един убиец и луд.

— Не беше толкова хитро — казах аз. — Всичко, което трябваше да сторим, бе да погледнем в миналото. И това е бедата в основата на всичко, нали Джей Кей? Миналото.

Той пресуши брендито на един дъх и седеше, взирайки се в чашата в ръката си.

— Животът ми бе серия от рани, разбираш ли — каза той с любезен тон, сякаш говореше за нещо, което бе прочел във вестника. — Всички обиди, унижения, отблъсквания. Никой не искаше бедното момче Бренан, чиято баба живееше с черен и чиято майка беше спала с всеки мъж в града. Само в разказите на баба ми за миналото имаше някаква красота. Тя ми разказваше историите, които Момчето Шеридан й бе разказал за богатата си майка, лейди Лили Молино, която живеела в къща в Бийкън Хил и за семейството й в Ирландия. Колко хиляди акра земя имали, със замъци и къщи и собствени езера и реки. И стотици слуги. Мечтаех за тях, докато бях в полето, работейки под палещото слънце. Или лежах в леглото нощем, пържейки се изпохапан от комари през лятото, и полузамръзнал през зимата. Мислех за тях, когато ядях евтина храна, с евтини дрехи на гърба си и когато бях сам в училищния двор и другите деца ми се подиграваха и ме отбягваха. Винаги беше едното или другото. И тези истории станаха като легенди за мен, приказки с герои, хора, които нямаше за какво да се тревожат в света и които бяха отхвърлили дядо ми, Момчето Шеридан, защото Лили се беше забъркала в беда.

— Мислех си за царствените Молино, в замъците им, с акрите и парите им и те ме преследваха. Бях завладян от факта, че те все още си живеят чудесно, а аз бях изключен от всичко.

— Когато бях юноша, започнах да разследвам миналото. Отидох в библиотеката — проверих историята на Ирландия, енциклопедиите и картите. Намерих книга с родословията и имената на моите предци там. Отделях толкова време за проучване на родословното дърво на Молино, колкото и за уроците си, разбирах, че ако не бяха обстоятелствата, аз щях да съм младия лорд Молино в моя замък, пълен с пари.

— Дори си намерих работа през лятото в Бостън, за да мога да науча повече за Лили. Зарових се в градските архиви, актовете за раждане, женитби, смърти, имена, дати, места. Научих за другия син на Лили, Лиам Портър Адамс. И, точно както направи Боб, аз ги проследих и реших, че Боб Кийфи е внукът на Лили. И това ме гореше повече от всяка друга рана преди. Ние и двамата произхождахме от синовете на Лили, но Боб беше законният наследник. А той бе толкова богат, че не искаше дори да докосне парите на Лили. Боб имаше всичко, а аз, както винаги, нямах нищо.

— Закачих си снимката му на стената в колежа и си казвах всяка вечер, преди да заспя, че един ден ще имам всичко негово, всичко, което по право трябваше да е мое. Един ден аз щях да бъда Боб Кийфи. Щях да стана той.

Той спря и аз усетих, че ме гледа, макар че не виждах лицето му, и казах:

— И сега мислиш, че си успял?

— Почти. Беше останало само едно нещо.

В миг разбрах какво иска да каже.

— Шенън — казах аз и той кимна.

— Имам всичко, което баща й имаше, за да й го предложа. Преди тя дори не би ме погледнала, но сега няма да е така. Щях да й предложа да се омъжи за мен тази вечер.

— И тогава щеше да е пълно. Ти щеше да имаш всичко, което е законно твое, според теб. Всичко, което Боб Кийфи е имал, включително и дъщеря му.

— Правилно, Моди, точно така ще бъде. Само че, сега се появяваш ти, задаваш въпроси и се бъркаш, точно, когато всичко си вървеше гладко. — Той въздъхна. — Иска ми се да не беше се появявала.

Аз му се усмихнах. Погледнах тревожно часовника си и видях, че има четвърт час до единайсет. Шенън щеше да е тук след петнайсет минути и аз трябваше да му попреча.

— Преди да си тръгна — казах аз, опитвайки се да не мисля колко многозначителна може да бъде думата „тръгна“. — Преди да си тръгна, защо не ми кажеш как окраде парите на Боб.

Той се засмя, докато ми каза:

— Аз съм умен човек и Брад и Джак бяха лесни пионки за манипулиране. Аз знаех какво искат те и им го предложих, а после и още. Много повече. И те не мажеха да устоят на стръвта.

— Десет години аз работих упорито! Започнах като протеже на Боб и станах негова дясна ръка. Грижех се за всичко, което той не искаше и не само това. Нямаше нищо, което да не знам за бизнеса на Кийфи, Боб би ми поверил и живота си.

Помислих си колко иронично е това изявление, но за него в това явно нямаше нищо странно, и той продължи:

— За да манипулираш един човек, за да го подчиниш на волята си, трябва наистина да го разбереш. Трябва да знаеш какво иска, за какво би умрял или убил.

— Ахилесовата му пета — помогнах аз.

— Точно. Джак Уекслър не беше талантлив архитект, а просто късметлия да си намери хубава работа. Боб вярваше на всички и Джак се възползва от това. Той имаше голямо его, искаше да бъде богат плейбой ерген, но без пари щеше да завърши като съпруг, пътуващ до Уестчестър, с къща средна класа и руса жена с вкусове към скъпи дрехи и деца, нуждаещи се от такси за обучение. Той се беше възползвал от „Кийфи Холдинг“ години преди аз да се присъединя към компанията. Получаваше бакшиши за всеки договор, за всеки детайл, който влизаше в строителството на Кийфи и бе направил доста пари.

— И Брад беше същият. Бе започнал да краде от Кийфи от първия ден, от тук от там. Но чак когато срещна Федора Лий при един мач на поло, усети че му трябват повече. Нищо не може да подхранва мъжките амбиции както една жена, а Федора беше жена, която знаеше точно какво иска.

— И, след като веднъж знаех за тях, стана лесно. Показах им колко лесно могат да правят големи пари вместо малки. Казах им, че голямата кражба е също толкова лесна, колкото и малката, само че правиш много повече пари. Милиони повече. И им казах, че отиваш в същия затвор, независимо дали си откраднал пет хиляди или пет милиона и че имам власт да ги издам и двамата, и да ги пратя в затвора, а те се заумилкваха като кученца около мен, готови да изпълняват заповедите на господаря си.

— Бях вече формирал фонда ХВЗ в Лихтенщайн с парите от продажба на акции и бонове, които Боб държеше като гаранция за банковите заеми и сега използвах малко от тях, за да купя евтино собственост без стойност из Щатите. Без пълното доверие на Боб и защото той беше напълно погълнат от това, което правеше, това никога не би било възможно, но той ми вярваше и беше зает, и аз го правех щастлив, и всичко стана лесно. Фондът ХВЗ купуваше имотите и ги продаваше на десеторни цени на „Кийфи Холдинг“, който ги купуваше с още пари от продажбата на гаранцията.

— Брад и Джак се грижеха за договорите и парите бяха плащани в Лихтенщайн, а техният дял отиваше в тайна сметка в швейцарска банка. Аз никога не подписвах нищо, затова нищо не може да ми бъде приписвано. Брад си купи фермата и жената. Джак си купи картините на Ротко и плати къщата си и бляскавия си стил. А аз седях на моите милиони и чаках брадвата да падне, защото знаех, че един ден това ще стане и тогава ще трябва да убия Боб Кийфи. И точно по този начин стана.

Той стана от креслото си и отиде до барчето, за да си сипе още едно бренди.

— Наистина ли не искаш едно, Моди? — попита той като съвършен домакин.

Аз казах:

— Но това не беше първото ти убийство, нали Джей Кей?

— Искаш да кажеш майка ми? — той махна небрежно. — Тя не заслужаваше да живее. Тя беше петно в пейзажа на младостта ми, жалка жена, която се подиграваше с достойнството на баба ми. И пречеше на бъдещето, което си бях планирал. Освен това, ако не аз, някой от нейните любовници щеше да го стори скоро.

Той дойде и застана над мен, а аз го погледнах и за първи път се уплаших. Отпи от брендито си и каза замислено:

— А сега си ти, Моди.

Той беше прекалено близо и аз погледнах часовника си, надявайки се, че няма да забележи, но той не пропускаше нищо.

— Единайсет без пет — каза той спокойно. — Достатъчно време има преди Шенън да дойде. Ти ще си си отишла и аз ще й помогна да преодолее мъката си.

— Както го направи след смъртта на Боб — напомних му и той се усмихна.

— Наистина ми се иска да не се налагаше да го правя, Моди — каза той, докато го гледах. — Не трябваше да се намесваш. Всичко беше толкова чисто, нямаше пропуски. Никой никога нямаше да разбере.

— Няма да се измъкнеш, не и втори път — казах аз, ставайки и грабнах бастуна на татко, докато той отстъпи към шкафа и извади от чекмеджето пистолет.

— Шенън никога няма да повярва, че съм се самоубила — предупредих го, като съжалявах, че гласът ми е толкова писклив. Все пак ние Молино винаги сме имали репутация на омели в битка. Но това срещу мен не беше битка, а психопат.

— Няма да те застрелям — каза той, докато приглаждаше с една ръка косата си и намести очилата си. — Просто ще те придружа до долния етаж.

— Защо просто не го направиш тук за по-удобно — казах аз, мислейки си за мрачните бетонни пространства, стоманените подпори и стените без прозорци, обвити с пластмасови листа. Не беше място, където да прекарам последните си мигове и бих предпочела мекия персийски килим. За какво си се замислила, жено, запитах се аз. Да си избираш място да умираш като болно старо куче, след като още имаш сили за борба? Борбените ирландци, така ни наричаше Боб, и по дяволите, беше прав. Освен това знаех, че Шенън всеки момент щеше да е тук и си помислих, че може би ще успея да обърна масата върху Джей Кей.

И тогава иззвъня телефонът. Джей Кей се обърна и го вдигна, а аз пресякох стаята и излязох точно, докато го чувах да казва:

— Шенън!

Тя беше на телефона и аз си помислих, че няма да дойде, защото й казах и сега оставам сама. Натиснах копчето на асансьора, но не светнаха лампички и разбрах, че Джей Кей е изключил тока. Тогава чух стъпките му по паркета, блъснах вратата към стълбището и побягнах надолу.

Сърцето ми биеше бясно, когато стигнах до долния етаж и чух как вратата се затръшва и стъпките му след мен. Исусе, помислих си аз, по-добре е да побързаш Моди, и се спуснах надолу.

Беше трудно за жена на моята възраст. Стълбите бяха слабо осветени, и се страхувах да не си счупя крака или врата, макар че не знам защо, тъй като Джей Кей щеше да го свърши вместо мен. Ако ме хванеше.

Аз се втурнах настрани през кабели, макари и кофи и почти паднах. Намерих един бетонен стълб и се скрих отзад, вслушвайки се в тишината, надявайки се, че не ме е видял и не е чул глупавото ми старо сърце да бумти шумно като влак.

Аз се огледах и разбрах, че съм на един от недовършените етажи, които бях видяла от асансьора по пътя си нагоре и че единственото ми спасение беше надолу по стълбите чак до улицата, сто етажа под мен. Мястото беше мразовито и вятърът шибаше по недовършените стени.

— Моди — каза Джей Кей спокойно. — Знам, че си тук. Не си утежнявай положението. Все пак, възрастна жена си. Време е да си отидеш.

Усетих пристъп на топлина и адреналин, и стиснах здраво бастуна. Как смее той да ме нарича възрастна жена и да решава кога ще напусна този свят. Проклета да съм, ако му позволя. Имах бастуна и черен колан по карате. Ще видим кой ще победи, ако се стигне до бой — макар че се надявах Шенън и Еди да пристигнат в решителния момент.

Надеждата ми избледня бързо, когато проехтя изстрел. Той профуча покрай моя стълб, аз въздъхнах и стиснах очи, казвайки си, че няма да посмее да ме застреля, защото ще бъде заловен с моето тяло с куршум в него. Нямаше как да се измъкне, защото сега твърде много хора знаеха за Боб Кийфи.

— Пипнах те — каза той, сграбчвайки ме изотзад и аз подскочих като подплашена кошута, изблъсквайки го назад с лакът и удряйки го с бастуна. Побягнах назад към вратата и стълбите, но той ме хвана отново. И тогава светлинките проблеснаха и асансьорът се понесе отдолу към нас.

Най-после спасение, помислих си аз и в същия миг Джей Кей разбра, че няма време за губене. Грабвайки ме като вързоп, той ме повлече към прозорците и бездната надолу, и аз разбрах какво е решил.

Блъсках го с бастуна, крещейки колкото ми глас държи и той затегна хватката си. Въздухът започна да не ми достига. В далечината мисля, че чух как спира асансьор, но губех съзнание и разбрах, че вече е твърде късно. Ритах леко назад, но пред очите ми се появиха лилави кръгове и реших, че губя битката.

— Моди — чух Шенън да вика и Джей Кей ме пусна, а аз паднах като вързоп, като торба със стари кокали на твърдия циментов под. Чуха се стъпки, шум и после отекна изстрел. И както казват, повече не знам.