Елизабет Адлър
Наследство от тайни (11)

Глава 11

— Преди да ви разкажа за Лили, трябва да научите нещо повече за семейство Молино и за това, колко велики сме били, за да разберете как сме изгубили славата си. „Арднаварна“ означава „възвишението с елшите“. Моите прадеди са посадили стотици от тези дървета по околните хълмове, днес можете да ги видите. Едно време хората винаги можели да разберат колко са важни собствениците на някоя голяма къща по дължината на пътя, който водел към нея, а нашият замък бил толкова голям и забележителен, че една дузина мъже били наети да работят по цял ден, за да изравняват дългите по няколко мили пътища, така че да не остане и следа от колело в чакъла. От покрива непрекъснато висяло закачено на въжета столче, за да могат работниците да измият стотиците прозорци. В самата къща имало четиридесет слуги, отговорник за паленето на лампите, отговорник за гасенето на свещите, момичета, които нямали други задължения, освен да поддържат огъня в стотиците на брой камини, и цяла дружина малки момчета, които носели въглищата и торфа от мазетата в къщата. По времето на прадядо ми тук имало френски готвачи и английски бавачки, ирландски детегледачки и немски гувернантки, прислужнички, пажове, перачки и готвачки за слугинската зала. Лакеите били облечени с бутилковозелени ливреи и раирани черни панталони, но костюмът на иконома бил специално скроен от прапрадядо ми и ушит в Париж от зелен плат с десен като ирландския герб и обшит със злато. Нали ви казах, семейство Молино винаги си е падало по лъскавото. Най-забележителното обаче били конюшните. Те винаги са били важни в ирландското домакинство. В нашите спокойно можели да се настанят пет семейства. Те били построени от висококачествени материали. Имало дузини коне и всеки яхър бил образец на чистота, а името на всеки кон било написано на излъскана до блясък месингова табелка, закачена на вратата. Имало ездитни и впрегатни породи, понита за децата, специална четворка сиви коне, които теглели личната каляска на Негова Светлост, и двойка кротки коне за кабриолета на Нейна Светлост. Лорд Молино бил голям ловджия и кучешките колиби не отстъпвали по разкош на конюшнята. Освен Арднаварна семейството притежавало градска къща на „Фицуилям Скуеър“ в Дъблин и друга в квартал Белгрейвия в Лондон и в зависимост от сезона прекарвало времето си в различните жилища. Те посещавали всички големи партита и приеми в Лондон, освен това присъствали на официалните вечери и баловете, които организирал Лорд-лейтенантът в замъка си в Дъблин. Самите те също щедро канели гости в Арднаварна. Идвали хора от къде ли не; книгата им за гости сигурно е изглеждала като справочник за важните личности през онази епоха: посещавали ги кралски особи от половин дузина страни, всички представители на аристокрацията, художници, писатели, известни личности. Арднаварна се славела с партитата за ловене на риба, а поканите за тях били високо ценени. По онова време родът живеел на широка нога. И дори по времето на баща ми все още бяхме богати. Той беше най-малкият син и бе наследил титлата само благодарение на редица нещастни случаи. Баща му и двете му сестри починали от коремен тиф при едно посещение в Италия. Два месеца по-късно най-големият син, който наследил титлата, се удавил при инцидент с лодка. И така баща ми, Огъстъс Молино, наследил всичко: титлата, парите на семейството и Арднаварна. — Спрях, за да си поема дъх, и погледнах младите си гости. — Кажете ми, ако ви отегчавам, милички — казах извинително. — Когато разказвам старите истории, толкова се увличам, че понякога имам усещането, че ги преживявам отново. — Запалих цигара и махнах с ръка, за да разсея дима, при което гривните ми иззвъняха. — Е, докъде бях стигнала?

— Баща ви получил наследството — нетърпеливо ми подсказа Шенън. Котката се беше настанила в скута й, оставяше косми по цялата предница на хубавата й черна рокля, изтягаше се и мъркаше. Шенън се усмихна и аз си помислих, че за първи път, откакто е дошла, не изглежда напрегната.

Аз казах:

— Искам да сте наясно, че не ви разказвам приказки за ирландските нещастия, не става дума за политика или за трагичната и жестока история. Говоря за Молино, О’Кийфи и за онова, което се е случило с тях. И така, Огъст Молино преместил овдовялата си майка в къщата на мъжа й — същата, в която сега седим, — и тя посветила остатъка от живота си на градините. Той вече се бил запознал с Нора Уестмакът, единствена дъщеря на незначително благородническо семейство, което притежавало малка къщичка в Девън. Обаче Нора била хубавица и двамата били приятна двойка, така че Огъст Молино пренебрегнал титлите и богатствата на другите момичета и три месеца по късно те се оженили. Нора имала черна коса, бяла кожа и била слабичка. Тя родила две мъртви деца преди Уилям, който дошъл на бял свят през 1866 година. После, една година по-късно, родила момиченце. Легендата разказва, че щом погледнала детето, Нора била така поразена от неговата невинност и красота, че го нарекла с името на най-чистото цвете, лилията. После, седем дълги години след това събитие, през 1874 година, когато всички почти били изгубили надежда, се родило друго момиченце. Казват, че този път го кръстили като красивото синьо пролетно небе, което видяла през прозореца си Нора, когато се съвзела от продължилото два дни тежко раждане — le ciel^[1]. Естествено, сега аз ви разказвам спомените на Сиел, моята майка. Точно както ми ги предаде тя, макар че може би и собственото ми въображение се намесва малко, когато разправям кой какво казал на другия. — Разсмях се при мисълта, че за плодовитото ми въображение не е никакъв проблем да запълва празнините. — И така, Уилям бил тихо, ученолюбиво момче. Той мразел лова и игрите на открито, така че мъжкараната Лили станала любимка на баща си. През седемте години преди раждането на Сиел тя получавала цялата му любов. О, да, тя била красавица — миличко малко момиченце с разрошени от вятъра лъскави тъмни къдрици и блестящи сини очи — и проявявала типичните за красавиците капризи. Сиел казваше, че никой не умеел да се цупи по-добре от сестра й Лили. А баща й умирал за нацупената й долна устничка, за крачето, което тропало с хубавото си ботушче от еленова кожа с многобройни копчета, за непослушното тръсване на главицата. И точно в нужния момент по бузата й се стичала сълза, а хубавите й малки раменца се разтърсвали от ридания. Лили била специалист в умението да върти баща си на малкия си пръст. Сиел пък — малка червенокоса пакостница с лице на очарователна маймунка. Усмивката й била толкова заразителна, че всички се смеели с нея, а смехът й — шумен като на перачка и звънлив като на чучулига. Тя наследила сивите очи на баща си, била дребна и луничава и все нещо не й било наред. Освен това обожавала сестра си Лили. Уилям бил изпратен в едно училище в Англия и семейството се местело ту в Лондон, ту в Дъблин, ту в Арднаварна. Бащата научил момичетата да яздят не по-лошо от мъжете. Лили отишла на лов за пръв път, когато била петгодишна — яздела настрани на седлото, разбира се, и изглеждала много сладка със специално ушития си костюм от „Бусвайн“ и чудесните малки ботушки, изработени от „Пийл & Бътли“, а къдриците й били прибрани отзад в мрежичка и носела невероятна шапка от магазина на мистър Локи в Лондон. Както и да е, баща й, лорд Молино, бил закръглен, хубав, арогантен човек. Нарежданията му звучали като заповеди и тежко на онези, които ги изпълнявали прекалено мудно или, да пази господ, не му се подчинявали. Сиел казваше, че той изглежда обичал майка им, лейди Нора, но не се отнасял достатъчно внимателно към нея, синът му също го дразнел. Уилям бил дребен младеж, слаб и блед, и никога не изпускал книгата от ръцете би. Бащините му занимания: коне, кучета, лов, стрелби и риболов изобщо не го привличали и, както можете да си представите, той се оказал голямо разочарование за своя родител. Но лейди Нора, мила, състрадателна жена, тя научавала първа, ако някой от обитателите на имението се разболеел или имал неприятности и винаги им давала кошница с храна и лекарства. Лорд Молино се гордеел с факта, че знаел имената на всичките си наематели, но лейди Нора познавала жените и децата им. Естествено, Сиел била много по-малка от другите две деца — странна, жива, не се уморявала да подскача и да чупи всичко. Била дребна и забавна и все нещо й се случвало. Тя знаела, че баща й я обича, но несъмнено Лили била любимката му. Той обожавал Лили откакто я видял за пръв път в ръцете на майка й. Тя имала буйна черна коса и сапфиреносини очи, а малките й нацупени устни, които той наричал горделиви, сякаш му се усмихвали още когато била бебе. Щом поотраснала, Лили станала буйна, заядлива и флиртаджийка. Можела да получи от баща си всичко, което искала, само като се покатервала на коленете му, прегръщала шията му с малките си ръчички и произнасяла: „О, моля ти се, татенце, моля ти се, моля ти се, моля ти се.“ И можела да избегне всяко наказание само като се отпускала като цветето, чието име носела, и оставяла сълзите да се стичат тъжно по малкото й личице. Тя винаги наричала баща си „татенце“, а не „татко“ като другите деца. А за него тя била „скъпото му момиченце“. Сиел казваше, че през целия си живот Лили никога не се замисляла за последиците от постъпките си, макар че след това наистина ужасно се разкайвала. Изплаквала реки от сълзи, виела като куче и обещавала никога вече да не прави така — независимо какъв грях е извършила. И в такива моменти била искрена. И все пак Лили обожавала скъпото си татенце. Тя обичала и брат си, макар че не спирала да го тормози. Искрено обичала и майка си и невинната си съучастничка в пакостите — Сиел. Понякога била ужасна — грабвала очилата със сребърни рамки от носа на Уилям, точно когато бивал погълнат от някоя книга, макар да знаела, че той не вижда почти нищо без тях. Размахвала ги пред него, за да го дразни, и ги протягала навън през прозореца, за да не може той да ги достигне. Неминуемо ги изпускала и те ставали на сол на чакъла под прозореца, а тя отчаяно се опитвала да събере парченцата и плачела, че не е искала да го направи, че ще направи всичко, всичко, за да поправи стореното.

По-късно той намирал под възглавницата си любимата й книга или някоя от малките й фигурки на кончета, или някой шоколад с бележка, на която пишело: „Извинявай.“ Тя наговаряла Сиел да прави геройства, които за самата нея били много лесни, като прескачането на огради. Но тя не се замисляла, че те могат да се окажат прекалено високи за малкото пони на Сиел, така че Сиел паднала и получила мозъчно сътресение. Тя лежала неподвижно като умряла, а Лили седяла на колене до нея, като нареждала, молела се и се пазаряла с господ, както правела винаги според Сиел. Казвала, че ако Той остави любимата й малка сестричка жива, тя никога вече няма да прави такива глупости. Че вината е само нейна и бог трябва да вземе нея вместо сестра й. Естествено, дори и да го е мислела наистина в онзи момент, тя знаела, че бог няма да направи подобно нещо. Имали куп гувернантки, които идвали от цяла Европа, но никоя не се задържала задълго. Лейди Нора прекарвала половината си време в Лондон, за да провежда разговори с новите кандидатки, и казвала, че щуротиите на ужасните й деца са тема за клюки във всеки салон и че това е проклятието на живота й. Разбира се, тя не искала да каже точно това, защото била мила, любвеобилна жена, която обожавала инатливите си деца. Сиел казваше, че те наистина правели отвратителни номера на гувернантките си, просто защото знаели, че ако се държат прекалено лошо, бедните жени ще бъдат принудени да напуснат, няма да имат уроци и никой няма да ги контролира, докато бедната им майка не им намери заместничка. Те пъхали таралежи в леглата им, слагали мишки в млякото и паяци на възглавниците. Опъвали въжета на верандата, за да ги спъват, и поставяли ролкови кънки на излъскания под, за да се подплъзнат на тях. Лили винаги успявала да накара Сиел да свърши мръсната работа, така че можела да заяви невинно: „Но мамо, нищо не знам за това. Нямам представа как е станало.“ Всички, които живели на няколко мили от тук, познавали Лили. Слугите разнасяли историите за последните й пакости и мъжете се смеели над тях в кръчмите, а жените се събирали край огнищата, за да клюкарстват за нея. За тях Лили била нещо като сегашните кинозвезди. Била красива, имала титла и богатство, но никога не ги гледала отвисоко. Тя ги очаровала със своята жизненост и с импулсивната си, безразсъдна природа. Нямала страх от нищо и въпреки че малко се надувала с името си и се държала арогантно заради положението си на дъщеря на лорд Молино, никога не проявявала подлост. Сиел казваше, че Лили винаги била мила със селските деца. Тя никога не се отнасяла към тях с пренебрежение, давала им да яздят понито й и им носела стари лепкави бонбони, по които полепвал мъх от джоба й. Те я обожавали и седмици наред се хвалели какво им е дала. А тя винаги с желание придружавала майка си, когато раздавала лекарства, дрехи или храна на най-бедните и нуждаещите се. Веднъж изтичала при татенцето си и му заявила отчаяно, че иска да продаде любимия си кон и да даде парите на бедното бездомно семейство, което срещнала, яздейки: млад мъж с жена и бебе и още две малки деца. Мъжът бил загубил работата си и семейството скитало от място на място в търсене на работа, като спели направо край плетовете в дъжд и пек. Лили изтичала вкъщи и опразнила кухнята, за да ги нахрани. Същата нощ, неспособна да забрави тъжните лица на децата, тя говорила с баща си. Той я изгледал гордо и й казал, че не е нужно да прави такава самоотвержена постъпка. На следващия ден бедното семейство получило нова къща, мъжът бил нает като градинар, а жената като перачка. Естествено, Лили приемала своето по-особено положение като нещо нормално; просто така стояли нещата. Но макар че била лекомислена и буйна, а освен това и страшно заядлива, тя била също и дъщеря на майка си, обичлива, чувствителна и лесно ранима. Но всички гувернантки я смятали за неуловима като вятъра. Тя ставала и излизала на разсъмване, преди те още да са отворили очи. Източвала до конюшните, яхвала коня си и се втурвала в галоп към морския бряг заедно с Фин О’Кийфи.

Помълчах и се вгледах в слушателите си. Очите им светеха от интерес, но денят се беше оказал дълъг, и възрастта започваше да ми се отразява. Реших, че трябва да си легна и че ще продължа на следващата вечер.

— Е, сега знаете откъде е започнало всичко — заявих на разочарованите си нови приятели. — А утре, след вечеря, ви обещавам, че ще се запознаете с Лили и с Фин.

И, оставяйки ги онемели от изненада, ги целунах за лека нощ и се запътих към леглото си, а ставите ми пукаха като стълбището.