Елизабет Адлър
Наследство от тайни (26)

Глава 26

Лили имала чувството, че сънува. Скоро в Нантъкет дошла студената зима и тя прекарала следващите месеци край камината в салона на семейство Шеридан. Нямала представа какво щяла да прави след раждането на бебето, защото нямала пари. Никога дотогава не й се било налагало да се грижи за себе си и тя не се била опитвала да си намери работа.

Абигейл Шеридан й разказала за ирландските прислужници в Бостън.

— Богатите бостънки ги харесват — казала тя на Лили. — Говори се, че били добри прислужници и работели от сутрин до здрач, без да се оплакват.

Но Лили нямала намерение да става нечия прислужница. Самата идея й се струвала нелепа. Казвала си, че сигурно би могла да върши нещо друго, но когато се замисляла какво точно, с учудване откривала, че не можела да се сети за нищо полезно. Тя не можела нито да готви, нито да шие, нито да чисти. Говорела френски и била начетена, освен това свирела малко на пиано, но поради тъпите й шегички с гувернантките имало големи пропуски в образованието й. Знаела как да се държи в обществото и имала хубави дрехи, но нито една от тези тривиални придобивки нямала значение, когато станело дума да кандидатства за работа като гувернантка или детегледачка, или дори като готвачка, макар че самата мисъл за това я карала да потръпва.

Междувременно любезното държание на Алис Шеридан й осигурявало временна закрила и тя отхвърляла всяка мисъл за бъдещето. Живеела ден за ден и мрачните сиви месеци отминавали един след друг. Единственият лъч надежда на хоризонта бил Нед. За изненада на цялото семейство той изведнъж започнал да си идва вкъщи при всяка възможност.

— Разбира се, че идва заради Лили — прошепнала на майка си Абигейл и те се разсмели заговорнически. Започнали да наблюдават Лили, която слушала с широко отворени очи разказите на Нед за живота на пътуващите артисти. Алис Шеридан се замислила колко добре би било, ако синът й забравел лудите си идеи да стане артист, и вместо това се върнел вкъщи и се оженел за Лили. Тогава бебето щяло да си има баща и Лили щяла да го заобича като добра майка, а не да му желае смъртта. А Нед щял да поеме бащиния си бизнес като снабдител, каквато била мечтата на Обидия. Тя тихо въздъхнала от задоволство. Това било такова чудесно разрешение.

Настъпил март, небето станало синьо, а слънцето ту се появявало, ту изчезвало. За пръв път Лили се почувствала достатъчно силна, за да излезе навън. Тя се разходила из града, облегната на ръката на Нед, и той гордо я представял на всички: от собственика на магазина, където спрели, за да купят захар и брашно, до стария Бил Кларк, който се бил самоназначил за глашатай на града и продавач на вестници, а също и на всички съседи и приятели на семейството. Всички били чували за нея и й пожелавали всичко хубаво, а Лили си мислела, че в края на краищата Нантъкет може да се окаже не чак толкова лош град.

Те отишли с малкото влакче до Сърфсайд и се разходили по брега, хванати ръка за ръка, а Лили му разказала за Арднаварна. Тя говорела за баща си с отчаяние и любов и му казала колко съсипана била, когато я прогонил, макар че Нед, естествено, си мислел, че тя има предвид бягството и женитбата си с младия капитан.

Той й стиснал съчувствено ръката и казал:

— Ти вече можеш да разчиташ на мен, Лили. Аз винаги ще ти помагам. — Погледнал я предано и тя се усмихнала, защото този поглед й бил познат. — Трябва да помислиш дали да не станеш актриса — казал той. — Хората ще се редят на опашка само за да те видят на сцената.

Тя го погледнала учудено. Била чувала доста за актрисите и знаела, че това не е уважавана професия. Особено пък да стои на сцената, за да я гледат озверелите мъже, които си мислят само за едно. Но Нед говорел за това всеки път, когато се връщал, и обогатявал разказа си с нови елементи, така че вече си ги представял партньори на сцената, себе си като Ромео, а Лили — като Жулиета.

— Двамата ще се превърнем в театрална легенда — заявявал той триумфално, като вече ги виждал на сцената, приемащи бурни ръкопляскания с грациозни поклони. И когато тя отбелязала, че не умее да играе, той само се усмихнал и казал, че това няма значение. После добавил: — С твоя вид на публиката ще й стига само да те гледа.

Лили му се усмихнала благодарно. Сега поне имала един истински приятел и почитател.

С всеки изминал месец Лили усещала как бебето в нея нараства. То често я събуждало нощем, когато започвало да рита, и тя високо стенела от отчаяние. Когато Нед дошъл да я види през май, тя се оплакала, че се чувства уморена. Отказала да излезе, макар че денят бил топъл и слънчев и щял да й се отрази добре.

— Не разбираш ли — извикала тя, когато той се опитал да я убеди, — че не искам да правя това, което ще ми се отрази добре. Единственото, което не искам, е това бебе.

Той коленичил и я хванал за ръцете.

— Лили — казал той, — досега не съм говорил за това, защото мислех, че ще ми се изсмееш и ще ме наречеш глупак, защото ние дори не се познаваме. Но когато лежеше в леглото ми, горяща от треска и с единия крак в гроба, се заклех, че няма да те изоставя. Обещах си да се грижа за теб. Още през онази първа нощ се влюбих в теб, Лили, и оттогава не ми излизаш от ума.

Тя се опитала да изтегли ръцете си, но той ги стиснал още по-силно.

— Слушай — казал той, — в Ориента, където разбират от тези неща, вярват, че когато спасиш нечий живот, поемаш отговорността за душата на този човек. Това означава, че аз нося отговорност за теб, Лили, и винаги ще я нося. Знам, че съм още млад и не мога да ти предложа нищо друго, освен любовта си. Но един ден ще стана голям актьор и те моля да споделиш живота ми. Обещавам ти, че ще бъда добър баща на детето ти и ще се грижа за теб.

Това бил добър изход и Лили изпитала изкушение. Но ако се омъжела за Нед, щяло да се наложи да задържи бебето. Обаче тя знаела, че никога няма да може да погледне в лицето детето, което било съсипало живота й.

— Кажи поне „може би“ — помолил я Нед, — и аз ще се върна в трупата като щастлив човек.

— Може би по-късно; ще помисля за това — казала тя.

Той я прегърнал и силно я целунал.

— О, колко те обичам, Лили Молино — казал той с триумфална усмивка. — Никога не го забравяй — добавил той.

Той затанцувал по стаята с невидима партньорка и Лили се разсмяла.

— Виждаш ли — весело се провикнал от вратата, — само аз мога да те разсмея!

После излязъл в хола, но тя го чувала как пее и весело се сбогува със семейството си, преди да се втурне към педалния ферибот за Ню Брадфорд.

Две седмици по-късно Лили се събудила посред нощ и усетила, че ужасът започва. Тя веднага извикала мисис Шеридан, която набързо навлякла вълнения си халат и дотичала.

— Няма да е чак толкова страшно — окуражавала се Лили отначало. — Наистина не е толкова зле. Поносимо е.

Но часовете се влачели и болките ставали все по-силни и по-чести, и тя се развикала от яд, като се молела бебето да умре, и тя да го последва. След четиринайсет дълги часа детето най-после се родило, а тя останала да лежи отпусната като труп. Когато чула вика му, тя ужасено запушила ушите си с ръце. То било истинско. Бебето съществувало.

Мисис Шеридан завила новороденото с едно меко одеяло и й го подала да го види.

— Момче е, Лили — казала тя, а гласът й бил изпълнен със страхопочитание пред чудото на раждането, — хубаво малко човече, а косата му е черна като твоята.

Лили силно стиснала очи, за да не го види; тя притиснала ръце към ушите си, за да не може да го чуе, а когато мисис Шеридан се опитала да сложи бебето до нея, тя го отблъснала.

Докторът казал, че от това вълнение млякото й можело да пресъхне, но се оказало, че тя изобщо няма мляко.

— Като по поръчка — казала мрачно мисис Шеридан и започнала да храни бебето с шише.

— Най-добре не я безпокойте повече — предупредил я докторът. — Само дръжте детето далеч от нея, докато дойде на себе си.

Лили лежала на леглото с лице към стената и не говорела с никого. Сега, когато се била освободила от бебето, тя знаела, че трябва да си отиде колкото може по-бързо. Затова трябвало да се храни и да укрепне, за да може да избяга.

Тя отказала да погледне детето си и останала на легло две седмици, като се насилвала да поглъща храната, която й готвели грижовните Шериданови. Научила разписанието на плавателните съдове до континента, но нямала пари, за да стигне там, и нямала при кого да отиде.

Силният плач на бебето ехтял из цялата къща и макар че мисис Шеридан не казвала нито дума, все поглеждала Лили с надежда, и тя разбирала, че жената очаква да се осъзнае и да приеме собственото си дете.

Тя решила да отиде в Бостън. Това бил най-близкият голям град и Шериданови никога нямало да я намерят там, а сега тя се досетила и откъде да вземе пари. Изчакала всички да си легнат и тайно отворила сандъците си. Разгледала купищата ненужни копринени и сатенени рокли, които сякаш били собственост на някое друго момиче от някакъв друг живот, после напъхала няколко от по-практичните тоалети в една кошница. На дъното на единия сандък намерила ценния си комплект сребърни четки за коса, при които имало и една снимка на семейството й, събрано на стълбите пред Голямата къща, в сребърна рамка. Тя я поднесла към лампата и я разгледала с насълзени очи. Помнела съвсем ясно деня, когато била направена снимката, сякаш е вчера.

Двете със Сиел се готвели да се разходят с малката кокетна каручка. Татенцето и мамчето били излезли да им помахат, когато Уилям изскочил внезапно с новия си фотоапарат, като се препъвал в триножника и загадъчната черна кутия. Било му необходимо доста време, за да го закрепи, и дори след това напъхал глава под черното парче плат и се мотал толкова дълго, че баща им се разбеснял и се развикал да свършва по-бързо с всичко това! И, о, боже, ами че този, който държал главата на понито, бил Фин, издокаран с кочияшки костюм от раирано сако и кафяви бричове. Тя почти усещала топлото утринно слънце по гърба си, ръката на баща си, която стискала нейната, и чувала как понито хрупа ябълката, която му бил дал Фин, за да го укроти, докато Уилям направи снимката.

Тя внимателно прибрала снимката в сламената си кошница заедно със сребърните четки, за които била сигурна, че ще успее да ги продаде за сума ти пари. След като стигнела в Бостън, щяла да реши какво да прави. Но със сигурност нямало да стане прислужница. Не и тя, Лили Молино.

Тя знаела, че Алис Шеридан пазела парите, които успявала да спести от разходите за домакинството през седмицата, в стария кафеникав чайник на един от рафтовете на шкафа „за всеки случай“. Лили си казала, че този случай е точно такъв, и взела пет долара от чайника. Тя написала една кратка бележка, с която се извинявала, но казвала, че не може да постъпи другояче. Обещавала да им изпрати парите обратно при първа възможност и казвала, че ще им прати пари и „за детето“, и изразявала надежда, че те ще се грижат за него и ще му дадат любовта, която тя не можела. Благодаряла им за любезността и пишела, че никога няма да ги забрави.

Същата сутрин, преди зазоряване, когато къщата и дори ревливото бебе били притихнали, тя си взела сламената кошница, тихичко се промъкнала надолу по стълбите и се измъкнала през входната врата, която никога не се заключвала, после хукнала с тресящи се крака през спящия град към пристанището.

Имало един кораб, който заминавал с утринния прилив, и тя внимателно се разделила с три от петте си долара, за да си плати билета, а рестото прибрала внимателно в джоба си. Докато наблюдавала как островът се губел от погледа й в утринната мъгла, тя усещала, че една глава от живота й най-после е приключила, и сега може да започне нова. И със сигурност не може да бъде по-лошо, помислила си тя.