Елизабет Адлър
Наследство от тайни (15)

Глава 15

Сиел Молино смятала, че да имаш сестра като Лили е най-хубавото нещо на света, но двете били напълно различни, както физически, така и по темперамент.

Сиел била по-дребна и набита от високата си, стройна сестра. Много весела и енергична, но винаги послушна, докато Лили имала избухлив характер и била буйна. Освен това дори в детинските си пакости Сиел винаги проявявала предпазливост и се страхувала какво ще стане, ако я хванат, докато Лили просто никога не се замисляла за последствията.

В детството си Сиел била съучастничка на Лили в пакостите, макар че понякога й се струвало, че идеите обикновено хрумват на Лили, а винаги тя извършва самите провинения. Лили хващала мишките и паяците, обаче Сиел ги поставяла в леглата на гувернантките; Лили измисляла номера, но всъщност Сиел запретвала високо ръба на полата на гувернантката, докато Лили я разсейвала, и оставяли бедната жена да се разхожда по къщата и всички да видят кюлотите й.

На Лили й дошло наум да пуснат нафталин в баните на гостите вместо френски соли за вана и пак Лили решила двете да се преоблекат като слугини, като причаквала истинските прислужници на стълбите и вземала каните с вода, за да ги отнесе в баните на най-важните гости на родителите си. Пак Лили измислила да се измъкнат от леглата си, да се облекат като разбойници с шапки с пера и да закрият лицата си с червени копринени кърпи, после да галопират в спящото село с убийствена скорост и да стрелят с пистолет, което карало стреснатите хора да изскачат от леглата си. И отново Лили решила да се измъкнат посред нощ, за да намерят местния казан и да вземат кана уиски.

Сиел си спомняше с потръпване как отпила само една голяма глътка от силния алкохол: той изгорил гърлото й като огън, очите й се насълзили и тя се разкашляла до прилошаване. С Лили не било така: тя отпила няколко малки глътки и се развеселила като клоун, след което се присмяла презрително на жалкото състояние на Сиел.

Веднъж Лили я предизвикала да прескочи през камъните, които служели като брод през Тревълърс Лийп, над буйната, бучаща, дълбока ледена вода. Сиел се подхлъзнала и можела да се удави, ако Лили не била скочила при нея и не я била спасила с риск за собствения си живот.

Лили била стресната и изпълнена с угризения, докато наполовина я влачела, наполовина я носела през гората към къщи.

— Обещавам ти, че никога вече няма да те предизвиквам да правиш пак нещо подобно, милата ми Сиел, — заклела се тя, а по лицето й се стичали сълзи. — Аз съм виновна за всичко. Забравих, че ти си само едно малко момиченце, а аз съм толкова по-голяма.

— Отсега нататък ще бъда по-отговорна — обещала тя на изплашената си майка, макар че Сиел изобщо не била разказала как Лили я накарала да скочи. Тя никога не издавала Лили. Никой не я издавал, дори слугите.

Сиел проявила лоялност и не казала дори когато Лили шибнала понито й отзад и то се втурнало през полето и през плетовете, докато тя се притискала към него с всички сили, а Фин О’Кийфи галопирал лудешки след нея, като крещял и проклинал, докато накрая понито я хвърлило и тя останала да лежи като мъртва. Лили с плач се отпуснала до нея, а Фин изтичал да вика помощ.

— О, Сиел, Сиел, недей да умираш — викала тя уплашено. — Аз те обичам. Върни се при мен, Сиел. Никога вече няма да правя такива глупости. О, скъпа, скъпа. Просто не помислих:

Но Лили винаги се окайвала така.

Лейди Молино избухнала в сълзи, когато видяла малката си дъщеря, отпусната в ръцете на Дан О’Кийфи. След като прегледал осемгодишната Сиел, докторът заявил, че тя е получила само леко сътресение. Тогава лорд Молино извикал Фин О’Кийфи в кабинета си. Той го изгледал презрително, почервенял от гняв.

— Поверих децата си на твоите грижи — извикал той и гласът му проехтял из цялата къща. — И виж какво им се случи. Как можеш да претендираш, че отговаряш за тях, след като най-малкото ми дете, което най-много се нуждае от грижите ти, е паднало от понито си и се е наранило? Можела, е да се пребие. И вината щеше да е твоя.

Изцапаното със сълзи лице на Лили пребледняло още повече. Тя седяла на ръба на стола си и се взирала в здраво стиснатите си ръце, като избягвала погледа на Фин. Тя го оставила да поеме вината и се молела да не я издаде. Просто не можела да понесе татенцето и мамичка да й се сърдят, а и наистина съжалявала. Пък и Сиел щяла да се оправи, нали докторът казал така, а тя щяла да се отплати на Фин по-късно.

Но тя трепнала, когато чула как баща й казал на Фин, че го понижава в коняр и че той трябва да се благодари на добрите резултати, които бил постигнал с Уилям, за това, че не го уволняват.

— Уилям напредва — казал хладно баща й, — и ти ще продължиш да работиш с него. Но за бога, момче, внимавай какво правиш.

Лили почувствала гневния поглед на Фин, докато минавал покрай нея към вратата. Голяма работа, нали само го понижават в коняр, виновно си помислила тя, и си обещала честно, че ще му се отплати. Щом Сиел оздравеела и баща й забравел инцидента, тя щяла да го навие пак да вземе Фин на същата работа.

Тя въздъхнала облекчено, че татенцето не й се сърдело. Той протегнал ръце към нея и казал:

— Ела тук, Лили — и тя изтичала при него. Той я притиснал силно и казал разчувстван: — Знам, че е ужасно, когато един баща обича едната си дъщеря повече от другата, но през цялото време си мислех, че това можеше да се случи с теб, Лили. Представях си, че те виждам полумъртва в ръцете на О’Кийфи. Затова ми се искаше да убия това момче. Защото това можеше да се случи.

Лили отпуснала хубавата си главица на финото вълнено сако на баща си. Тя усещала аромата на лосиона му за след бръснене и чистата миризма на ленената му риза, а също и скъпата пура, която пушел.

— Не трябва да се тревожиш, татенце — казала тя мило. — Аз съм не по-лоша ездачка от Фин О’Кийфи. Отсега нататък ще наглеждам Сиел. Обещавам ти, че понито й никога вече няма да се уплаши.

Лейди Нора я чакала в коридора. Тя познавала дъщеря си твърде добре и хубавото й лице с фини черти се изкривило от гняв, когато я видяла да излиза от кабинета усмихната.

— Искам да говоря с теб, Лили — казала остро тя.

— Да, мамо — Лили забелязала яда на майка си и я нарекла с официалното „мамо“ вместо с топлото ирландско „мамичко“. Тя усетила, че нещо не е наред и неспокойно тръгнала след майка си към малката й дневна стаичка.

— Затвори вратата, Лили — казала лейди Нора. Тя уморено се отпуснала на тапицирания с брокат стол до бюрото си. Намръщила се и посочила на Лили да застане пред нея.

— Не знам каква е истината — сериозно казала тя, — но мога да предположа. Напълно съм сигурна, че ти си виновна за падането на Сиел, както обикновено. Макар че няма смисъл да го казвам на баща ти, защото той никога няма да повярва, че си толкова пропаднала.

Лили я погледнала смаяно. Очите й се разширили от ужас.

— О, мамичко, аз не съм пропаднала. Как можеш да ме наречеш така? — Тя се разхълцала и се хвърлила в краката на майка си. — Не е вярно, мамичко, не е вярно, че съм пропаднала. — Тя се задавяла, държала майка си за коленете и я гледала жално. Не можела да понесе майка й да й се сърди, защото я обожавала почти колкото татенцето си. Стиснала коленете й още по-здраво. — Моля ти се, не говори така. Аз просто не размислих.

— Ти никога не размисляш, докато не стане прекалено късно, Лили — хладно казала майка й. — Това е сериозен недостатък в характера ти и трябва да се опиташ да се промениш.

— Но как да се променя? — попитала разплакано Лили. — Аз съм си такава. Тъпо, глупаво момиче, което никога не мисли.

— Никой не е само такъв, какъвто си е — поомекнала лейди Нора. — Всеки може да се промени. Иначе всички ще бъдем диваци и няма да сме по-добри от невежи деца.

— Да, мамичко.

Лили навела глава и лейди Нора въздъхнала, загледана в трудната си малка дъщеря.

— Ти си вече почти на тринайсет години, Лили — казала тя накрая. — Чудя се дали вече не е време да те изпратим да учиш една година в Англия. Може би учителите ще ти вдъхнат страх от бога, защото аз определено не мога.

— Божке, мамичко — скочила на крака Лили. — Не можеш да ме изпратиш в училище.

— Моля те да не използваш езика на конярите, когато разговаряш с мен — казала студено лейди Нора. — Още днес ще говоря с баща ти по този въпрос. Междувременно ти ще се извиниш на сестра си и няма да се отделяш от леглото й в болничната стая, като се опитваш да й попречиш да умре от скука, след като е оцеляла при падането от понито. Ще ядеш в детската стая и една седмица няма да излизаш от къщата. Ясно ли е?

— Да, мамичко. Разбира се. — Лили приела наказанието си без съпротива; в края на краищата тя си го заслужавала. — Само че за училището, мамичко…

— Можеш да си вървиш, Лили — казала майка й и се заела с книжата на бюрото си. — И помни, че не искам да те виждам навън през следващата седмица.

Лили отчаяно се измъкнала от стаята. Не че имала нещо против да прави компания на Сиел, а и в никакъв случай не искала да ходи в конюшнята, защото там бил Фин О’Кийфи, който й бил страшно сърдит, но това с училището в Англия направо я плашело. Тя решила да говори с баща си при първа възможност, дори ако това означавало да наруши току-що даденото на майка й обещание да не се показва долу цяла седмица.

Лили изчакала да мине вечерята. Този ден като никога нямали гости и тя знаела, че майка й сигурно е в будоара си, където бродирала калъфки за комплекта от четиридесет стола от Шератон.^[1]

— Това е работа за цял живот — казвала тя, като избирала различни шарки за всеки стол и мото, което било изписано по ръба във вид на панделка.

Луничките на Сиел изпъквали като петна върху млечнобялото й лице, а главата й била превързана с голям бинт. Тя въздъхнала, когато сестра й отворила вратата и надникнала навън.

— Ох, Лили — неспокойно въздъхнала тя, — ако те хванат, този път със сигурност ще те напляскат.

— Няма да ме хванат — обещала й Лили и тихо затворила вратата след себе си.

Коридорите били осветени от лампи, както и цялата къща. Никой не мислел за икономии, защото нямали нужда от тях. Лорд Молино обичал къщата му да е осветена като коледна елха.

— Така прилича на фар, че ако му потрябвам на някого, да знае къде да ме намери — казвал той с гордост. — Също като фамилното знаме на покрива, което показва, че съм в имението.

Лили внимателно се промъкнала по осветения коридор покрай редицата врати и слязла по стълбите до първия етаж. Слугите били предупредени, че й е забранено да слиза на долния етаж и тя внимателно огледала коридора към будоара на майка си. Но била избрала най-подходящото време; слугите вечеряли, а стаята на майка й била затворена.

Безшумно притичала по последните стъпала, пресякла хола и минала по коридора към западното крило и библиотеката, защото знаела, че баща й ходи там всяка вечер след вечеря, за да си изпуши пурата, да изпие чаша порто и да чете „Айриш таймс“.

Тя леко открехнала вратата и надникнала към рафтовете с подвързани с кожа книги и комплект глобуси на древния свят, към тежките масички с подобни на лапи крака и ниските столове от зелена кожа. В огнището горял огън, а над главата на баща й се виел син дим. Той седял на любимия си стол пред огнището, облечен с тъмен кадифен смокинг, и четял вестник, точно както тя предполагала. Бил обърнат с гръб към нея и не я бил чул да влиза.

Тя се промъкнала до него и закрила очите му с ръце.

— Познай кой е? — прошепнала тя.

Той се обърнал с учудване.

— Скъпото ми момиченце, не трябва да идваш тук. Нали майка ти е забранила?

— Знам, татенце, знам. Просто бях много разстроена. Не заради наказанието, то е справедливо. Знам това. Става дума за училището в Англия. О, татенце, миличък, моля ти се, не ме изпращай там. Не мога да го понеса. Какво ще правя цял ден в това училище? Сама в Англия? Ще ми бъде толкова тежко. Изобщо няма да те виждам и ще ми бъде толкова мъчно за теб.

Тя инстинктивно усещала какво да каже, за да го убеди. Нямало да има полза, ако кажела: „Не ми се ходи на училище, не искам онези строги учители да ми нареждат какво да правя.“ Но вместо това тя му казала точно което искал да чуе: че не може да понесе да напусне Арднаварна и него. И била искрена.

Изпълненият с обич поглед на лорд Молино срещнал загрижените очи на дъщеря му.

— Освен това — добавила Лили и затрепкала с мигли към него, — там ще ми бъде толкова скучно, че сигурно ще се държа още по-непослушно.

Той се засмял и се предал без борба.

— Утре ще поговоря с майка ти — обещал й той. — Хайде сега, тичай в леглото, преди да те е хванала.

— Лека нощ, скъпо татенце. И наистина съжалявам за Сиел. — Тя се хвърлила на врата му и го целунала с обич. После с преувеличен страх се запромъквала през стаята. На вратата се обърнала с пръст на устните си и непослушно пламъче в погледа и той се разсмял.

— Маймунка такава — нежно казал той и когато тя затворила тихо вратата, пак се задълбочил във вестника си.