Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Legacy of Secrets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 1

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

 

 

Издание:

Елизабет Адлър. Наследство от тайни. Книга 2

Английска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 1994

Редактор: Малина Томова

Коректор: Калина Павлова

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Работодателят на Дан, Мик Кориган, беше ерген, но както често му казваше, щом бизнесът не вървеше и той се отдаваше на спомени, това не значи, че никога не е имал любима.

— Грешката ми беше, че я оставих в Корк и дойдох тук сам, за да се боря за по-добър живот — каза той с тъжна въздишка. — Ох, тя беше млада, Даниел, момчето ми — само на осемнайсет. И красива като залеза над залива Бантри. Аз издържах пътуването на един от първите кораби плаващи за Америка, докато всички останали измираха от тиф. А моята нещастна любима остана у дома и умря от същата тази болест.

Мик беше около шейсетгодишен. Той имаше сива коса, влажни очи и бледност, дошла от четиридесетте години живот по лоши квартири. Дан си мислеше, че възрастта му не е съвсем подходяща за младежка страст, но Мик все още палеше свещ в памет на изгубената си любов всеки ден в Свети Стефан. И разказваше историята си на всеки, който го слушаше.

Мик поклати глава тъжно, мерейки брашно в малки кафяви хартиени торбички, като ги сгъваше между пръстите си, за да ги запечати.

— И иронията е, че аз, гладуващият ирландец, направих добър бизнес, продавайки храна на други гладуващи ирландци. — Очите му се замрежиха от сълзи. — Понякога, Даниел, се питам, ще свърши ли някога това?

— И затова, когато виждах гладкото ти лице пред магазина всеки ден, нещо в теб ми напомни за самия мен. И ме накара да преживея всичко отново — каза печално той. Като сложи шапката си, той грабна бастуна и тръгна към вратата. — Ще се върна в два — извика той, тръгвайки както всяка сутрин по това време към кръчмата на Хегърти на ъгъла на улица Норт, където се виждаше със старите си приятели и си спомняха безкрайно за „доброто старо време“ пред чаша бира.

Дан взе едно парче плат и започна да лъска чамовия тезгях. Допълни буретата със захар, чай и картофи. Нареди блокчетата миризлив сапун, преброи свещите и оправи подпалките. Почисти щайгите със зеле, моркови и лук на витрината и между другото обслужи няколко клиента, записвайки кредита им в прочутия тефтер на Мик, защото, щом дойдеше петък, тези, които не бяха върнали кредита си веднага биваха отписвани докато не бъде уредена сметката.

И през цялото време си мислеше, че трябва да прави това за себе си. Объркан, той изгледа мъжа, който влезе в магазина с чанта на гръб.

— Не купуваме от пътници — каза той хладно, докато мъжът пусна чантата си на земята и се облегна уморено на тезгяха.

— Имам нужда само от чаша вода — отвърна той. Извади червена носна кърпа и изтри потното си чело. — Цяла нощ вървя и почти съм свършен. Изхарчих си и последното пени за една „сделка“. Сега нямам дори за едно ядене.

Дан му донесе чаша юда и каза любопитно:

— И каква беше тази сделка, която те докара до просешка тояга?

Човекът се наведе и отвори чантата си. Извади един стоманен джобен часовник и го постави на тезгяха между тях. — Купих двеста такива — каза той опечалено. — От митницата. Продават конфискувани стоки на смешно ниски цени и аз реших, че това ми е шанса. Платих по петдесет цента на бройка, сто долара за всичките. Мислех си, че ще ги продам за по няколко долара на магазините, но криво си направих сметката. Никой не иска да купува. Вложих парите си и парите на брата на жена ми, а сега дори не мога да се прибера от страх да не ме убие, че съм загубил всичко.

Той погледна Дан с надежда.

— Няма ли да си купиш един, а?

Дан го гледаше замислено. Доларовите знаци подскачаха в главата му.

— Ще направя нещо повече от това. Ще те освободя от всичките за петдесет долара.

— Петдесет долара? — мъжът го изгледа раздразнено. — Нали ти казах, че съм платил сто за тях?

Дан сви рамене безразлично. Обърна се и започна да бърше прахта от лавиците.

— Ти решаваш — каза той. — Поне би могъл да пресмяташ загубите с жена си, вместо да умираш от глад по улиците на Порт Енд.

Човекът протегна ръка:

— Съгласен съм — каза той.

Дан се поколеба.

— Ще трябва да почакаш до вечерта за парите, но за да заковем сделката, ето ти четири долара. — Мъжът прибра четирите долара и хързулна чантата през тезгяха. Каза на Дан, че ще се върне в седем за парите, излезе доволно и се насочи към най-близкия бар, за да си вземе голяма бира и овнешко задушено с картофи и лук.

Забелязвайки доволството му, Дан се зачуди разтревожено дали не го мамят. Вдигна часовника от тезгяха и го допря до ухото си. Тиктакаше весело и той въздъхна с облекчение. Той отвори задния му капак с една монета и погледна малките колелца и лостчета, които се въртяха напред-назад, и този път се усмихна. Усети сделка, която си струваше.

Измисли плана си, докато чакаше завръщането на Мик Кориган. Самият той имаше петдесет долара на свое име, колкото и първия срещнат в Норт Енд, но реши, че знае къде може да ги намери. Когато Кориган се върна точно в два, той му каза че се е случило нещо спешно и се нуждае от един час. След като свали бялата си престилка, той облече сакото си и приглади червените си къдрици с малко вода. Сетне нарами чантата и бързо тръгна по посока на улица Принс.

Бе ирония на съдбата, че човекът, който щеше да види на улица Принс също беше бакалин. Томас Кийни бе ирландският „шеф“ в Норт Енд и сила в местната политика. Беше отворил бакалницата си преди двайсет и пет години и тя се бе разраснала до най-голямата в района. Една малка стая в задната част на магазина беше неговият политически щаб, където емигрантите знаеха, че можеха да отидат по всяко време, за да се възползват от съвета му. Той бе едър мъж с тъмна вълниста коса и мустаци, и ирландците му доверяваха тайните си. Споделяха му проблемите си, знаейки, че могат да разчитат на помощта му, а в замяна той искаше единствено тяхната лоялност и гласовете им в местните избори.

Дан почука на вратата му. Поканиха го да влезе. Кийни бе зает с двама други мъже. Дан пусна тежката си чанта на пода и зачака търпеливо да свършат разговора си. Кийни се здрависа с мъжете и насочи вниманието си към Даниел.

— Как мога да ти помогна, момко? — попита той ведро.

Дан извади един часовник от чантата си и ентусиазирано започна да разказва историята за шанса си да ги купи евтино.

— Това си е кражба — каза той триумфално. — Само петдесет долара. А той е платил сто за тях.

Кийни седеше мълчаливо зад бюрото и го гледаше.

— Една сделка е сделка, само когато можеш да си позволиш да платиш за нея — отбеляза той.

— Така е — съгласи се Дан смирено. — Но аз съм беден човек и затова съм дошъл при вас за помощ.

— Разкажи ми за себе си — предложи Кийни и се облегна на стола си, за да слуша. И Дан му разказа историята за корабокрушението и борбата им за оцеляване. Обясни му какво смята да прави с часовниците.

— Ще стана търговски пътник, ще пътувам от град на град с чанта на рамо и ще продавам часовниците с печалба, и ще пестя, та да събера достатъчно, за да мога да купя магазина на Кориган от него — каза той.

— А Кориган иска ли да продава?

Дан се усмихна доволно.

— Още не, засега. Но ще иска. Веднъж, след като го убедя и му покажа цвета на парите си.

— Дори и ако продаваш с добра печалба, няма да направиш достатъчно пари, за да платиш за магазина на Кориган — отбеляза Кийни.

— Тогава ще дойда да ви поискам заем — каза Дан триумфално.

Кийни се засмя. Планът на момчето имаше толкова дупки, колкото чорапите на бедна жена, но той хареса ентусиазма и увереността му.

— Аз ще ти дам на заем петдесетте — каза той и посегна към джоба си, — защото си самоуверен. И ако успееш, можеш да дойдеш при мен. Ще ти дам друг заем, за да купиш магазина на Кориган. Ако Кориган иска да продава. — Той се засмя отново и тупна с юмрука си по бюрото. — Ех, момко, защо такъв предприемчив и сладкодумен човек като теб иска да става бакалин. Ти трябва да влезеш в политиката.

Дан прибра петдесетачката и раздруса ръката на Кийни.

— Не аз, сър — каза той. — Брат ми Фин има красноречието, което се изисква за тази игра. Но аз няма да бъда собственик на магазин за дълго. Ще започна с този, после с друг, после с друг. Ще има цяла верига, в Бостън и Филаделфия, Питсбърг, Чикаго… — Сините му очи се вгледаха в бъдещето, сякаш можеше да види веригата от магазини, разраснала се през Америка, и Кийни поклати глава, очарован.

— Ти си човек с мечти и аз ти желая успех. Междувременно по-добре е да започнеш да продаваш тези часовници, за да можеш да ми върнеш моите петдесет долара.

— Да, сър! — Дан вдигна чантата си и отиде до вратата. Поколеба се, после се обърна и се върна. Извади един часовник и го постави на бюрото пред Кийни… — Това е за вас, сър — каза той благодарно. — Подаръкът. И аз ви обещавам, че един ден Дан О’Кийфи ще ви подари часовник от чисто злато.

Отново прекоси стаята и излезе, затваряйки вратата след себе си. Той се спря и отново я отвори. — И ще бъде надписан — добави той. — На Томас Кийни. С благодарност. Даниел О’Кийфи. — Кимвайки си, сякаш това вече е свършен факт, той потупа петдесетте долара в джоба си, нарами чантата и се върна при Кориган, за да го предупреди, че напуска. Утре щеше да бъде първият О’Кийфи, станал търговски пътник.

Фин гледаше как брат му уверено излиза на другата сутрин, шапката му беше кацнала весело на червените къдрици, дългите му крака се местеха бързо. Той си помисли разтревожено, че зимата почти беше дошла и времето не бе подходящо брат му да сменя професията си и да става търговски пътник. Прохладното време не беше добро и за Рори. Той кашляше ужасно и през някои дни едва можеше да се движи.

Въпреки това успяваше да работи. Фин и Рори поддържаха каретите на Джеймс лъснати и конете в добра форма. Когато Фин сложеше сивото си палто и сивата шапка с периферия, за да закара господин Джеймс до офиса му, или до гарата да хване влака за Ню Йорк, той знаеше, че няма по-хубава карета в целия Бостън.

С всяка изминала седмица Рори ставаше все по-болен. Фин настояваше да си остане в леглото, но у дома беше дори по-студено отколкото в конюшните. Освен това Рори се боеше да не изгуби работата си. Затова Фин го оставяше пред огъня в стаята за конските такъми да се занимава с тях, докато той вършеше работата на Рори заедно със своята. Идваше на работа по-рано и си тръгваше по-късно всеки ден, но свършваше всичко. Грижеше се господин Джеймс да няма повод за оплакване от Рори.

Коледа дойде без вести от Дан, но Фин вече всеки ден го очакваше да се появи с издути от печалбите джобове. На Коледа с Рори бяха поканени в къщата; сетне им дадоха храна и премия от по пет долара в брой. С преливащо от благодарност заради щедростта на господарите сърце, Фин зяпаше окичения с гирлянди хол, в който живееше един богат мъж, и сърцето му се изпълни с амбиция. Внезапно усети, че не е доволен да бъде само най-добрият кочияш в Бостън. Прииска му се къща точно като тази. Да бъде богат, дори ако трябва да умре, за да го постигне. Сред атмосферата на покой и добра воля сърцето му изгаряше от желание за отмъщение към семейство Молино.

Междувременно, всичко, което имаше освен мечтите си, оставаше работата му и един коптор два на три метра в Норт Енд, не кой знае колко различен от копторите, в които бяха живели предците му.

По Коледа се разрази снежна вихрушка, която покри града за една нощ. На следващата сутрин Фин и Рори вървяха до колене през пъртините, покрай сгради, които не можеха да се различат. Рори кашляше, лицето му силно се зачервяваше и те спираха на няколко пъти, за да може да си поеме дъх. Той се тресеше от студ и се потеше от треска. Фин го уви в един конски чул и го остави пред огъня. Забърза при Кук за чаша горещо какао и убеди Рори да го изпие, след това се съблече и се зае да върши работата на Рори заедно със своята.

С всяка седмица Рори отслабваше и линееше, треперейки непрекъснато, въпреки топлото палто, което Фин му даде. Отчаяно Фин му предложи половината си надница, ако се съгласи да си остане у дома и да се оправи, но Рори гордо отказа:

— Не мога да приема парите ти, освен това ме е страх, че ще загубя работата си и после няма да мога да си я върна.

Най-накрая дойде денят, когато Рори не можа да извърви дългия път до площад Луисбърг. Той легна на сламения дюшек, сестрите и братята му се струпаха мълчаливо около него, а майка му се бе вкопчила в ръката му и плачеше. Фин отиде на работа разтревожен, но не можеше да го забрави и вечерта летеше по стълбите, уплашен, че може да е закъснял. Очите на Рори блестяха като две звезди, когато рече усмихнато на Фин:

— Не се тревожи, ако господин Джеймс има нужда от нов коняр, Фин. Просто ще трябва да си потърся друга работа, когато се оправя. През пролетта.

Фин остана с него през нощта. Рори не кашляше и не се въртеше както обикновено. Помисли с надежда, че това може да е добър знак. Малко преди изгрев Рори се събуди и посегна към него:

— Ти си добър приятел — прошепна той.

И това бяха последните му думи.

Фин плака за приятеля си, но отиде навреме на работа, защото се страхуваше да не я загуби. Вече чакаше с каретата, когато господин Джеймс слезе по предните стълби, както винаги точно в осем часа.

— Добро утро, О’Кийфи — каза господин Джеймс, качвайки се в каретата си. Обърна се и го изгледа, забелязвайки зачервените очи и уморения му вид. — Станало ли е нещо? — попита той.

Фин наведе глава, за да скрие мъката си, докато разказваше за Рори, и попита дали може да отсъства час-два за погребението. Господин Джеймс кимна:

— Можеш да кажеш на семейството му, че аз ще поема разходите за погребението — каза той. — А сега карай, защото ще закъснея.

Погребението на Рори беше тъжна история, но благодарение на щедростта на господин Джеймс, той имаше приличен боров ковчег и венец за гроба. Фин и петима други приятели вдигнаха ковчега и го занесоха в Света Стефан за службата. После той последва катафалката по грозните замръзнали улици до гробището, чудейки се горчиво защо приятелят му трябваше да умира. Помоли се за него, а сетне за себе си.

— Господи — замоли се той. — Трябва да се измъкна от Норт Енд, или той ще погуби и мен. Трябва. Трябва да има някакъв начин, моля те помогни ми, Господи. Моля те. Никога няма да ти поискам отново нещо друго.

Корнелиус Джеймс беше наблюдателен човек. Той беше забелязал през последните няколко месеца, че Рори рядко е навън, и че Фин работи все по-дълго и по-дълго, и сега знаеше причината. Обсъди с жена си и те решиха, че момчето заслужава шанса за нещо по-добро.

— Наречи го социален експеримент — беше казал Корнелиус на жена си. — Ако спечели или загуби си е за него, но и в двата случая би било интересно. — Той извика Фин в кабинета си и момчето застана пред нето, като нервно въртеше шапката в ръцете си, надявайки се, че няма да го уволнят.

— Наблюдавах те, О’Кийфи — каза господин Джеймс спокойно. — И забелязах, че следваш притчата за добрия съсед. Това, което вършеше за приятеля си бе благородно. Беше направено от добро сърце. — Направи пауза и Фин разтревожено срещна погледа му, зачуден какво ще последва. — Човек като теб заслужава награда — добави господин Джеймс.

Фин засия. Той бе обещал на госпожа О’Донован, че ще се грижи за тях, и малко допълнителни пари щяха да му свършат добра работа.

Господин Джеймс се разходи из кабинета с ръце зад гърба.

— Ти си интелигентен мъж — каза той, като го гледаше замислено, и надеждите на Фин нараснаха, усетил, че наградата става по-голяма. — Но мъж на когото липсва образование — продължи той, а надеждите на Фин отново разцъфнаха. — Въпреки това ми се вижда, че имаш инстинкт, проницателност, които могат да бъдат превърнати в нещо по-добро от това да се грижиш за конете. Анализирал съм качествата ти, О’Кийфи, и те намирам за почтен, упорит, работлив и способен на истинско приятелство. Госпожа Джеймс и аз обсъдихме предложението подробно. Реших да ти дам възможност да преуспееш. Ако желаеш да приемеш, аз ти предлагам работа в Ню Йоркските ми офиси, и възможност да успееш във финансовия бизнес.

— Финансовият бизнес? — каза Фин, в главата му още гърмяха вълшебните думи. — Ню Йорк.

— Бог ни е казал да помагаме на братята си — каза господин Джеймс. — И ти изпълняваше желанията му. Сега аз съм готов да ти помогна, Фин О’Кийфи, да станеш нещо по-добро от коняр и кочияш. Приемаш ли?

Приемам ли? Изненадан, Фин си помисли за горещата молитва на погребението на Рори. Спомни си за Коледа, когато си даде дума, че един ден ще има къща точно като тази. Помисли за отмъщението си към Молино, представяйки си лицето на Лили, ако тя някога видеше важната личност, в която беше на път да се превърне.

— Приемам — каза той, сияейки.