Елизабет Адлър
Наследство от тайни (4)

Глава 4

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Вечерта беше гореща и влажна. Четиристотинте гости вече бяха погълнали обилната вечеря от хайвер с пържени яйца, омар, малинов шоколад и шампанско от добра реколта под осветените с фенери дървета и на дългата тераса с изглед към далечното езеро. Сега те танцуваха под зелено-белия копринен навес, широко разпънат на двора. Нагънатите завеси бяха дръпнати, за да уловят всеки полъх на вятъра. Елегантно облечените жени се разхождаха по поляните, като си вееха с хартиени китайски ветрила с дълги дръжки, предварително осигурени от Бъфи срещу горещината. Тя беше осигурила също чадъри и покривала над пътеките в случай, че завали. Бъфи беше от онези жени, които не оставят нищо на случайността, и Шенън си мислеше, че от мащехата й би излязъл добър адвокат на някоя корпорация. Обаче Бъфи не одобряваше кабаретното шоу, което трябваше да започне. Въпреки протестите на жена си, баща й беше настоял на това. „То е толкова ирландско“, се бе оплакала тя. „За бога, та аз също съм ирландец,“ беше изръмжал той. „А също и Шенън, независимо от всичките ти усилия да я цивилизоваш“. Той беше наел традиционен ирландски оркестър и една трупа ирландски танцьори и певци, които да научат гостите му как се танцува джига.

Боб Кийфи си проправи път през веселата тълпа от танцуващи, грабна дъщеря си за ръката и я поведе на сцената. Накара оркестъра да замълчи с махване на ръката си и гласът му се разнесе над поляните без помощта на микрофона.

— Дами и господа, приятели — извика той и младежите послушно впериха погледи в него, а разхождащите се извън навеса се обърнаха, за да го чуят.

— Както знаете, това парти е в чест на рождения ден на Шенън — каза той. — Но тези хора са тук в чест на нейната ирландска червена коса и на смеещите й се ирландски очи. — Сред последвалия смях взе микрофона и добави: — Дами и господа, цигулките, флейтите и акордеоните ще свирят за вас, а тези красиви младежи — той махна към танцьорите зад гърба си, — ще ви покажат как се танцува истински.

Музиката започна, Боб прегърна Шенън и я завъртя. След няколко минути подът се тресеше под краката на танцуващите и гостите се върнаха от поляната под навеса, привлечени от магнетизма на особената музика.

По-късно, когато танцуваше с годеника си, Шенън видя, че баща й е сам и си проправя път към края на покритото пространство. Наблюдаваше танцуващите, облегнат на перилата с ръка в джоба на чудесно скроения си вечерен костюм, и тя си помисли колко странно самотен изглежда за човек с толкова много приятели.

Бъфи също го гледаше. Шенън забеляза как тя му хвърли типичния си хладен поглед и разбра какво точно си мисли. Мислите на мащехата й не бяха тайна за нея. Тази жена имаше само две неща наум. Пари и положение.

Бъфи винаги беше мразила бедността. На двадесет години си беше представила как ще остарее и ще се бори да запази социалното си положение и красотата си с оскъдните си средства, както беше правила през цялото си моминство, и бе решила да се омъжи по сметка. Знаеше, че й трябва някой „предприемач“, новобогаташ, който да прави пари, като че ли току-що ги е изобретил. И беше намерила този човек в лицето на Боб О’Кийфи.

По онова време тя беше на двадесет и шест, а Боб бе прехвърлил четиридесетте. Венчавката беше пищна. Цялото й семейство и приятелите й бяха сред гостите, а неговата дъщеря, осемгодишната Шенън, беше шаферка. Буквата „О“ бе дискретно отстранена от името О’Кийфи и тя се превърна в Бъфи Кийфи, а Шенън стана нейна заварена дъщеря. Беше чудесна домакиня; говореше си на малко име с всички, които си заслужаваха, а бе и красива. И въпреки това тя научи, че съпругът й си е намерил любовница само година след сватбата, а след нея последваха други. Независимо от това Бъфи и Големият Боб Кийфи си останаха социална легенда, най-бляскавата двойка в Ню Йорк и Палм Бийч.

Шенън се отдръпна от прегръдката на Уил Девънпорт. Тя каза с усмивка:

— Пусни ме за малко, Уил. Ще се задуша. Искам вода и чист въздух.

— Ще ти осигуря и двете — каза той галантно, като я изведе отвън на поляната и се отправи да търси чаша вода.

Шенън се усмихна, докато го гледаше как върви. Тя го познаваше точно от три месеца и нямаше търпение да прекара остатъка от живота си с него. Той беше висок, тъмен и красив, колкото може да бъде един млад човек. Романтичен — изпращаше й цветя през цялото време. Ухажваше я с думи и дребни подаръци. Не беше много богат, както й бе казал, впечатлен от богатството на баща й, но тя знаеше, че това няма значение, защото баща й също е бил беден, когато е започвал.

Тя не помнеше родната си майка, но си спомняше деня, когато баща й се беше оженил за Бъфи, помнеше и себе си като шаферка с лимоненожълта копринена пола, която шумолеше, докато вървеше по прохода в църквата. Бе стояла неподвижно като статуя, без да смее да мръдне, за да не би шумоленето на полите й да заглуши свещените думи. След това Бъфи просто взе живота им в свои ръце.

Когато стана на единадесет години, Шенън беше прекалено висока за възрастта си и кльощава като див заек, с буйна пламтящо червена коса. Тя имаше лунички, които ненавиждаше, а зъбите й бяха толкова издадени напред, та разбираше, че ще трябва да носи шините години наред. Възлестите й колене стърчаха от омразните къси, хубави роклички, с които обичаше да я гизди Бъфи, и я правеха да изглежда точно като куклата Ана-парцалана. Имаше огромни сиви очи и се държеше нахакано, за да прикрие своята неувереност. Лицето й бе широко и симетрично, а носът й леко вдлъбнат от онзи път, когато осемгодишна беше паднала от понито си. Мащехата й настоя този дефект да се отстрани по-късно.

Бъфи се грижеше да посещава подходящи училища, да има подходящи приятели и да ходи на партита с деца „от своята класа“, но истината беше, че двете имаха много малко общо, освен баща й.

Въпреки това имаше доста щастливо детство, защото баща й я обичаше като зеницата на окото си. Но макар да я обожаваше, Боб Кийфи не беше грижовен баща; бе прекалено зает да прави пари, за да й обръща внимание. Въпреки това никога не пропускаше важните събития в живота й и се гордееше с единствената си дъщеря.

„Ти притежаваш всички качества, дете,“ казваше той с възхищение. „Можеш да постигнеш всичко, което искаш, също като татко си. Но помни едно, малката ми, трябва да се бориш за онова, което искаш, и трябва да го искаш наистина. Това е разликата между нас, ирландците, и тези закостенели стари богаташи. Те са дошли тук на «Мейфлауър», а ние — на корабите с ковчезите. А я виж къде сме стигнали.“ И той умираше от смях, като си помислеше къде е стигнал, важен и могъщ като хората край себе си, но по-богат от тях, със също такава снобееща жена като техните и дъщеря, за която да пилее любовта и парите си.

Но колкото и да е странно, когато тя питаше: „Но кои са ирландските ни прадеди, татко? Защо нямаме никакви лели и чичовци?“, той винаги се затваряше като мида и й казваше да не си блъска главата над този въпрос, защото ще й каже, когато порасне. А след това бързо я водеше да пие чай в някой скъп хотел.

Шенън порасна, оградена от „реалния свят“ с парите им и със скъпите частни училища. Прекарваше летните си ваканции в компанията на скучни възрастни хора на яхти в Средиземноморието, а зимите — с други възрастни досадници по вили в Барбадос. Най-хубавото време на годината идваше с летните лагери, където няколко седмици лудуваше с връстниците си и си говореха за момчета.

С годините зъбите й се изправиха, коленете й се закръглиха, крайниците й станаха дълги и гладки, а тялото — гъвкаво, но тя си запази вдлъбнатинката на носа въпреки съветите на Бъфи да се оперира. Тялото й се закръгли на необходимите места и остана стройно там, където трябваше. Но косата й си остана пламтящо червена и луничките все още бяха проклятието на живота й. Притесняваше я това, че очите й са истинско огледало на душата й. Бяха сиви като дълбоко езеро и отразяваха всяко нейно чувство. Знаеше, че не може да скрие мислите си; всеки можеше да ги отгатне по очите й.

Беше на четиринадесет, когато за първи път видя баща си с любовница. Заедно с две други момичета бяха избягали от училище в Бостън и трите отишли да пазаруват и да пият чай в Риц-Карлтън. Баща й беше с една хубава млада жена с тъмна коса и светла кожа. Той държеше ръката й под масата. Шенън бе усетила как бузите й пламнаха. Те не я бяха забелязали, погълнати един от друг. Докато ги гледаше, баща й нежно прокара пръст по бузата на момичето. Докосна пълните й устни и тя целуна ръката му, като я притисна за миг. Шенън се беше извърнала и побягнала, последвана от приятелките си. „Няма нищо страшно,“ бяха я успокоявали те, „всички мъже го правят“.

След това баща й усети, че нещо не е наред, защото тя не го поглеждаше в очите, и накрая му каза какво е видяла. Той ядосано закрачи напред-назад по килимчето в библиотеката на апартамента на Пето Авеню.

После я погледна умолително. „Смятах да ти кажа, че си прекалено малка, за да разбереш тези неща. Но очевидно не си толкова малка. Разбрала си това, което си видяла.“ Той сви рамене. „Няма да те моля за прошка, защото си ми дъщеря, а не жена. Но и не мога да ти кажа, че всичко е наред, защото не е. Мога само да те помоля да се опиташ да забравиш и да се надявам, че някой ден, когато пораснеш и помъдрееш, ще ми простиш. И запомни едно, дъще. Никога не се доверявай на мъжете.“

Партито продължаваше и Шенън отново танцуваше с Уил, когато видя, че баща й напуска мястото, където се беше усамотил от тълпата. Погледите им се срещнаха и уморената бръчка от челото му изчезна, докато си пробиваше път към нея.

— Ще танцуваш ли със стария си татко? — попита той. Погледът му преливаше от любов, когато я взе в прегръдките си, тъничка и неуловима като бриза.

— Благодаря за чудесното парти, татко — промълви Шенън, отпуснала глава на гърдите му.

Той въздъхна със съжаление:

— Винаги съм искал най-доброто за теб, още от деня, в който се роди — поколеба се, после тъжно каза: — Знам, че не се застоявах много край теб, докато растеше. — Той безпомощно сви широките си рамене: — Толкова неща пропуснах. Все бях прекалено зает да преследвам мечтата си. Но имах нужда от това, Шенън. Отначало трябваше да осмисля съществуването ни след смъртта на майка ти, а после ей така. Обичах работата си, парите бяха допълнителен стимул. Но понякога жертвах теб.

Тя го прегърна буйно.

— Не, татко, не си ме жертвал, наистина. Винаги беше край мен, когато имаше нещо сериозно. Помниш ли, когато паднах от понито и получих сътресение? Щом се събудих в болницата, ти ми държеше ръката. Ами когато пях и танцувах ужасно в училищната пиеса? Ти седеше на първия ред и ръкопляскаше като луд. И всяка сутрин на Коледа и на онези скучни ваканции с големите.

Той направи гримаса и тя се разсмя.

— Ти ще ме заведеш и до олтара. — Нежно притисна глава към широкото му рамо и усети гладката материя на сакото му под бузата си. Когато баща й я прегръщаше, винаги се чувстваше в безопасност от света.

Някой го потупа по рамото. Един хубав младеж му се усмихна и каза:

— Не може да я запазите цялата вечер само за себе си, господин Кийфи. Няма ли да я отстъпите за малко и на другите?

Боб се отдръпна, погледа за момент как младежът я завъртя на дансинга, после излезе от покритата площ. Гледаше младата си дъщеря, толкова щастлива и безгрижна, толкова свободна в своя свят. Късата й пола се въртеше, а дългата й коса се вееше като весело, смело, медночервено знаме. После се обърна и остави безгрижния свят зад гърба си, като се запъти сам и незабелязан към мястото, където кадифеното нощно небе се сливаше със сребърните води на езерото.