Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (33)

Тридесет и трета глава

Насред безкрайно интересния разговор по въпросите на икономическите сектори на Бараяр с най-голям растеж, Ворсмит беше извикан от жена си и с нежелание се измъкна от нишата до прозореца, където бяха застанали с Марк. И обеща да му изпрати проспекти. Марк се огледа за Майлс. Много добре знаеше, че графът не е единственият Воркосиган, застрашен от пренатоварване тази вечер покрай опитите си да докаже пред всички доброто си здраве.

Марк по необходимост беше станал доверено лице на Майлс в самоналожените тестове, които той не желаеше да сподели с началниците си от ИмпСи. Тренираше го и проверяваше знанията му, като се започне от стария материал, обхващащ регистрите на Службата, и се стигне до петизмерната космическа математика. Веднъж си позволи да си направи шега по този въпрос — но то беше преди да разбере дълбочината на ужаса, който тласкаше Майлс към тези маниакални проверки. А после наистина намериха някакви празноти в паметта на Майлс. Това много безпокоеше Марк — това ново колебание, това безразсъдно различие с неговия по-голям брат. Той се надяваше, че отвратителната самоувереност на Майлс скоро ще се възвърне. Поредната странна реципрочност: Майлс трябваше да запомни някои неща и не можеше, докато Марк трябваше да забрави някои неща. И също не можеше.

Трябваше да накара Майлс да го запознае с още хора. Това щеше да погъделичка самолюбието му. Да го убеди, че всички го познават и го уважават. Марк мислеше да си го позволи. Щеше да си го върне друг път, някога, когато Майлс се възстанови.

Накрая Марк не издържа, скочи на един стол и видя брат си да излиза от залата в компанията на една руса жена в синьо кадифе — Деля Куделка, най-високата сестра на Карин. „Те са тук. Оо, Господи.“ Скочи от стола и побърза да потърси графинята. Намери я на едно кресло на третия етаж да бъбри с няколко по-стари жени, очевидно клюкарки. Тя видя притеснената му усмивка, извини се и отиде с него в един ъгъл в покрития с килим коридор.

— Проблем ли имаш, Марк? — попита графинята, оправяйки полите си, за да седне на едно малко канапе. Той внимателно се настани на другия край.

— Не зная. Тук са семейство Куделка. На рождения ден на императора обещах да танцувам с Карин, ако се върна навреме. И… бях я помолил да говори с теб. За мен. Говори ли?

— Да.

— Какво й каза?

— Е, беше дълъг разговор…

„Оо, по дяволите!“

— Същината на разговора беше, че според мен ти си интелигентен млад мъж, който има някои много неприятни преживявания, но ако можеш да бъдеш убеден да използуваш интелигентността си, за да решиш проблемите си, аз ще ти ходатайствам.

— Бетанска терапия?

— Нещо такова.

— Мислил съм за тази терапия. Много. Но се ужасявам от мисълта, че бележките на терапевта могат да попаднат в някой рапорт на ИмпСи. Не искам да изпадна в ролята на проклет експонат. — „Отново!“

— Мисля, че мога да направя нещо по въпроса.

— Можеш ли? — Той я погледна развълнуван и обнадежден. — Дори и без да се запознаеш с рапортите?

— Да.

— Аз… ще съм ти много благодарен, мамо.

— Смятай, че съм ти обещала. Дума на Воркосиган.

Не по рождение Воркосиган. Но той не се усъмни в думата й.

„Мамо, с теб всичко изглежда възможно!“

— Не зная какви подробности си казала на Карин…

— Много малко. В края на краищата тя е само осемнайсетгодишна. Почти не съзнава собствената си новопридобита зрялост. По-нататъшните подробности… хм, реших, че могат да почакат. Освен това първо трябва да завърши училище — подчерта графинята.

— Хм. — Той не беше сигурен дали се чувства облекчен, или не. — Във всеки случай в момента това не е актуално. Оттогава възникнаха… множество проблеми. И повечето от тях много сериозни.

— Нямам такова чувство, Марк. Откакто двамата с Майлс се върнахте от Джексън Хол, ти ми изглеждаш по-съсредоточен и отпочинал. Макар че не искаш да говориш за това.

— Не съжалявам, че опознах себе си, мамо. Не съжалявам дори… че съм такъв. — „Аз и черната бригада.“ — Но наистина съжалявам… че съм толкова различен от Карин. Аз вярвам, че съм някакъв вид чудовище. И в Шекспировата „Буря“ Калибан не се жени за дъщерята на Просперо. Всъщност за опита му да се ожени го бият жестоко, доколкото си спомням. — Да, как би могъл да обясни Гордж и Грънт, и Хаул, и Убиеца на момиче като Карин, без да го изплаши или отврати? Как би могъл да поиска тя да задоволи ненормалните му апетити, дори и в някой сън или въображаема игра? Беше безнадеждно. По-добре да не се опитва.

Графинята се усмихна кисело.

— В аналогията ти има няколко погрешни неща, Марк. На първо място мога да ти гарантирам, че ти не си непълноценен човек, за какъвто се мислиш. И Карин също не е свръхчовек. Макар че, ако настояваш да я третираш като плячка, а не като човек, мога да ти гарантирам, че ще си навлечеш друг вид проблем. — Тя вдигна вежди, за да подчертае казаното. — Искам да добавя, като условие за моята благословия, предложението си тя да се възползува от възможността по време на учението й в колонията Бета следващата година да вземе някои допълнителни уроци. Малко бетанско обучение по някои интимни въпроси може, според мен, да разшири достатъчно възгледите й, за да може да приеме, хм, без да се разочарова, някои заплетени положения. Например известна свобода на възгледите, която едно осемнайсетгодишно момиче не може да придобие на Бараяр.

— Оо. — Тази идея за решаване на проблемите в ума на Карин изобщо не му беше хрумнала. Това беше… умно. — Аз мислех… догодина също да отида да уча на Бета. Малко галактическо образование ще ми е от полза, когато кандидатствам за работата, която имам предвид. Не искам да оставям всичко само на чиста фаворизация.

Графинята наклони учудено глава.

— Добре. Знам, че имаш солидни дългосрочни планове, добре координирани за постигане на поставените цели. Трябва само да ги изпълниш. Напълно ги одобрявам.

— Дългосрочни. Но… точно тази вечер…

— И какво планираш за тази вечер, Марк?

— Да танцувам с Карин.

— Не виждам никакъв проблем за това. Тук всеки може да танцува. Какъвто и да е. Това не е пиеса, Марк, а старият Просперо има много дъщери. Току-виж някоя имала слабост към ниски хора.

— Колко ниски?

— Оо… — Графинята протегна ръка на височина приблизително колкото Марк. — Например толкова. Иди да танцуваш с нея, Марк. Тя те намира за интересен. Майка Природа дарява на младите хора не благоразумие, а страсти, за да осигури развитието на видовете. Това е трик… за да се множим.

 

 

Преминаването през балната зала бе най-ужасяващото нещо, което беше извършвал доброволно, като се изключеше първият военен десант на Дендариите на Джексън Хол. С това свършваше сходството. После нещата се подобриха.

— Лорд Марк! — извика тя щастливо. — Казаха ми, че сте тук.

„Ти си питала?“

— Дойдох за обещания танц, миледи. — Той успя да направи един ворски поклон.

— Добре! Крайно време беше. Запазих за вас всички огледални танци и вирджинските кадрили.

Всички прости танци, които се очакваше, че ще може да танцува.

— Миналата седмица помолих Майлс да ме научи на стъпките на менуета „Мазепа“ — каза той обнадежден.

— Чудесно. Оо, музиката започва… — Тя го поведе към средата на залата.

Беше облечена в рокля с широки тъмнозелени поли, гарнирани с червено, сполучливо допълваща се с пепеляворусите й къдрици. Той се зачуди дали цветовете на дрехите й не са нарочно подбрани да отговарят на неговите. Сигурно е случайност. Как…? „От моя шивач на моята майка, чрез нея на нейната майка, та до нея? По дяволите, всеки аналитик на ИмпСи трябва да може да разгадае тези данни.“

Грънт, уви, го разсейваше и смущаваше, защото мислено я разсъбличаше, и дори по-лошо. Но Грънт тази вечер нямаше думата. „Това е работа на лорд Марк. И този път той няма да я провали.“ Грънт можеше да си се крие и да набира пара. Лорд Марк все щеше да намери приложение на неговата мощ. Започна със спазване на такта. Вече свиреха дори танц — случи се менуетът „Мазепа“, при който двамата партньори се докосваха, държаха се за ръцете или за кръста почти през цялото време.

„Цялото истинско богатство е биологическо“ — беше казал графът. Марк най-после разбра какво точно означава това. За всичките си милион бетански долари той не можеше да си купи това, да купи светлината в очите на Карин. Макар че не би могло да навреди… каква беше онази проклета птица от Земята или от другаде, която строеше страшно сложни гнезда, за да привлече мъжкия?

Бяха по средата на огледалния танц.

— Така, Карин… вие сте девойка. Аз, хм, имах един спор с Иван. Какво мислите е най-привлекателното нещо, което може да има един мъж? Леколет, богатство… ранг? — Той се надяваше тонът му да навежда на мисълта, че провежда някакво научно изследване.

Тя сви устни, помисли, после каза:

— Ум.

„Аха. И от кой магазин ще го купиш с всичките си бетански долари, момче?“

— Огледален танц, мой ред е — каза Карин. — Какво е най-важното нещо, което може да има една жена?

— Доверие — отговори той, без да се двоуми, а след това се замисли по въпроса и почти сбърка такта. Щеше да му трябва планина от доверие. „Започни да го изграждаш още тази вечер, лорд Марк. Изграждай, зидай, гради!“

А след това успя да я накара да се засмее на глас четири пъти. И продължи да брои.

 

 

Яде прекалено много (дори Гордж се засити), пи прекалено много, говори прекалено много и танцува много повече от прекалено, и изобщо прекара адски добре. Танцуването му дойде малко много — Карин го пусна да танцува с няколко свои любопитни приятелки. Той прояви интерес към тях, но само като към нещо ново. Не искаше да бъде дребнав. Към два часа след полунощ беше така изтощен, че започна да фъфли и да накуцва. По-добре беше да си тръгне преди Хоул да дойде и да развали всичко. Освен това през последния час Майлс седеше тихо в един ъгъл и изглеждаше нетипично посърнал.

Съобщиха на един прислужник да докарат колата на графа, шофирана от вездесъщия Пим, който вече беше закарал графа и графинята. Качиха се отзад и се отпуснаха на седалките. Пим излезе през охраняваните порти на Резиденцията и потегли по заснежените притихнали улици. Почти нямаше други превозни средства. Майлс включи отоплението на максимална степен, облегна се и затвори очи.

Бяха сами. Марк започна да брои колко са. Един, двама. Трима, четирима, петима. Шест, седем. Лорд Майлс Воркосиган и адмирал Нейсмит. Лорд Марк Воркосиган и Гордж, и Грънт. И Хаул и Убиеца.

„Адмирал Нейсмит е същество от кастата“ — помисли Марк с лека въздишка на завист. Майлс би могъл да заведе адмирала на партита, да го представя пред жени, да се представя с него в обществото почти навсякъде, освен в самия Бараяр. „Е, моята черна бригада компенсира тия неща с численост…“

Но те всъщност бяха едно, той и черната бригада, на най-ниско ниво. Никоя част не може да бъде отрязана, без да се заколи цялото.

„Значи ще трябва да търся всички ви. По някакъв начин. Вие трябва да живеете някъде долу в тъмното. Защото някой ден, в някой час на отчаяние може отново да ми дотрябвате. Грижете се за мен. А аз ще се грижа за вас.“

Зачуди се за какво ли адмирал Нейсмит се грижи за Майлс. За нещо неуловимо, но важно… дори графинята го беше видяла. Какво беше казала тя? Че няма да се страхува за разсъдъка на Майлс, докато той е отделен от малкия адмирал. Оттук и отчаяният стремеж на Майлс да възстанови здравето си. Работата му с ИмпСи беше неговият единствен спасителен път към адмирал Нейсмит.

„Мисля, че разбирам това. Оо, да.“

— Някога извинявал ли съм ти се, че те убих? — попита Марк.

— Не, доколкото си спомням… Но грешката изобщо не беше твоя. Не трябваше да се захващам с тази десантна мисия. Трябваше да приема предложения откуп за Ваза Луиджи. Само че…

— Само че какво?

— Той не искаше да те продаде на мен. Подозирам, че дори тогава е планирал да получи по-голям откуп от Риовал.

— Така предполагам и аз… Благодаря ти.

— Не съм сигурен, че в края на краищата има някаква разлика — каза Майлс извинително. — Нали Риовал опита отново.

— Оо, има. Има огромна разлика. Цялата разлика на света. — Марк леко се усмихна в тъмното. Причудливата архитектура на Ворбар Султана зад стъклото като никога беше омекотена от снега.

— Какво ще правим утре? — попита Марк.

— Ще спим — промърмори Майлс и отпусна глава на твърдата си униформена яка.

— А после?

— Тук сезонът на тържествата продължава три дни и завършва с огньове на открито. Ако моите… нашите родители наистина отидат в Хасадар, ще трябва да курсирам оттук дотам и обратно, докато ИмпСи не ме извика да се връщам на работа. През зимата в Хасадар е малко по-топло, отколкото във Ворбар Султана. О… и ти можеш да идваш с мен, ако желаеш.

— Благодаря. Приемам поканата.

— А ти какво планираш да правиш?

— Щом свърши отпуската ти, мисля да се запиша в едно от твоите училища.

— Кое?

— Ако графът и графинята ще живеят главно в Хасадар, може би в местния колеж.

— Хм. Трябва да те предупредя, че там ще се сблъскаш с много повече… селска тълпа, отколкото във Ворбар Султана. И ще възприемеш много от старомодния бараярски начин на мислене.

— Идеално. Точно това искам. Необходимо ми е да се науча как да се справям с тези кавги, без да убивам хора.

— Ясно — каза Майлс. — Прав си. И какво смяташ да изучаваш?

— Това почти няма значение. Образованието ще ми даде официален статус… на студент… и възможност да изучавам хората. Данни мога да получа от всяка машина. Но не ме бива в отношенията с хората. Имам много да уча. Трябва да знам… всичко.

Това беше друг вид глад, ненаситна лакомия за знания. Един аналитик на ИмпСи трябваше да притежава най-огромната възможна база данни. Хората, които беше срещал при автомата за кафе в щаба на ИмпСи, провеждаха зашеметяващи разговори — ужасно обстоятелствени и подробни по какви ли не въпроси. Трябваше да действа бързо, ако искаше да се състезава с тази тълпа. И да спечели.

Майлс се засмя.

— Какво смешно има?

— Просто се чудя какво Хасадар ще научи от теб.

Завиха и спряха пред входа на дома си.

— Аз май ще стана рано — каза Марк. — Много работа ме чака.

Майлс се усмихна сънено, сгушен в униформата си.

— Успех!