Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (12)

Дванадесета глава

В преддверието го посрещнаха слуги, облечени в ливреи в кафяво и сребърно — цветовете на фамилията Воркосиган. Във високопоставените семейства Вор дори домашните прислужници изпълняват ролята на войници. Един от тях насочи Ботари-Джесек вдясно. На Марк му идеше да заплаче. Тя го презираше, но поне беше запозната с обстановката. Без никаква подкрепа, по-самотен, отколкото когато беше заключен в тъмната каюта, той последва слугата през късия сводест вход вляво и през вратите след него.

Помнеше разпределението на къщата на семейство Воркосиган от отдавна провежданото обучение от Гален, затова разбра, че влизат в стаята, наречена „Първа гостна“ — преддверие към голямата библиотека, която се простираше от предната страна на къщата до задната. Предположи, че според стандартите на дома Воркосиган за стаите за посрещане на гости тази е сравнително малка, макар че високият таван й придаваше хладна, неодобрителна строгост. Обаче веднага се отказа да оглежда помещението, защото видя жената: седеше на тапицираното канапе и спокойно го очакваше.

Не беше нито висока, нито пълна, на средна възраст, добре сложена. Червената й коса, прошарена с естествено сиви кичури и навита на сложен кок, оставяше лицето открито, за да могат да се видят скулите, линията на челюстта и ясносивите й очи. Позата й беше сдържана, спокойна, но не отпусната. Беше облечена в мека копринена бежова блуза, ръчно бродиран шарф, много подобен на онзи, който навремето бе откраднал, дълга до глезените жълто-кафява пола и полуботуши. Той беше очаквал нещо по-показно, по-изискано, официален образ на графиня Воркосиган от видеокадрите, които беше разучавал. А може би чувството й за власт беше толкова силно, че не беше необходимо да го демонстрира външно? Не можеше да види никакво физическо сходство между нея и себе си. Може би само в цвета на очите. И бледостта на кожата. И в извивката на носа, може би. Линията на челюстта имаше определено съответствие, което не се виждаше от видеокадрите.

— Лорд Марк Воркосиган, миледи — съобщи прислужникът така тържествено, че Марк се сепна.

— Благодаря ти, Пим. — Тя кимна на подчинения — човек на средна възраст — и го освободи. Въоръженият прислужник добре прикри разочарованото си любопитството и се ограничи само с един бърз поглед през рамо преди да затвори вратата зад гърба си.

— Здравей, Марк. — Гласът на графиня Воркосиган беше мек, алтов. — Заповядай, седни. — Тя посочи с ръка едно кресло, поставено малко под ъгъл спрямо канапето. То, изглежда, не беше на панти и пружина, за да има опасност да го захлупи, нито пък беше прекалено близко до нея. Той седна внимателно, както беше инструктиран. Странно, но креслото не беше много високо и краката му допираха до пода. Дали не бе правено специално за Майлс?

— Радвам се най-после да те срещна — каза тя, — макар обстоятелствата, за съжаление, да не са толкова приятни, колкото бих искала.

— Аз също — промърмори той. Радва се или съжалява? И кои са били тези, които са седели тук, учтиво са се лъжели за това, че се радват или съжаляват? „Коя сте вие, госпожо?“ Той се огледа страхливо в очакване да види Касапина на Комар. — Къде е… съпругът ви?

— Привидно приветства Елена. В действителност избяга и изпрати мен първа на предна линия. Нещо много необичайно за него.

— Аз… не разбирам. Госпожо. — Не знаеше как да се обръща към нея.

— През последните два дни пие лекарство за стомах в промишлени количества… от което трябва да разбереш, от наша гледна точка, как пристига информацията. Първото сведение, че нещо не е наред, пристигна преди четири дни по куриер, офицер от щаба на ИмпСи. Съобщение от Илян, в което се казваше, че Майлс не е участвал в акцията. Подробностите щели да дойдат по-късно. Отначало не виждахме нищо тревожно в това. Майлс беше изчезвал и по-рано, понякога за доста дълго време. Едва няколко часа по-късно, когато беше прието и декодирано пълното съобщение от Илян заедно с новината, че сте тръгнали, всичко ни стана ясно. Трябваха ни цели три дни, за да осмислим случилото се.

Той седеше мълчалив и се бореше с представата за великия адмирал-граф Воркосиган, ужасния Касапин на Комар, онова масивно, мрачно чудовище. Имаше своя гледна точка, макар да не се очакваше такова нищожно човешко същество като него да разбира от тия неща.

— Илян никога не извърта — продължи графинята, — но този път направи точно това и в целия доклад не използува нито един път думата „мъртъв“, „убит“ или някой друг синоним. Медицинските заключения подсказват обратното. Вярно ли е?

— Хм… криопроцедурата изглеждаше успешна. — Какво искаше тя от него?

— И така, ние сме в емоционална и юридическа безизходица — въздъхна тя. — Щеше да е по-лесно, ако той… — Тя се намръщи и сведе очи към скута си. За първи път стисна ръце. — Разбираш, ще говорим за много възможни случайности. Много от тях се въртят около теб. Но аз няма да считам Майлс за мъртъв, докато той наистина не умре и не се разложи.

Той си спомни за потока кръв върху цимента и безпомощно изхъмка.

— Фактът, че ти би могъл евентуално да се представяш за Майлс, за някои хора беше много смущаващ. — Тя го погледна развеселено. — Казваш, че Дендарии те приемат?…

Той се сви на стола под острия й сив поглед. Усещаше как плътта му се люшка и се събира на куп под ризата и шарфа на Майлс, чувстваше притискането на панталоните.

— Аз… оттогава качих няколко килограма.

— Всичко това? Само за три седмици?

— Да — промърмори той и се изчерви.

Тя повдигна вежди.

— Нарочно?

— Нещо такова.

— Хм. — Тя се облегна назад. Изглеждаше изненадана. — Изключително хитро от твоя страна.

Той зяпна, но се сети, че това подчертава започналата да се оформя двойна брадичка, и побърза да затвори уста.

— Твоето обществено положение беше предмет на много дебати. Аз гласувах срещу някакъв номер на Сигурността да скрием за състоянието на Майлс, като представим теб за него. На първо място това е излишно. Лейтенант-лорд Воркосиган често пъти е изчезвал за месеци и в момента неговото отсъствие е дори по-нормално. Стратегически по-важно е да утвърдим теб като личност, лорд Марк, ако ти наистина си лорд Марк.

Той преглътна. Гърлото му беше пресъхнало.

— Имам ли шанс?

— Ще имаш достатъчно сериозен шанс, след като успееш да усвоиш всичко.

— Не говорите сериозно. Аз съм клон.

— Аз съм от колонията Бета, момче — каза тя язвително. — Бетанският закон е много прецизен и ясен по въпроса за клоновете. Само бараярският обичай не може да се оправи… Бараярци! — Тя произнесе думата с такова отвращение, сякаш беше ругатня. — Нямат правни прецеденти. И ако нещо не е традиция — тя изрече думата със същия пренебрежителен тон, както беше сторила това Ботари-Джесек, — не знаят как да се оправят.

— Какво съм аз за вас, като бетанка? — попита той запленен.

— Или мой син, или някога отнетият ми син — отговори тя бързо. — Незаконен, но признат от мен като наследник.

— Това наистина ли са правни категории на вашата родина?

— Естествено. Ако аз бях наредила ти да си клон на Майлс — разбира се, с одобрен лиценз за дете, ти чисто и просто щеше да си мой син. Ако Майлс като юридически пълнолетен беше направил същото, той щеше да е твой законен родител и аз щях да съм твоя отнета майка, макар да не съм те родила, и щях да имам претенции над теб и задължения към теб приблизително като баба. Майлс, разбира се, не беше юридически пълнолетен по времето, когато си бил създаден като негов клон, нито пък твоето раждане е лицензирано. Ако ти все още беше малък, ние с него щяхме да отидем при арбитражен съдия и той щеше да определи опеката на твоите богатства. Но ти, разбира се, вече не си малолетен нито по бетанския, нито по бараярския закон. — Тя въздъхна. — Времето за юридическа опека е минало. Въпросите за наследството ще се заплетат в бараярските юридически неясноти. Арал ще обсъди обичайния бараярски закон, или липсата на такъв, когато му дойде времето. Това излиза извън нашата емоционална връзка.

— Имаме ли такава? — попита той предпазливо. Двете му най-големи опасения — че тя или ще извади оръжие и ще го застреля, или ще се хвърли на врата му в някакъв напълно неуместен пароксизъм на майчини чувства, почти бяха отпаднали. Беше изправен пред една спокойна загадка.

— Имаме, но остава да се открие каква точно. Разбери обаче едно. Половината от моите гени текат в твоето тяло, а моят егоистичен геном^[1] е еволюционно предварително програмиран да търси свои копия. Другата половина е копирана от мъжа, от когото се възхищавам повече от всичко на света и във всички времена, така че интересът ми към теб е двоен. Нека ти кажа направо: великолепната комбинация от двете силно привлича вниманието ми.

Така представено, това наистина имаше логически смисъл и не криеше никаква заплаха. Той усети топката в стомаха му да се разсейва, гърлото му да се отпуска. За първи път, откакто бяха напуснали планетарната орбита, отново се почувства гладен.

— С две думи онова, което съществува между теб и мен, няма нищо общо с онова, което е между теб и Бараяр. То е работа на Арал и той ще трябва да изложи собствените си виждания. Нищо не е решено с изключение само на едно: докато си тук, ти си Марк, шест години по-млад близнак на Майлс. Така че колкото по-убедително се утвърдиш като различен от Майлс още от самото начало, толкова по-добре.

— Оо — въздъхна той. — Благодаря.

— Предполагам, че вече разбра всичко. Добре. Договорихме се. Но да не си Майлс е нещо повече от това да си имитация на Майлс. Аз искам да зная кой е Марк?

— Госпожо… Аз самият не зная. — В провокираната му честност се промъкна тревога.

Тя го наблюдаваше внимателно, после каза спокойно:

— Има време. Майлс… искаше да си тук, да те разведе наоколо. Представям си как щеше да те учи да яздиш. — Тя леко потрепери.

— Гален се опита да ме научи в Лондон — спомни си Марк. — Беше ужасно скъпо, а пък и аз не бях много добър, така че най-накрая той ми каза, когато дойда тук, да стоя настрана от конете.

— Така ли? — Тя леко се оживи. — Хм. Майлс, виждаш ли, има… имаше… има доста романтични детски идеи относно братя и сестри. Е, аз имам брат, така че нямам подобни илюзии. — Тя замълча, огледа стаята, наведе се напред и изведнъж, придавайки си тайнствен вид, зашепна: — Ти имаш един вуйчо, баба и двама братовчеди на колонията Бета, които са ти толкова роднини, колкото сме ние с Арал и братовчед ти Иван тук на Бараяр. Запомни, че имаш възможност да избираш. Аз дадох един син на Бараяр. И се грижих за него двайсет и осем години, докато Бараяр се опитваше да го унищожи. Може би Бараяр е получил своето, а?

— Иван не е тук сега, нали? — попита Марк ужасен.

— Той не живее в нашия дом, не, ако имаш предвид това. Той е във Ворбар Султана, в щаба на Имперската служба. Може би — тя се замисли — той ще те разведе из града и ще ти покаже нещата, които Майлс искаше да видиш.

— Иван може би все още е ядосан за онова, което му направих в Лондон — подхвърли Марк.

— Ще го забрави — каза графинята уверено. — Трябва да призная, че на Майлс положително щеше да му доставя удоволствие да обърква хората с теб.

Каприз, очевидно наследен от майка му.

— Живея вече почти три десетилетия в Бараяр — сподели тя. — Изминахме толкова дълъг път… И все пак има още много за изминаване. Дори Арал започва да се изморява. Може би не ще успеем да свършим всичко за едно поколение. Според мен е време за смяна на гвардията.

За първи път той се облегна на фотьойла, подпря се и започна спокойно да гледа и слуша, вместо само да се страхува. Съюзник. Изглежда, имаше съюзник, макар все още да не разбираше защо. Гален не беше отделил достатъчно време за графиня Корделия Воркосиган, тъй като напълно се беше отдал на стария си враг Касапина. Излиза, че Гален много я беше подценил. Тя беше оцеляла тук двайсет и девет години… би ли могъл и той? За първи път това му изглеждаше възможно.

Откъм двойната врата на преддверието прозвуча кратко почукване. Графиня Воркосиган произнесе едно кратко „Да?“, вратата се открехна и се подаде мъжка глава. С напрегната усмивка.

— Време ли е да вляза, скъпи капитане?

— Да, мисля, че е време — каза графиня Воркосиган. Той се промуши и затвори вратата. Гърлото на Марк се стегна: той преглътна и пое дъх, отново преглътна и отново пое дъх. Едва се контролираше. Не трябва да припадне пред този човек. Или да повърне. Във всеки случай в стомаха му вече беше останала само една лъжичка жлъчка. Това беше той, повече от сигурно беше той, министър-председателят граф Арал Воркосиган, бившият регент на бараярската Империя и фактически диктатор на три свята, завоевателят на Комар, военният гений, политическият ръководител — обвиняван в убийства, мъчения, луд човек… Твърде много невъзможни неща, които да се вместват в това набито тяло, което сега крачеше към Марк.

Марк беше изучавал видеокадри на Арал, направени на различна възраст. Всъщност той не беше толкова стар, макар че първата свързана мисъл, която мина през ума му, беше: „Изглежда по-стар, отколкото очаквах“. Граф Воркосиган беше десет стандартни години по-голям от бетанската си жена, но изглеждаше двайсет или трийсет години по-стар. Косата му беше сива, по-светла отколкото на видеообразите отпреди две години. Беше нисък за бараярец, колкото графинята. Лицето му беше едро, силно, сухо. Носеше сиви униформени панталони, но без куртка, само кремава риза с навити дълги ръкави и отворена кръгла яка, което, ако беше предназначено да му придаде небрежен вид, беше напълно безрезултатно. С влизането му напрежението в стаята се повиши до ниво на задушаване.

— Елена е настанена — съобщи граф Воркосиган и седна до графинята. Позата му беше свободна, с ръце на коленете, но той не се облегна удобно назад. — Срещата ни, изглежда, събуди повече стари спомени, отколкото беше готова да понесе. Доста е разстроена.

— Ще отида да поговоря малко с нея — каза графинята.

— Добре. — Графът оглеждаше Марк. Озадачен? Отблъснат? — Хубаво. — Опитният дипломат, чиято задача беше да убеди хората от три планети да тръгнат по пътя на прогреса, стоеше безмълвен, объркан, сякаш не можеше да заговори направо на Марк. Вместо това се обърна към жена си: — Той е минал за Майлс?

Очите на графиня Воркосиган светнаха весело.

— Оттогава е наддал няколко килограма.

— Виждам.

Няколко секунди протекоха в мъчителна тишина.

Марк избърбори:

— Първото нещо, което трябваше да направя, когато се срещна с вас, беше да се опитам да ви убия.

— Зная. — Граф Воркосиган се облегна на канапето и най-после погледна Марк в очите.

— Бях принуден да се упражнявам в около двайсет различни метода, докато не свикнах да ги правя дори и на сън, но на първо място стоеше парче кожа с парализираща отрова, от която при аутопсия заключението е „сърдечен инфаркт“. Трябваше да остана насаме с вас и да я допра до която и да било част от тялото ви. Беше необичайно бавно като средство за покушение. Трябваше да чакам до вас двайсет минути, докато не видя, че сте умрял, и да не позволя да се разбере, че не съм Майлс.

Графът тъжно се усмихна.

— Разбирам. Добро отмъщение. Много артистично. Щеше да успее.

— След това, като нов граф Воркосиган, трябваше да започна кампания да застана начело на империята.

— Е, това щеше да се провали. Сер Гален го е очаквал. След това в хаоса, причинен от този провал, е трябвало да въстане Комар. Това е искал той. После ти щеше да си следващата жертва от фамилията Воркосиган. — Той, изглежда, стана по-спокоен — професионалист, които обсъжда нелепи заговори.

— Вашето убийство беше единствената причина за моето съществуване. Преди две години бях напълно подготвен за това. С тази цел изтърпях всичките тези години живот при Гален.

— Не унивай — посъветва го графинята. — За повечето хора това е единствената причина за съществуване.

Графът допълни:

— След като стана известно за готвения заговор, ИмпСи събра огромен куп документация за теб чак до последното ти изчезване от Земята преди два месеца. Но в тази документация няма нищо, което да подсказва, че твоето, хм, последно приключение в Джексън Хол е било някакъв вид латентно програмиране, свързано с проектираното ми убийство. Има ли някаква такава връзка, или не? — На лицето му се изписа леко съмнение.

— Не — каза Марк твърдо. — Бях програмиран достатъчно добре, за да не го зная. Това не е нещо, което може да остане незабелязано. Във всеки случай не по начина, замислен от Гален.

— Не съм съгласна — неочаквано се обади графиня Воркосиган. — Ти беше създаден за това. Но не от Гален.

Графът повдигна въпросително вежди.

— От Майлс, страхувам се — обясни тя. — Напълно неумишлено.

— Не разбирам — каза графът.

Марк също не разбираше.

— Бях с Майлс на Земята само няколко дни.

— Не зная дали си готов за това, но ще ти разкажа. Да тръгнем оттам, че ти си имал три модела, от които да се учиш да бъдеш човешко същество. Джексънианските роби, комаранските терористи… и Майлс. Бил си пропит с Майлс. Съжалявам, но Майлс си мисли, че е странствуващ рицар. Едно рационално правителство не би му позволило да притежава дори и джобно ножче, камо ли пък космическа флота. И така, Марк, когато накрая съм бил принуден да избираш между две очевидни злини и един луд… ти си предпочел лудия.

— Аз мисля, че Майлс се справя много добре — възрази графът.

— Ах! — Графинята зарови лице в ръцете си. — Любими, ние разглеждаме поведението на един млад човек, върху когото Бараяр стовари толкова непоносими товари, толкова болка, че той създаде напълно нова личност, в която да избяга. След това убеди няколко хиляди галактически наемници да подкрепят неговата психоза и отгоре на всичко успя да убеди бараярската империя да плати за всичко това. Адмирал Нейсмит е адски повече от един обикновен камуфлаж на ИмпСи и ти знаеш това. Приемам, че е гений, но не се опитвай да ме убеждаваш, че е с всичкия си. — Тя замълча. — Не. Това не е вярно. Защитните клапани на Майлс действат. Аз всъщност няма да започна да се безпокоя за неговия разсъдък, докато той не се раздели с идеята за малкия адмирал. Това е един изключително балансиращ акт, във всички отношения. — Тя погледна Марк. — И почти невъзможен за следване, поне според мен.

Марк никога не беше смятал Майлс за сериозно луд. Беше го схващал като съвършен. Всичко това беше много обезпокоително.

— Дендарии наистина служат като прикритие за операциите на ИмпСи — каза графът, който също изглеждаше малко разтревожен. — В случая, забележително добре.

— Така е, разбира се. Иначе ти не би разрешил на Майлс да ги държи, така че той се погрижи за това. Аз само искам да посоча, че официалната им дейност не е единствена. И… ако Майлс някога престане да има нужда от тях, това няма да стане една година преди ИмпСи да намери основания да прекъсне тази връзка. И ти съвсем искрено ще вярваш, че действуваш напълно логично.

Защо не го обвиняват? Той набра кураж да зададе въпроса гласно.

— Защо не ме обвинявате в убийството на Майлс?

Графинята погледна съпруга си и му прехвърли въпроса, а той кимна и отговори. Дали от името и на двамата?

— В рапорта на Илян се казва, че Майлс е застрелян от барапутрански командос от силите за сигурност.

— Но той нямаше да бъде на огневата линия, ако аз не бях…

Граф Воркосиган вдигна ръка.

— Ако той не беше решил глупашки да застане на нея. Не се опитвай да прикриеш истинската си вина като поемаш повече, отколкото трябва. Аз самият съм сторил твърде много смъртни грешки, за да бъда излъган по този начин. — Той погледна ботушите си. — Освен това ние разгледахме нещата в по-далечна перспектива. Въпреки че твоята индивидуалност и лице са забележимо различни от тези на Майлс, децата ти генетично няма да се различават. Не ти, но твоят син, може би, ще отговаря на нуждите на Бараяр.

— Само за да се запази системата Вор — допълни сухо графиня Воркосиган. — Една съмнителна цел, любов моя. Виждаш ли се като дядо-наставник на теоретичните деца на Марк, така както твоят баща за Майлс?

— Боже опази! — промърмори графът пламенно.

— Внимавай за собственото си състояние. — Тя се обърна към Марк. — Проблемът е… — тя отмести поглед, — ако не успеем да възстановим Майлс, ти вече няма да бъдеш изправен пред една връзка, а пред едно задължение. Най-малкото ще отговаряш за въоръжението на няколко милиона души в твоя регион; и ще ги представяш в Съвета на графовете. Това е задължение, за изпълнението на което Майлс е обучаван още от самото си раждане. И не съм сигурна, че то може да се поеме така внезапно.

„Сигурно не, оо, сигурно не.“

— Не зная — каза графът замислено. — С мен се случи точно така. До навършване на единайсетгодишна възраст аз не бях наследник, а само заместник. Признавам, че след убийството на моя брат потокът от събития облекчи за мен промяната на съдби. Всички ние толкова много искахме да отмъстим във войната на Лудия Юри. Преди да вдигна глава и да си поема дъх, напълно възприех факта, че някой ден ще стана граф. Макар че не можех да си представя, че този някой ден ще бъде дълъг петдесет години. Възможно е и ти, Марк, да трябва да се учиш и да се подготвяш много години. Но е възможно също графството да ти се поднесе още утре.

Мъжът беше на седемдесет и две стандартни години — средна възраст за галактиката, почти пределна за суровия Бараяр. Граф Арал беше живял, без да щади себе си. Дали се беше износил напълно? Неговият баща, граф Пьотър, бе живял двайсет години повече — цял един втори живот.

— Ще приеме ли Бараяр клон за ваш наследник? — попита Марк, изпълнен със съмнение.

— Мина времето за създаване на един или друг вид закони. Този случай ще бъде едно сериозно изпитание. По един или друг начин ще им набия в главите, че трябва да приемат.

Марк не се съмняваше в това.

— Но е рано да започваме юридическа война, докато нещата с изгубената криокамера не се изяснят. Засега официалната версия е, че Майлс е по служба, а ти ни посещаваш за първи път. Всичко е съвсем вярно. Едва ли е необходимо да подчертавам, че подробностите са тайна.

Марк поклати глава и кимна в знак на съгласие. Чувстваше се замаян.

— Но… необходимо ли е това? Да предположим, че не съм бил създаден, а Майлс беше убит някъде в изпълнение на задълженията си. В такъв случай ваш наследник щеше да е Иван Ворпатрил.

— Да — каза графът. — И след единайсет поколения преки наследници фамилията Воркосиган щеше да престане да съществува.

— Какъв е проблемът тогава?

— Проблемът е, че случаят не е такъв. Ти наистина съществуваш. Проблемът е… че винаги съм искал синът на Корделия да е мой наследник. Обърни внимание, че според обикновените стандарти става дума за твърде голяма собственост.

— Мислех, че вашите наследствени имоти са загубени след разрушаването на Воркосиган Вашной.

Графът вдигна рамене.

— Някои останаха. Тази резиденция например. Но моята собственост не се изчерпва само с имоти. Както каза Корделия, тя е свързана и с длъжност. Ако признаем твоята претенция върху нея, ти ще можеш да я наследиш.

— Можете да я запазите — каза Марк искрено. — Аз ще подписвам всичко.

Графът намигна.

— Приеми го само за сведение, Марк — каза графинята. — Някои от хората, с които ще се срещнеш, ще мислят повече как да се уредят тези въпроси. Ти просто ще трябва да си запознат с необявения дневен ред на заседанията.

Графът разсеяно въздъхна, но когато го погледна, лицето му беше застрашително сериозно.

— Това е вярно. И има един списък, който не само не се обявява, но за който не може и да се говори. Ти трябва да бъдеш предупреден.

Дотолкова не можеше да се говори, че очевидно на граф Воркосиган му беше трудно да говори за него.

— За какво се отнася? — попита внимателно Марк.

— Съществува… една фалшива теория за предаване по наследство с шест възможни линии на наследници, според която ако император Грегор умре, без да остави наследник, аз съм този, който трябва да наследи трона.

— Да — каза нетърпеливо Марк, — разбира се, зная това. В заговора на Гален се използуваше този аргумент. Вие, след това Майлс, след него Иван.

— Да, сега съм наред аз, след това Майлс, след него Иван. И в момента Майлс е… технически… мъртъв. По този начин само аз съм преди теб, и при това взет на мушка.

— Това са глупости! — избухна Марк. — Това е дори по-налудничаво от идеята да стана граф Воркосиган!

— Запомни тази мисъл — посъветва го графинята. — Запомни я добре и никога дори не намеквай, че можеш да мислиш другояче.

„Попаднал съм между луди!“

— Ако някой започне с теб разговор по този въпрос, съобщи колкото се може по-бързо на мен, на Корделия или на Саймън Илян — добави графът.

Марк се беше отдръпнал максимално назад в стола си.

— Добре.

— Ти го изплаши, скъпи — отбеляза графинята.

— По този въпрос параноята е ключът към добро здраве — каза графът успокоително. Погледна за миг Марк. — Изглеждаш уморен. Ще ти покажем стаята ти. Можеш да се измиеш и да си починеш.

И тримата станаха. Марк последва графа и графинята по един застлан коридор. Графинята кимна към един свод, който водеше към витата стълба, и каза:

— Аз ще взема тръбния подемник да видя Елена.

— Добре — съгласи се графът. Марк по неволя го последва по стълбите. Още първите две стъпала му показаха, че е изгубил форма. На третата площадка вече дишаше тежко като старец. Графът зави по коридора на третия етаж.

— Нали няма да ме настаните в стаята на Майлс? — страхливо попита Марк.

— Не. Макар че стаята, в която ще те настаня, някога беше моя. Когато бях дете.

Вероятно преди смъртта на по-големия му брат. Стаята на втория син. Изнервящо.

— Сега тя е просто стая за гости. — Графът отвори една обикновена дървена врата на панти. Зад нея се откри слънчева стая. Очевидно ръчно изработените, с неопределена възраст и огромна стойност мебели бяха малко — легло и ракли. До резбованата табла на кревата съвсем не на място стоеше къщно табло за контрол на осветлението и на механизираните прозорци.

Марк се обърна и видя въпросителния поглед на графа. Беше хиляди пъти по-лош от погледите на Дендарии, които изразяваха любов към Нейсмит. Той стисна глава с ръце и промълви през стиснатите си зъби:

— Аз не съм Майлс!

— Зная — каза тихо графът. — Предполагам, че търсех… себе си. И Корделия. И теб.

Марк почувства непреодолимо желание да види себе си в графа. Не беше сигурен. Цветът на косата? И той, и Майлс имаха същата тъмна коса, каквато беше виждал на видеото, че е имал младият адмирал Воркосиган. Знаеше, че Арал Воркосиган е по-малкият син на граф Пьотър Воркосиган, но по-старият брат беше умрял преди шейсет години. Марк беше изненадан, че графът помни това така ясно и прави връзка със себе си. Странно и тревожно. „Аз трябваше да убия този човек. И все още мога да го направя. Той изобщо не се пази.“

— Вашите хора от ИмпСи дори не ме задържаха. Никак ли не се страхувате, че все още може да съм програмиран да ви убия? Или за вас тази заплаха е несъществена?

— Нали ти вече застреля човека, когото смяташе за свой баща? Това е достатъчно за катарзис. — На лицето му се появи мрачна усмивка.

Марк си спомни изненадания поглед на Гален, когато невроразрушителният лъч го удари в лицето. Арал Воркосиган можеше да изглежда всякак в момента на смъртта си, но не и изненадан.

— Тогава ти си спасил Майлс, той лично ми разказа всичко — каза графът. — Още преди две години, на Земята, ти си избрал на коя страна да застанеш. Много ефикасно. С теб съм имал много страхове, Марк, но моята смърт никога не е била между тях. Ти не си по-лош от брат си Майлс. Според мен сте еднакви.

— Прогенитор. Не брат — каза твърдо Марк.

— Корнелия и аз сме твоите прогенитори — също толкова твърдо отвърна графът.

Марк се изчерви.

Графът вдигна рамене.

— Какъвто и да е Майлс, ние сме виновни за това. За теб може би ще е добре, ако се отнасяш към нас малко по-внимателно. Може би ние също няма да сме добри за теб.

Стомахът му се сви от ужасен копнеж, възпиран от също толкова ужасен страх. Прогенитори. Родители. Не мислеше, че на тази възраст има нужда от родители. Почувства се нищожен в сянката на такива големи хора, разбит като стъкло, унищожен. Изведнъж почувства странно желание Майлс да се върне. Да има някой с неговия ръст, на неговата възраст, с когото да може да поговори.

Графът отново погледна към спалнята.

— Пим ще ти подреди багажа.

— Нямам багаж. Само дрехите, които нося… сър. — Беше му невъзможно да предпази езика си от това почтително обръщение.

— Ще ти трябват още!

— Онова, което донесох от Земята, оставих в един гардероб на Ескобар. Досега сумата, която дължа, сигурно толкова е набъбнала, че вероятно са го конфискували.

Графът го огледа.

— Ще пратя да ти вземат мярка и да ти доставят един кат дрехи. Ако беше дошъл при по-нормални обстоятелства, щяхме да те разведем, да те представим на роднини и приятели. Една обиколка из града. Да проведем тест за влеченията ти, да уредим да продължиш образованието си. Във всеки случай ще направим нещо по въпроса.

Училище? Какво? Постъпването в бараярската военна академия се доближаваше много до представата на Марк за пъкъла. Биха ли могли да го накарат? Имаше начини да се съпротивлява. Вече беше успял да окаже съпротива на желанието им да му нахлузят гардероба на Майлс.

— Ако имаш нужда от нещо, позвъни на Пим — каза графът.

Хора-прислужници. Колко странно! Физическият страх, от който му се повдигаше, започваше да избледнява, да се измества от по-неопределено общо безпокойство.

— Мога ли да получа нещо за ядене?

— О, забравих. Ела след един час да обядваме заедно с Корделия. Пим ще ти покаже жълтия салон.

— Мога и сам да го намеря. На долния етаж, по коридора на юг, третата врата отдясно.

Графът вдигна вежди.

— Правилно.

— Проучвах ви.

— В това няма нищо лошо. Ние също те проучвахме. Всеки със задачите си.

— И в какво ще се състои тестът?

— О, точно там е номерът. Това не е тест. Това е истинският живот.

„И истинската смърт.“

— Съжалявам — изтърва се Марк. За Майлс? За самия себе си? Едва ли знаеше за какво.

Графът, поне на пръв поглед, също се чудеше. После на устните му се появи кратка иронична усмивка.

— Е… странно, но е почти облекчение да знаеш, че положението е толкова лошо, че по-лошо не може да стане. Преди, когато Майлс се губеше, човек не знаеше къде е, какво прави и това увеличаваше хаоса. Този път поне знаем, че не можем да изпадне в по-голяма беда.

С кратко махане на ръка графът се отдалечи. Не влезе в стаята след Марк, не му се натрапи. „Има начини да бъде убит“ — мина като светкавица през ума на Марк. Но обучението му изглеждаше безкрайно остаряло. И във всеки случаи той сега не беше във форма. Дори само изкачването по стълбите беше достатъчно, за да се изтощи. Затвори вратата и падна на леглото разтреперан.