Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (13)

Тринадесета глава

Очевидно за да дадат възможност на Марк да се възстанови от разликата във времето, през първите два дни графинята и графът не му възлагаха никакви задачи. Всъщност с изключение на строго официалните срещи Марк въобще не се срещаше с граф Воркосиган. Разхождаше се на воля из къщата и градините без никаква видима охрана, но графинята тайно го наблюдаваше. На вратите имаше униформена охрана. Все още нямаше кураж да провери и установи дали имат за задача да не го пускат да излиза, или да не пускат да влизат случайни лица.

Вярно, че беше изучавал къщата на фамилията Воркосиган, но сега му трябваше време, за да свикне с нея. Всичко изглеждаше малко по-различно от очакванията му. Къщата беше претрупана, но въпреки всичките тези антики, типични за фамилията Воркосиган, всеки оригинален прозорец беше заменен с модерен, с висококачествено армирано стъкло и автоматични жалузи, дори и тези високо на стените на кухните в сутерена. Беше като черупка, макар и огромна, осигуряваща защита. Дворец? Крепост? Затвор? Щеше ли да може да се пъхне в тази черупка?

„Цял живот съм бил затворник. Искам да бъда свободен.“

На третия ден пристигнаха новите му дрехи. Графинята дойде да му помогне да ги разопакова. Утринната светлина и хладният въздух на ранната пролет нахлуха в спалнята през прозореца, който той упорито държеше широко отворен към тайнствения, опасен, непознат свят.

Той извади от чантата дрехите и ги закачи на закачалките. Бяха в смущаващо военен стил: куртка с висока яка и панталон с лампази в кафяво и сребърно, много приличащи на ливреите на въоръжената охрана на графа, но по-блестящи и с еполети.

— Какво е това? — попита той подозрително.

— О — каза графинята. — Безвкусно, нали? Това е униформата ти като кадет-лорд на фамилия Воркосиган.

Негова, не на Майлс. Всичките нови дрехи бяха скроени с компютър и му стояха идеално. Сърцето му замря като си помисли колко много беше ял, за да избегне това.

Графинята изкриви устни, видяла изумлението, изписано на лицето му.

— Двете единствени места, където трябва да ги носиш, са, ако присъстваш, на сесиите на Съвета на графовете и, също ако присъстваш, на церемониите по случай рождения ден на императора. Което може би ще трябва да направиш. Те са след две седмици. — Тя замълча, опипвайки с пръст воркосиганския монограм, избродиран на яката на куртката, после допълни: — Малко след това е рожденият ден на Майлс.

Където и да се намираше Майлс, в момента той не старееше.

— За мен рождените дати не означават нищо. Как наричате вие деня, в който някой е бил изваден от утробен репликатор?

— Денят, в който съм била извадена от моя утробен репликатор, е моят рожден ден — отговори сухо графинята. — Поне така са го нарекли родителите ми.

Тя беше бетанка. Правилно.

— Аз дори не зная кога е моят рожден ден.

— Не знаеш? Той е записан в твоите документи.

— Какви документи?

— Твоят барапутрански медицински картон. Не си ли го виждал? Ще трябва да ти направя копие. Той е, хм, увлекателно четиво, по някакъв ужасяващ начин. Всъщност рожденият ти ден беше на седемнайсети миналия месец.

— Значи съм го пропуснал. — Той затвори чантата и набута униформата в дъното на гардероба си. — Няма значение.

— Важно е някой да чества нашето съществуване — възрази тя любезно. — Хората са единственото огледало, в което трябва да се оглеждаме. Те са всичко, което има значение. Всички добродетели, всички злини се съдържат само в хората. Никой не съществува във вселената без определена цел. Самотата е наказание при всяка човешка култура.

— Това е… вярно — призна той, спомняйки си за неотдавнашния си арест. — Хм. — Следващата дреха, която извади, съответстваше на настроението му: изцяло черна. Макар че при по-внимателно разглеждане се оказа с почти същата кройка на униформата на кадет-лорд, но монограмите и лампазите не бяха от сребърни конци, а от черна коприна и почти не се виждаха на фона на черния плат.

— Това са дрехи за погребения — каза графинята. Гласът й внезапно стана доста монотонен.

— Оо. — Разбирайки намека, той я пъхна зад кадетската ворска униформа и накрая избра дрехи, които най-малко приличаха на военни — меки свободни панталони, ниски ботуши без токи, стоманени накрайници на пръстите или други агресивни декорации и риза и жилетка в тъмни цветове — сини, зелени, червено-кафяви. Харесаха му като костюм, а и бяха изключително добре ушити. Камуфлаж? Разкриваха ли дрехите същността на човека, или я прикриваха?

— Това аз ли съм? — попита той графинята, когато излезе от банята.

Тя се позасмя.

— Дълбокомислен въпрос за облеклото на всеки човек. Дори и аз не мога да отговоря.

 

 

На четвъртия ден на закуска се появи Иван Ворпатрил. Носеше непарадна зелена униформа на имперски лейтенант, която добре стоеше на стройното му високо тяло. С влизането му жълтата зала сякаш изведнъж се препълни. Марк виновно се сви, когато неговият предполагаем братовчед поздрави графинята с благоприлична целувка по бузата и чичо си с официално кимване, после си взе една табла от шкафа и внимателно я напълни с яйца, месо, захарни кифли, ловко сложи каничка с кафе, привлече с крак един стол и се намести на масата срещу Марк.

— Здравей, Марк — каза най-после той, сякаш чак сега забелязал присъствието му. — Изглеждаш адски добре. Къде си се напомпал така? — Напъха в устата си едно голямо парче печено месо и задъвка.

— Благодаря ти. — Марк потърси спасение в сарказма. — Виждам, че не си се променил. — Искаше да каже, че не се е подобрил.

Кафявите очи на Иван блеснаха, той понечи да каже нещо, но стринка му го спря.

— Иване! — В тона й прозвуча студен укор — едва ли защото той се готвеше да отговори с пълна уста. Но Иван преглътна преди да отговори не на Марк, а на графинята.

— Моите извинения, стринке. Но заради него все още имам проблем с килерите и други малки непроветрени помещения.

— Съжалявам — промърмори Марк и се прегърби. Обаче в него нещо се съпротивляваше на опитите на Иван да го сплаши и той добави: — Помолих Гален да те отвлече, само за да докараме Майлс.

— Значи това е била твоя идея.

— И тя успя. Той веднага дойде и си пъхна врата в примката. Заради теб.

Иван стисна зъби.

— Е, това му е стар навик, още не е успял да го преодолее — отвърна той с тон, който беше нещо средно между мъркане и ръмжене.

Сега беше ред на Марк да замълчи. И все пак, в известен смисъл, това беше дори утешително. Иван поне се отнасяше към него така, както заслужаваше. Едно малко наказание за добре дошъл. Почувства, че се възстановява под пороя от подигравки, подобно на изсъхнало растение под живителен дъжд. Предизвикателството на Иван му разведри деня.

— Защо си тук?

— Идеята не беше моя, повярвай ми — отговори Иван. — Трябва да те изведа. На разходка.

Марк погледна към графинята, но тя беше насочила поглед към съпруга си.

— Вече? — възкликна тя.

— Това е по молба — каза граф Воркосиган.

— Ха-ха — засмя се тя. Марк нищо не разбра. Молбата не беше негова. — Добре. Може би пътьом Иван ще му покаже нещичко от града.

— Такава е идеята — каза графът. — Тъй като Иван е офицер, отпада необходимостта от телохранител.

Така биха могли да си поговорят открито. Страхотна идея. А кой щеше да го пази от Иван?

— Надявам се, че ще има външна охрана — каза графинята.

— О, да.

Външната охрана беше такава, която никой не трябваше да вижда, дори и шефовете. Марк се чудеше какво пречи на хората от външната охрана да си вземат почивен ден и да твърдят, че са били на пост. Невидими хора. Предполагаше, че такава измама би останала неразкрита дълго време.

Лейтенант-лорд Ворпатрил имаше собствена наземна кола, откри Марк след закуска: спортен модел с много червен емайл. Марк с нежелание седна до него.

— Е — каза той несигурно. — Все още ли желаеш да ме удушиш?

Иван изкара колата през портите на резиденцията и се вля в градския трафик на Ворбар Султана.

— На теория — да. На практика — не. Необходими са ми всички хора, които могат да застанат между мен и поста на чичо Арал. Бих искал Майлс да имаше цяла дузина деца. Досега можеше да ги има, ако беше започнал навреме… В известен смисъл ти си от Бога пратен. Ако не беше ти, вече да са ме вързали като очевиден наследник. — Той се поколеба — само в приказките: наземната кола префуча през пресечката и „издуха“ четири коли, които едва не се сблъскаха. — Всъщност колко мъртъв е Майлс? Когато ми съобщи по видеоканала, чичо Арал беше доста неясен. Не съм сигурен дали от съображения за сигурност, или… никога не съм го виждал толкова неуверен.

Трафикът беше по-лош от този в Лондон и, ако това изобщо бе възможно, с още по-голяма липса на ред; или може би подчинен на някакво правило, което предвиждаше оцеляването само на най-способните. Марк се хвана за седалката и отговори:

— Не зная. Беше ударен в гърдите от иглена имплодерна граната. Много лошо. Само дето не разкъса тялото му на две.

Устните на Иван потръпнаха в потиснат ужас, но той почти мигновено възстанови веселата си маска.

— Ще е необходим адски добър медицински екип, за да му възстановят тялото.

— За мозъка… не може да се каже, докато не стане съживяването. — „А тогава вече ще е много късно.“ — Но не в това е проблемът. Или поне не сега.

— Да — намръщи се Иван. — Наистина глупава грешка, знаеш. Как можа да го изгубиш… — Той зави така рязко, че забърса колата в бордюра и по плочника се посипаха искри. После весело изруга по адрес на един много голям камион на въздушна възглавница, който едва не се навря в наземната кола от страната на Марк. Марк се наведе и млъкна. По-добре да прекъсне разговора, отколкото да загине. Животът му зависеше и от най-малкото разсейване на шофьора. Първото му впечатление от родния град на Майлс беше, че половината от населението ще загине от транспортни злополуки още преди полунощ. Или поне онези, които застават на пътя на Иван. Иван зави рязко и със силно странично поднасяне паркира, спестявайки си две маневри и спирайки така, че Марк едва не се залепи за арматурното табло.

— Замък Ворхартунг — съобщи Иван, кимна към сградата и махна с ръка, докато ревът на двигателя заглъхваше. — Днес Съветът на графовете не е в сесия, така че музеят е отворен за публика. Макар че ние не сме публика.

— О… културен институт — каза Марк уморено, взирайки се изпод капака. Замъкът Ворхартунг наистина изглеждаше като замък, невероятен, старинен куп от безизразен камък между дърветата. Беше кацнал на скалата над речните бързеи, които разделяха Ворбар Султана на две. В подножието му имаше парк: градински цветя растяха там, където някога мъже и коне бяха теглили обсадни машини през лед и кал в безуспешни нападения. — Каква е всъщност целта на всичко това?

— Трябва да се срещнеш с един човек. Нямам право да говоря за това. — Иван отвори капака и изпълзя навън. Марк го последва.

Дали по план, или от перверзност Иван наистина го заведе в музея, който заемаше цяло едно крило на замъка и беше посветен на оръжията и доспехите на Вор от Ерата на изолацията. Като военен в униформа Иван беше пуснат безплатно, но плати входна такса за Марк. Само за камуфлаж, предположи Марк, защото членовете на кастата Вор не плащаха. Това никъде не беше посочено. Но ако човек е Вор, трябваше да го знае.

Или беше тънък злостен намек от страна на Иван по отношение на принадлежността на Марк към кастата Вор, или той наистина не знаеше това правило. Иван играеше ролята на човек от висшето общество със същата сериозност, с която играеше ролята на лейтенант на империята или всяка друга роля, която му се възложеше. Истинският Иван беше доста по-неуловим. Марк реши, че не трябва да подценява неговата проницателност или погрешно да я взема за глупост.

Значи трябваше да се срещне с някакъв човек. Какъв човек? Ако беше разпит на ИмпСи, защо това не стана в резиденцията на Воркосиган? Беше ли човек от правителството, или от центристката коалиционна партия на министър-председателя граф Арал? И защо той не дойде при него? Иван не можеше да готви покушение. През последните две години семейство Воркосиган беше имало много възможности да стори това тайно. Може би организираше обвинение в някакво инсценирано престъпление? Хрумнаха му още по-мистериозни идеи за заговор, всичките белязани с един и същи недостатък: липсата на мотив или логика.

Той втренчи поглед в редицата двуостри мечове на стената, които илюстрираха развитието на бараярското коваческо изкуство през две столетия, после забърза да настигне Иван пред една витрини с огнестрелни оръжия с химически експлозив: богато украсени големокалибрени оръжия с широко дуло, навремето принадлежали на император Влад Ворбара — поне така гласеше надписът. Куршумите бяха необичайни, в смисъл че бяха масивни златни сфери с размери колкото гълъбово яйце. От малко разстояние сигурно бяха имали силата като при удар с тухла. На голямо разстояние вероятно не бяха улучвали целта. Кой ли беден селянин или щитоносец е бил натоварен със задължението да обикаля и да търси неулучилите куршуми? Или, още по-лошо, улучилите? Няколко от изложените лъскави топчета бяха сплескани или обезформени и за най-голяма изненада на Марк, една табелка информираше посетителите на музея, че тази силно деформирана топчица е убила еди-кой си лорд Вор по време на еди-коя си битка. „Извадена от мозъка му след смъртта“, предположи Марк. Надяваше се. Да. Изненада се обаче, че някой е почистил съсирената кръв, като се имаха предвид кървавите страхотии по някои от другите експонати. Потъмнелият съсухрен скалп на Лудия Юри например, взет за излагане от частна колекция на клана Вор.

— Лорд Ворпатрил. — Това не беше въпрос. Човекът, който говореше, се беше появил толкова тихо, че Марк дори не беше сигурен откъде е дошъл. Беше облечен скромно, както може да се облече уредник на музей. На средна възраст, с интелигентен поглед. — Елате с мен, моля.

Без да пита или да коментира, Иван тръгна подир човека, давайки знак на Марк да върви пред него. Така, притиснат като в сандвич, Марк вървеше между тях, разкъсван от любопитство и нерви.

Минаха през врата с надпис „Вход забранен“, която мъжът отключи с механичен ключ и отново заключи зад тях, качиха се по две стълби, минаха по един кънтящ коридор с дървен под и влязоха в стая, разположена на горния етаж в кръгла кула в края на замъка. Някога стражева кула, сега тя беше мебелирана като кабинет с обикновени прозорци, прорязани в стената на мястото на бойниците. Чакаше ги мъж, седнал на стол, загледан замислено към градините, които се простираха чак до реката, и към малкото хора, които се разхождаха из тях или се изкачваха по пътеките.

Беше слаб, с тъмна коса, с бледа кожа, трийсетгодишен; облечен в свободни тъмни дрехи, в които нямаше нищо псевдовоенно. Той вдигна глава и се усмихна леко на техния водач.

— Благодаря ти, Кеви. — В поздрава, изглежда, беше вмъкната и заповед за излизане, защото водачът кимна и ги остави.

Едва когато Иван кимна и каза „Ваше величество“, Марк го позна.

„Император Грегор Ворбара! Мамка му!“ Вратата зад него беше блокирана от Иван. Опита се да потисне обзелата го паника. Грегор беше просто човек, самичък, очевидно невъоръжен. Всичко останало беше… пропаганда. Измама. Илюзия. Сърцето му започна да бие по-бързо.

— Здравей, Иван — каза императорът. — Благодаря ти, че дойде. Защо не отидеш за малко да разгледаш експонатите?

— Вече ги видях — отговори Иван лаконично.

— Нищо. — Грегор кимна с глава надолу.

— Без да изпадам в подробности — каза Иван, — но това не е Майлс. И въпреки външния му вид, навремето е готвен за убиец. Този контакт дали не е малко преждевременен?

— Е — каза кротко Грегор, — сега ще разберем, нали? Искаш ли да ме убиеш, Марк?

— Не — изграчи Марк.

— Виждаш ли. Разходи се, Иван. След малко ще изпратя Кеви да те извика.

Иван се намръщи разочарован, а Марк долови неподправено любопитство. Той напусна с иронично темане, с което, изглежда, искаше да каже: „На ваша отговорност“.

— И така, лорд Марк — каза Грегор. — Какво мислиш за Ворбар Султана?

— Минах доста набързо — отговори предпазливо Марк.

— Мили Боже, не ми казвай, че си позволил на Иван да кара.

— Не знаех, че имам избор.

Императорът се засмя.

— Седни. — И изчака докато Марк седне на стола зад масата с комуникационен пулт. Малката стаичка беше бедно обзаведена, старинните военни снимки и карти, накачени по стените, спокойно можеха да бъдат занесени в музея долу.

Усмивката на лицето на императора изчезна, за да отстъпи на първоначалния замислен поглед. Грегор го изучаваше. Погледът му му напомни за начина, по който го гледаше граф Воркосиган — сякаш питаше: „Кой си ти?“, само че без хищната сила на графа. Поносимо любопитство.

— Това вашият кабинет ли е? — попита Марк, като внимателно се намести на въртящия се императорски стол. Стаичката изглеждаше малка и сурова, неподходяща за кабинет.

— Един от кабинетите ми. Целият комплекс е пълен с кабинети, някои от тях в най-причудливи ниши. Граф Ворволк има кабинет в подземния затвор. Без прозорци, дълбоко под земята. Аз използувам този кабинет за усамотяване и отдих, когато присъствам на сесии на Съвета на графовете или когато имам друга работа тук. Защо я квалифицирам като работа ли? Защото не е удоволствие, независимо дали е лична, или служебна. Не мога да мръдна никъде, без това да е служебно. На Бараяр тези две неща трудно могат да се отделят. Майлс… беше… — Грегор мина в минало време — без конкретна заповед пер в моя замък. Офицер на служба при мен. Син на изключително важен, макар и не висш, държавен служител. И личен приятел през целия си живот. И наследник на графство. А графовете са механизмът, посредством който даден човек — той докосна гърдите си — се умножава по шейсет и след това се превръща в множество. Графовете са първите офицери на империята. А аз съм неин властелин. Разбираш ли, че аз не съм империята? Тя е и географско понятие, общество. Множество, цялата маса… чак до последния поданик… това е империята. И аз съм само една част от нея. При това такава, която може да бъде заменена… видя ли долу скалпа на моя велик чичо?

— Хм… да. Изложен е на доста видно място.

— Това е домът на Съвета на графовете. Опорна точка на лоста, която може да изглежда сама по себе си най-висша, но не представлява нищо без лост. Лудия Юри е забравил това. Аз не съм. Граф Воркосиган е друг такъв важен човек. Също заменяем. — Той замълча.

— Една… брънка във веригата — каза внимателно Марк, за да покаже, че слуша внимателно.

— Брънка в рицарска ризница. В паяжина. Така че едно слабо звено не е фатално. Трябва едновременно да се скъсат много, за да настъпи истинско бедствие. Все пак… очевидно човек иска колкото се може повече здрави, надеждни брънки.

— Очевидно. — „Защо ме гледате?“

— И така. Разкажи ми какво се случи на Джексън Хол. Така, както си го видял ти. — Грегор вдигна крака на пречката на стола си и се настани удобно — като гарван на клон.

— Трябва да започна историята от Земята.

— Ти си решаваш откъде да започнеш. — Кратката му усмивка показа на Марк, че разполага с неограничено време и сто процента внимание.

Марк започна колебливо, заекваше. Грегор задаваше малко въпроси, прекъсваше го само когато се забавяше на трудните подробности. Малко, но съществени. Марк бързо разбра, че Грегор не търси просто факти. Очевидно вече беше запознат с рапорта на Илян. Императорът искаше да научи нещо друго.

— Не мога да оспорвам добрите ти намерения — каза Грегор в един момент. — Бизнесът с имплантациите е отвратителен. Но ти разбираш, че твоите усилия, твоето нападение едва ли ще го спрат. Къща Барапутра просто ще почисти счупените стъкла и ще продължи да работи.

— Това нападение ще промени съдбата на четирийсет и девет клона — увери го упорито Марк. — Всички привеждат един и същ проклет аргумент: „Аз не мога да променя всичко, затова няма да променя нищо“. И наистина нищо не променят. И във всеки случай, ако можех да се върна през Ескобар, както бях запланувал първоначално… щеше да има големи новини. Къща Барапутра може би дори щеше да се опита да поиска юридически да си върне клоновете и тогава наистина щеше да има обществен протест. Щях да се погрижа за това. Дори ако бях задържан на Ескобар. Където, между впрочем, на силите на Къща Барапутра щеше да им е трудно да ме хванат. И може би… може би от проблема щяха да се заинтересуват повече хора.

— Аха! — каза Грегор. — Сензация.

— Не, не сензация — скръцна със зъби Марк.

— Извинявай. Не исках да кажа, че усилието ти е било тривиално. Тъкмо напротив. Но в края на краищата, ти имаше ли определена дългосрочна стратегия?

— Да, но когато изгубих контрол над Дендариите, тя се превърна в мелачка на отпадъци. Щом научиха кой съм всъщност. — Той се замисли върху спомена за безпомощността си.

Грегор го подкани и той продължи да разказва за смъртта на Майлс, за бъркотията с изгубената криокамера, за безуспешните им усилия да я върнат и унизителното изгонване от джексъновия локален космос. Установи, че разкрива много повече от истинските си мисли, отколкото беше склонен, и все пак… Грегор почти го накара да се отпусне. Как го стори този човек? Приятното, почти скромно държане прикриваше един достигнал до съвършенство манипулатор на хора. С тенденциозна бързина Марк описа инцидента с Мари и времето, прекарано почти в несвяст в каютата, после млъкна.

Грегор се намръщи и известно време също мълча. По дяволите, мълча цяла вечност.

— На мен ми се струва, Марк, че подценяваш силите си. Ти си изпитан в бой и си доказал физическа смелост. Инициативен си и си много дързък. Не ти липсва ум, макар понякога да ти липсва информация. Всичко това е добър старт за качествата, необходими за един граф. Някой ден.

— Никой ден. Не искам да бъда граф на Бараяр — заяви категорично Марк.

— Това би могло да бъде първата стъпка в моята схема — подхвърли Грегор и се усмихна леко.

— Не! Това е дори по-лошо. Те ще ме изядат жив. Скалпът ми ще отиде в колекцията долу.

— Много е възможно. — Усмивката на Грегор изчезна. — Често съм се питал къде ли ще отидат накрая частите от тялото ми. И въпреки това… разбирам, че само преди две години ти си бил определен да опиташ. Включително с графството на Арал.

— Имитация. Сега говорим за нещо истинско. Не за имитация. — „Аз съм просто имитация, не знаете ли?“ — Аз изучих само външните страни. Вътрешните дори не мога да си представя.

— Но ти виждаш — каза Грегор, — че всички започваме по този начин. С подражание. Ролята е образ, на който бавно придаваме истински живот.

— Превръщаме се в машина?

— Някои — да. Това е патологична версия на граф. Има няколко такива. Другите придобиват… по-човешки образ. Машината, ролята, после ръчно изработена протеза, която обслужва човека. И двата типа имат свои приложения за моите цели. Човек просто трябва да е сигурен в кой край на диапазона за самоизмама е онзи, когото има предвид.

Да. Графиня Корделия сигурно имаше пръст във възпитанието на този човек. Марк почувства присъствието й като фосфоресциращи стъпки в тъмнина.

— Какви са вашите цели?

Грегор вдигна рамене.

— Поддържане на мир. Предотвратяване на взаимното избиване на различните фракции. Да съм адски сигурен, че никой галактически нашественик няма вече да стъпи на бараярска земя. Да засиля икономическото развитие. Мирът е първото условие, когато възникнат икономически трудности. Моето царуване е необичайно благословено с оформянето на втория континент и разкриването на Серджияр за пълна колонизация. Заселването на Серджияр трябва да погълне излишната енергия на всички за няколко поколения. Напоследък изучавах различни колониални истории и се питах колко от допуснатите грешки можем да избегнем…

— Въпреки това не искам да бъда граф Воркосиган.

— Без Майлс ти всъщност нямаш избор.

— Глупости. — Поне той се надяваше, че са глупости. — Нали току-що казахте, че той е една заменяема част. Ако се наложи, можете да намерите някой също толкова добър. Иван например.

Грегор мрачно се усмихна.

— Признавам, че често съм използувал същия аргумент. Макар че в моя случай въпросът е за потомството. Лошите сънища със съдбата на моите телесни части са нищо в сравнение с онези, които имам относно бъдещето на евентуалните си деца. Аз няма да се оженя за някое благородно момиче Вор, чието родословно дърво се пресича с моето шестнайсет пъти през последните шест поколения. — Той изведнъж млъкна с извинителна гримаса. И все пак така се контролираше, та Марк допусна, че дори и този бегъл поглед върху мислите, които го вълнуват, служи на някаква цел или пък може да служи.

Заболя го главата. Без Майлс. Ако Майлс беше тук, всички тези бараярски дилеми щяха да си бъдат негови. И Марк щеше да е свободен да се изправи… пред собствените си дилеми. Неговите собствени демони, не онези, наложени му от други.

— Аз нямам такъв… дар. Талант. Интерес. Съдба. Това са неща, които не познавам. — Той потърка шията си.

— Цел? — каза Грегор.

— Да, това е думата. Графството не е моя цел.

Грегор замълча, но миг по-късно попита:

— Каква е твоята цел, Марк? Ако не е правителството или властта, или здравето — ти не спомена дори здравето.

— Достатъчно богатство, за да разруша Къща Барапутра, но засега това е недостъпно за мен. И освен това просто… не е същото. Не е решение на въпроса. Аз… аз… някои хора са канибали. Къща Барапутра, нейните клиенти… аз искам да спра канибалите. Струва си човек да се заеме с това. — Усети, че гласът му е станал прекалено висок и спря.

— С други думи… твоята цел е справедливостта. Или, ако мога да се изразя така, сигурността. Доста любопитен паралел с твоя, хм, прогенитор.

— Не, не! — „Е… може би, в известен смисъл.“ — Предполагам, че на Бараяр също има канибали, но те не са обект на моя личен интерес. Нямам предвид прилагане на закона, защото на Джексън Хол трансплантацията не е незаконна. Така че законът в този случай не е разрешение. Освен… освен ако не го прилага адски необикновен полицай. — Като агентите за тайни операции на ИмпСи? Марк се опита да си представи някой агент с пълномощия за грабеж и репресии. По дяволите обезпокоителното предположение на Грегор! Не полицай. Странстващ рицар. Графинята го каза съвсем точно. Но вече нямаше място за странстващи рицари. Полицията щеше да ги арестува.

Грегор доволно се облегна.

— Много интересно. — Изглеждаше унесен като човек, който се мъчи да се справи с кодирана ключалка. Стана от стола, отиде при прозорците и погледна надолу, после отбеляза: — Струва ми се, че постигането на твоята… цел зависи твърде много от връщането на Майлс.

Марк въздъхна разочаровано.

— Те никога няма да ми разрешат… какво мога да сторя аз, което не е по силите на ИмпСи? Може би ще го намерят случайно. Сега това може да стане през всеки божи ден.

— С други думи — каза бавно Грегор, — най-важното в живота ти в този момент е нещо, на което не можеш да повлияеш. Имаш най-искрените ми съчувствия.

Марк неволно изпадна в откровеност.

— Всъщност тук аз съм затворник. Не мога да върша нищо, а и не мога да избягам!

Грегор вирна глава.

— Опитвал ли си?

Марк замълча.

— Ами… не, всъщност още не съм опитвал.

— Аха. — Грегор се отдалечи от прозореца, извади от вътрешния джоб на якето си малка пластмасова карта и я подаде през масата на Марк. — Официално се занимавам с бараярските интереси — каза той. — Въпреки това… ето номера на частния ми видеоканал. Твоите обаждания ще бъдат проверявани само от едно лице. Ще бъдеш в списъка на доверените. Просто си кажи името и ще те свържат.

— Хм… благодаря — каза Марк смутено. На картата имаше само кодова лентичка, никаква друга идентификация. Той я прибра много внимателно.

Грегор докосна един аудиокомуникационен щифт на жилетката си и говори с Кеви. След няколко секунди се чу чукане и вратата се отвори. Влезе Иван. Марк, който беше започнал да се люлее на стола — той не скърцаше — смутено стана.

Грегор и Иван се разделиха така лаконично, както се бяха поздравили при срещата си, и Иван изведе Марк от стаята в кулата. Когато завиха зад ъгъла, Марк чу стъпки и се обърна. Кеви вече въвеждаше следващия посетител на аудиенция.

— Как мина? — попита Иван.

— Чувствам се изцеден — призна Марк.

Иван тъжно се усмихна.

— Грегор лесно изцежда всички, когато се държи като император.

— Държи? Или играе?

— Оо, не играе.

— Той ми даде номера на комуникационния си канал. — „И мисля, че взе моя.“

Иван повдигна вежди.

— Добре дошъл в клуба. Мога да изброя хората, които имат достъп до него, на пръстите на двете си ръце.

— Майлс беше ли… между тях?

— Разбира се.