Серия
Споделящият нож (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 39 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2012 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Наследство

Американска, първо издание

Превод: Красимир Вълков

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2008

ИК „Бард“, 2008

ISBN: 978–954–585–957–1


10029-map.png

1.

Даг беше женен от два часа и още не можеше да се отърси от замайването. Краищата на брачната връв, които висяха от ръката му, се полюшваха в такт с мързеливия ход на коня. Яздещата до него Фаун посрещна усмивката му с щастлив поглед. „Новата ми съпруга“. Фраза, която можеше да накара мъжкия мозък да се стопи.

„Фермерската ми съпруга“. Беше извършил немислимото и очакваше, че скоро ще си има неприятности.

Проблеми вчера, проблеми утре. Но не и днес. Този прекрасен летен следобед беше изпълнен с безгранично задоволство.

След като изминаха първите няколко мили, двамата сякаш изгубиха устрема да се отдалечат от сватбеното тържество. След последното село пътят се превръщаше в два неясни коловоза, а фермите бяха отдалечени една от друга. Даг изчака да изминат още няколко мили, за да се увери, че няма да бъдат последвани от някой злонамерен шегаджия, и започна да се оглежда за лагер. Ако един Езерняк не можеше да се скрие в околните горички от фермерите, значи нещо съвсем не беше в ред. Все пак му се искаше по-уединено местенце.

Стигнаха до един каменист брод и тръгнаха нагоре по течението на реката, докато не излязоха на чисто поточе, което се спускаше по източния рид. Даг хареса една полянка, оградена с красиви високи дървета, и използва усета си, за да се увери, че в радиус от една миля няма никого. Наложи се да остави разседлаването на конете и приготвянето на лагера на Фаун. Задачата беше простичка — да се разстелят завивките и да се съберат дърва колкото за сваряване на чай. Фаун поглеждаше от време на време превързана му дясна ръка и куката, която заместваше лявата.

— И ти имаш задача — закачи го тя. — Трябва да стоиш на пост срещу комари, кърлежи и конски мухи.

— И катерици — добави той с надежда.

— И до тях ще стигнем.

Нямаше нужда да се ловува и готви. Просто разопаковаха пакетите и се нахраниха до насита, въпреки че Фаун настоятелно се мъчеше да го накара да преяде. Даг се зачуди дали този устрем да го храни е някаква семейна черта, последица от вълнуващия ден или тя просто се опитваше да е добра съпруга, без да разполага с дом. Все пак в сравнение с дългите самотни и студени нощи на патрулиране имаше чувството, че е попаднал в някакъв рай от приказките и тази нощ горските животни ще дойдат да танцуват около огъня.

Фаун се приближи към него — поне бе оставила приборите за хранене — и въздъхна:

— Все още не е тъмно…

Даг примигна бавно, за да я подразни.

— Че за какво ти е тъмнина?

— За да си легнем!

— Вярно, че помага за заспиване. Спи ли ти се вече? Денят наистина беше уморителен. Ако искаш, може да се завиеш през глава…

Тя не издържа и го сръчка в ребрата.

— А на теб не ти ли се спи?

— Въобще. — Даг се пресегна, въпреки превръзката, и я придърпа към себе си. Не че плячката му се противеше особено. Двамата се целуваха известно време, след което тя се намръщи и докосна връвта около лявата си ръка.

— Сега всичко това би трябвало да ми се струва по-трудно.

Даг целуна косата й.

— Предполагам, че има леко напрежение от очакване. Не знам…

— Какво?

— Когато миналата седмица пристигнах във фермата ви, не знаех какво точно мисля. Предполагах, че ще приложа някоя Езерняшка хитрост. Очаквах, че ще променя техния живот, но не и че те ще променят моя. Не бях свикнал да съм „патрулният на Фаун“, нито „съпругът й“, но ето, че вече съм. Това е голяма промяна, ако още не си го осъзнала. Не става въпрос само за брачните върви, а за самите нас. Може би просто сме малко срамежливи, че сме се превърнали в нови хора.

Тя се отпусна за момент, но после отново прехапа устна, както правеше, когато се готвеше да зачекне някоя трудна тема.

— Даг, ами моята същност?

— Обожавам твоята същност.

— Мина цял месец, откакто злината… Мисля, че вече се възстанових.

— И аз така мисля.

— Дали ще можем… така де, тази вечер… защото още не сме. Не че се оплаквам де. Нали каза, че има един оттенък в женската същност, когато може да се забременее. Тази вечер имам ли го?

— Още не. Но предполагам, че скоро тялото ти ще си върне нормалните функции.

— Значи ще можем да го направим както трябва. Тази нощ.

— Тази вечер, Искрице, ще го направим, както пожелаеш. Стига да е физически възможно, разбира се.

— Чудя се откъде си научил всички тези номера.

— Не на един път, естествено. Човек научава това-онова през годините. Предполагам, че хората непрекъснато преоткриват основните неща. Все пак има лимит на това, което можеш да направиш с тялото си. Така че да е комфортно и на двамата. Оставяйки настрана акробатиката.

— Акробатика ли? — попита тя любопитно.

— Казах, че я оставяме настрана. Една счупена ръка ми стига.

— Даже ти е много. — Фаун го погледна разтревожено. — Представях си, че ще застанеш на лакти, но май няма да се получи. Не искам отново да си нараниш ръката, а и ако се подхлъзнеш, ще ме смачкаш съвсем.

В първия момент той не можа да схване притесненията й.

— А, няма проблеми. Просто ще си сменим местата. Щом можеш да яздиш кон, с което се справяш добре, ще успееш и с мен. И можеш да ме мачкаш, колкото си искаш.

— Не съм сигурна, че ще го направя, както трябва.

— Ако объркаш нещо, ще извикам от болка и ще разбереш.

Тя се усмихна, макар и малко колебливо.

Целувките преминаха в разсъбличане и за съжаление на Даг, отново Фаун трябваше да отхвърли повечето работа. Тя сякаш бързаше твърде много да се отърве от дрехите си, но поне гледката беше прекрасна. Залязващите лъчи на слънцето се отразяваха във водата и играеха по кожата й. Приличаше му на едно от онези митични създания, които излизат от горите и прелъстяват заблудените пътници. Поклащането на красивите й гърди също носеше наслада. Тя съблече брачната му риза и я сгъна грижливо. Даг се отпусна на одеялото и я остави да събуе панталоните му с необходимото внимание. Фаун сгъна и тях и се притисна към него. Усещането беше прекрасно.

— Какво да правя с приставката?

— По-добре я махни. Да не взема да те нараня, без да искам. — Пред очите му изплува неприятният спомен как се бе убола при заплитането на брачната връв. Непрекъснато усещаше лекото жужене от нейната същност, която бе вградена във връвта.

Фаун бързо откопча каишките и остави приставката с куката при дрехите. Даг се зачуди колко бързо бе привикнала с всичко това.

Само дето все още нямаше функционираща ръка. Раменната превръзка беше свалена заедно с ризата и той опита да размърда пръстите на дясната си ръка. Не. Все още не можеше да ги движи без болка. Кожата под шините се бе изпотила и го сърбеше, но нямаше как да се почеше. Щеше да направи каквото може с език, особено сега, когато тя отново се притискаше към него, но като цяло щеше да му е доста трудно.

Тя започна да слиза с устни по тялото му. Усещането беше приятно, макар че като цяло нямаше нужда. Все пак беше минала почти седмица, откакто… „Изкарвал съм и по цели години, без да примигна“. Опита да се отпусне, но всъщност се случваше точно обратното. Бедрата му затрепериха, щом Фаун насочи вниманието си към слабините му. Тя го обкрачи, за да се нагласи по-добре, но спря.

— Ъ? — измуча той, опита се да прозвучи учтиво.

— Не съм сигурна, че се получава както трябва.

— Искаш ли масло? — изстена Даг.

— Не би ли трябвало да стане и без него?

„Щеше, ако имах здрава ръка, с която да те подготвя“.

— Направи каквото трябва. Важното е и на теб да ти е добре.

Тя стана и отиде при дисагите. Навеждането й не беше никак лоша гледка. Тръгна обратно, но спря за момент, понеже настъпи някакво остро камъче.

Върна се и отново седна върху него. Малките й ръчички го накараха да потрепне. Трябваше да си наложи да не бърза, за да може тя да намери верния ритъм.

Фаун отново беше придобила решително изражение.

— Девствеността не се възстановява, нали?

— Едва ли.

— Не мислех, че и втория път ще боли толкова.

— Може би мускулите ти не са свикнали. Липсва им практика. — Това, че нямаше длани, с които да я насочи, го подлудяваше.

Тя примигна замислено.

— Това вярно ли е, или е поредният патрулен трик?

— Не може ли да е и двете?

Фаун се усмихна, смени ъгъла и го изгледа по-весело.

— Ох! Почваме.

„Наистина“. Даг затаи дъх, докато тя се спускаше бавно върху него.

— Да… така е… добре.

— Оттам излизат бебетата. Би трябвало да се разтегне поне още малко.

— Дай… време. — Проклятие, с това темпо той щеше да е този, който да загуби говор. Тази вечер не можеха да влязат в ритъм. Той не можеше да се съсредоточи, а тя беше твърде разговорлива.

— Така е добре.

Тя го погледна с почуда.

Даг преглътна, за да намери точните думи.

— Надявам се, че и на теб ти е добре. Предполагам, че на мен ми е малко по-хубаво. Даже направо прекрасно.

— А, тогава всичко е наред. — Тя се намести за секунда. Сякаш не му беше времето да я помоли за движение. Вероятно щеше да я притесни и да завърши съвсем трагично. Тя трябваше да е отпусната и уверена… ето, усмивката й се върна.

— Имаш странно изражение.

— Сигурно.

Усмивката й се поразшири. Най-сетне започна да мърда. „Слава на липсващите богове!“

— Все пак мама роди близнаци, въпреки че не е много по-висока от мен. Макар че леля Нати каза, че към края било малко притеснително.

— Какво? — възкликна объркано Даг.

— Близнаци. Случва се от страната на семейството на майка ми. Макар че тя несправедливо обвинила баща ми, според леля Нати.

Тази забележка мигновено насочи мислите му към възможността Фаун да забременее с близнаци от него и той потръпна. Още не беше подготвен дори за едно дете.

„Като се има предвид какво правиш в момента, може би е време да се замислиш, патрулен“.

Имаше чувството, че гръбнакът му е като тетива на лък, която ще се скъса, но явно това успокояваше Фаун. Тя започна да се поклаща по-уверено. Същността й, която преди бе блокирана от притеснение, отново започна да струи наоколо. „Най-сетне“. Май нямаше да издържи дълго при това положение. Започна да мърда бедрата си, за да влезе в ритъм с нея.

— Ако имах здрава ръка, сигурно щяхме да споделим насладата… — Пръстите му потръпнаха от яд.

— Още една причина да оздравееш по-бързо — каза тя. — Дръж си ръката на одеялото.

— Уф! — Толкова му се искаше да я докосне. Може би с усета за същност? Само че тя не бе комар. „С усета на лявата ръка?“ Спомни си как бе възстановил стъклената купа. Дали Фаун щеше да се ужаси, ако я докоснеше по този начин? Дали пък…? Това беше нейната брачна нощ. Не биваше да я запомня с разочарование. Повдигна лявата си ръка. „Все едно упражнение за призрачната ръка. По-добро е от щавенето на кожа, нали?“

— Ау! — Тя разтвори широко очи и го погледна. — Какво беше това?

— Експеримент — изпъшка той. Със сигурност и неговите очи бяха толкова широки и трескави. — Мисля, че поради счупването на дясната имам засилен усет в лявата. Хареса ли ти?

— Не съм сигурна. Дай пак…

— О, да…

— Да. Това е…

— Хубаво?

Тя отвърна единствено със сумтене. Започна да се движи по-бързо и в един момент замръзна. Това беше добре, защото тетивата на Даг най-сетне не издържа и се скъса — и всичко се озари от бели пламъци.

Не успя да припадне, но когато се възстанови, откри, че Фаун се е надвесила над него и се усмихва широко.

— Даг! Това беше… през цялото време ли можеше да го направиш? Да не би да го пазеше за сватбен подарък?

— Не знам — призна си той. — Никога не съм правил подобно нещо. Дори не съм съвсем сигурен какво точно стана.

— Беше… наистина вълшебно. — Тя отметна коса и отново се засмя безпомощно.

— Замаян съм. Имам чувството, че пропадам.

— Ти лежиш.

— За щастие.

Тя се сгуши в лявата му ръка и замълча за известно време. Даг не беше задрямал, но не можеше да се каже и че е буден. По някое време Фаун се надигна и го облече за спане, защото бе захладняло от настъпващата нощ. Когато отново се притисна към него, Даг бе напълно буден и гледаше първите звезди.

Пръстите й проследиха бръчките на челото му.

— Добре ли си? Защото аз се чувствам прекрасно.

Даг се усмихна и успя да целуне пръстите й.

— Признавам, че малко се изморих. Спомняш си колко разтърсен бях след случката с купата?

— Нали не ти е призляло пак?

— Не. Това не беше чак такова усилие. Даже бе доста стимулиращо. Просто през онази нощ за пръв път почувствах онова нещо, което наричам призрачна ръка. После на няколко пъти съм опитвал да я усетя отново, но не се получаваше. Тогава ти беше ядосана и аз също. Исках да поправя нещата. Одеве не бях ядосан, но определено се вълнувах. Но сега се успокоих и призрачната ръка изчезна отново.

Фаун се бе надигнала на лакът и го гледаше с познатото любопитно изражение. Очите й излъчваха щастие. Не беше смаяна или отвратена.

— Не ти ли се струва странно? Мислиш си, че това е като останалите неща, които правя, нали?

— Ти можеш да призоваваш коня, да отблъскваш комари, убиваш злини и знаеш кой къде е в радиус една миля. Не знам какво направи на Рийд и Ръш, но ефектът беше магически. Въобще не мога да опиша това, което стори с мен, но защо мислиш, че е различно?

Той понечи да отвърне, но се спря умислено.

— Сам каза, че усетът при Езерняците не се появява изведнъж — продължи тя. — Може би това е нещо, което трябва да притежаваш, но се е забавило. А може да е някаква новопридобита способност.

— Интересна идея. — Той се отпусна и се намръщи на невинното небе. Напоследък животът му беше пълен с нови неща. Имаше доста нови проблеми, но пък трябваше да признае, че част от старите са изчезнали. Май не само счупването на дясната му ръка бе предизвикало това странно развитие. Явно фермерското момиче оставяше бразда в същността му. Каква беше фразата? „Разчистване на обработваема земя“. Затвори очи, за да прогони тези мисли, преди да го е заболяла главата.

— Щом е втори път — продължи Фаун, — значи може да се случи пак. А ти не изглеждаш недоволен. Това е добре.

— Не съм сигурен, че мога да го направя пак.

— Ще е жалко — отвърна тя със скръбен тон, но очите й бяха весели. — Защо да не опитаме другия път? Ако не стане, ще пробваме нещо друго и пак ще ни е добре.

— Значи решено — каза той със задоволство.

— Точно така. — Тя се притисна към него и го прегърна.

 

 

За радост на Фаун на следващата сутрин се излежаваха до късно и се опитваха да повторят вчерашните упражнения — с различен успех. Даг не можеше да призове призрачната ръка, може би защото беше твърде спокоен. Сякаш изпитваше едновременно разочарование и облекчение. Все пак точно както бе предположила Фаун, успя да открие други начини, за да й достави удоволствие. Но прекомерните му старания не й позволяваха да се отпусне напълно.

Хапнаха обилно и към обед отново поеха по северния път. Късно следобед напуснаха долината и Даг заряза пътя и зави на запад. Прекосяваха гориста местност и понякога им се налагаше да яздят един зад друг. Фаун вече не знаеше къде се намира, но предполагаше, че ако обърне на изток, отново ще намери реката. Естествено, Даг знаеше точно къде отива.

Следващите два дни пътуваха през подобен пейзаж. Естествено, спираха по-рано и тръгваха късно сутринта. За радост на Фаун Даг успя на два пъти да призове призрачната ръка, но имаше и два неуспеха, без видима причина, което го объркваше дълбоко. Беше избрал плашещо име на новата си способност. Тревожеше се еднакво, независимо дали успяваше, или не. Накрая Фаун реши, че явно отдавна е забравил чувството да не знаеш какво правиш и това го обърква.

Освен това постепенно осъзна, че Даг сякаш нарочно се бави с пътуването, и то не само заради заниманията им в постелята. Самата Фаун беше доста любопитна какво предстои и й се искаше да се задвижат по-бързо, което се случи на третата сутрин, поради влошаване на времето. Предната вечер от запад се бяха появили високи пухкави облаци, оцветяващи залеза в розово. Сутринта беше мъглива и задушна и предвещаваше разразяването на сериозна буря. Според Даг можело да успеят да я изпреварят и да стигнат до езерото.

Към обед гората полека започна да отстъпва на тревисти поляни и отново можеха да яздят един до друг.

— Каза ми, че ще разкажеш историята на Рази и Ютау, когато си по-пиян или по-трезвен. Сега ми изглеждаш съвсем трезвен.

— Наистина ли? Ами добре.

— Всички разговори за твоите хора ще ми помогнат да изградя представа с какво ще се сблъскам.

— Не съм сигурен, че историята на Ютау ще е особено полезна.

— Може би. Но поне няма да изтърся някоя глупост поради незнание.

— Може и да не знаеш някои неща, но не говориш глупости — отвърна той.

— Въпреки всичко не искам да се изчервявам.

— Много си красива, когато се изчервиш, но все пак ще удовлетворя желанието ти. Ютау беше обвързан десет години със Сари Отер, но нямаха деца. Понякога става така и дори усетът ни не може да каже каква е причината. И двете семейства ги натискаха да срежат вървите си и да опитат с други партньори…

— Какво? Нима хората могат да режат брачните си върви? Какво означава това и как става? — Фаун уви пръсти около лявата си китка. Трябваше да сръчка Грейс, за да не изостава от дългокракия Копърхед.

— Много неща могат да доведат до срязване на вървите, но нямането на деца след дълъг период се смята за основателна причина, която не обижда и двете страни. По-лошо е, когато само единият иска това. Тогава може да възникне сериозна вражда между двете шатри. Иначе, ако и двамата са съгласни, процедурата е почти обратна на обвързването. Брачните върви се махат, усукват се на обратно, пак се връзват и се срязват с нож. После всеки взема своята си.

Фаун се чудеше дали и тези ножове се правят от кост.

— Същността се завръща в източника си, и готово. След това обикновено вървите се изгарят. — Той извърна поглед от намръщеното й лице. — Нима фермерските бракове никога не се разпадат?

— Случва се, но доста рядко. Земята и семействата ги държат заедно. Освен това е срамно. Разбира се, понякога някой си тръгва, но е като да си прегризеш крака, за да избягаш от капан. Трябва да изоставиш твърде много неща. Твърде много надежди. Макар че знам за един брак, който се разпадна на втората седмица. Булката и всичките й вещи бяха върнати на семейството и събитието се задраска от регистъра. Никой не ми обясни защо, но Флеч и близнаците се подхилваха, така че може да е имало креватни проблеми. Във всеки случай момичето не беше бременно от друг. Всичко бе уредено набързо, но предполагам, че някой е трябвало да поднесе доста извинения.

— Така изглежда. — Даг повдигна вежди, обмисляше с любопитство чутото. — Както и да е. Ютау и Сари се обичаха и не искаха да се разделят. И двамата бяха добри приятели с братовчеда на Ютау — Рази. Не знам кой кого е убедил, но един ден той се нанесе при двойката. След няколко месеца Сари забременя. Отгоре на всичко Рази, освен че се обвърза със Сари, стори същото и с Ютау и сега всеки носи вървите на останалите. Всички са семейство Отер. В началото роднините им се мръщеха, но след като Сари роди красиво момиченце, а малко по-късно и прекрасно момченце, тревогите отминаха. Естествено все още има някои неприлични спекулации.

— Естествено — засмя се Фаун и явно се отплесна в собствени спекулации, но се сепна, когато Даг продължи:

— И аз не успях да направя дете. Винаги внимавах, макар че имах различни причини. Не са малко хората, които имат трудности, когато спрат да пропускат мишената и се опитат да я уцелят. Предишните им грижи внезапно стават незначителни. Това е едно от нещата, върху които размишляваш, като не можеш да заспиш.

Дали пък Даг не мислеше точно за това, докато зяпаше звездите?

— Бих предположила, че с тази нишка в същността им на жените ще им е по-лесно да имат дете, когато пожелаят. — Все още си спомняше колко лесно бе станало с нея.

— Би трябвало. Но въпреки това хората не успяват, без да знаят защо. Ние с Каунео… — Гласът му потрепна и замря по познатия начин.

Тя затаи дъх.

— Това не съм го изричал пред никого.

— Не е нужно — отвърна тя тихо. — Някои хора се справят по-добре, когато изплачат болката си, но ако я човъркаш твърде много, пак няма да мине.

— Специално това го тая от много дълго време. Може би, ако го изкарам, ще изглежда по друг начин.

— Тогава слушам. — Дали щеше да последва нова ужасяваща история?

Даг погледна между ушите на Копърхед.

— Бяхме обвързани от година и вече свиквах с длъжността си на капитан. Решихме, че е време за дете. Беше точно преди да започне войната. Опитахме два месеца, но не успях. На третия бях на някаква задача в необходимия момент. Вече дори не мога да си спомня какво ми се е видяло толкова важно. Най-вероятно съм обикалял и проверявал нещо си. На четвъртия месец войната започна. — Даг въздъхна тежко. — Ако бях успял да й направя бебе, Каунео щеше да остане в лагера и нямаше да поведе патрула си към Вълчия хребет. Тя и детето още щяха да са живи, ако не си бях губил времето.

Фаун почувства болка в сърцето си, сякаш споделяше старата му рана. „Това определено не е приятна тайна“. Реши да опита с очевидното обяснение.

— Не си можел да знаеш.

— Така е. Обмислял съм всякакви варианти. Може би нейното присъствие е било решаващо за битката, след като повалиха мен. Може би… Жената на един приятел почина при раждане. Знам, че той изпитваше същите терзания, но поради обратната причина. Никой не знае какво ще се случи. Просто трябва да се примирим с това.

Той замълча за известно време и Фаун реши да стори същото. Макар че може би в този момент Даг имаше нужда само от слушател. Вероятно се колебаеше дали може да зачева деца. Петдесет и пет години бяха доста време за един мъж, въпреки че едва ли беше имал много жени след Каунео. Ако се съдеше по нейната история, ако не успееха да си направят дете, щеше да е ясно чия е вината. Дали Даг не се притесняваше от разочарованието?

Явно умът му се бе отплеснал в нова посока.

— Семейството ми не е толкова голямо, колкото твоето. Само майка ми, брат ми и жена му. Децата му са извън шатрата на патрул или като чираци при създатели. Само един от синовете му е обвързан.

Тя кимна. Според описанията племенниците на Даг бяха на възрастта на нея и братята й.

— Надявам се да влезем в лагера тихичко. Колебая се дали първо да доложа на Феърболт, или да видя семейството си. Вероятно вече са се появили слухове за злината край Гласфордж и ако Мари не се е върнала, Феърболт ще иска пълен доклад. Освен това трябва да му кажа за ножа. Но пък искам да те запозная с майка ми и брат ми, преди да чуят за нас от някой друг.

— Кой ще се обиди по-малко, ако остане на втори план? — попита тя.

— Трудно е да се каже — усмихна се сухо Даг. — Майка ми може да таи обида дълго време, но и Феърболт трудно прощава грешки.

— Не би ми се искало да обиждам свекърва си от самото начало.

— Искрице, сигурно някои хора ще се обидят, без значение какво ще направим. И от това, което сме направили… въпреки че бе напълно почтено.

— И сред фермерите има такива — опита да го успокои тя. — Не можеш да им угодиш. Просто трябва да опитваш. Може би трябва да пробваш с по-лошия. Така винаги ще успееш да се измъкнеш, като кажеш, че трябва да видиш другия.

Даг се засмя.

— Добро мислене. Може и да опитам.

Все пак не каза кой според него е по-лошият вариант.

Продължиха ездата, без да спират. Фаун усети, че приближават езерото, по все по-намръщеното изражение на Даг. Ставаше все по-тих, а погледът му се изостряше.

— Току-що долових същността на охраната на моста. Още около миля.

Скоро излязоха на по-голям път, който правеше широк завой. Поляните бяха почти равни, тук-там имаше дъбове и хикори. В далечината някакъв човек, който се бе отпуснал на коня си, се изправи и помаха. След това смушка животното и тръгна към тях.

Конят нямаше юзда и седло, а младият мъж на него беше почти гол. Имаше ботуши, къси ленени гащи и кожен колан с къса ножница. Щом ги приближи, изплю тревичката, която дъвчеше небрежно.

— Даг! Все пак си жив! — Спря коня и погледна превързаната ръка и стоящата отзад Фаун. — Ама че гледка! Никой не каза, че си си счупил ръката! При това дясната. Как въобще успяваш да свършиш нещо?

Даг кимна разсеяно, но се усмихна леко.

— Имам си помощник.

— Това ли е твоето фермерско момиче? — Стражът погледна Фаун, сякаш е същество от песните, като танцуващите мечки. — Мари Редуинг смяташе, че фермерите са те скопили. Феърболт се мръщи, майка ти те мисли за мъртъв и обвинява Мари, а брат ти се оплаква, че не може да работи заради цялата дандания.

— Аха — отвърна Даг сухо. — Значи патрулът на Мари се е върнал.

— Вчера следобед.

— Достатъчно време, за да тръгнат всякакви клюки.

— Ти си в устата на всички. Отново. — Стражът се приближи и Копърхед изцвили предупредително. Фаун осъзна, че мъжът се опитва да огледа лявата й китка. — Цял ден ми казват да съобщя незабавно, щом те видя. Феърболт, Мари, майка ти, която въпреки това те смята за мъртъв, и дори брат ти. Всички искат да говорят веднага с теб. — Усмихна се на тази явно невъзможна ситуация.

Даг се бе навел неподвижно над главата на коня си.

— Добре дошъл у дома — промърмори той и се приближи до Грейс. След това обърна лявата си страна към Фаун. — Искрице, навий ми ръкава. Явно се очертава напечен следобед.