Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (30)

Тридесета глава

Малката персонална Дендарии совалка се носеше със същата скорост, както и голямата десантна совалка на барон Фел, така че пристигнаха в клиниката на Група Дърона почти едновременно. Совалката на Къща Дайн, която временно принадлежеше на ИмпСи, чакаше търпеливо на парка отвъд улицата срещу входа. Просто чакаше.

Докато кръжаха за приземяване, Майлс попита Куин, която пилотираше:

— Ели… ако летяхме заедно с леколет, въздушна кола или нещо друго и аз неочаквано ти заповядам да се разбиеш, би ли го направила?

— Сега ли? — попита Куин стресната. Совалката се разтресе.

— Не! Не сега. Имам предвид теоретически. Мигновено да се подчиниш, без да задаваш въпроси.

— Да, разбира се. Предполагам, че ще го направя. След това ще задавам въпроси. Вероятно с ръце, обвити около шията ти.

— Така си и помислих. — Майлс се облегна доволен.

Срещнаха се с барон Фел на предния вход. Стражите тъкмо отваряха вратата в защитния екран. Фел се намръщи при вида на тримата Дендарии в леко защитно облекло — Куин, Бел и Таура следваха Майлс, все още облечен в сивото трико.

— Това е моя сграда — натърти Фел. Неговите двама облечени в зелено мъже ги погледнаха студено.

— Това са мои телохранители — каза Майлс, — от каквито стана ясно, че се нуждая. Вашата защитна стена, изглежда, е повредена.

— Той се погрижи за това — каза Фел тъжно. — Повече няма да се повтаря.

— Въпреки това. — В знак на отстъпка той посочи към совалката на паркинга. — Е, другите ми приятели ще почакат навън.

Фел се намръщи, премисляйки думите му, после каза:

— Добре.

Последваха го вътре. Хок ги посрещна, поклони се на барона и ги съпроводи официално през серията от тръбни подемници до надстройката на Лили Дърона.

„Думата за това — мислеше Майлс, издигайки се покрай хромираните парапети, — е «мизансцена».“ Всичко бе подредено като в театър.

Централната фигура беше Марк. Той се беше облегнал удобно в стола на Лили Дърона, бинтованият му десен крак беше сложен върху копринена възглавница на ниска кръгла масичка. Заобиколен от Дърони. Самата Лили — бялата й коса бе сплетена като корона около главата й, стоеше отдясно на Марк, вглъбена, опряна на тапицираната облегалка на стола, и се усмихваше благосклонно. Хок застана отляво на Марк. Доктор Крис, доктор Попи и доктор Роуз се бяха струпали почтително около тях. Роан я нямаше. Прозорецът беше поправен.

В центъра на масичката беше поставена хладилна стъкленица. В нея имаше отрязана ръка с голям сребърен пръстен с квадратен черен оникс.

Физическият вид на Марк смути Майлс. Той се беше приготвил да види травми от нечовешки мъчения, но Марк беше покрит от врата до глезените със сиво трико като неговото. Само синините по лицето и бинтът на крака загатваха за изтърпяното през последните пет дни. Но лицето и тялото му бяха странно и нездраво подпухнали, стомахът му още повече, много повече от добре балансираната фигура, която бе видял тук в Дендарии униформа само преди няколко дни и повече от два пъти по-дебел от времето, когато се опита да го освободи при нападението на яслата за клонове преди четири месеца. Ако беше за друг човек, например барон Фел, при такова затлъстяване окото му дори нямаше да трепне, но Марк… можеше ли и той самият да стане такъв, ако някой ден се отпусне? Изведнъж изпита желание да се откаже от десертите. Ели гледаше ужасена и отблъсната.

Марк се усмихваше. Под дясната му ръка лежеше дистанционно управление. Показалецът му натискаше бутон.

Барон Фел видя стъкленицата с ръката, впери поглед в нея и извика:

— Най-сетне!

— Стоп! — каза Марк.

Баронът спря, погледна го и попита:

— Какво има?

— Обектът, от който се интересувате, стои в тази херметизирана стъкленица върху малка термична граната. Под контрол. — Той вдигна дистанционното управление. — Ей с този бутон. Има и втори контрол в ръцете на друг човек, извън тази стая. Стреляйте със стънер в мен и стъкленицата ще хвръкне във въздуха. Заплашете ме и ръката ми може да трепне. Блъснете ме и пръстът ми ще се вдигне от бутона. Раздразнете ме достатъчно и може просто да направя всичко да отиде по дяволите.

— Фактът, че сте подготвили всичко така добре — каза Фел бавно, — ми показва, че знаете стойността на онова, което държите. Не бихте прибягнали до разрушение. Вие блъфирате. — Той впери пронизващ поглед в Лили.

— Не се опитвайте да проверявате казаното от мен — продължи Марк все така усмихнат. — След пет дни гостоприемство от страна на природения ви брат аз наистина съм враждебно настроен. Това в стъкленицата е ценно за вас. Не и за мен. Обаче — той си пое дъх — вие имате някои неща, които са ценни за мен. Бароне, хайде да се споразумеем.

Фел засмука долната си устна и погледна в блестящите очи на Марк.

— Слушам ви — каза най-после той.

Марк кимна. Две от Дъроните се спуснаха да донесат столове за барон Фел и Майлс. Телохранителите останаха прави. Стражите на Фел имаха вид на хора, които усилено мислят. Дендариите на свой ред наблюдаваха стражите в зелени униформи. Фел се настани, придаде си тържествен вид, полуусмихнат, но очите му внимателно следяха Марк.

— Чай? — попита Лили.

— Да, благодаря — каза баронът. Тя кимна и две деца-Дърони побързаха да изпълнят нареждането. Ритуалът беше започнал. Майлс седеше нащрек, стиснал зъби. Каквото и да ставаше тук, той не беше информиран. Очевидно това беше шоу на Марк. Но той не беше напълно сигурен, че точно сега Марк е нормален. Барон Фел очевидно бе стигнал до същото заключение, ако се съдеше по това как гледаше през масата своя самозван домакин.

Двамата противници мълчаливо чакаха чая, преценявайки се взаимно. Момчето донесе подноса и го постави до ужасната стъкленица. Момичето напълни две фини японски чаши за Марк и барона и предложи с чая бисквити.

— Не — отказа Марк бисквитите с тон на отвращение, — благодаря. — Баронът взе две и загриза едната. Марк започна да вдига чашата с лявата си ръка, но ръката му трепереше много силно и той набързо сложи чинийката на страничната облегалка на стола, преди чаят да се разлее и да го попари. Момичето мълчаливо се приближи до него и вдигна чашата до устните му. Той сръбна и кимна признателно, а тя се настани с чашата до лявото му коляно да го обслужва, щом той пожелае. „Той е много по-зле, отколкото се мъчи да изглежда“, разбра Майлс и стомахът му се сви. Баронът гледаше треперещата лява ръка на Марк, после много подозрително погледна дясната и неспокойно се размърда.

— Барон Фел — каза Марк, — мисля, че този път ще се съгласите с мен по същината на въпроса. Да започна ли?

— Моля, започвайте.

— В тази стъкленица — Марк кимна към отрязаната ръка — е ключът за Къща Риовал. Секретният декодиращ пръстен на любезния Рай Риовал. — Марк се изсмя силно, млъкна изведнъж и кимна на момичето за друга глътка чай. Овладя гласа си и продължи: — В камъка на този пръстен са вградени личните кодове за кодовите ключалки на барон Риовал. Къща Риовал има особена административна структура. Да се каже, че Рай Риовал беше параноик на тема сигурност, ще бъде много слабо. Но Риовал е мъртъв, оставил е много подчинени на много различни места, които не знаят какво да правят без лични указания, както са приучени. Когато слуховете за смъртта му достигнат до тях, никой не може да каже, какво ще сторят. Вие сам видяхте един такъв пример.

— А след ден-два върху трупа на Къща Риовал ще се спуснат безброй лешояди. На Джексън Хол няма закони, особено в случай като този. Къща Барапутра има очевиден съответен интерес към стоките на Къща Риовал. Сигурен съм, че вие знаете и други, които също имат интерес, бароне.

Фел кимна.

— Но човекът, който има в ръката си кодираните ключове на Риовал днес, може да има значително предимство — продължи Марк. — Особено ако има достатъчно персонал за осигуряване на материална поддръжка. Без досадното бавене за проверяване на кодовете на Риовал един по един той може да се окаже в положение незабавно да вземе наведнъж под свой контрол всички текущи активи на Къща Риовал. Прибавете към това добре известната кръвна връзка за придаване на законност на претенциите и аз смятам, че най-голямата конкуренция ще бъде отстранена, без да е необходима изобщо някаква скъпоструваща борба.

— Пръстенът на моя природен брат с кодовете не е ваш, за да търгувате с него — каза хладно Фел.

— Оо, не е вярно — каза Марк. — Аз го спечелих. Той е в мои ръце. Аз мога да го унищожа. И… — Той облиза устни и момичето отново му поднесе чашата с чай. — И платих за него. И сега на вас нямаше да ви се предлага тази изключителна… а тя е все още изключителна… възможност, ако не бях аз.

Баронът кимна леко.

— Продължавайте.

— Каква според вас е стойността на Група Дърона в уравнение със стойността на текущите активи на Къща Риовал? Относително.

Баронът се намръщи.

— Една двайсета. Една трийсета, може би. Къща Риовал има много повече недвижима собственост. Стойността на интелектуалната собственост е по-трудно да се изчисли. Те специализират в много различни биологически задачи.

— Да оставим настрана — или да забравим — недвижимото имущество. Къща Риовал очевидно е много по-ценна. Лаборатории, техници, роби. Списък от клиенти. Хирурзи. Генетици.

— Бих казал, че е така.

— Добре. Хайде тогава да се договорим. Аз ще ви дам Къща Риовал срещу Група Дърона плюс разписка за плащане в брой на приносителя десет процента от равностойността на активите на Къща Риовал.

— Десет процента. Хонорарът на един агент — каза Фел и погледна към Лили. Тя се усмихна, но не каза нищо.

— Хонорарът на един агент — съгласи се Марк. — Приблизително поне два пъти по-малко от предимствата, които ще изгубите без кодовете за ключалките на Рай Риовал.

— И какво ще правите с всички тези дами, ако ги получите, а, Марк?

— Каквото си искам. Важното е да имаш желание, нали?

— Възнамерявате да създадете собствен бизнес тук? Барон Марк?

Майлс замръзна ужасен от тази нова перспектива.

— Не — въздъхна Марк. — Искам да се прибера у дома, бароне. Наистина го искам. Ще предам Група Дърона… на тях самите. И вие ще ги пуснете да си вървят, свободни и необезпокоявани, и няма да ги преследвате където и да отидат. Ескобар ли беше, Лили?

Той погледна към Лили, която отговори на погледа му и леко кимна.

— Странно — промърмори баронът. — Мисля, че сте луд.

— Оо, бароне. Нямам никаква представа. — От устата на Марк се изплъзна странно кудкудякане. Ако това беше игра, то тя беше най-добрата игра, която Майлс беше виждал, без да се изключват неговите най-големи измами.

Баронът се облегна назад и кръстоса ръце. Лицето му беше като каменно от тежки мисли. Дали ще реши да се опита неочаквано да ги нападне? Майлс нервно започна да пресмята военните възможности на една неочаквана огнева атака. Дендариите на палубата, ИмпСи в орбита, той и Марк изложени на риск неочаквано да зърнат пред себе си блясък от дулото на огнестрелно оръжие… оо, Господи, каква касапница…

— Десет процента — каза най-после баронът — минус стойността на Група Дърона.

— Кой изчислява стойността на интелектуалната собственост, бароне?

— Аз. И те веднага ще се евакуират. Цялото имущество, бележки, файлове и резултати от провежданите експерименти трябва да останат непокътнати.

Марк погледна Лили: тя се наведе и му прошепна нещо на ухото.

— Група Дърона трябва да има право да дублира техническите файлове. И да си вземе личните вещи — дрехи, книги и така нататък.

Баронът гледаше замислено към тавана.

— Могат да вземат със себе си… само онова, което могат да носят. Не повече. Без да дублират техническите файлове. И кредитните им сметки остават, както е било винаги, мои.

Лили свъси вежди и проведе шепнешком още един разговор с Марк. Той отхвърли някакво възражение и посочи към орбитата. Накрая тя кимна.

— Барон Фел — Марк пое дълбоко дъх, — споразумяхме се.

— Споразумяхме се — потвърди Фел, като го наблюдаваше с тънка усмивчица.

— Предавам я — изкикоти се Марк, обърна дистанционното управление и завъртя едно копче, след това го сложи на облегалката на стола и разтърси треперещите си пръсти.

Фел се протегна, разтоварвайки се от напрежението. Стражите си отдъхнаха. Майлс едва не падна от стола. „Леле божке, какво направихме?“ Лили каза нещо и Дъроните бързо се разпръснаха.

— Беше ми много приятно да правя бизнес с вас, Марк. — Фел стана. — Не зная къде е вашият дом, но ако някога решите да си потърсите работа, обадете ми се. В моите галактически дела бих могъл да използувам агент като вас. Вашето чувство за точния момент е… адски елегантно.

— Благодаря, бароне. — Марк кимна. — Ще го имам предвид, ако никоя от другите ми възможности не потръгне.

— Вашият брат също — Фел кимна. — При условие, че напълно се възстанови, разбира се. Моите командоси биха се радвали да имат по-активен боен командир.

Майлс прочисти гърлото си.

— Потребностите на Къща Фел са главно защитни. Аз предпочитам по-агресивните задачи на Дендарии — каза той.

— Може би ще предстоят повече нападателни действия — каза Фел и погледът му за миг се зарея нанякъде.

— Мислите да завоювате света? — попита Майлс. „Империя Фел?“

— Придобиването на Къща Риовал ще постави Къща Фел в интересно неравновесно положение — каза Фел. — Не си струва да преследваш политика на неограничено разширение и да се справиш с цялата опозиция, за да управляваш само още пет години. Но ако човек може да живее още петдесет години, примерно, може да намери някоя много привлекателна работа за способен военен офицер… — Фел вдигна въпросително вежди към Майлс.

— Не. Благодаря.

Марк погледна Майлс с присвити по котешки очи, пълни със задоволство.

Какво изключително решение бе изработил Марк. Страхотна сделка. Дали един джексънианец щеше да се противопостави на възпитанието си и да мине на страната на ангелите, да стане неподкупен? Така изглеждаше. „Моят брат е по-голям джексънианец, отколкото си мисли. Джексъниански ренегат.“

Фел даде знак на телохранителите си и те внимателно вдигнаха стъкленицата. После се обърна към Лили.

— Е, стара сестричке. Ти има интересен живот.

— Животът ми и сега е интересен — усмихна се Лили.

— За известно време.

— За мен достатъчно дълго, лакомо малко момче. Така че това е краят на пътя. Последната точка на нашия кървав договор. Кой можеше да си го представи преди толкова години, когато заедно се измъквахме от клоаките на Риовал?

— Аз не — призна Фел. Те се прегърнаха. — Довиждане, Лили.

— Довиждане, Геориш.

Фел се обърна към Марк.

— Сделката си е сделка, работа на Къщата. Но имам и един личен въпрос. — Той протегна пълната си ръка. — Мога ли да ви стисна ръката, сър?

Марк го гледаше смутен и изпълнен с подозрение. Лили му кимна, той се надигна и ръката му потъна в лапата на Фел.

— Благодаря — каза Геориш Стаубер искрено, кимна на стражите си и изчезна надолу по тръбния подемник заедно с тях.

 

 

— Мислите ли, че тази сделка ще остане в сила? — попита Марк Лили със слаб, разтревожен глас.

— Достатъчно дълго. През следващите два дни Геориш ще бъде прекалено зает да усвоява новата си придобивка. Това ще погълне всичките му ресурси. А след това ще бъде много късно. Съжаление по-късно — да. Преследване и отмъщение — не. Това е достатъчно. Това е всичко, от което се нуждаем.

Тя нежно поглади косата му.

— Сега просто си почини. Пийни още малко чай. Чака ни много работа. — Тя тръгна да събира младите Дърони. — Робин! Виолета! Хайде бързо!

Марк се отпусна. Изглеждаше много уморен, дори замаян. Смръщи се, прехвърли чашата чай в дясната си ръка и я разклати преди да пие.

Ели докосна лекия си боен шлем, ослуша се и се засмя горчиво.

— Командирът на ИмпСи в Станция Харгрейвс-Дайн е на линията. Казва, че подкрепленията му са пристигнали, и пита къде да ги изпрати.

Майлс и Марк се спогледаха. Майлс не знаеше какво мисли Марк, но повечето от отговорите, които възникнаха в ума му, бяха много неприлични.

— Вкъщи — каза най-после Марк. — И могат да откарат и нас.

— Аз трябва да се върна във флота — каза Майлс настойчиво. — Всъщност… къде са те, Ели?

— На път от Илирика за среща край Ескобар, но ти няма да отидеш при тях, докато от болницата на ИмпСи не ти разрешат да преминеш на действаща служба — каза тя твърдо. — Флотът е добре. Ти не си. Илян ще ми откъсне ушите, ако те откарам другаде, а не направо у дома. А и баща ти…

— Какво му е на баща ми? — попита Майлс. Елена беше почнала да казва нещо… леден ужас стегна гърдите му. В ума му се завъртя калейдоскоп от убийства, смъртоносни болести и политически заговори. Да не говорим за инцидентите с въздушна кола.

— Получи силна сърдечна атака — каза Марк. — Сложиха го на легло в ИмпСи в очакване за трансплантация на сърце. Всъщност може би вече са го оперирали.

— Ти си бил там? — „Какво си му направил?“ Майлс се почувства така, сякаш магнитните му полюси бяха обърнати. — Трябва да се прибера у дома!

— Точно това казвах и аз — съгласи се Марк уморено. — Защо мислиш, че изминахме целия път дотук, ако не да те върнем у дома? Едва ли за да дойдем на минерални бани с Рай Риовал. Мама смята, че аз съм следващият наследник Воркосиган. Е, мога да се справя с управлението на Бараяр, но съм адски сигурен, че с това не мога.

Всичко беше прекалено много, прекалено бързо. Той седна и се опита да се успокои, за да не настъпи нова конвулсия — една от онези малки физически слабости, които можеха незабавно да предизвикат медицинско обвинение от ИмпСи, ако не внимаваше кои са свидетелите. Беше си мислил, че конвулсиите са временна непредвидена спънка в неговото възстановяване. Ами ако са постоянни? Оо, Боже…

— Аз ще заема на Лили моя кораб — каза Марк, — тъй като барон Фел много хитро я лиши от необходимите й средства, за да плати пътя за трийсет и шест души до Ескобар.

— Какъв кораб? — попита Майлс. „Не е някой от моите, нали?“

— Онзи, който ми даде мама. Лили все още може да го продаде на орбита Ескобар с прилична печалба. Аз ще върна парите на мама, ще погася заема, срещу който беше заложено езерното имение и ще ми остане доста впечатляваща сума джобни пари. Иска ми се някой ден да имам собствена яхта, но наистина не бих могъл да използувам тази, поне сега.

„Какво? Какво? Какво?“

— Просто си мислех — продължи Марк, — че Дендариите могат да откарат Лили. Да й осигурят малка военна охрана срещу свободно и бързо завръщане във флота. Освен това ще спестим на ИмпСи разходите за четири търговски прехода.

„Четири?“ Майлс мълчаливо погледна мрачния Бел.

— И да се измитаме оттук колкото се може по-бързо — добави Марк. — Преди да се случи нещо лошо.

— Амин! — промърмори Куин.

„Роан и Ели на един и същ кораб?“ Да не говорим за Таура. Ами ако се съберат и разменят впечатления? Ако между тях възникне разпра? И още по-лошо, ако се съюзят и решат да го разделят? На теб главата, на мен креслата… Три жени в живота му — и трите накуп. В сравнение с Иван той беше непорочен девственик. Просто не ги беше поставил на мястото им. Трябваше да промени живота си. Имаше нужда от… една лейди Воркосиган, която да тури край на тази глупост. Но дори храбрата Ели отказа да приеме доброволно това задължение.

— Да — каза Майлс, — става. У дома. Куин, уреди с ИмпСи транспорта. Сержант Таура, ти отиваш да помагаш на Лили Дърона. Съгласен съм, че колкото по-бързо се изнесем оттук, толкова по-добре. И, хм, Бел… остани да си поговорим, моля.

Куин и Таура разбраха намека и изчезнаха. Марк… всъщност нали Марк беше в дъното на цялата работа. И във всеки случай Майлс малко се страхуваше да го помоли да излезе и дори да стане. Страхуваше се какво ли може да разкрие неговото движение. Подхвърлена фраза за Рай Риовал и минералните бани беше очевиден опит да прикрие… какво?

— Седни, Бел. — Майлс кимна към освободения от барон Фел стол. Бяха разположени във върховете на равностранен триъгълник — той, Марк и Бел. Бел кимна и седна, сложи шлема си в скута, отметна качулката. Майлс си помисли как в тази стая, само преди пет дни беше възприел Бел като жена, преди каскадите да бяха възвърнали паметта му. Откакто се познаваха, очите му, поради някаква причина, винаги удобно бяха интерпретирали Бел като мъж. Странно. Настъпи кратка, неспокойна тишина.

Майлс преглътна и я наруши.

— Не мога да те пусна отново да командваш „Ариел“.

— Зная — отговори Бел.

— Ще се отрази лошо на дисциплината във флота.

— Зная — съгласи се Бел.

— Това… не е справедливо. Ако беше излъгал, ако си бе държал устата затворена, ако бе претендирал, че си измамен от Марк, никой никога нямаше да узнае.

— Зная — каза Бел. После добави: — Но трябваше спешно да изведа командата. Не можех да позволя на Марк да продължи да издава заповеди. Беше опасно.

— За командосите.

— Да. И… трябваше да го направя — добави Бел.

— Капитан Торн — въздъхна адмирал Нейсмит, — длъжен съм да помоля за вашата оставка.

— Имате я, сър.

— Благодаря. — И с това се свърши. Бързо и лесно. Той отново се сети за разпилените картини от времето на спасителната акция. Беше съвсем сигурен, че все още му липсват фрагменти. Но имаше и загинали, много загинали, и това беше непоправимо. — Знаеш ли… какво стана с Филипи? Мисля, че тя имаше шанс.

Марк и Бел се спогледаха.

— Не успя — отговори Бел.

— Оо. Съжалявам да го чуя.

— Криооцеляването е въпрос на шанс — въздъхна Бел. — Когато се съгласихме да участваме в операцията, всички поехме риск.

Марк се намръщи.

— Не изглежда справедливо. Бел губи кариерата си, а аз се спасявам, без да съм понесъл нищо.

Бел погледна за момент нараненото, подпухнало, сгушено на големия стол на Лили тяло на Марк и вдигна леко вежди.

— Какво възнамеряваш да правиш сега, Бел? — попита внимателно Майлс. — Да се върнеш на Бета? Често говореше за този вариант.

— Не зная — отговори Бел. — Не е да не съм мислил. Мислил съм седмици наред. Не съм сигурен, че вече съм годен за нещо у дома.

— Аз лично съм мислил — каза Майлс. — Разумна мисъл. Прави ми впечатление, че някои партии, които са на моя страна, ще бъдат по-малко стреснати от идеята да се въртиш около кръстовищата на космически канали с глава, пълна със строго секретна бараярска информация, ако си на служба при Илян. Информатор… може би агент?

— Аз нямам таланта на Ели Куин — каза Бел. — Аз бях капитан на кораб.

— Капитаните на кораби ходят на много интересни места. И са в състояние да събират различна информация.

Бел наклони глава.

— Аз… ще обмисля сериозно тази идея.

— Предполагам, че не желаеш да се уволниш тук, на Джексън Хол?

Бел се засмя.

— Не, по дяволите.

— Тогава помисли върху казаното по пътя към Ескобар. Говори с Куин. До пристигането си там реши и й съобщи какво си решил.

Бел кимна, стана и огледа притихналата дневна на Лили Дърона.

— Ни най-малко не съжалявам — каза той на Марк. — По един или по друг начин ние измъкнахме почти деветдесет души от този вонящ гравитационен кладенец. От сигурна смърт или джексънианско робство. Сметката не е лоша за един остаряващ бетанец. Можеш да се обзаложиш, че винаги, когато си спомням за това, ще си спомням и за тях.

— Благодаря — прошепна Марк.

Бел се обърна към Майлс и попита:

— Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

— Да. Прострелях те със стънер.

— Така беше. — Той отиде до стола му, наведе се и хвана брадичката му. — Стой спокоен. От години чакам за това. — И го целуна. Една продължителна и мълчалива целувка. Майлс мислеше върху гледката, мислеше върху нейната двусмисленост, мислеше за неочаквана смърт, мислеше, че не дава пет пари за нея и отговори на целувката на Бел. Бел се изправи и се усмихна.

Откъм тръбния подемник се чуха гласове, някоя от Дъроните извика:

— Право нагоре, госпожо.

Елена Ботари-Джесек изникна зад хромираните перила и обходи стаята с поглед.

— Здравейте. Майлс, трябва да говоря с Марк — каза тя на един дъх. Очите й бяха мрачни и тревожни. — Можем ли да отидем някъде? — попита тя Марк.

— Предпочитам да не ставам — каза Марк. Гласът му беше много уморен, много отпаднал.

— Добре. Майлс, Бел, моля ви, излезте — каза тя без заобикалки.

Озадачен, Майлс се изправи и погледна въпросително. Очите й казаха: „Не сега. По-късно.“ Той вдигна рамене.

— Хайде, Бел. Ела да видим дали можем да наемем някой помощник. — Искаше да намери Роан. Марк наблюдаваше как Майлс се спусна по тръбния подемник заедно с Бел. Елена придърпа един стол, седна и разпери ръце. Марк беше крайно навъсен.

 

 

Майлс прехвърли Бел при доктор Попи да осигурява свръзка и се отправи към апартамента на Роан. Както се надяваше, тя беше там и опаковаше нещата си. Друга млада Дърона седеше и наблюдаваше с малко смутен вид. Майлс веднага я позна.

— Лили Младша! Значи дойде! Роан!

Лицето на Роан светна от радост и тя побърза да го прегърне.

— Майлс! Името ти е Майлс Нейсмит. Знаех си. Ти премина каскадите. Кога?

— Да. — Той се прокашля. — Всъщност това беше още в Барапутра.

Усмивката й малко помръкна.

— Преди да избягам? И не си ми казал.

— За сигурност — каза той внимателно.

— Не си ми вярвал?

„Това е Джексън Хол. Ти самата го каза.“

— Бях повече загрижен за Ваза Луиджи.

— Е, мога да те разбера — въздъхна Роан.

— Кога дойде?

— Вчера сутринта. Лили се вмъкна нощес. Хитро! Никога не съм мислил, че ще можеш да измъкнеш и нея.

— Освобождаването на един беше ключ за освобождаване на друг. Ти се измъкна, което позволи на Лили да излезе. — Той се усмихна на Лили Младша, която ги наблюдаваше любопитно. — Само аз не направих нищо. Това, изглежда, е историята на моя живот напоследък. Но наистина вярвам, че вие ще успеете и ще се измъкнете от планетата преди Ваза Луиджи и Лотус да разберат.

— Всички ще излетим още преди да се мръкне. Чуваш ли! — Роан го заведе до прозореца. Персоналната совалка, пилотирана от сержант Таура, с около осем Дърони на борда излиташе тежко от двора на оградения с високи стени комплекс. Първите осем — да подготвят кораба за следващите, които щяха да дойдат.

— Ескобар, Майлс! — извика ентусиазирано Роан. — Отиваме на Ескобар. Оо, Лили, там ще ти хареса.

— Ще останете ли като група, когато отидете там? — попита Майлс.

— В началото, според мен. Докато другите привикнат. Лили ще ни освободи след смъртта си. Мисля, че барон Фел очаква това. В края на краищата по този начин конкуренцията му се намалява. Очаквам до утре сутринта той да доведе най-добрите хора от Къща Риовал тук.

Майлс забеляза на облегалката на канапето едно доста познато малко дистанционно управление.

— Аха! Значи ти си държала другия ключ за контролиране на термичната граната! Трябваше да се досетя. Значи си чула всичко, което стана. Не бях сигурен дали Марк не блъфира.

— Марк не блъфира за нищо — заяви тя категорично.

— Ти беше ли тук, когато той дойде?

— Да. Беше малко преди съмване. Слезе клатушкайки се от един леколет, облечен много странно и… веднага поиска да говори с Лили.

Майлс вдигна вежди като си представи гледката.

— Какво казаха стражите при портата?

— Казаха „Да, сър“. Той имаше аура… не зная как да ти го опиша. Само… представи си го в тъмна тясна уличка и как цял куп яки главорези се боричкат да се махнат от пътя му. Твоят клон-близнак е страхотен млад мъж.

Майлс примигна.

— Лили и Крис го закараха до клиниката на антигравитационна носилка и след това не съм го виждала. После започнаха да валят заповеди. — Тя замълча. — Значи ще се върнеш при наемниците си?

— Да. След известен отдих и развлечение, предполагам.

— И няма… няма да се откажеш? Дори след такова ужасно раняване?

— Признавам, гледката на огнестрелни оръжия предизвиква в мен неприятни конвулсии, но… надявам се още дълго време да не се уволнявам от Дендарии. Хм… тези конвулсии, които имам. Ще изчезнат ли?

— Трябва да изчезнат. Криосъживяването винаги е несигурно. Значи… не си представяш да се уволниш. И да се заселиш на Ескобар например.

— От време на време посещаваме Ескобар, за ремонт на флота. Или на персонала. Ескобар е голямо кръстовище. Пътищата ни отново могат да се пресекат.

— Но не така, както първия път, нали. — Роан се усмихна.

— Чуй какво ще ти кажа: ако някога отново ми потрябва криосъживяване, ще заповядам да те потърсят. — Той се поколеба. „Наистина ти трябва лейди Воркосиган да тури край на това скитане…“ Би ли могла това да бъде Роан? Тя и трийсет и пет балдъзи ще бъдат на сигурно място на Ескобар. — Какво ще кажеш за планетата Бараяр като място за живеене и работа? — попита той предпазливо.

Тя сбърчи нос.

— Тази изостанала дупка? Защо?

— Ами… имам някои интереси там. Всъщност там възнамерявам да се оттегля като му дойде времето. Много красива планета. И недостатъчно населена. Там поощряват, хм… раждането на деца. — Той се доближаваше опасно близко до разкриване на своята тайна, подправена самоличност, за скриването на която напоследък беше рискувал толкова много. — И там ще има много работа за лекари с галактически опит.

— Обзалагам се. Но през целия си живот съм била робиня. Защо трябва да предпочета да бъда поданик, когато бих могла да избера да бъда гражданин? — Тя се усмихна кисело и сложи ръце на раменете му. — Пет дни бяхме заключени заедно в къщата на Ваза Луиджи… това не е последица от затворничеството, нали? Това е начинът да се чувстваш истински добре.

— Доста добре — призна той.

— Винаги съм се чудела какво прави един възрастен свръхактивен, за да живее. Командването на няколко хиляди командоси ще е достатъчно да погълне всичката ти енергия, нали?

— Да — въздъхна той.

— Мисля, че винаги много ще те обичам. Но да живея непрекъснато с теб… ще ме подлуди. Мисля, че ти си най-невероятно доминиращата личност, която съм срещала.

— Предполага се, че ти ще се съпротивляваш — обясни той. — Аз разчитам, че… — той не можеше да каже „Ели“ или още по-лошо „всичките ми жени“, — че партньорите ми ще се съпротивляват. Иначе не бих могъл да се отпусна, не бих могъл да бъда същият.

Правилно. Твърде много съвместен живот беше разрушил тяхната любов, или най-малко нейните илюзии. Бараярската система за използуване на посредници за уреждане на брак започваше да му изглежда доста добра. Може би щеше да е по-добре най-напред да се ожени и след това да се опознаят взаимно. Докато невестата му го опознае, ще стане много късно да се откаже. Той въздъхна, усмихна се и се поклони на Роан с преувеличена учтивост.

— Ще бъда щастлив да ви посетя на Ескобар, госпожо.

— Ще се радвам да се срещнем, господине — отвърна тя с престорена сериозност.

„По дяволите, тя би могла да бъде единствената, тя подценява себе си…“

Лили Младша, която седеше на канапето и ги наблюдаваше, се закашля. Майлс я погледна и си спомни за бягството й от Дендариите.

— Знае ли Марк, че си тук, Лили? — попита той.

— Не зная. Бях с Роан.

— Последния път, когато Марк те е видял, си си тръгнала с Ваза Луиджи. Аз мисля… че той би искал да чуе, че си променила решението си.

— Той се опита да ме убеди да остана на кораба. Но не говори така добре както вас — призна тя.

— Но той направи всичко това. Той ти плати пътя до Ескобар. С цената на… — Не беше сигурен, че иска да мисли за цената. — Аз просто го последвах. Хайде, ела. Кажи му поне здравей, довиждане, благодаря. Нищо няма да ти струва, а подозирам, че за него ще означава доста.

Тя стана и с нежелание го последва. Роан одобрително им кимна и продължи припряно да опакова.