Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (11)

Единадесета глава

Първите три дни от затворничеството си Марк прекара свит на леглото и изпаднал в депресия. Беше замислил героичната си акция като спасение, а не като унищожение на хора. Започна да брои загиналите. Филипи. Норууд. Командосът на Таура. И осем сериозно ранени. Всички тези хора бяха безименни, когато планираше операцията. А и всички анонимни барапутранци. Средният джексъниански служител от сигурността беше човек, който се бие, за да може да живее. Той се чудеше дали някой от мъртвите барапутранци не е бил от хората, с които някога се е срещал или е живял в яслата за клонове. Както винаги малките хора биваха смилани на кайма, докато онези, които имаха власт и трябваше да бъдат държани отговорни, се измъкваха, разхождаха се свободно като барон Барапутра.

Дали животът на четирийсет и девет клона си струваше смъртта на четирима Дендарии? Дендариите, изглежда, не мислеха така. „Тези хора не бяха доброволци. Ти ги измами и те заплатиха за това с живота си.“

Беше потресен от едно неочаквано разбиране: хората не трябва да се събират като цели числа. Трябва да се събират като безкрайности.

„Не очаквах нещата да се развият по този начин.“

А клоновете? Русото момиче? Той единствен от всички знаеше, че тя не е зряла жена, както можеше да се съди по нейните телесни форми и онази специални прибавки, които така зашеметяващо изтъкваха пола й. Шейсетгодишният мозък, който беше планирано да се трансплантира в нея, несъмнено щеше да знае какво да прави с това тяло. Но Марк я беше видял така ясно в съзнанието си — с ум на десетгодишна. Не искаше да й причини болка или да я изплаши и въпреки това бе успял да направи и двете. Искаше да й достави удоволствие, да направи лицето й да грейне. „Така, както греят лицата на всички жени за Майлс?“ — присмя се вътрешният му глас.

Може би никой от клоновете нямаше да реагира така, както му се искаше. Трябваше да се откаже от тази фантазия. След десет, след двайсет години те може би щяха да му благодарят за спасените си животи. Или нямаше. „Направих всичко, каквото можах. Съжалявам.“ Някъде през втория ден беше обхванат от мисълта, че самият той е обект за трансплантиране на мозъка на Майлс. Много странно, или може би напълно логично, той не се страхуваше, че Майлс може да направи това. Но Майлс едва ли беше в състояние да отхвърли плана. Ами ако на някого му дойдеше наум, че ще е по-лесно да трансплантират мозъка на Майлс в топлото живо тяло на Марк, вместо да се мъчат с досадната работа да закърпят смъртно зейналата на гърдите му рана, плюс отделно да се справят с криотравмата? Възможността беше толкова ужасяваща, че той почти беше готов доброволно да се съгласи, само и само всичко да свърши.

Единственото нещо, което го спаси да не завие от ужас, беше мисълта, че след като криокамерата е изгубена, тази заплаха е съмнителна. Докато отново не я намерят! В тъмнината на каютата, с глава заровена във възглавницата, му дойде наум, че най-много от всичко бе желал да види, че Майлс се отнася с уважение към проявената от него смелост при спасяването на клоновете.

„Ти беше изключил тази възможност, нали?“

Тези убийствени мисли прекъсваха единствено при хранене и сън. Той се насилваше, изяждайки цялата донесена му полева дажба, и лежеше зашеметен, в често прекъсвана дрямка. Тъй като най-много от всичко искаше да е в това състояние на забрава, придума намръщения си пазач, който три пъти на ден пъхаше през вратата таблите с храна, да му носи допълнително. И понеже никой очевидно не виждаше никаква заплаха в опразването на корабния контейнер с храна, пазачът с готовност изпълняваше желанието му.

Друг Дендарии му донесе комплект чисти дрехи на Майлс, взети от складовете на „Ариел“. Този път всички отличителни знаци грижливо бяха махнати. На третия ден той се отказа от опитите да закопчае панталоните от униформата на Нейсмит и премина на свободните корабни трикотажни панталони. И в този момент го озари вдъхновение.

„Няма да могат да ме накарат да се представям за Майлс, ако не приличам на него.“

След това нещата в главата му малко се замъглиха. Един Дендарии толкова се раздразни от непрекъснатото искане за допълнително, че домъкна цял кашон, изсипа го на пода и каза на Марк повече да не го безпокои. Марк остана сам — с плана си за спасение. Беше чувал за затворници, които само с една лъжица пробивали тунел извън килията. Не можеше ли и той да стори същото?

Нямаше друга работа, пък и като се познаваше, намери смисъла на живота си. От непоносимо много часовете за многоскоковото ускоряване през Комар изведнъж му се сториха недостатъчни. Той прочете описанията на калоричността на храните. Ако поддържаше максимално обездвижване, една табла с храна беше достатъчна за осигуряване на телесния му енергиен баланс. Всичко останало щеше да го направи да не прилича на Майлс. Ако данните бяха верни, всяка четвърта табла трябваше да дава до един килограм излишна телесна маса. Много лошо, че целият кашон съдържаше само едно меню.

Дните, които оставаха, едва ли щяха да са достатъчно за проекта му. Все пак някой и друг килограм излишно тегло на тялото му нямаше къде да се скрие. Към края, изплашен от мисълта, че времето изтича, той ядеше непрекъснато, докато почувства такава пронизваща болка, че се принуди да спре. Удовлетворението, бунтът и наказанието се сляха в едно.

 

 

Куин влезе, без да чука, и брутално запали лампите. Пълната тъмнина внезапно се смени с ярка светлина.

— Ох! — Марк се сви и вдигна ръце към очите си. Разбуден от неспокойната си дрямка, той се претърколи на леглото и погледна часовника на стената. Куин беше дошла половин дневен цикъл по-рано, отколкото бе очаквал. Ако това означаваше, че вече наближават Комаранската орбита, трябва да бяха включили на максимално ускорение. „Оо, Господи.“

— Ставай — каза Куин и сбърчи нос. — Измий се. Облечи тази униформа. — Тя сложи в краката му нещо зелено със златни отблясъци. Беше очаквал да му я подхвърли, но от почтителното й внимание заключи, че това трябва да е една от униформите на Майлс.

— Ще стана — каза Марк. — И ще се измия. Но няма да облека тази униформа. Нито никоя друга.

— Ще правиш каквото ти се каже.

— Това е бараярска офицерска униформа. Символ на истинската власт, и те съответно я пазят. И бесят всеки, който я носи без да има право. — Той отметна завивките и седна. Чувстваше се малко замаян.

— Боже Господи! — възкликна Куин задавено. — Какво си направил?

— Предполагам — каза той, — че въпреки всичко може би ще се опиташ да ме напъхаш в униформата. Но може би преди това ще трябва да помислиш за ефекта. — И се запрепъва към умивалнята.

Докато се миеше и обезкосмяваше, огледа резултатите от опита си да се спаси. Времето не беше достатъчно. Вярно, беше си възвърнал килограмите, които беше изгубил, за да се представя на Ескобар за адмирал Нейсмит, плюс, може би, и малко отгоре, и то само за четиринайсет дни, вместо за една година, колкото ги беше смъквал. Имаше и наченки на двойна брадичка. Беше доста надебелял, коремът му — той внимателно се размърда — почти висеше. „Не е достатъчно, все още не е достатъчно.“

Куин си беше Куин: тя искаше да се убеди лично и се опита да му нахлузи бараярската униформа. Той се постара да се отпусне. Видът му беше… много невоенен. Тя се отказа, изруга и го остави да се облича сам. Той избра чисти корабни трикотажни панталони, меки фрикционни чехли, свободна бараярска цивилна куртка с дълги ръкави и украсен параден офицерски колан. За момент се замисли дали Куин ще се ядоса повече, ако просто го препаше, или се пристегне така, че коремът му да изпъкне. Погледна физиономията й, която беше вкисната, сякаш беше пила оцет, реши, че ще е по-добре второто, и така и направи.

Тя усети, че настроението му е на обречен на смърт, и попита саркастично:

— Доставя ли ти удоволствие?

— Последното удоволствие за деня. Прав ли съм?

Тя разпери ръце в знак на мълчаливо съгласие.

— Къде ще ме водиш? Всъщност къде сме?

— Орбита Комар. Тайно ще отидем със совалка на една от бараярските военни космически станции. Там ще имаме съвсем тайна среща с шефа на Имперската сигурност капитан Саймън Илян. Той е пристигнал с бърза куриерска совалка от щаба на ИмпСи на Бараяр поради доста двусмисленото кодирано съобщение, което му изпратих, и много иска да разбере защо съм прекъснала рутинните му задължения. Ще иска да знае какво по дяволите е било това толкова важно нещо. И — гласът й премина във въздишка — аз ще трябва да му кажа.

Тя го изведе от каютата-килия. Очевидно беше освободила часовия пред вратата, но всъщност всички коридори изглеждаха пусти. Не, не пусти. Опразнени.

Стигнаха до люка на една персонална совалка, влязоха вътре и видяха капитан Ботари-Джесек седнала пред командните уреди. Ботари-Джесек, и никой друг. Наистина много интимна среща.

Обичайно хладната Ботари-Джесек сега изглеждаше направо студена. Когато погледна през рамо към него, очите й се разшириха и тъмните й вежди се извиха в учудено неодобрение пред неговия бледен, подпухнал вид.

— По дяволите, Марк! Приличате на удавник, изплувал на повърхността след цяла седмица.

„Не само приличам, но и се чувствам така.“

— Благодаря — иронично отвърна той.

Тя изсумтя — Марк не беше сигурен дали от удоволствие, отвращение или присмех — и отново се обърна към интерфейса на командните уреди на совалката. Люковете се затвориха, закрепващите челюсти се оттеглиха и те се отделиха от „Перегрин“. Мълчаха. Между нулевото притегляне и ускоренията вниманието му отново се концентрира върху подутия му стомах. Преглътна. Не искаше да повърне.

— Защо шефът на ИмпСи има само чин капитан? — попита Марк, колкото да отвлече вниманието си от гаденето. — Вероятно не е от съображения за сигурност, щом като всички знаят кой е той.

— Просто бараярска традиция — каза Ботари-Джесек. В тона й прозвуча лека горчива нотка — на думата „традиция“. Добре поне че говореше с него. — Предшественикът на Илян на този пост, покойният велик капитан Негри, никога не е бил повишаван повече от чин капитан. Този вид амбиция очевидно е бил неподходящ за приближените на император Ецар. Всички знаели, че властта на Негри била наравно с тази на императора и заповедите му били в сила за всички чинове. Предполагам, че Илян… винаги се е чувствал малко неудобно да се издигне в чин над своя бивш шеф. Обаче получава заплата на вицеадмирал. Какъвто и нещастен мухльо да оглави ИмпСи след оттеглянето на Илян, вероятно ще си остане завинаги с чин капитан.

Те приближиха една средно голяма космическа орбитална станция и Марк най-сетне съгледа Комар, който се въртеше под тях, свит от разстоянието колкото половин земна луна. Ботари-Джесек се придържаше строго към предписания й крайно лаконично от станцията за контрол на трафика летателен курс. След една доста нервна пауза, по време на която разменяха кодове и опознавателни знаци, се скачиха към люка на дока.

Посрещнаха ги двама мълчаливи, безизразни въоръжени часови, много спретнати и облечени в бараярска зелена униформа, и ги заведоха до една малка стая без прозорци, подредена като кабинет с маса с комуникационен пулт, три стола и никакво друго обзавеждане.

— Благодаря. Оставете ни сами — каза човекът зад масата. Часовите излязоха така мълчаливо, както бяха извършили всичко друго.

Щом останаха сами, човекът, изглежда, малко се успокои и кимна на Ботари-Джесек.

— Здравей, Елена. Радвам се да те видя. — Гласът му беше с неочаквано топъл тембър, глас на вуйчо, който поздравява любимата си племенница.

Иначе изглеждаше точно такъв, какъвто го беше изучавал Марк на видеото на Гален. Саймън Илян беше слаб застаряващ мъж с кафява коса, започнала да посивява по слепоочията. Кръглото му лице с чип нос беше набраздено от фини бръчици и вече не изглеждаше младежко. В тази по принцип военна обстановка той беше облечен в непарадна зелена офицерска униформа и отличителни знаци на яката като онези, които Куин се беше опитала да натрапи на Марк, плюс значка на Имперската сигурност с окото на египетския бог Хор.

И се взираше в него с изгарящ поглед.

— Господи, Майлс, ти… — започна Илян със странен глас, после в очите му се появи разбиране и той се облегна на стола. — Аха. — Устата му се изкриви на една страна. — Лорд Марк. Приемете поздрави от госпожа майка ви. Много ми е приятно най-после да ви срещна. — Гласът му звучеше съвсем искрено.

„Но не за дълго“ — помисли си Марк безнадеждно. Лорд Марк? „Не може да говори сериозно.“

— Приятно ми е също така най-после да зная къде сте. Капитан Куин, разбирам, че съобщението на моето ведомство за изчезването на лорд Марк от Земята най-сетне е стигнало до вас.

— Още не е. Вероятно ни догонва от… последната ни спирка.

Илян повдигна вежди.

— Да не би Марк да е дошъл при вас по собствена инициатива? Не ми ли го изпраща моят някогашен подчинен?

— Нито едното, нито другото, сър. — Куин, изглежда, имаше проблеми с говоренето. Ботари-Джесек дори не се опита да отвори уста.

Илян се наведе напред. Ставаше все по-сериозен, макар все още да говореше насмешливо.

— Що за глупости? Искате да използувате положението, за да ме накарате да платя сметката, така ли?

— Нищо подобно, сър — промърмори Куин. — Но сметката ще бъде огромна.

Насмешката в очите му изчезна, той се вгледа в посивялото й лице и каза само:

— Да?

Марк разбра, че Куин се наведе и опря двете си ръце на масата, не за да подчертае онова, което ще каже, а за да не се олюлее.

— Илян, имаме проблем. Майлс е мъртъв.

Илян прие съобщението с ледена неподвижност, после рязко завъртя стола си. Марк виждаше само тила му. Косата му беше пооредяла. Когато пак се завъртя към тях, лицето му беше неузнаваемо, набраздено от дълбоки като белези бръчки.

— Това не е проблем, Куин — промълви Илян. — Това е нещастие. — И сложи много внимателно ръце върху гладката черна повърхност на масата. „Значи ето откъде е взел Майлс този жест“ — помисли си Марк, който внимателно го наблюдаваше.

— Той е замразен в криокамера. — Куин облиза сухите си устни.

Илян затвори очи. Устните му се движеха, но дали се молеше, или проклинаше, Марк не можеше да каже.

— С това трябваше да започнете — почти прошепна Илян. — Останалото следва като логическа хипотеза. — Отвори очи. Беше съсредоточен. — И така, какво се случи? Колко са раните му… не на главата, слава Богу? Колко добре е подготвен?

— Аз лично помагах при подготовката. При бойни условия. Аз… мисля, че е добре. Човек не може да знае, докато… добре: имаше много лоша рана на гърдите. Доколкото мога да кажа, от шията нагоре е незасегнат.

Илян полека въздъхна.

— Права сте, капитан Куин. Не нещастие. Само проблем. Ще съобщя в Имперската военна болница във Ворбар Султана да очакват звездния си пациент. Можем веднага да прехвърлим криокамерата от вашия кораб на моята бърза куриерска совалка и… — Дали пък Илян просто не бърбореше малко повече, от облекчение?

— Не — каза Куин. — Няма да стане.

Илян разтри внимателно челото си, сякаш започваше да го боли глава, и тихо, почти уплашено помоли:

— Казвайте всичко, Куин!

— Изгубихме криокамерата.

— Как можете да изгубите криокамера?!

— Беше портативна. — Тя издържа изгарящия му поглед и започна да докладва: — В бъркотията при излитането е оставена долу. Всяка от десантните совалки е мислела, че другата я е взела. Комуникацията е била лоша. Кълна се, лично проверих. Оказа се, че медикът, който отговаряше за криокамерата, е бил откъснат от совалката от вражески сили. Имал е достъп до дока за експедиране на търговски пратки. Предполагаме, че е натоварил криокамерата.

— Предполагате? Къде я е изпратил?

— Точно това не знаем. Медикът е бил убит преди да може да докладва. Криокамерата в момента може да лети буквално във всяка посока.

Илян се облегна назад и потърка устни, сякаш за да изтрие ужасната си усмивка.

— Разбирам. И кога се е случило всичко това? И къде?

— Преди седемнайсет дни. На Джексън Хол.

— Изпратих ви на Илирика през станция Вега. Какво, по дяволите, сте търсили на Джексън Хол?

Куин, застанала мирно като на парад, докладва кратко за събитията от последните четири седмици след напускането на Ескобар.

— Тук имам пълен доклад с видеозаписи и личния дневник на Майлс, сър. — Тя сложи на комуникационния пулт кубче с данни.

Илян го погледна предпазливо, сякаш беше змия, но не посегна да го вземе.

— И четирийсет и девет клона?

— Още са на борда на „Перегрин“, сър. Бих желала да ги сваля.

„Моите клонове! Какво ще прави Илян с тях?“ Марк не се реши да попита.

— Доколкото имам опит, личният дневник на Майлс сигурно ще е доста безполезен документ — отбеляза Илян резервирано. — Той е много предпазлив в онова, което оставя като документ. — Замисли се за миналото и замълча, после стана и започна да се разхожда из малкия кабинет. Хладнокръвният му външен вид се пукаше без предупреждение. Лицето му се изкриви, той се обърна, удари юмрук в стената със сила, от която костите му изпукаха, и изкрещя:

— Проклето момче, да прави такъв шибан фарс от собственото си погребение!

Беше все още с гръб към тях. Когато се обърна и седна, лицето му беше сковано и равнодушно. Вдигна глава и погледна Ботари-Джесек.

— Елена. Ясно е, че за момента аз трябва да остана тук, на Комар, за да координирам търсенето от щаба на ИмпСи по галактически въпроси. Не мога да си позволя да се намирам на пет дни път до мястото на действие. Аз, разбира се… ще съставя официален доклад за изгубването на лейтенант-лорд Воркосиган и веднага ще го изпратя на граф и графиня Воркосиган. Не ми се ще да го пращам по някой подчинен, но ще трябва да го сторя. Ще ми направите ли тази лична услуга да ескортирате лорд Марк до Ворбар Султана и да го предадете под тяхна опека?

„Не, не!“ — изкрещя вътрешно Марк.

— Аз… предпочитам да не отивам на Бараяр, сър.

— Министър-председателят ще има въпроси, на които може да отговори само онзи, който е бил на място. Вие сте най-добрият пратеник, който бих могъл да си представя за такава… деликатна мисия. Признавам, че задачата ще бъде тежка.

Ботари-Джесек изглеждаше хваната в капан.

— Сър, аз съм капитан на кораб. Не мога да напускам „Перегрин“. И… честно казано… не ми се ще да ескортирам лорд Марк.

— За отплата ще ви дам всичко, каквото поискате.

Ботари-Джесек се поколеба.

— Всичко?

Илян кимна.

Тя погледна Марк.

— Дадох дума всички клонове от Къща Барапутра да бъдат закарани някъде, където ще живеят като хора и където хората от Джексън Хол не ще могат да ги достигнат. Ще изпълните ли това мое обещание?

Илян дъвчеше устна.

— ИмпСи, разбира се, може много лесно да преправи тяхната самоличност. Това не е никакъв проблем. Настаняването им на подходящо място обаче може да е доста трудно. Но да. Ще се заемем с това.

„Ще се заемем.“ Какво имаше предвид Илян? Въпреки всичките си други недостатъци бараярците поне нямаха роби.

— Те са деца — изтърва се Марк. — Не трябва да забравяте, че са деца. — „Трудно е да се помни“ — понечи да добави той, но не можа под студения поглед на Ботари-Джесек.

Илян отмести поглед от него.

— В такъв случай ще искам съвета на графиня Воркосиган. Нещо друго?

— „Перегрин“ и „Ариел“…

— За момента трябва да останат на орбита тук при гарантирани комуникации. Моите извинения към вашите командоси, но те трябва да разберат ситуацията.

— Ще възстановите ли разходите за тази бъркотия?

Илян се намръщи.

— Уви, да.

— И… и ще търсите усилено Майлс?

— Оо, да — решително каза той.

— В такъв случай тръгвам. — Гласът й беше слаб, лицето — пребледняло.

— Благодаря — каза тихо Илян. — Щом се приготвите за заминаване, най-бързата ми куриерска совалка ще е на ваше разположение. — Очите му неохотно се спряха на Марк, после той пак погледна Ботари-Джесек. — Колко персонални стражи искате? Ще им кажа, че са под ваше командване, докато не пристигнете безопасно в града.

— Въобще не ми трябват, трябва ми малко сън… Двама — отсече Ботари-Джесек след кратък размисъл.

„Значи вече официално съм пленник на бараярското имперско правителство — помисли си Марк. — Край на играта.“

Ботари-Джесек стана и му даде знак да я последва.

— Хайде. Искам да си взема някои лични вещи от „Перегрин“, да кажа на моя заместник, че той поема командването, и да обясня на командосите да не напускат квартирите си. Трийсетина минути.

— Добре. Капитан Куин, моля да останете.

— Слушам, сър.

Илян стана да изпрати Ботари-Джесек.

— Кажи на Арал и Корделия… — започна той и спря. Настъпи продължително мълчание.

— Ще им кажа — обеща тихо Ботари-Джесек. Без да продума, Илян кимна.

Вратата със съскане се отвори и тя излезе, без дори да се обърне да види дали Марк я следва. На всяка пета стъпка той трябваше да подтичва, за да върви редом с нея.

 

 

Каютата му на бързата куриерска совалка на ИмпСи беше още по-малка и още повече приличаше на килия от тази, в която беше на „Перегрин“. Ботари-Джесек го заключи и го остави самичък. Нямаше дори часовник. Нямаше никакви контакти, тъй като каютата имаше собствена автоматизирана система за подаване на храна, пневматично свързана с някакъв централен склад. Той насила ядеше повече от нужното, без вече да знае защо или какво може да постигне с това, освен да си осигури комбинация от удоволствие и самоунищожение. Но смъртта от затлъстяване изискваше години, а той имаше на разположение само пет дни.

Още през първия ден тялото му изневери и той се разболя. Успя да запази този факт в тайна докато стигнат до персоналната совалка, където това беше прието от изненадващо човечния часови на ИмпСи за резултат от нулевата гравитация и космическата болест, които очевидно измъчваха и него. Човекът бързо измъкна от аптечката на стената някаква лепенка против космическа болест и весело я лепна на врата му.

Лепенката действаше успокоително. Пулсът на Марк се укроти и това продължи, докато се приземиха и бяха прехвърлени в затворена наземна кола. В предната част, до водача, се настани един страж, а в задната Марк седна срещу Ботари-Джесек. Дойде последната част на това кошмарно пътуване — от военното летище за совалки извън столицата до центъра на Ворбар Султана. До центъра на бараярската империя.

Ботари-Джесек беше потънала в мрачни размисли и не му обръщаше никакво внимание, докато той не изпадна в нещо като пристъп на астма.

— Какво ви става, по дяволите? — Тя се наведе и му провери пулса, който сега беше много висок. Целият лепнеше.

— Болен съм — успя да изфъфли той и като видя, че не й казва нищо ново, призна: — Страх ме е.

Мислеше си, че е изпитал най-големия възможен страх под барапутранския огън, но онова не беше нищо в сравнение с този бавен, завладяващ ужас, с тази задушаваща безпомощност да повлияе на съдбата си.

— От какво ви е страх? — попита тя презрително. — Никой няма да ви направи нищо лошо.

— Капитане, те ще ме убият.

— Кой? Лорд Арал и лейди Корнелия? Едва ли. Ако по някаква причина не успеем да върнем Майлс, вие бихте могли да сте следващият граф Воркосиган. Сигурно вече сте се досетили за това.

Отдавна измъчвалото го любопитство бе задоволено и дишането му автоматично се успокои. Черната мъгла пред очите му се разсея и той отклони разтревожения опит на Ботари-Джесек да разкопчее дрехите му и да провери дали не си е глътнал езика. Тя извади от джоба си лепенка против космическа болест — беше я взела от аптечката в совалката точно за подобен случай — и неуверено му я подаде. Той й даде знак бързо да му я сложи. Помогна му.

— Какви според вас са тези хора? — попита тя гневно, когато дишането му стана по-нормално.

— Не зная. Но повече от сигурно е, че ще ми видят сметката.

Най-лошо беше разбирането, че не е необходимо да е толкова лошо. Преди разгрома на Джексън Хол на теория всеки път, когато можеше, той беше готов да отиде при тях и да им каже „Здравейте“. Но искаше да се срещне с Бараяр при свои условия. Сякаш се опитваше да щурмува небесата. С опита си да направи тази среща по-добра, я бе направил безкрайно по-лоша.

Тя го погледна изненадана.

— Вие наистина сте изплашен до смърт, нали? — каза тя толкова откровено, че му се прииска да завие. — Марк, лорд Арал и лейди Корделия ще ви помогнат да преодолеете всички съмнения. Зная, че ще го направят. Но вие трябва да направите онова, което се иска от вас.

— Какво се иска от мен?

— Ами… не знам точно — призна тя.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

А сетне пристигнаха. Наземната кола се понесе през цяла система врати и влезе в тесния двор на огромна каменна къща с архитектура отпреди електрификацията, по Времето на изолацията, което й придаваше митичен вид, поне според Марк. Този вид архитектура, която беше виждал в Лондон, датираше отпреди повече от хилядолетие, макар къщата тук да беше само на сто и петдесет стандартни години. Резиденция Воркосиган. Замъкът Воркосиган.

Капакът се отвори, той излезе от наземната кола и тръгна подир Ботари-Джесек. Този път тя го изчака и го хвана здраво за лакътя, страхувайки се както да не припадне, така и да не побегне. Преминаха от приятно осветения от слънцето двор в огромно хладно мъжделиво фоайе с под, покрит с черни и бели плочи, и великолепна широка извита стълба. Колко ли пъти Майлс бе преминавал през този праг?

Ботари-Джесек приличаше на агент на някоя лоша магьосница, отвлякла любимия Майлс и сменила го с този бледен дундест двойник. Той се задави от истеричен кикот, когато язвителният присмехулник от дъното на ума му извика: „Здравейте, мамо и татко. Аз се върнах.“ Сигурно самият той беше лошата магьосница.