Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (31)

Тридесет и първа глава

— Намери ли ги? — попита лорд Марк.

— Да — отговори тихо Ботари-Джесек.

— Унищожи ли ги?

— Да.

Марк се изчерви, подпря натежалата си глава на стола на Лили и въздъхна.

— Видяла си ги. Казах ти да не ги гледаш.

— Трябваше да съм сигурна, че съм взела каквото трябва.

— Не, не трябваше. Трябваше просто да унищожиш всичко.

— Точно това направих накрая. Започнах да гледам. После изключих звука, пуснах ги да се пренавиват напред и правих само отделни проверки.

— По-добре да не го беше правила.

— Прав си. Но нямаше как. Марк, тези холовидеозаписи бяха стотици часове. Не можех да повярвам, че са толкова много.

— Всъщност бяха само около петдесет часа. Или може би… петдесет години? Но те правеха едновременно по няколко. Винаги можех с крайчеца на окото си да видя във въздуха да се носи холовидеокамера, независимо какво ставаше. Не зная дали Риовал ги правеше, за да проучва и анализира, или просто за развлечение. Предполагам, че и от двете по малко. Средствата му за анализ бяха ужасни.

— Аз… не разбирам някои неща от онова, което видях.

— Искаш ли да ти ги обясня?

— Не.

— Добре.

— Мога да разбера защо искаше да бъдат унищожени. Вън от контекста… те биха били ужасен инструмент за шантаж. Ако искаш да се закълна, че ще пазя тайна, готова съм да го направя.

— Не за това. Нямам никакво намерение да пазя нищо от това в тайна. Никой няма да може отново да ме командва. Да измъкне отново тайните ми. Изобщо, що се отнася до мен, можеш да разкажеш на цялата галактика. Но… ако ИмпСи се добере до тези записи, те ще отидат в ръцете на Илян. А той няма да може да ги скрие от графа, нито от графинята, макар да съм сигурен, че ще се опита. Или, евентуално, от Майлс. Можеш ли да си представиш графа или графинята, или Майлс да ги видят?

Тя пое дъх и стисна зъби.

— Започвам да разбирам.

— Помисли за това. Аз вече го сторих.

— Лейтенант Иверсън побесня, когато разбра, че съм влизала. Кани се да изпрати по каналите оплаквания.

— Да изпраща. ИмпСи изкарва на показ всички оплаквания срещу мен или от мен, и аз ще изпратя оплаквания от тях. Например, къде, по дяволите, бяха те през последните пет дни. Няма да имам никакви угризения на съвестта, нито милост и ще отправя обвинения към всички от Илян надолу. — Той изръмжа ядосано.

Лицето й беше зелено-бяло.

— Аз… много съжалявам, Марк. — Ръката й нерешително докосна неговата.

Той я хвана за китката и здраво я стисна. Ноздрите й пламнаха, но тя не трепна. Той се надигна — или поне се опита да се надигне.

— Не смей да ме съжаляваш! Аз победих! Ако искаш, запази съчувствието си за барон Риовал. Аз го хванах. Измамих го. Победих го в собствената му игра, на собствен терен. Няма да позволя да превърнеш победата ми в поражение заради своите проклети… чувства. — Той пусна китката й. Тя я разтри. Наблюдаваше го спокойно. — Точно там е работата. Аз мога да се отърва от Риовал, ако не ми пречат. Но ако научат онези неща… ако имаха тези проклети видеозаписи… те никога нямаше да могат да оставят този случай. Вината им би продължавала да ги кара да се връщат към него и да продължават да връщат и мен. Аз не искам вечно да се сражавам с Рай Риовал в моята, или пък в техните глави. Той е мъртъв. Аз съм жив. Точка.

Той спря и изсумтя.

— Разбирам — въздъхна Ботари-Джесек.

Навън персоналната совалка на Дендарии, пилотирана от сержант Таура, се вдигна с първия товар от Дърони и се отправи към яхтата на Марк на орбита. Той продължи да мълчи, докато тя се изгуби от погледа му. „Да. Вървете, вървете, вървете. Махнете се от тази дупка, вие, аз, всички клонове. Завинаги. Станете човешки същества, ако можете. Ако мога.“

Ботари-Джесек го погледна и каза:

— Знаеш, че ще настояват за медицински преглед.

— Да, и ще разберат някои неща. Аз не мога да скрия произхода на тези белези и Бог ми е свидетел, не мога да скрия и принудителното хранене… нелепо, нали?

Тя преглътна и кимна.

— Мислех, че ти ще… оо, няма значение.

— Правилно. Казах ти да не гледаш. Но колкото по-дълго мога да избегна прегледа от компетентен доктор на ИмпСи, толкова по-неясен мога да бъда за всичко останало.

— Сигурно ще трябва да се лекуваш.

— Лили Дърона свърши чудесна работа. И по мое искане не направи никакви записи. Трябва да мога да мина незабелязано.

— Все пак не се отказвай от лекарска помощ — посъветва го Ботари-Джесек. — Графинята ще го забележи, дори никой друг да не види нищо. А и не мога да повярвам, че не се нуждаеш… от нещо повече. Не физически.

— Оо, Елена. Ако има нещо, което научих през последната седмица, това е колко шибано е сглобен мозъкът ми. Най-лошото, което видях в сутерена на Риовал, беше чудовището в огледалото, психическото огледало на Риовал. Моето любимо чудовище, четириглавото. Много по-лошо дори от самия Риовал. По-силно. По-бързо. По-лукаво. — Той прехапа език, осъзнал, че започва да приказва прекалено много, осъзнал, че приказките му започват да граничат с лудост. Но не мислеше, че граничат с лудост. Той мислеше, че граничат със здравия разсъдък — след всичко станало тук. Въпреки всичко станало. — Аз зная какво правя. На някакво ниво зная съвсем точно какво правя.

— На два от видеофилмите… ти, изглежда, успяваш да измамиш Риовал с фалшиво раздвояване на личността.

— Никога не бих могъл да измамя Риовал с нещо фалшиво. Той беше в този бизнес от десетилетия и бе достигнал до най-тайните кътчета в мозъците на хората. Но моята личност не беше точно раздвоена, а като… повече обърната. — Нищо, което се чувства така единно цяло, не може да бъде наречено раздвоено. — Не беше нещо, което бях решил да направя. Беше просто нещо, което направих.

Тя го гледаше много загрижено, така че му се наложи да се изсмее. Но ефектът от смеха му за нея очевидно не беше толкова успокояващ, колкото би желал.

— Разбери едно — каза й той. — Понякога умопомрачението не е трагедия. Понякога е стратегия за оцеляване. Понякога е… триумф. — Той се поколеба. — Знаеш ли какво е черна бригада?

Тя поклати мълчаливо глава.

— Нещо, което видях веднъж в лондонския музей. През деветнайсето и двайсето столетие на Земята използували кораби, задвижвани с парни машини, с които прекосявали океаните. Топлината за тези машини идвала от огромни огньове с каменни въглища в търбусите на корабите. И използували хора да хвърлят въглища в пещите. Долу, в мръсотията и горещината, и потта, и вонята. Били целите черни от въглищата и ги наричали „черна бригада“. И офицерите и дамите не искали да имат социално нищо общо с тези бедни неприятни същества. Но без тях нищо не можело да се движи. Нищо не горяло. Нищо не живеело. Нямало пара. Черната бригада. Невъзпети герои. Грозни хора от по-долната класа.

Тя вече сигурно наистина мислеше, че й бърбори глупости. Панегириката на пламенната лоялност към неговата черна бригада, която искаше да изпее в ушите й, точно сега не беше… добра идея. „Да, и никой не ме обича“ — прошепна тъжно Гордж. „Ще трябва да свикнеш с това.“

— Няма значение. — Той се усмихна. — Но мога да ти кажа, че Гален ми изглежда… слаб след Риовал. А аз победих Риовал. Странно, точно сега се чувствам много свободен. И възнамерявам да остана такъв.

— На мен ми изглеждаш… извини ме… точно сега малко маниак, Марк. При Майлс това би било нормално. Е, обикновено. Но понякога той стига до върха и после пада до дъното. Мисля, че трябва да наблюдаваш това му поведение и да се държиш по същия начин.

— Да не искаш да кажеш, че настроението му се люлее като на гумено въже?

Тя не можа да се сдържи и се засмя.

— Да.

— Ще се пазя от перигея.

— Хм, да. Макар че обикновено апогеят е мястото, което всеки трябва да се стреми да заеме.

— Натъпкан съм с болкоуспокояващи и стимуланти — подхвърли той. — Иначе никога не бих могъл да изкарам последните два часа. Страхувам се, че действието на някои започва да преминава. — Добре. Може би с това тя ще си обясни донякъде бърборенето му, а пък и беше вярно.

— Искаш ли да доведа Лили Дърона?

— Не. Искам просто да седя тук. И да не мърдам.

— Това е добра идея. — Елена стана и си взе шлема.

— Обаче вече зная какъв искам да бъда, когато порасна — каза той неочаквано. Тя замълча и вдигна вежди.

— Искам да съм аналитик на ИмпСи. Такъв, който не изпраща хората си където не трябва или с пет дни закъснение. Или неподходящо подготвени. Искам да седя по цял ден в ниша в някоя крепост и да правя всичко както трябва. — Зачака тя да се присмее на идеята му.

Вместо това, за негова изненада, тя кимна сериозно.

— Като човек от щаба на ИмпСи ти казвам, че ще бъда доволна.

Отдаде чест и излезе. Той беше озадачен от погледа, който му хвърли преди да се спусне по тръбния подемник. Не беше любов. Не беше и страх.

„Оо. Така значи изглежда поглед, изпълнен с уважение!

Трябва да свикна с тези погледи.“

Остана за известно време неподвижен, загледан през прозореца. Но рано или късно трябваше да се размърда. Дали да не използува като извинение счупения си крак, за да вземе антигравитационен стол? Лили му беше обещала, че нейните стимуланти ще му осигурят шест часа облекчение, след което ще дойдат болките — жестоки биоглаворези с тояги с набити шипове, търсейки разплата за нервния му дълг. Зачуди се дали този абсурден неясен образ не е първият знак на приближаващия се биохимически колапс. Молеше се да издържи поне докато се прибере успешно на совалката на ИмпСи. „Оо, братко. Закарай ме у дома.“

В тръбния подемник се чуха гласове. Появи се Майлс с една Дърона. Беше слаб като скелет и мъртвешки блед в дадения му от Дърона сив костюм. Двамата, изглежда, някак си се допълваха в растежа. Марк реши, че ако би могъл по някакъв магически начин да прехвърли директно на Майлс всичките килограми, които Риовал му бе натрапил през последната седмица, и двамата ще изглеждат много по-добре. Но ако той продължеше да става все по-пълен, дали Майлс щеше да се изтощи съвсем и накрая да изчезне? Обезпокоителна мисъл. „Всичко това е от лекарствата, момче, от лекарствата.“

— А, добре — каза Майлс. — Елена ми съобщи, че все още си тук. — С весел вид на илюзионист, представил особено добър номер, той подкани младата жена да пристъпи напред. — Позна ли я?

— Това е Дърона, Майлс — каза Марк с тих, уморен глас. — Ще ги виждам и в сънищата си. — Той замълча. — Това някакъв трик ли е? — После я позна и смаян се изправи. Клоновете могат да се различават… — Това е тя!

— Точно така — усмихна се Майлс доволен. — Измъкнахме я от Барапутра, двамата с Роан. Тя отива на Ескобар със сестрите си.

— Ах! — Марк се облегна. — Ах. Ох. Добре. — Потърка се колебливо по челото. „Ти загуби играта, Ваза Луиджи! Едно на нула за мен.“ — Не предполагах, че се интересуваш от спасяване на клонове, Майлс.

Майлс намигна.

— Вдъхнових се от теб.

Аха. Той не искаше да омаловажи победата му над Риовал. Очевидно беше довлякъл упоритата девойка, за да го зарадва и ободри. Но пък имаше и елемент на слаба ревност. За първи път в живота си Майлс чувстваше на врата си горещия дъх на братската конкуренция. „Наистина ли те изнервям? Ха! Свиквай, момче. Живях с това двайсет и две години.“ Майлс беше говорил за Марк като „моя брат“ със същия тон, който използуваше, когато казваше „моите ботуши“ или, може би, „моят кон“. Или — признай си сега — „моето дете“. Някакъв неясен патернализъм. Изведнъж Марк разбра, че има едно приятно ново хоби, което ще му осигури занимавка през следващите години. „Господи, аз започвам да се радвам да съм ти брат!“

— Да — каза Марк весело. — Ти можеш да направиш същото. Знаех, че можеш, ако се опиташ. — И се усмихна. За негова изненада смехът му се превърна в хълцане. Той потисна и двете. Не се осмели да се засмее високо или да изрази някаква друга емоция точно сега. Много трудно се владееше. — Много се радвам — каза той с колкото се може по-безразличен глас.

Майлс, разбрал цялата игра, кимна и със също толкова безразличен глас каза:

— Добре.

„Благословен да си, братко.“ Майлс най-после бе разбрал какво значи да ходиш по ръба на бръснач.

И двамата погледнаха към момичето. Тя се размърда неспокойно под тежестта на това двойно очакване, отметна черната си коса и успя да промълви:

— Когато те видях за първи път — каза го на Марк, — не те харесах много.

„Когато ме видя за първи път, и аз не се харесвах много.“

— Да? — окуражи я той.

— Аз и сега продължавам да мисля, че изглеждаш смешен. Дори по-смешен от него. — Тя кимна към Майлс, който се усмихна иронично. — Но… но… — Думите й изневериха. Предпазливо и колебливо, като волна птичка, доближаваща се до ръката, която я храни, тя се осмели да пристъпи до него, наведе се и го целуна по подпухналата буза. После, пак като птичка, отлетя.

— Хм — произнесе Майлс, наблюдавайки я как се спуска надолу по тръбния подемник. — Аз се надявах на малко по-ентусиазирана демонстрация на благодарност.

— Имаш още много да учиш — каза Марк спокойно. Докосна бузата, където го беше целунало момичето, и се усмихна.

— Ако мислиш, че това е неблагодарност, опитай с ИмпСи — посъветва го мрачно Майлс. — „Какви са загубите?“

Марк вдигна вежди.

— Цитираш Илян?

— Оо, ти си го срещал?

— Да.

— Бих желал да бях там.

— Аз също бих желал да беше на срещата — каза Марк искрено. — Той беше… кисел.

— Обзалагам се. Той е най-киселият човек на света с изключение на майка ми, когато е в лошо настроение. Слава Богу, че не й се случва често.

— Трябваше да я видиш, когато му се противопостави — каза Марк. — Сблъсък между титани. Мисля, че щеше ти достави истинска радост. На мен ми беше много забавно.

— Така ли? Изглежда, че имаме много, за което да си поговорим…

За първи път Марк разбра, че наистина е така, и се окуражи. За нещастие последва поредното прекъсване. Един мъж в ливрея на Къща Фел погледна през хромирания парапет, видя го и направи някакъв знак, приличен на поздрав.

— Имам пратка по куриер за човек на име Марк — каза той.

— Аз съм Марк.

Куриерът отиде при него, освети лицето му със скенер за потвърждение, отвори мъничка кутийка, закачена с верижка на китката му и му подаде карта в плик без марка.

— Приветствия от барон Фел, сър. Той вярва, че това ще ускори пътуването ви.

Кредитна карта. Ах-ха! И много голям намек с нея.

— Моите почитания на барон Фел и… и… какво искаме да кажем на барон Фел, Майлс?

— Аз бих се ограничил с „Благодаря“, струва ми се — отговори Майлс. — Най-малкото докато отидем много, много далеч.

— Кажи му „Благодаря“ — каза Марк на куриера, който кимна и си тръгна.

Марк съгледа в ъгъла комуникационния пулт на Лили. Струваше му се много, много отдалечен. Посочи го и каза:

— Би ли, хм, би ли ми донесъл дистанционното четящо устройство от комуникационния пулт, Майлс?

— Разбира се. — Майлс го взе и му го подаде.

— Според мен — каза Марк, размахвайки картата, — той ме минава, но няма да рискувам да се срещнем и да оспорвам. — Той пъхна картата в отвора на четящото устройство и се усмихна. — Познах.

— Колко? — попита Майлс и протегна шия.

— Е, това е много личен въпрос — каза Марк. Майлс виновно се отдръпна. — Бизнес. Ще ти кажа, ако ми отговориш на един въпрос. Спа ли с онази лекарка?

Майлс прехапа устна. Любопитството очевидно се бореше с джентълменските маниери. Марк наблюдаваше с интерес, да види какво ще излезе. Беше готов да се закълне, че любопитството ще надделее.

Майлс пое дълбоко дъх.

— Да — каза той най-после.

„Така си и мислех.“ Тяхната съдба беше разделена точно по равно. За Майлс беше късметът, за него — останалото. Но не и този път.

— Два милиона.

Майлс подсвирна.

— Два милиона имперски марки? Впечатляващо!

— Не, не. Два милиона бетански долара. Това, предполагам, прави около осем милиона марки, нали? Или дори близо десет. Зависи от курса. Във всеки случай не е десет процента от Къща Риовал. По-скоро два процента — пресметна Марк на глас. И има рядката и абсолютна радост да види как Майлс Воркосиган онемява.

— Какво смяташ да правиш с всичко това? — прошепна Майлс след около една минута.

— Ще инвестирам — каза Марк яростно. — Бараяр има развиваща се икономика, нали? — Той замълча. — Първо обаче ще дам един милион на ИмпСи за помощта им през последните четири месеца.

— Никой не дава пари на ИмпСи!

— Защо? Погледни твоите операции с наемниците например. Не се ли предполага наемническата армия да е рентабилна? Дендарии флотът би могъл да носи истински паричен поток за ИмпСи, ако се управлява правилно.

— Те получават печалба от политическите последствия — каза категорично Майлс. — Макар че… ако наистина го направиш, бих желал да бъда там. Да видя лицето на Илян.

— Ако се държиш добре, ще ти позволя да дойдеш. Оо, наистина ще го направя. Имам някои дългове, които никога няма да мога да изплатя… — Той мислеше за Филипи и другите. — Но възнамерявам да платя онези, които мога, в тяхна чест. Но можеш да се закълнеш, че ще запазя останалите пари. След около шест години ще ги удвоя и ще си възстановя сумата. И дори ще я надхвърля. Ако разбирам правилно играта, много по-лесно е да направиш два милиона от един, отколкото да направиш двама души от един. Ще уча.

Майлс го гледаше очарован.

— Убеден съм, че ще го направиш.

— Имаш ли представа колко отчаян бях, когато започнах това нападение? Колко изплашен? Бях решил да постигна достойнство, което никой повече да не може да пренебрегне, па макар и измервано само в пари. Парите са вид власт, която почти всеки може да притежава. За това дори не е необходимо да имаш пред името си представка Вор. — Той леко се усмихна. — Може би не след дълго ще заема полагащото ми се място. Като това на Иван. В края на краищата ще е много смешно, ако на двайсет и осем години продължавам да живея в къщата на родителите си.

Толкова подигравки за един ден бяха може би повече от достатъчни за Майлс. Майлс беше готов да отдаде живота си за своя брат, но имаше и навика да се опитва да включва околните в продълженията на своята собствена личност. „Аз не съм твое допълнение. Аз съм твой брат.“ Да. Марк си представи как отсега нататък и двамата ще са в течение на събитията. Отпусна се уморен, но щастлив.

— Аз наистина вярвам… — Майлс все още изглеждаше доста зашеметен. — Вярвам, че ти си първият Воркосиган, който от пет поколения насам ще спечели от бизнес. Добре дошъл в семейството.

Марк кимна. Известно време и двамата мълчаха.

— Но това не е решение на въпроса — въздъхна накрая Марк и посочи с кимане клиниката на Група Дърона, а с това загатна и за Джексън Хол. — Тази операция за освобождаване на клоновете един по един. Дори ако бях унищожил Ваза Луиджи и Къща Барапутра, някой друг щеше да възстанови работата й.

— Да — съгласи се Майлс. — Истинският отговор трябва да е медицинско-технически. Някой трябва да открие по-добър, по-сигурен начин за продължаване на живота. Което, вярвам, все някой ще успее да постигне. Много хора трябва да работят върху този проблем, на много места. Техниката на трансплантация на мозък е много рискована и няма да може да съперничи. И бързо ще бъде изоставена.

— Аз… нямам никакви таланти в медико-техническа насока — каза Марк. — Междувременно касапницата продължава. Трябва бързо да реша какво да направя. Много бързо.

— Но не днес — каза твърдо Майлс.

— Не. — Марк видя през прозореца как една совалка се спуска в комплекса. Не беше совалката, излетяла с Дъроните. — Това случайно да не е наш транспорт?

— Надявам се — каза Майлс, отиде до прозореца и погледна надолу. — Да.

А после не остана повече никакво време. Докато Майлс отиде да провери совалката, надойдоха половин дузина Дърони и откъртиха скованото, изкривено, полупарализирано тяло на Марк от стола на Лили, и го настаниха на антигравитационната носилка. Изкривените му ръце се тресяха неконтролируемо, докато Лили не стисна устни и не му приложи друг хипоспрей с нещо чудесно. Беше толкова доволен, че го носят. Счупеният му крак беше социално приемлива причина да не ходи. Когато излязоха на орбита, той се направи на абсолютен инвалид, с подозрително вдигнат крак, за по-голяма убедителност пред хората на ИмпСи, които трябваше да го занесат до койката му.

За първи път през живота си се прибираше у дома.