Серия
Бараяр (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mirror Dance, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2007)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Огледален танц

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 32

Страници: 512

ИК „Бард“, 1995 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №25


Първа глава

Комуникационните кабини по пешеходната алея на най-голямата орбитална търговска разпределителна станция на Ескобар бяха с огледални врати, разделени по диагонал на секции от светлинни линии с всички цветове на дъгата — несъмнено нечия идея за дизайн. Бяха малко изместени една спрямо друга, така че и отраженията да са малко отместени. Ниският човек в сиво-бяла военна униформа се намръщи на собственото си аз, отразено в огледалата.

Отражението му отвърна по същия начин. Непарадната му униформа на наемнически офицер без отличителни знаци — куртка, прав панталон, пъхнат във високи до глезените обувки — беше безупречна. Той проучваше тялото под униформата. Едно разтеглено джудже с изкривен гръбнак, къса шия и голяма глава. Леко деформирано, което поради ниския му ръст почти не личеше. Тъмната му коса беше гладко сресана. Под черните вежди блестяха дълбоки сиви очи. Във всеки детайл тялото му беше както трябва. Той го мразеше.

Най-после огледалната врата се плъзна и от кабината се показа жена, облечена във фина блуза и панталон. Преметнатият през гърдите моден патрондаш, накичен с най-нова електронна апаратура, и скъпата огърлица на врата свидетелствуваха за обществения й статус. Тя пристъпи напред, видя го, отдръпна се, отблъсната от неговия мрачен и празен поглед, после внимателно го заобиколи като промърмори:

— Извинете… Съжалявам…

Със закъснение той изви устни в подобие на усмивка, промърмори едва чуто необходимото за случая извинение, влезе в кабината, затвори вратата и се скри от погледа на околните. Най-после самичък за един последен миг, макар и само в тясното пространство на комуникационната кабина. Във въздуха продължаваше да се носи миризмата от парфюма на жената, смесен с емоционалното вълнение от миризмите на станцията: рециклиран въздух, храна, човешки тела, напрежение, пластмаси и метали, и почистващи препарати. Той въздъхна, седна и сложи ръце на малката поставка, за да спре треперенето им.

Но пак не беше сам. Тук имаше друго проклето огледало, за да могат говорещите да се огледат преди да предадат образа си по холовидеофона. Очите с тъмни кръгове под тях го погледнаха злобно, после той престана да обръща внимание на образа. Изпразни съдържанието на джобовете си върху поставката. Цялото му земно богатство се побра на тази площ, малко по-голяма от две човешки длани. Една последна проверка. Като че ли ако го провери отново, то ще стане по-голямо.

Върху поставката остана кредитна карта за около триста бетански долара. С толкова пари можеше да прекара една седмица на тази космическа орбитална станция или — при скромни разходи — няколко месеца на планетата под нея. Три фалшиви документа за самоличност, никой от тях за човека, който беше сега. Никой за човека, който всъщност беше. Който и да беше. Обикновен пластмасов джобен гребен. Кубче с данни. Това беше всичко. Той върна нещата по джобовете си, освен кредитната карта, като тъжно ги разпредели по различни джобове. Не бяха достатъчно, за да сложи във всеки джоб по нещо. „Трябваше да вземеш поне четката си за зъби.“ Но вече беше много късно.

И ставаше все по-късно. Докато седеше в кабината и се мъчеше да се успокои, започна да го обхваща ужас. „Хайде, успокой се. Вършил си го и по-рано. Можеш да го извършиш и сега.“ Той пъхна кредитната карта в отвора и набра грижливо запомнения код. Неволно погледна за последен път в огледалото и се опита да си придаде по възможност неутрален вид. Въпреки цялата си практика не вярваше, че ще може да се усмихне. Във всеки случай презираше тази усмивка.

Видеоекранът оживя със свистене и на него се появи лицето на жена. Беше облечена в сиво-бели дрехи като него, но с отличителни знаци за чин и монограм с име. Тя докладва отсечено:

— Офицер-свързочник Херелд, „Триумф“, Независима корпорация… Дендарии. — В пространството на Ескобар, преди да получи разрешение дори само за преминаване, наемническият флот депозира оръжието си на външната станция за скок под бдителния поглед на ескобарските военни инспектори като доказателство за чисто търговските си намерения. Очевидно на орбита Ескобар тази благовидна измислица се поддържаше.

Той облиза устни и каза спокойно:

— Свържете ме с дежурния офицер, моля.

— Адмирал Нейсмит! Върнали сте се! — Дори по холовидеото изпънатата фигура и лъчезарното лице излъчваха радост и вълнение. Почувства ги като плесница. — Какво има? Скоро ли ще излизаме?

— Когато му дойде времето, лейтенант… Херелд. — Подходящо име за офицер-свързочник. Той успя да се усмихне. Адмирал Нейсмит може да се усмихва, да. — Ще научите, когато му дойде времето. А в момента искам връзка с орбиталната разпределителна станция.

— Да, сър. Веднага ще ви свържа. Капитан Куин с вас ли е?

— Хм… не.

— Кога ще дойде?

— По-късно.

— Разбрано, сър. Само да взема разрешение за напускане на кораба… ще натоварим ли и моята апаратура?

— Не. Ще бъда само аз.

— В такъв случай ще е необходимо разрешение от властите на Ескобар само за пътници… — Тя се обърна за малко настрана. — След около двайсет минути ще има човек на шлюза на стоянка Е17.

— Много добре. — Почти толкова време щеше да му е необходимо да се придвижи от алеята, на която се намираше, до този шлюз. Трябваше ли да каже нещо лично на лейтенант Херелд? От този момент всяка дума, която излезеше от устата му, криеше риск, риск от неизвестното, риск от грешка. А грешките се наказват. Добър ли е бетанският му акцент? От тази мисъл стомахът му се сиви на топка. — Искам да бъда прехвърлен директно на „Ариел“.

— Разбрано, сър. Искате ли да уведомя капитан Торн?

Имаше ли адмирал Нейсмит навика да прави изненадващи проверки? Е, този път не.

— Да. Кажете му да се приготви за напускане на орбитата.

— Само „Ариел“? — Тя сбърчи чело.

— Да, лейтенант — отговори той на доста добър провлечен бетански, тя се стегна и той се поздрави. Тонът му съдържаше недвусмислен упрек за нарушаване на сигурността или добрите маниери, или и на двете, с което се пресичаха всякакви по-нататъшни опасни въпроси.

— Слушам, адмирале.

Нейсмит прекъсна връзката. Лейтенант Херелд изчезна в мъгла от снежинки и той си отдъхна облекчено. Адмирал Нейсмит. Майлс Нейсмит. Дори и насън той трябваше да свикне да отговаря на това име. Да изостави изцяло ролята на лорд Воркосиган. Беше доста трудно да бъде само наполовина Нейсмит. Трябваше да се упражнява. Как се казваш? Майлс. Майлс. Майлс.

Лорд Воркосиган се беше представял за адмирал Нейсмит. Той правеше същото. В края на краищата каква беше разликата?

„Но как всъщност се казваш?“

Очите му помътняха от отчаяние и гняв. Той премигна, контролирайки дишането си. „Името ми е такова, каквото сам реша. А точно сега то ще бъде Майлс Нейсмит.“

Излезе от кабината и тръгна по алеята, потрепвайки с късите си крака, едновременно привличайки и отблъсквайки погледите на учудените хора. Вижте Майлс. Вижте, Майлс тича. Вижте, Майлс си е получил заслуженото. Вървеше навел глава и всички се отдръпваха от пътя му.

 

 

Зелените индикатори на сензорите премигнаха, вратата безшумно се плъзна и той се пъхна в пътническия контейнер, който всъщност представляваше малка четириместна совалка. Натисна бутона на ключалката и вратата веднага се затвори. Контейнерът беше много малък, за да има гравитационно поле. Той плуваше над седалките, после се издърпа внимателно и седна до пилота, който беше облечен в сив Дендарии гащеризон на помощен технически персонал.

— Добре. Да тръгваме.

Пилотът се ухили и докато той си слагаше предпазните колани, махна с ръка като за военен поздрав. Макар да имаше вид на улегнал зрял мъж, изразът му беше като на свързочничката Херелд: възбуден, задъхан, въодушевен, сякаш току-що качилият се пътник ще извади от джобовете си нещо за почерпка.

Той погледна през рамо когато контейнерът покорно се освободи от придържащите го към дока челюсти за скачване и се обърна. Откъснаха се от повърхността на станцията и се отправиха към открития космос. На пулта за управление светлините от контролните уреди образуваха истинска разноцветна плетеница, която пилотът бързо и умело разплиташе.

— Радвам се да ви видя отново, адмирале — каза пилотът, когато поеха по определения курс. — Какво става?

Почтителният тон на пилота действаше успокоително. Просто като другар по оръжие, а не като един от милите стари приятели или, още по-лошо, милите стари любовници. Той се опита да се измъкне.

— Когато стане необходимо да знаете, ще ви кажа. — Гласът му прозвуча любезно… но избягваше да споменава имена или чинове.

Пилотът измънка едно интригуващо „хм“ и подсмъркна, видимо доволен.

Той се облегна и леко се усмихна. Огромната станция за скок остана зад тях, сви се до размерите на детска играчка, после се превърна в светла точка.

— Извинете. Малко съм уморен. — Той се отпусна в седалката и затвори очи. — Ако заспя, ме събудете, когато пристигнем.

— Разбрано, сър — каза пилотът почтително. — Личи си, че наистина се нуждаете от малко сън.

Той се съгласи с казаното, махна уморено с ръка и се престори на заспал.

Виждаше, че всички наистина го вземат за Нейсмит. В очите на всички се появяваше глупав свръхпочтителен блясък. Не всички го боготворяха — беше срещал и врагове на Нейсмит, — но изпълненият с благоговение или с нескрита омраза поглед винаги ги издаваше. Сякаш изведнъж включваха и погледите им ставаха десет пъти по-живи отпреди. Как прави това той, по дяволите? Как прави хората така да се променят? Вярно, че е бил адски активен, но как прави това да е толкова заразително?

Онези, които не виждаха в него адмирала, не го поздравяваха по този начин. Тя бяха равнодушни и любезни или равнодушни и груби, или просто равнодушни, затворени и безразлични. Той умело прикриваше неудобството си от телесните си деформации и открито се смущаваше от ръста си — само метър и четиридесет. Беше предпазлив.

Очите му искряха от негодувание и почти го боляха. Като синузит. Що за боготворене на един мръсен герой. Всичкото това за Нейсмит. „За Нейсмит, не за мен… никога за мен…“

Той потисна пристъпа на ужас пред това кого ще види — Бел Торн, капитана на „Ариел“. Приятел, офицер, бетанец — да, но и голямо изпитание. От обърканите събития преди две години на Земята Бел Торн също знаеше за съществуването на клона[1]. Лично никога не се бяха срещали. Но заблудата, че изоставя друг Дендарии в беда, можеше да предизвика у Торн съмнение, дори предположение…

Нейсмит бе откраднал от него дори това. Наемническият адмирал лъжеше наляво и надясно и претендираше, че е клон. Отлична дегизировка, скриваща истинската му самоличност, истинския му живот. „Ти имаш два живота — мислеше той за своя отсъстващ враг. — Аз нямам нито един. По дяволите, аз съм истинският клон. Не мога ли поне в това да бъда уникален? Всичко ли трябва да вземеш?“

Не. Трябва да се овладее. Ще може да измами Торн. Щом можа да се справи с ужасната Куин — телохранителката, любовницата Куин. Нали на Земята срещна Куин и я лъга цяла сутрин. Само веднъж, не два пъти, втория път не успя. Но Куин е била с истинския Майлс Нейсмит, залепена като с лепило. Той се беше отървал от нея. При това пътуване — никакви стари любовници.

Той още не беше имал любовница. Може би не беше много честно и за това да обвинява Нейсмит. През първите двайсет години от живота си на практика беше затворник, макар че не винаги го беше разбирал. През последните две… последните две, с неподправена горчивина призна той, бяха непрекъснат провал. Това беше последният му шанс. Той отказа да мисли за по-нататък. Повече не. Трябва най-напред да успее с това.

Пилотът се размърда и той отвори очи, когато забавянето на скоростта го овеси на коланите. Пристигаха на „Ариел“. Той бързо нарастваше — от малка точка до модерен кораб. Лекият кръстосвач илириканска конструкция имаше персонал двайсет души плюс помещение за допълнителен товар и група командоси. Тежко въоръжен за размерите си, той беше с източен профил, типичен за бойните кораби. Изглеждаше подвижен, почти бързоходен. Добър куриерски кораб. Адски добър, в който да бъде окошарен. Идеален. Въпреки мрачното си настроение той изкриви устни в подобие на усмивка, докато изучаваше кораба. „Сега аз вземам, а ти даваш, Нейсмит.“

Пилотът, очевидно наясно, че вози своя адмирал, подведе кораба към челюстите за скачване на дока така леко, че тяхното прещракване почти не се чу.

— Да ви чакам ли, сър?

— Не, няма да ми трябвате.

Пилотът побърза да нагласи уплътненията на ръкава, докато пътникът разкопчаваше предпазните колани, и го поздрави с още една идиотска, широка, горда усмивка. В отговор той също му се усмихна, после се хвана за дръжката над люка и се завъртя в гравитационното поле на „Ариел“.

Слезе върху малка товарна рампа. Зад него пилотът отново затваряше люка, за да върне совалката към кораба-майка, вероятно флагманския кораб „Триумф“. Той гледаше нагоре — винаги нагоре! — в лицето на чакащия Дендарии офицер — лице, което преди беше проучвал само на холовидеофона.

Капитан Бел Торн беше бетански хермафродит — раса, останала от един ранен експеримент в социогенното инженерство, при който били създадени малък брой индивиди. Голобрадото му лице беше обкръжено от мека кафява късо подстригана коса с прическа, която можеше да се вземе както за мъжка, така и за женска. Офицерската му куртка беше разкопчана и разкриваше черна тениска, под която се виждаха не много големи, но добре оформени гърди. Сивите униформени панталони бяха достатъчно хлабави, за да могат да скрият съответното издуване в чатала. За някои хора хермафродитите са изключително смущаващи. Той беше приятно изненадан, когато разбра, че този аспект на Торн не го смущава. „Клоновете, които живеят в стъклени къщи, не трябва да…“ какво? Всъщност го безпокоеше лъчезарната усмивка на хермафродита, която ясно казваше: „Аз обичам Нейсмит“. Почувства как стомахът му се свива на топка, когато отвърна на поздрава на капитана на „Ариел“.

— Добре дошли на кораба, сър! — Алтовият глас вибрираше от ентусиазъм.

Хермафродитът пристъпи към него и го прегърна. Той се усмихна малко принудено и сърцето му примря. Едва успя да задуши възклицанието си и да не го отблъсне. Изтрая прегръдката, без да се държи като дръвник, проумявайки ситуацията, макар самообладанието и грижливо подготвените му речи да бяха разгромени. „Той няма да ме целуне, нали?!“

Хермафродитът се отдръпна и сложи ръце на раменете му. Не го целуна. Той въздъхна облекчено. Торн наведе глава, изкривил устни от недоумение.

— Има ли нещо, Майлс?

На „ти“ ли са?

— Съжалявам, Бел. Просто малко съм уморен. Може ли веднага да преминем към инструктажа?

— Вярно, изглеждаш малко уморен. Да събера ли целия екипаж?

— Не… ще ги информираш после. — Планът предвиждаше колкото се може по-малко директни контакти с Дендарии.

— Ела в моята каюта. Докато говорим, ще можеш да си починеш и да пийнеш чай.

Хермафродитът го пусна напред и тъй като не знаеше в коя посока да завие, той се обърна и зачака, сякаш от учтивост предлагаше на Торн да води. Той го поведе през няколко извивки и завои и се изкачиха един етаж по-горе. Вътрешната архитектура на кораба беше претрупана, както и бе очаквал. Той внимателно си отбелязваше посоките — нали Нейсмит добре познаваше този кораб.

Каютата на капитана на „Ариел“ беше спретната малка войнишка стаичка, а заключените врати на шкафовете не позволяваха да се разкрие много от личността на нейния обитател. Но Торн отключи един, за да извади античен порцеланов сервиз за чай, запазен от счупване благодарение на оригиналната опаковка от пенопласт, и две дузини малки метални кутии с различни видове чай от Земята и от други планети.

— Какъв предпочиташ? — попита Торн.

— Както обикновено — отговори той и се отпусна на ергономичния стол, закрепен неподвижно на пода до малка масичка.

— Можех да се досетя. Кълна се, че някой ден ще те науча да станеш по-смел при избора на чай. — Торн му отправи една усмивка през рамо. Беше ли предназначена да значи нещо като двустранно споразумение? След краткотрайно тракане на домакински съдове Торн постави на масичката красиво изрисувани порцеланова чаша и чинийка. Той взе чашата и започна предпазливо да сърба, докато Торн закрепваше друг стол към челюстите на пода около масата, после сложи една чаша за себе си и седна с доволно сумтене.

Успокои се, когато установи, че горещата жълта течност беше приятна, макар и стипчива. Захар? Не се реши да поиска. Торн не беше предложил. Сигурно щеше да предложи, ако Нейсмит имаше навика да пие чая си със захар. Невъзможно беше Торн да прави някаква хитра проверка, нали? Ще трябва да го пие без захар.

Наемници, пиещи чай. Запарката не изглеждаше толкова отровна, за да съответствува на изложения арсенал от оръжия, закачени на стената: чифт стънери, имплодер, плазмен лък, блестящ метален арбалет с различни гранати-стрели, окачени на патрондаша, който висеше до него. Торн, изглежда, умееше добре да си служи с всички тези оръжия. Ако наистина бе така, значи едва ли го интересуваше какво пие човекът до него.

— Много си тайнствен. Сигурно този път си ни донесъл нещо хубаво, а? — подхвърли Торн.

— Да, целта на задачата наистина е такава. — Надяваше се, че Торн имаше предвид точно това. Хермафродитът кимна и вдигна въпросително вежди. — Трябва да превземем едно място. Във всеки случай не е от най-сложните неща, които сме предприемали…

Торн се засмя.

— … но си има своите особености.

— Вероятно няма да е по-трудно, отколкото Дагула Четири. Кажи нещо повече, моля те.

Той потри устните си — патентован жест на Нейсмит.

— Ще унищожим яслата за клонове на Къща Барапутра в Джексън Хол. Ще я заличим.

Торн тъкмо кръстосваше крака. Стъпалата му шумно тупнаха на пода.

— Ще ги убием? — възкликна той изненадан.

— Клоновете ли? Не, ще ги освободим. Всичките.

— Оо! Виж ти! — Торн го погледна видимо облекчен. — За момент си представих ужасна гледка… в края на краищата те са деца. Макар и да са клонове.

— Точно така. — Краищата на устата му се раздвижиха в истинска усмивка, което го изненада. — Радвам се… че имаш такова мнение.

— Как би могло да бъде иначе? — Торн вдигна рамене. — Този бизнес с клонове за трансплантиране на мозъци е най-чудовищната практика в целия каталог от мръсни услуги на Барапутра. Освен ако няма нещо още по-лошо, за което да не съм чул.

— И аз така мисля. — Той се облегна назад, прикривайки изненадата си от тази мигновена подкрепа на неговия план. Беше ли искрен Торн? Той познаваше отблизо ужаса, който се криеше зад този бизнес с клонове. Бе живял сред тях. Не бе очаквал обаче някой, който няма неговите преживявания, да има същата преценка за този бизнес.

Строго казано, Къща Барапутра не беше специализирана за създаване на клонове. Тя се занимаваше с проблемите за постигане на безсмъртие или поне на дълголетие. Тази дейност беше много съблазнителна, защото какво друго можеше да се сравнява с живота? Пазарът беше неограничен. Процедурата, която се предлагаше от Барапутра, не беше идеална, в нея имаше медицински риск… гарантираше се само, че няма да настъпи незабавна смърт. На нея се решаваха да се подложат само богати, коравосърдечни и, трябва да се признае, предвидливи пациенти.

Споразумението беше просто, макар хирургическата процедура да беше дяволски сложна. Клонът се създаваше от телесна клетка на пациента, която се слагаше да се развива в изкуствена утроба, а след раждането се отглеждаше до зряла възраст в яслата на Къща Барапутра — нещо като специален дом за сираци. Клоновете бяха ценни, тъй като тяхното физическо и здравословно състояние бе от изключителна важност. По-късно, когато настъпеше подходящото време, идваше канибализмът. С една операция, за която се твърдеше, че е успешна доста под сто процента, мозъкът на прогенитора[2] на клона се трансплантираше от остарялото или увредено тяло в дубликата, който все още бе в разцвета на младостта. Мозъкът на клона се класифицираше като медицински брак.

Процедурата беше нелегална на всички планети, свързани помежду си с космически проход, освен на Джексън Хол. Това беше чудесно за криминалните къщи, които работеха на това място. То ги правеше монополисти, гарантираше им сигурен бизнес с много богати пациенти от други планети и възможност да поддържат висококвалифицирани хирургически екипи. Доколкото той самият можеше да каже, отношението на другите светове към този бизнес беше като към нещо, което не ги засяга много. Огънчето на съчувствие, на справедлив гняв, което съзря в очите на Торн, събуди в него онази болка, с която беше свикнал толкова много, че отдавна бе престанал да я забелязва. Ужаси се, когато разбра, че за малко щеше да се разплаче. Да не му играеха някакъв номер? Той шумно въздъхна — друг маниер на Нейсмит.

Торн свъси вежди в размисъл.

— Сигурен ли си, че трябва да използуваме „Ариел“? Чух, че барон Риовал е още жив. Това ще привлече вниманието му.

Къща Риовал беше един от малките конкуренти на Барапутра в нелегалната медицинска дейност. Тя създаваше специално генетически или хирургически обработени хора за различни цели, включително и полови — по същество роби, готови да изпълняват заповеди. Лоши заповеди. А той искаше да унищожи злото. Но какво общо имаше „Ариел“ с барон Риовал? Е, нека Торн да му мисли. Може би хермафродитът по-късно ще му предостави повече информация. Той си напомни при първа възможност да прегледа дневниците на кораба за изпълнявани по-рано мисии.

— Тази задача няма да има нищо общо с Къща Риовал. Ще ги избегнем.

— Надявам се — съгласи се послушно Торн. Той премълча, посръбвайки замислено чая си. — Въпреки че Джексън Хол отдавна се нуждае от прочистване, за предпочитане с атомни оръжия, предполагам, че това не го правим само от добро сърце. Какво, хм, се крие този път зад официалната цел на мисията?

Той се беше подготвил за този въпрос.

— Всъщност за нас е важен само един от клоновете, или по-скоро един от неговите прогенитори, представляващ интерес за нашия работодател. Останалите са просто за камуфлаж. Клиентите на Барапутра имат много врагове. Те няма да знаят кой кого е нападнал. Това скрива самоличността на нашия работодател, която той много желае да се запази в тайна.

Торн самодоволно се усмихна.

— Предполагам, че идеята за тази малка подробност е твоя.

Той вдигна рамене.

— В известен смисъл.

— Не е ли по-добре да знаем кой клон търсим, за да предотвратим някой непредвиден инцидент или ако се наложи бързо да се измъкваме? Работодателят ни жив ли го иска, или пък му е безразлично дали е жив, или мъртъв, ако истинската му цел е старият мръсник, който го е отгледал?

— Иска го жив. Но… за по-голяма сигурност нека приемем, че целта ни е да спасим всички клонове.

Торн разпери ръце в знак на съгласие.

— Що се отнася до мен, няма никакъв проблем. — Очите на хермафродита блестяха от ентусиазъм. Торн неочаквано удари юмрука на дясната си ръка в дланта на лявата. Чу се изплющяване, от което той подскочи. — Време е някой да даде един хубав урок на тези джексъновци! Оо, това ще бъде истинско развлечение! — Той оголи зъби в зловеща усмивка. — На каква помощ можем да се надяваме срещу Джексън Хол? На какви кътчета за подслон можем да разчитаме?

— Не разчитай на нищо такова.

— Хм. А какви препятствия могат да се очакват? Разбира се, освен Къща Барапутра, Риовал и Фел?

Къща Фел се занимаваше главно с оръжия. Какво общо имаше Фел с това?

— Колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Торн се намръщи. Очевидно това не беше обичайният за Нейсмит отговор.

— Имам доста вътрешна информация за яслата, но ще мога да те информирам чак след като потеглим. Виж, Бел, едва ли е нужно да ти казвам как да си вършиш работата. Аз ти вярвам. Погрижи се за материално-техническото обезпечаване и оперативната разработка, а аз ще проверя крайните резултати.

Торн се изправи.

— Правилно. За колко деца става дума?

— В Къща Барапутра средно се извършва една трансплантация седмично. Можем да приемем годишно около петдесет. През последната година от пребиваването им там преместват клоновете в специална постройка близко до централата на Къщата за окончателно формиране. Искам да освободим от тази постройка цялата група от последната година. Петдесет или шестдесет деца.

— Всичките натоварени на борда на „Ариел“? Ще бъде доста тясно.

— Всичко трябва да стане много бързо, Бел.

— Разписание ли гоним?

— Трябва да стане колкото се може по-бързо. Всяка седмица закъснение струва един невинен живот. — По този часовник той беше измервал последните две години. „Досега допуснах да се погубят сто живота.“ Само пътуването от Земята до Ескобар му струваше хиляда бетански долара и четири мъртви клона.

— Разбрах — каза тъжно Торн, стана и отнесе чашата си. След това премести стола си и го закрепи в придържащите челюсти пред комуникационния пулт. — Това дете е определено за подлагане на операция, нали?

— Да. Макар че не е само то.

Торн започна да натиска разни клавиши.

— Как стои въпросът със средствата? Това влиза в твоите задължения.

— При тази мисия се плаща в брой при доставка. Необходимите средства, по твоя оценка, може да изтеглиш от фондовете на Флота.

— Добре. Сложи си дланта тук и потвърди сумата, която искам да изтегля. — Торн му поднесе една клавиатура с дактилен сензор.

Без да се колебае, той постави дланта си върху сензора. За негов ужас върху дисплея светна червена сигнална светлина за непознат спесимен. „Не! Това е невъзможно, спесименът трябва да познат, трябва!“

— Проклета машина. — Торн рязко удари клавиатурата в ръба на масата. — Оправи се. Опитай пак.

Този път той посегна със страх. Компютърът обаче прие новите данни, слава Богу, и издаде категорично съобщение, че го познава. Разтуптяното му сърце започна да се успокоява.

Торн набра на клавиатурата още данни и каза през рамо:

— Нямаш никакви въпроси относно групата, която искаш да участва в мисията, нали?

— Нямам — глухо като ехо отговори той. — Действай. — Трябваше да се измъкне оттук преди напрежението от този маскарад да провали доброто начало.

— Обичайната каюта ли да ти приготвя? — попита Торн.

— Естествено. — Той се изправи.

— Подразбирам, че скоро… — Хермафродитът провери едно показание сред комплекса светлини на дисплея за материално-техническото обезпечаване над видеоекрана на комуникационния пулт. — Дактилната ключалка все още е настроена за твоя отпечатък. Отивай да лягаш. Изглеждаш уморен. Каютата е под контрол.

— Добре.

— Кога пристига Ели Куин?

— Тя няма да участва в тази мисия.

Торн се опули от изненада.

— Наистина ли? — Съвсем необяснимо устните му се разтеглиха в усмивка. — Много лошо. — В гласа му не се чувстваше никакво разочарование. Съперници ли бяха? За какво?

— От „Триумф“ да ми изпратят нещата — нареди той. Да, поредната кражба. — И… нареди да ми изпратят храна в каютата.

— Слушам — отговори Торн и кимна. — Радвам се да видя, че имаш апетит, въпреки че не си се наспал. Дано го задържиш. Знаеш, че се тревожим за теб.

Апетит! По дяволите. Поддържането на малко тегло представляваше една непрекъсната битка. Беше гладувал цели три месеца, за да може да се вмести в униформата на Нейсмит, която беше откраднал преди две години и сега носеше. В него нахлу нова вълна на омраза към прогенитора. Той излезе като козирува небрежно с надеждата, че това ще стимулира Торн да работи по-усърдно и да не мърмори.

Не му оставаше нищо друго освен да опита всички дактилни ключалки в коридора. Надяваше се, че никой Дендарии няма да се появи, докато проверява вратите. Най-после успя да намери каютата си — точно срещу тази на капитана-хермафродит. Докосна сензорната ключалка и вратата безотказно се плъзна и се отвори.

Каютата представляваше малка стая почти като тази на Торн, само че с по-малко техника. Той провери шкафовете. Повечето бяха празни, но в един намери сиво работно облекло и изцапан гащеризон, точно неговия ръст. В малката баня намери комплект почти нови тоалетни принадлежности, включително четка за зъби. На устните му се появи иронична усмивка. Добре оправеното легло, което се отваряше от стената, изглеждаше изключително привлекателно и той едва не се строполи върху него.

„Нещата тръгнаха. Успях.“ Дендарии го бяха приели. Бяха го приели със същото глупаво сляпо доверие, с което следваха Нейсмит. Като овце. Единственото, което трябваше да прави сега, беше да не преиграе. Най-трудната част беше минала.

Взе набързо един душ и тъкмо обуваше панталоните на Нейсмит, когато пристигна храната. Това, че не беше напълно облечен, послужи като извинение бързо да отпрати човека, който донесе храната. Вечерята се оказа истинска храна, не просто дажба. Бифтек, пресни на вид зеленчуци, истинско кафе, топлата храна — наистина топла, студената — студена, добре подредена на малки порции, точно съобразени с апетита на Нейсмит. Имаше дори и сладолед. Той разбра вкусовете на своя прогенитор и отново се уплаши от това старание на непознати за него хора, които правеха всичко, за да му дадат точно онова, което иска, дори и в най-малките подробности. Вярно, че рангът си има своите привилегии, но това вече беше прекалено много.

Потиснат, той изяде всичко и тъкмо се чудеше дали мъхестото зеленище, което запълваше празното място в чинията, е за ядене, когато звънецът в каютата отново забръмча.

Появи се един ефрейтор — буташе пред себе си във въздуха антигравитационна носилка с три големи кашона.

— А! — възкликна той. — Нещата ми. Остави ги засега на пода в средата на каютата.

— Слушам, сър. Не искате ли ординарец? — Изразът на ефрейтора не оставяше никакво съмнение за кандидата, когото имаше предвид.

— Не… за тази мисия. По-късно ще станем доста много за това малко пространство. Ще мина и без ординарец.

— Ще бъда щастлив, ако ми разрешите да разопаковам нещата ви, сър. Лично съм пакетирал всичко.

— Остави ги така.

— Ако съм пропуснал нещо, само ми кажете и веднага ще изтичам да го донеса.

— Благодаря ти, ефрейтор. — В гласа му прозвуча раздразнение. За щастие то подейства като спирачка върху ентусиазма на ефрейтора, който свали кашоните от носилката на пода и излезе глуповато усмихнат, сякаш искаше да каже: „Ей, нямаш право да ме обвиняваш за това, че се старая“.

Той се усмихна със стиснати зъби и щом вратата се затвори, се зае с кашоните. Все пак за момент се подвоуми, развеселен от собственото си нетърпение. Държеше се като дете на рожден ден. Никога през живота си не беше празнувал рожден ден. Е, сега щеше да навакса.

В първия кашон имаше дрехи — повече, отколкото беше притежавал през целия си живот. Работен гащеризон, комплект долно бельо, официална униформа на военновъздушните сили. Той извади кадифената зелена куртка и вдигна вежди пред великолепието, което се разкри пред него: сребърни копчета, блестящи ботуши, обувки, чехли, пижами — всичко според устава, всичко съвършено скроено и ушито. И цивилни дрехи: осем или десет комплекта в различни планетарни и галактични стилове и социални положения. Ескобарски делови костюм от червена коприна, бараярска полувоенна куртка и тесни като кюнец панталони, трико, бетански саронг и сандали, парцаливо сако, риза и панталони, подходящи за някой нещастен докер. И много бельо. Три различни часовника с вградена комуникационна апаратура: един показващ времето по Дендарии, един много скъп бизнесменски модел и един, на вид евтин и износен, който всъщност се оказа най-добрият военен часовник. И още куп неща.

Наведе се над втория кашон, отвори го и ахна: космическо въоръжение. Пълно космическо защитно облекло, енергийни и животоподдържащи чанти, заредени, с поставени предпазители оръжия. Точно по неговия ръст. Всичко сякаш блестеше със собствен тъмен, адски примамлив блясък. Усети невероятно силен военен мирис — на метал и пластмаса, на енергия и химикали… на засъхнала пот. Извади шлема и загледа учуден тъмното огледало на визьора. Никога не беше носил космически доспехи, макар че ги беше изучавал на холовидеото до прималяване. Зловеща, смъртоносна черупка.

Извади всичко и го подреди на пода. Странни петна, резки и кръпки набраздяваха тук-там блестящите повърхности. Какви оръжия, какви удари, колко силни трябва да са били, за да повредят тази метална повърхност? Какви врагове са стреляли по тях? Всяка рязка, мислеше си той, докато ги опипваше с пръст, е била предназначена да причини смърт. И то не на шега.

Тази мисъл го смути. „Не!“ Той отхвърли студената тръпка на съмнението. „Щом той е могъл да го направи, аз също ще мога.“ Сгъна и прибра в кашона костюма, като се опита да не обръща внимание на кръпките и загадъчните петна върху меката му, абсорбираща подплата. Кръв? Изпражнения? Пепел от изгоряло? Масло? Във всеки случай сега всичко беше почистено и обезмирисено.

Третият кашон, по-малък от втория, съдържаше по-леки доспехи: в тях нямаше вградени оръжия и не бяха предназначени за използуване в космоса, а по-скоро за бой при земни условия, при нормална температура и налягане. Най-впечатляващата особеност бяха командните радиослушалки гладкият шлем от дуралуминий с вграден над челото телеметричен и видеопроектор, който представяше точно пред очите на командващия всички данни. Потокът данни се контролираше посредством движения на лицето и гласови команди. Той го остави на полицата с намерение да го проучи внимателно по-късно и извади останалите неща.

Докато привършваше с подреждането на дрехите в шкафовете и чекмеджетата, започна да съжалява, че толкова бързо беше освободил ординареца. Легна на леглото и изгаси осветлението. Когато се събудеше, вече щяха да са на път към Джексън Хол.

Тъкмо заспиваше, когато комуникационната апаратура в каютата започна да звъни. Той се спусна да отговори и успя да произнесе едно „Нейсмит“ — каза го с гласа на човек, събуден от сън.

— Майлс? — прозвуча гласът на Торн. — Групата на командосите е готова.

— Мм. Добре. Напуснете орбита веднага щом сте готови.

— Не искаш ли да ги видиш? — Гласът на Торн показваше, че е изненадан.

Да ги провери! Той пое дъх.

— Да де. Идвам. — Той бързо обу униформените панталони, облече куртка, този път със съответните отличителни знаци и извика на пулта в каютата схема на вътрешността на кораба. За десантните совалки имаше два шлюза. Кой от тях? Той проследи пътя и до двата.

Улучи от първия път. Преди да се покаже, се спря за момент в сянката и тишината на коридора, за да огледа обстановката.

Шлюзът беше изпълнен с около дузина мъже и жени със сиви камуфлажни летателни костюми и купища апаратура и продукти. Ръчни и тежки оръжия бяха наредени на симетрични пирамиди. Наемниците седяха или стояха, разговаряха шумно, високо и грубо и от време на време избухваха в смях. Бяха едри и яки. Блъскаха се грубо и сякаш само търсеха повод за гръмогласен смях и викове. Всички носеха ножове и други лични оръжия, окачени на колани или в кобури, и сякаш демонстративно бяха накичени с патрондаши. Лицата им бяха неразгадаеми, като на животни. Той преглътна, изправи се и отиде при тях.

Ефектът беше мигновен.

„Строй се“ — извика някой и без по-нататъшни заповеди те се наредиха в две прави мълчаливи редици, а в краката на всеки, или всяка, стоеше личният багаж. Беше по-зловещо от предишния хаос.

Леко усмихнат, той отиде пред тях и си придаде вид, че оглежда всеки поотделно. Един последен тежък камуфлажен костюм изскочи от люка на совалката и тежко тупна на дока: последният, тринадесетият от групата се изправи и отдаде чест.

Той стоеше парализиран от страх. Какво, по дяволите, беше това? Гледаше блестящата катарама на колана на нивото на очите си, после вдигна глава и опъна шия. Необикновеното същество беше високо към два метра и половина. Огромното тяло излъчваше сила, която почти можеше да се усети — като топлинна вълна, а лицето — лицето беше истински кошмар. Жълто-кафяви очи като на вълк, изкривена провесена уста със зъби като на див звяр — дълги бели кучешки зъби над тъмночервени устни. Огромните ръце бяха с нокти като на граблива птица — дебели, здрави, остри като бръснач, боядисани с тъмночервен лак. Погледът му се върна на лицето на чудовището. Очите бяха изписани със златна боя, на изпъкналите скули бяха залепени златни звездички. Косата, с цвят на махагон, беше прибрана назад и оплетена в причудлива плитка. Коланът беше силно пристегнат, подчертавайки фигурата въпреки широкия сив летателен гащеризон. Съществото… жена ли беше?

— Сержант Таура и Зелената команда са на ваше разположение, сър! — Баритоновият глас на чудовищната жена отекна в шлюза.

— Благодаря. — Прозвуча като шепот и той се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Благодаря, това е всичко. Ще получите заповедите от капитан Торн, а сега сте свободни. — Всички се напрегнаха да го чуят и това го принуди да повтори. — Свободни сте.

Разпръснаха се в безпорядък или може би в някакъв известен само на тях ред, защото шлюзът беше изчистен от вещите с невероятна бързина. Чудовището-сержант със застрашителния ръст се помота около него. Той притисна колена, за да не побегне от него… нея.

Тя каза тихо:

— Благодаря, че си избрал Зелената команда, Майлс. Вярвам, че си ни намерил нещо по-тлъстичко.

Отново на малко име?

— Капитан Торн ще ви запознае с всичко по време на пътуването. Тази мисия е… истинско предизвикателство. — Това ли беше сержантът, който щеше да командва групата?

— Както обикновено капитан Куин ли е запозната с подробностите? — Тя сви рунтавите си вежди.

— Капитан Куин… няма да участва в тази мисия.

Видя как сержантът опули очи от изненада и как зениците й се разшириха. Устните й се дръпнаха назад, оголвайки острите зъби, и в същия момент той разбра, че тази ужасяваща гримаса трябва да е усмивка. По някакъв свръхестествен начин тя му напомни за усмивката, с която Торн беше посрещнал същата вест.

Тя погледна нагоре. В шлюза не беше останал никой от персонала.

— Аха? — Гласът й прозвуча като мъркане. — Добре, любими, аз ще ти бъда телохранителка. Само ми дай знак…

Какъв знак, какво, по дяволите…

Тя се наведе над него, устните й леко се вълнуваха, ръката с остри тъмночервени нокти го хвана за рамото — за момент си представи как тя му откъсва главата, смъква му дрехите и го изяжда — и чудовището залепи устните си за неговите. Дъхът му спря, пред очите му причерня, той едва не умря. Тя се изправи и го погледна с недоумяващ, обиден поглед.

— Майлс, какво ти става?

Това беше целувка. О, богове!

— Нищо — успя да промълви той. — Бях… болен. Може би не трябваше да ставам, но исках да направя проверка.

Тя изглеждаше много разтревожена.

— Според мен не е трябвало да ставаш… целият трепериш! Едва се държиш на крака. Хайде, ще те занеса до лечебницата. Луд човек!

— Не! Нищо ми няма. Искам да кажа, мина ми. Просто трябва да почивам известно време, за да се възстановя. Това е всичко.

— Добре. Веднага отивай да си легнеш!

— Да.

Той се обърна. Тя го шляпна по бедрото. Той си прехапа езика. Тя каза:

— Добре, че поне се храниш както трябва. Грижиш ли се за себе си, а?

Той й махна през рамо с ръка и побягна, без да се обръща. Това ли е воинската дружба? Между сержант и адмирал? Според него — не. Това беше интимна връзка. „Нейсмит, сексуално плашило, лудо копеле, какво си правил през свободното си време? А пък аз мислех, че не си имал никакво свободно време. Ти си бил необикновен маниакален самоубиец, ако си правил любов с това… чудовище.“

Все още треперещ, той заключи вратата на каютата си и истерично се засмя. Не можеше да повярва. По дяволите, та той беше проучил всичко за Нейсмит, всичко. Не е възможно да е ставало и това. „С такива приятели какви ти врагове?“

Той се съблече, легна и все още напрегнат се замисли върху сложния живот на Нейсмит/Воркосиган. Какви ли още тъпи уловки го очакваха? Най-после една слаба промяна в лекия шум около него, едно леко потрепване на гравитационното поле му показа, че „Ариел“ напуска орбита Ескобар. Беше успял да открадне напълно въоръжен и екипиран бърз кръстосвач и никой не знаеше за това. Бяха на път за Джексън Хол. По пътя към неговата съдба. Неговата съдба, не на Нейсмит. Мислите му започнаха да се губят и накрая той заспа.

„Но ако претендираш за собствена съдба — прошепна гласът на неговия Демон тъкмо преди да заспи, — защо не претендираш и за собствено име?“

Бележки

[1] Клон — генетически еднородно потомство от растения или животни, създадено по пътя на безполово (предимно вегетативно) размножение. — Б.пр.

[2] Биологически или небиологически предшественик. — Б.пр.