Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (6)

Шеста глава

— Никакви подчинени — каза Майлс. — Искам да говоря с шефа и да свършваме. А след това се омитаме.

— Продължавам опитите — отговори Куин, обърна се към комуникационния пулт в тактическата стая на „Перегрин“, на който сега се виждаше образът на висш офицер от барапутранската сигурност, и отново започна увещанията.

Майлс седеше на ергономичния си стол, опрял ботуши на пода, подпрял преднамерено ръцете си на облегалките, отрупани с командни копчета. Спокойствие и контрол. Това беше стратегията. В този момент единствената възможна стратегия. Ако беше пристигнал само девет часа по-рано… Той методически проклинаше на четири езика всяко забавяне през последните пет дни, докато му писна. Разточително беше изразходвал гориво за максимално ускоряване на „Перегрин“ и беше постигнал почти максималната скорост на „Ариел“. Почти. Забавянето беше дало достатъчно време на Марк да превърне лошата си идея в катастрофа. Не, не само на Марк. Майлс вече не беше защитник на героичната теория за катастрофата. Една такава каша изискваше пълното сътрудничество на екип от десетки хора. Много искаше да говори насаме с Бел Торн и то много, много скоро. Не беше очаквал Бел да има толкова много свободни оръжия, с колкото се беше оказал Марк.

Огледа тактическата стая и прие най-новата информация от видеомониторите. „Ариел“ се беше измъкнал и беше отишъл на док на станция Фел под управлението на втория пилот на Торн, лейтенант Харт. Сега те бяха блокирани от половин дузина съдове от барапутранската сигурност, разположени извън зоната Фел. В момента два барапутрански кораба ескортираха „Перегрин“ в орбита. Засега символична сила. Огневата мощ на „Перегрин“ беше по-голяма от тяхната. Това равновесие на силите щеше да се промени, когато пристигнеха още барапутранци. Освен ако можеха да убедят барон Барапутра, че не е необходимо.

Той извика на видеомонитора си изглед от положението на повърхността — такова, каквото беше възприемано понастоящем от бойните компютри на „Перегрин“. Външното разпределение на барапутранския медицински комплекс беше ясно дори от орбита, но му липсваха подробности от вътрешното, които би искал да има, за да планира добре разработена атака. Няма добре разработена атака. Има преговори, подкупи… той премигна в очакване на предстоящите разходи. Бел Торн, Марк, Зелената команда и петдесетима барапутрански заложници сега бяха блокирани в една сграда, отделени от повредената совалка. Такова беше положението през последните осем часа. Пилотът на совалката бе мъртъв, трима командоси — ранени. Майлс се закле, че това ще коства командването на Бел.

Скоро щеше да се зазори. Барапутранците, слава Богу, бяха евакуирали всички цивилни от останалата част на комплекса, но бяха докарали големи сили на сигурността и тежки оръжия. Само заплахата от нараняване на ценните за тях клонове беше предотвратила едно ужасно кръвопролитие. Уви, той не би могъл да преговаря от позиция на силата. „Спокойно.“

Куин, без да се обръща, вдигна ръка и му даде знак „Бъди готов“. Той се огледа, оценявайки собствения си вид. Сивите му дрехи бяха заети от най-дребния човек на борда на „Перегрин“, една инженерка, и въпреки това му бяха големи. Носеше само половината от отличителните знаци за ранг. Агресивно мръсен — може би подходящ вид за командващ, но не и за него. Адреналинът и потиснатата ярост също не му помагаха. Ако не беше биочипът на неговия блуждаещ нерв^[1], досега старата му язва да се е пробила. Той включи комуникационния си пулт към канала на Куин и зачака.

Видеомониторът присветна и се появи образът на намръщен човек. Тъмната му коса беше прибрана назад в стегнат кок, поддържан от златен пръстен, и това подчертаваше масивните му лицеви кости. Носеше бронзовокафява куртка без никакви украшения. Маслиненокафява кожа. Здравеняк на около четирийсет години. Външният вид на хората мами. Беше необходим повече от един човешки живот за планиране и проправяне на път с бой към неоспорвано лидерство на която и да било джексънианска Къща. Ваза Луиджи, барон Барапутра, имаше тяло на клон най-малко от двайсет години. И естествено се грижеше много за тялото си. Уязвимият период за друга трансплантация на мозък несъмнено ще бъде двойно по-опасен за човек, чиято власт силно желаят да отнемат толкова много безсърдечни подчинени. С този човек не можеха да се играят игрички.

— Тук Барапутра — каза кафявият човек и зачака. Наистина за практически цели човекът и Къщата бяха едно.

— Тук Нейсмит — каза Майлс. — Командващ Свободния наемнически Дендарии флот.

— Очевидно не изцяло — каза Ваза Луиджи иронично.

Майлс оголи зъби в усмивка и успя да не се изчерви.

— Точно така. Вие разбрахте ли, че това нападение не е одобрено от мен?

— Разбирам, че вие претендирате за това. Лично аз не бих си давал толкова труд, за да съобщя, че не мога да контролирам подчинените си.

„Опитва се да те хване. Спокойно.“

— Трябва да имаме неподправени факти. Аз все още не съм установил дали капитан Торн е подкупен, или излъган от клона. Във всеки случай това е ваш собствен продукт, върнал се независимо по какви сантиментални причини, за да отмъсти лично на вас. Аз съм само невинен страничен човек, който се опитва да оправи нещата.

— Вие… — барон Барапутра примига като гущер, — сте една аномалия. Ние не сме ви създали. Откъде сте дошли?

— Има ли значение?

— Може би.

— В такъв случай тази информация се продава, с нея се търгува, тя не се дава безплатно. — Това беше добър джексъниански етикет. Навлизаха в царството на сделката, а може би пристъпваха и към самата сделка между равни. Добре.

Баронът обаче не запита веднага за семейната история на Майлс.

— И така, какво искате от мен, адмирале?

— Искам да ви помогна. Мога да направя това, ако ми дадете свобода на действие да измъкна хората си от тази нещастна дилема с минимум по-нататъшни щети за барапутранските хора и имущество. Тихо и чисто. Дори ще разгледам възможността за заплащане на причинените ви материални щети.

— Не ви искам помощта, адмирале.

— Ще трябва да я приемете, ако искате да намалите разходите си.

Ваза Луиджи присви очи.

— Това заплаха ли е?

Майлс вдигна рамене.

— Точно обратното. Разходите и на двама ни могат да са много ниски. Или много високи. Аз лично предпочитам да са ниски.

Баронът обърна очи надясно към нещо или някой, който беше извън видеокамерата…

— Извинете ме за момент, адмирале. — Образът му беше заместен от статична картина.

Появи се образът на Куин.

— Смяташ ли, че ще можем да спасим някого от тези бедни клонове?

Той прокара ръце по косата си.

— По дяволите, Ели, опитвам се да измъкна Зелената команда! Съмнявам се.

— Срамота. Изминахме целия този път за нищо.

— Виж, имам възможност за нападения много по-близко до дома, отколкото е Джексън Хол, ако търся такива. Много повече от петдесет деца се убиват всяка година в затънтените провинции на Бараяр вероятно за мутации. Аз не мога да си позволя да се държа… донкихотски като Марк. Не зная откъде са му дошли тези идеи, не може да е от барапутранците. Или от комаранците.

Куин вдигна вежди, отвори уста, след това я затвори и сухо се усмихна. После каза:

— Мислех за Марк. Непрекъснато казваш, че искаш да го накараш да ти вярва.

— Да му подаря клоновете? Де да можех! Но първо ще го удуша с голи ръце, веднага щом смачкам Бел Торн, разбира се. Марк си е Марк, той не ми дължи нищо, но Бел би трябвало да има повече пипе… — Зъбите го заболяха от стискане. Думите й го разтърсиха с галопиращи образи. И двата кораба, с всички клонове на борда, излизащи триумфално от джексънианския локален космос… и да покажат среден пръст на лошите барапутранци. Марк със заекване изказва благодарност, възхищава се… завежда всички у дома при майка им… лудост! Невъзможно! Ако беше планирал всичко сам, отначало до края — тогава може би. Неговите планове, разбира се, нямаше да включват среднощна фронтална атака без поддръжка. Видеомониторът отново просветна и той изключи образа на Куин. Отново се появи Ваза Луиджи.

— Адмирал Нейсмит — кимна той. — Реших да ви позволя да заповядате на вашия бунтовнически екип да се предаде на моите сили за сигурност.

— Не искам да създавам повече трудности на вашата сигурност, бароне. В края на краищата не са спали цяла нощ. Те са уморени и нервни. Сам ще събера хората си.

— Това е невъзможно. Но аз им гарантирам живота. Глобите за техните криминални действия ще бъдат определени по-късно.

„Глоби?“ Той сдържа яростта си.

— Това… е една възможност. Но глобите трябва да се определят предварително.

— Вие едва ли сте в състояние да диктувате условия, адмирале.

— Искам само да избегнем недоразуменията, бароне.

Ваза Луиджи стисна устни.

— Много добре. По десет хиляди бетански долара за всеки командос. За офицерите по двайсет и пет хиляди. За вашия капитан-хермафродит петдесет хиляди, освен ако не искате да ви отървем от него, а? Не виждам каква ви е ползата от него, приятелю клон, така че ние ще го задържим в ареста. В замяна ще ви опростя заплащането на причинените имуществени щети. — Баронът кимна, доволен от щедростта си.

Над четвърт милион долара. Майлс вътрешно се сви раболепно. Е, може да ги заплати.

— Но мен ме интересува клонът. Каква… цена искате за неговата глава?

— Защо ще ви интересува? — запита изненадан Ваза Луиджи.

Майлс вдигна рамене.

— Мислех, че е очевидно. Професията ми е изпълнена с рискове. Аз съм единственият оцелял от моите другари-клонове. Мисля, че този, когото наричам Марк, за мен беше такава изненада, каквато бях аз за него. Никой от двама ни не знаеше, че има втори проект за клон. Къде другаде бих могъл да намеря такъв съвършен, хм, донор на орган и под такъв непосредствен контрол?

Ваза Луиджи разпери ръце.

— Можем да се договорим и да го запазим за вас.

— Ако изобщо ми потрябва, нуждата от него ще бъде спешна. При такива обстоятелства се страхувам от неочаквано повишаване на пазарната цена. Освен това, случват се и нещастия. Погледнете нещастния случай с клона на барон Фел, който пазехте.

Температурата, изглежда, спадна поне с двайсет градуса и Майлс прокле невъздържания си език. По тези места епизодът очевидно все още представляваше поверителна или скандална информация. Баронът го изгледа, ако не с повече уважение, то с нарастващо подозрение.

— Ако вие сте друг клон, създаден за трансплантация, адмирале, значи сте дошли точно където трябва. Но този клон не се продава.

— Този клон не ви принадлежи — възрази Майлс доста припряно. „Не… успокой се. Запази хладнокръвие, задръж истинските си мисли дълбоко скрити, не дразни тази мазна персона, която може да отхвърли сделката без окото й да мигне. Запази хладнокръвие.“ — Освен това трябват цели десет години за създаване и отглеждане на един клон. Не че се безпокоя от смърт поради старост. Имам предвид някоя непредвидена случайност. — След още една пауза и с героично усилие той промълви: — Разбира се, не е необходимо да се отказвате от заплащане на щетите.

— Въобще не ми трябва нищо, адмирале — отговори хладнокръвно баронът.

„Не съм толкова сигурен, джексънианско копеле.“

— Какво искате за този клон, бароне? Като имате предвид колко лесно можете да си създадете друг.

— Не е толкова лесно. Неговите медицински данни показват, че е доста сложен. — Ваза Луиджи потупа ястребовия си нос с показалец и се усмихна невесело.

— Да не планирате наказание? Предупреждение за други злосторници?

— Несъмнено той ще бъде таксуван като такъв.

Значи съществуваше план относно Марк или най-малкото идея, от която намирисваше на известна печалба.

— Надявам се, че не е нещо свързано с неговия бараярски прогенитор. Този заговор отдавна е потушен. Те знаят и за двама ни.

— Признавам, че неговите бараярски връзки ме интересуват. Вашите бараярски връзки също ме интересуват. От името се вижда, че вие знаете произхода си. Каква е вашата връзка с Бараяр, адмирале?

— Слаба — призна той. — Те ме толерират: от време на време им правя по някоя услуга. За пари. Извън това се стараем да се избягваме. Бараярската имперска сигурност има по-дълга ръка дори от Къща Барапутра. Съветвам ви да не си навличате гнева им.

Ваза Луиджи вдигна учтиво-скептично вежди.

— Един прогенитор и два клона… трима идентични братя. И всичко толкова набързо… Предполагам, че всички сте на едно мнение.

Не и по въпроса. Баронът вероятно искаше да измъкне някаква информация.

— Трима да, но едва ли съвсем еднакви — каза Майлс. — Чувал съм, че оригиналният лорд Воркосиган бил тъп като галош. Страхувам се, че Марк току-що демонстрира своите ограничения. Аз бях подобрен модел. Моите създатели планираха по-големи неща за мен, но те свършиха работата си прекалено добре и аз започнах сам да планирам действията си. Това е един трик, който, изглежда, никой от моите братчета или сестричета не е успял да усвои.

— Бих желал да можех да говоря със създателите ви.

— Аз също бих желал. Те са покойници.

Баронът го удостои с хладна усмивка.

— Вие сте един самонадеян дребосък.

Майлс разтегли устни в отговор на неговата усмивка и не каза нищо.

Баронът седеше облегнат назад, внимателно допрял върховете на пръстите си.

— Предложението ми остава. Клонът не се продава. На всеки трийсет минути глобите се удвояват. Съветвам ви бързо да приключвате с пазарлъка, адмирале. По-добро предложение няма да получите.

— Трябва да се консултирам набързо със счетоводителя на Флота. — Майлс се мъчеше да печели време. — След малко ще ви се обадя.

— Какво друго ви остава? — промърмори Ваза Луиджи и леко се усмихна на собственото си остроумие.

Майлс прекъсна връзката и седна. Стомахът му се бунтуваше, горещи червени вълни на срам и гняв заливаха цялото му тяло.

— Но счетоводителят на Флота не е тук — посочи Куин и гласът й прозвуча леко объркано. Лейтенант Бон наистина беше с Баз и останалите Дендарии.

— Нещо… не ми харесва предложението на барон Барапутра.

— Може ли ИмпСи да освободи Марк по-късно?

— Аз съм ИмпСи.

Куин едва ли можеше да възрази, така че премълча.

— Искам космическите доспехи — изръмжа той раздразнено и се прегърби на ергономичния си стол.

— Марк ги е взел — каза Куин.

— Зная. Искам леките доспехи. Командния шлем.

— Марк е взел и него.

— Зная. — Ръката му удари силно по облегалката на стола. Куин трепна. — Тогава шлема на командир на команда.

— За какво ти е? — каза Куин с тих, обезкуражаващ глас. — Нали каза, че тук не се правят кръстоносни походи.

— Ще си извоювам по-добро споразумение. — Той скочи. Кръвта чукаше в ушите му все по-бързо и по-бързо. — Хайде.

 

 

Предпазните ремъци се врязаха в тялото му, когато десантната совалка се откачи от челюстите и се ускори, отдалечавайки се от „Перегрин“. Майлс погледна над рамото на пилота и провери набързо кривината на планетата, която се виждаше през прозореца, и двете совалки-изтребители, които се отделиха от кораба-майка, за да ги прикриват. След тях следваше втората бойна десантна совалка на „Перегрин“ — другата половина на неговата двустранна атака. Консултацията му със счетоводителя беше лъжа. Щяха ли да повярват барапутранците? „Надявай се.“ Той насочи вниманието си към светещите глобални данни, получени по командния му шлем.

Не беше сложил шлема на командир на команда. Беше наредил да му донесат капитанския шлем на Елена Ботари-Джесек, която сега крачеше нервно из тактическата стая на борда на „Перегрин“. „По дяволите, и да ми го върнеш без никакви грозни дупки“, беше му казала тя, а устните й бяха побелели от неочаквана тревога. Ръкавелите на големия костюм със защитна мрежа срещу невроразрушител бяха завърнати и пристегнати с ластици към китките и глезените. Куин беше настоявала на това и тъй като пораженията от невроразрушител бяха истински кошмар, той не възрази. Каишите на енергоносителите за плазмоотражателно поле пристягаха тъканта достатъчно добре около тялото му. Двата чифта дебели чорапи не позволяваха взетите на заем ботуши да се изхлузят от краката му. Всичко това беше много досадно, но едва ли беше най-голямата му грижа — трябваше да подготви само за двайсет минути нападение долу.

Най-голяма грижа му беше мястото за кацане. Първото му решение беше отгоре върху сградата, в която беше Торн, но пилотът на совалката изрази опасение, че сградата ще се срути ако се опитат да кацнат отгоре, и освен това покривът беше наклонен, а не плосък. Следващото най-близко възможно място се заемаше от мъртвата и изоставена совалка на „Ариел“. Третото място пък беше отдалечено и трябваше доста да се ходи, особено на връщане, когато барапутранските сили за сигурност вече щяха да са организирали контрамерки. Е, може би сержант Кимура и Жълтата команда във втората десантна совалка щяха да създадат достатъчно грижи на барон Барапутра и да го ангажират. „Грижи се за совалката си, Кимура. Сега това е единствената ни подкрепа. Трябваше да докарам целия проклет Флот.“

Когато навлязоха в атмосферата и пилотът обърна тягата, той спря да чува тракането и свистенето на совалката — адски чудесно падане, но не достатъчно бързо за него. Наблюдаваше придвижването на прикриващите единици в цветните кодове и образи на монитора за данни на шлема си. Изненаданите барапутрански совалки-изтребители, които пазеха „Перегрин“, сега изведнъж раздвоиха вниманието си. Направиха няколко безплодни изстрела срещу „Перегрин“, поколебаха се срещу Кимура, след това се обърнаха да преследват нападателната формация на Майлс. Почти веднага един барапутранец беше разбит на парчета и Майлс изказа похвала на пилота-изтребител. Другият барапутранец се отклони, за да изчака подкрепления. Е, дотук беше лесно. Тази акция щеше да му донесе максимално удоволствие. Чувстваше как адреналинът му се покачва, как се разлива по тялото му по-сладък и по-странен от наркотик. Щеше да го изпълва часове, след това изведнъж щеше се оттегли, оставяйки го като изпразнена от съдържание обвивка с празни очи и глух глас. Заслужаваше ли си? „Ще си заслужава, ако спечелим.“

„Ще спечелим.“

Щом заобиколиха планетата и имаха отново зрителна връзка с целта, той се опита да се свърже с Торн. Барапутранците заглушаваха командните канали. Опита се да премине на гражданските канали и да предаде кратко съобщение, но не получи отговор. Някой следеше и тези канали. Е, ще се опита да се свърже след като пристигнат. Извика холоизображение на медицинския комплекс. Пред очите му танцуваха призрачни образи. За момент се изкуши да заповяда на совалките-изтребители да изстрелят по една поредица и да взривят окоп на предложеното от него място за кацане, за да спасят Торн, премахвайки неудобните сгради от пътя му. Но окопът щеше да изисква много време за охлаждане и освен това прикритието можеше да е от полза както за него, така и за барапутранските сили. Дори за тях повече, защото те познаваха по-добре плана на участъка. Обмисляше вероятността за съществуването на тунели за различни градски тръбопроводи и канали. При мисълта за канали изръмжа и се намръщи. Спомни си за Таура, вкарана безразсъдно в тази месомелачка от Марк.

Силното, разтърсващо обратно ускорение най-после свърши, около тях изникнаха сградите — идеални места за снайперисти! — и совалката тупна на земята. Куин, която се опитваше да възстанови комуникационните канали от мястото си срещу него, зад втория пилот, вдигна глава и каза:

— Свързах се с Торн. Опитва настройка 6–2-j. Засега има само звукова връзка, без видео.

С трепкане на очите и контролно мигане той набра своя подчинен.

— Бел? Кацнахме. Приготви се да излезеш. Има ли останал някой жив?

Не беше необходимо да вижда лицето на Бел, за да възприеме неговото трепване. Но Бел поне не му губеше времето с обяснения и извинения.

— Двама ранени, не могат да ходят. Командос Филипи умря преди петнайсетина минути. Сложихме главата й в лед. Ако докарате портативната криокамера, може би ще я спасим.

— Ще я докараме, но нямаме много време да се занимаваме с нея. Започнете да я подготвяте още сега. Ще се опитаме да дойдем максимално бързо. — Той кимна към Куин. Двамата станаха и напуснаха пилотската кабина. Той накара пилотите да затворят вратата зад тях.

Куин съобщи на медика какво му предстои да направи и първата половина на Оранжевата команда изскочи от совалката, за да заеме отбранителни позиции. Веднага зад тях излетяха две малки коли на въздушна възглавница да прочистят всички възможни места от барапутрански снайперисти и да ги заместят с Дендарии. Щом докладваха „Чисто!“, Майлс и Куин последваха Синята команда на рампата в студената влажна зора. Той остави цялата втора половина на Оранжевата команда да пази совалката да не би барапутранците да се опитат да повторят предишния си успешен номер.

Сутрешната мъгла уморено се плъзгаше по горещата обвивка на совалката. Небето беше бисерно от бавно засилващата се светлина, но постройките на медицинския комплекс все още се мержелееха в неясни сенки. Нагоре се издигна въздушен велосипед, двама командоси се спуснаха напред, Синята команда ги последва. Майлс събра всичките си сили, принуждавайки късите си крака да тичат достатъчно бързо. Не искаше да изостава. Не искаше заради него някой дългокрак командос да е принуден да прави по-умерени крачки. Този път поне никой не го направи и той изсумтя от задоволство, макар и останал без дъх. Разпръснатият вой на отразени изстрели от огъня на леки оръжия му показа, че оранжевите командоси вече работят сериозно.

Минаха покрай една сграда, после под укритието на някаква колонада, след това покрай втора… половината от командата изтича напред, прикриваха се един друг. Всичко беше съвсем лесно. Комплексът напомняше на Майлс за онези месоядни цветя с покрити с нектар бодили, обърнати навътре. Влизането беше лесно за малки насекоми като него. Опитът да се измъкнат беше изтощителен и убийствен.

Гърмът от първата звукова граната беше почти облекчаващ. Барапутранците не пазеха всичко за десерт. Експлозията проехтя през две сгради и постепенно затихна по околните плочници. Не беше Дендарии издание, тембърът й беше като на малко детенце. Подсъзнателно той настрои командния си шлем да следва огъня, докато Оранжевата команда прочистваше едно гнездо от бойци на барапутранската сигурност. Не го тревожеше мисълта, че хората му може да изпекат някого от барапутранците. Безпокоеше го, че може да пропуснат някого. Чудеше се дали освен звуковите гранати противникът беше вкарал и други снаряди за масово поражение и хладнокръвно осъзна липсващия елемент в лекото си бойно облекло. Куин се беше опитала да го накара да вземе и броня за тялото, но той бе успял да я убеди, че е много голяма за него, че ще се изхлузва, докато се движи, и само ще го подлуди. Стори му се, че я чу да казва: „По-луд?“, но не я помоли да го повтори по-високо. Не планираше да провежда кавалерийска атака — това поне бе сигурно.

Отмести очи от разсейващите се призрачни данни, когато завиха зад последния ъгъл, изплашиха трима или четирима криещи се барапутранци и се приближиха до яслата за клонове. Голямото квадратно здание приличаше на хотел. Разбити стъклени врати водеха във фоайе, където неясни, облечени в сиво камуфлажно облекло защитници се движеха около набързо издигнати барикади от метални врати, изскубнати от пантите. Размениха бързо пароли и влязоха вътре. Половината от Синята команда моментално се разгърна да подсили уморените защитници от Зелената команда. Другата половина защитаваше тях.

Медикът наклони антигравитационната носилка с портативната криокамера, за да мине през вратите, и тръгна по коридора, насочван от другарите си. Бяха подготвили Филипи в една странична стая, където заложниците-клонове не можеха да ги видят. Първата стъпка се състоеше в максимално източване на кръвта на пациента при тези извънредни бойни условия, без да се опитват да я възстановят и съхранят. Груба, припряна и изключително мръсна, гледката не беше за хора със слаби нерви, с неподготвен ум.

— Адмирале — произнесе един тих алтов глас.

Той се обърна и се намери лице в лице с Бел Торн. Лицето на хермафродита беше почти сиво като защитната му качулка: овал, подпухнал от умора. Плюс погледа — поглед, който той не можеше да понесе. Пораженски. Бел изглеждаше победен, изгубил всичко. И наистина беше така. Не размениха нито дума на обвинение или оправдание. Нямаше нужда: всичко се четеше ясно на лицето на Бел, а той предполагаше, че и неговото лице е същото. Кимна му, че разбира всичко.

До Бел стоеше друг командос. Върхът на шлема му — „Моят шлем“ — стигаше едва до рамото на Бел. Почти беше забравил колко го смайва Марк. „Наистина ли и аз изглеждам така?“

— Ти… — изхриптя Майлс, после млъкна и преглътна. — По-късно двамата с теб ще имаме дълъг разговор. Има много неща, които, изглежда, не разбираш.

Брадичката на Марк се повдигна предизвикателно. „Не може лицето ми да е толкова кръгло!“ Трябва да беше илюзия от качулката.

— Какво ще кажеш за тези деца? — попита Марк. — Тези клонове!

— Какво да кажа? — Двама млади мъже в кафяви копринени куртки и шорти, изглежда, наистина помагаха на Дендариите. Бяха изплашени и възбудени, но не намусени. Друга група, момчета и момичета, седяха изплашени на пода под зоркото око на командос, въоръжен със стънер. „Глупости, те са само деца.“

— Ние трябва… вие трябва да ги вземете със себе си. Иначе аз няма да дойда. — Марк беше стиснал зъби, но Майлс го видя как преглътна.

— Не ме изкушавай — изръмжа Майлс. — Разбира се, че ще ги вземем с нас. Как иначе можем да се измъкнем оттук живи, по дяволите?

Лицето на Марк просветна, разкъсвано между надежда и омраза.

— А след това какво? — попита той подозрително.

— Оо! — възкликна Майлс саркастично. — След това ще изтанцуваме един валс над станция Барапутра, ще ги върнем и ще благодарим любезно на Ваза Луиджи, задето ни ги е заел. Идиот! Какво си мислиш? Товарим и бягаме като от чума. А след това ще ги изхвърлим в открития космос и ти обещавам ти да си първият!

Марк не се изплаши, но пое дълбоко дъх и кимна.

— Добре.

— Не е. Изобщо не е добре — каза Майлс. — Това е просто… просто… — Той не можа да намери нужната дума, за да опише просто какво е, освен най-шибаната каша, в която беше попадал. — Като си имал намерение да забъркаш такава скапана история, защо не се консултира с някого от семейството?

— С теб? Да дойда при теб за помощ? Да не ме мислиш за луд? — каза Марк побеснял.

— Да, с мен…

— Вие наистина сте клонове — прекъсна ги едно втренчено в тях русокосо момче-клон. Зяпаше ги с отворена уста.

— Не, ние сме близнаци, родени с шест години разлика — изръмжа Майлс. — Да, вярно, ние сме също такива клонове, какъвто си и ти. А сега веднага се върни на мястото си и се подчинявай на заповедите.

Момчето бързо се върна, като шепнеше: „Вярно е!“

— По дяволите — възкликна Марк шепнешком. — Как могат да повярват на теб и да не вярват на мен? Не е справедливо!

Гласът на Куин от шлема разтури семейната сбирка.

— Ако вие и Дон Кихот Младши сте свършили с поздравленията, трябва да ви кажа, че Норууд приготви и натовари Филипи и ранените и са готови за транспортиране.

— Строявайте се и изкарвайте първата партида — заповяда Майлс, после извика на сержанта на Синята команда: — Фармингам, поемай първия конвой. Готов ли си?

— Готов съм. Сержант Таура ми ги изпрати.

— Тръгвай. И не се обръщай.

Половин дузина Дендарии, три пъти повече смутените и изтощени клонове и двамата ранени командоси се събраха във фоайето и излязоха през разрушените врати. Фармингам не изглеждаше много щастлив, че трябва да използува две млади момичета като щит срещу артилерийски снаряди. Шоколадовото му лице беше тъжно. Но всеки барапутрански снайперист щеше да се прицели в него много, много внимателно. Дендариите подкараха децата пред себе си, ако не на бегом, то с ускорен ход. Минута по-късно ги последва втора група. Майлс приемаше с периферното си зрение по каналите на шлема съобщения; в ушите му виеше смъртоносният огън на леките оръжия.

Щяха ли да доведат този десант до успешен край? Сержант Таура подкара последната крякаща група клонове през фоайето и го поздрави небрежно с отдаване на чест, без дори да се спре, за да се учуди на двамата — на него и на Марк.

— Радвам се да ви видя, сър — прогърмя тя.

— Аз също, сержант — отговори той развълнувано. Не знаеше какво би направил с Марк, ако Таура загине заради него. В някой по-подходящ момент щеше да се опита да разбере как Марк е успял да я измами и доколко са били интимни. По-късно.

Таура пристъпи по-близко и тихо каза:

— Загубихме четири деца. Успяха да се измъкнат и да отидат при барапутранците. Това малко ме разстрои. Има ли някаква възможност…

Той поклати глава, изпълнен със съжаление.

— Няма начин. Този път не можем да разчитаме на никакви чудеса. Трябва да се задоволим с онова, което можем да вземем, и да се измитаме, иначе ще загубим всичко.

Тя кимна, за да покаже, че разбира прекрасно тактическата ситуация. Разбирането, за нещастие, не облекчи изгарящото я съжаление. Той я дари с една кратка усмивка тип „Много съжалявам“, в отговор на което тя разтегли дългите си устни.

Медикът на Синята команда докара голямата антигравитационна носилка с криокамерата. Върху прозрачната част на блестящия цилиндър беше метнато едно одеяло, за да закрие от ужасените очи на околните голото охлаждащо се тяло на пациента. Таура подкара клоновете.

Бел Тори се огледа и каза безстрастно:

— Мразя това място.

— Може би този път, когато се изтеглим, ще можем да го бомбардираме — отговори Майлс също толкова безстрастно. — Най-после.

Бел кимна.

Последната група клонове — петнайсетина, плуващата носилка, прикриващата група, Таура и Куин, Марк и Бел се изнизаха през предната врата. Майлс погледна нагоре с чувството, че на шлема му е изрисувана мишена, но движещият се обект, който пресичаше покрива на сградата отсреща, беше облечен в сива Дендарии униформа. Добре. Холовидеото от дясната страна на зрителното му поле го информира, че Фармингам и неговата група успешно са стигнали до совалката. Още по-добре. Той прекъсна връзката с Фармингам, намали нивото на звука от канала с командващия втората група до шепот и се концентрира върху ситуацията в момента.

Вниманието му бе прекъснато от гласа на Кимура — първият, който чуваше от Жълтата команда, извършила десант в другата част на града.

— Сър, съпротивата е слаба. Те не виждат в нас никаква заплаха. Докъде трябва да стигна, за да ги накарам да ни приемат сериозно?

— Направете всичко, което смятате за необходимо, Кимура. Трябва да отвлечете вниманието на барапутранците от нас. Отклонете ги, но не рискувайте и особено внимавайте за совалката. — Майлс се надяваше, че лейтенант Кимура е твърде зает, за да размисли върху леко двусмислената логика на тази заповед. Ако…

Първият сигнал от барапутранските снайперисти пристигна с трясък: звукова граната падна на около петнайсет стъпки пред тях, изрови дупка на плочника и миг по-късно, подчинени на гравитацията, отгоре се посипаха горещи парчета, страшни, но не много опасни. Писъците на децата-клонове достигаха до заглъхналите му уши.

— Направи нещо, Кимура! Проявете инициатива, а?

Когато плазменият лък порази едно дърво отдясно и стената отляво и и двете експлодираха, Майлс разбра, че пропускът на снайпериста не е бил случаен. Нарочно ги хващаха във вилка, та клоновете да изпаднат в паника. Добре замислено. Децата се навеждаха, падаха, вкопчваха се едно в друго, пищяха и показваха всички признаци, че са готови да се разбягат на всички страни. Тогава никой нямаше да може да ги събере. Плазмена дъга падна точно върху един Дендарии, вероятно за да покажат, че могат да се целят добре. Лъчът беше погълнат от неговото огледално поле и последва обичайното синьо сияние, което още повече изплаши децата. По-опитните командоси отговаряха хладнокръвно на огъня, докато Майлс крещеше по командния канал за прикриване от въздуха. Ако се съдеше по ъгъла на огъня, барапутранците бяха главно над тях.

Таура погледна обхванатите от истерия клонове, огледа се, вдигна плазмения си лък и разби вратата на най-близката сграда — голяма постройка без прозорци, някакъв склад или гараж.

— Бързо вътре! — изрева тя.

Беше добре, защото поне всички щяха да са в една посока. Ако, разбира се, не останеха блокирани вътре. Защото тогава нямаше да има по-голям брат, който да ги освободи.

— Бързо! — викна и Майлс. — Но не спирайте! Излезте от другата страна!

Тя махна доволна, когато децата изтърчаха извън зоната на огъня, там, където без съмнение им изглеждаше безопасно. На него му се струваше, че е капан. Но те трябваше да са заедно. Ако имаше нещо по-лошо от това да са приковани, то беше да са разпръснати и приковани. Той махна с ръка на командата и ги последва. Двама командоси поеха ролята на ариергард, изстрелвайки нагоре плазмени дъги към техните, може би… пастири? Разбра това по предупредителните изстрели. Единият от командосите обаче извади късмет. Изстреляната от него дъга удари един барапутранец, който непредпазливо се беше показал над ръба на покрива на отсрещната сграда. Защитният екран на барапутранеца отрази изстрела, но той загуби равновесие и падна с писък. Майлс се постара да не чуе звука от удара в бетона долу, но не успя, въпреки че ушите му бяха проглушени от гранатите. Писъците спряха.

Майлс се обърна, втурна се по коридора и мина през някаква голяма двойна врата навътре, където Торн неспокойно му махаше с ръка.

— Ще ви прикривам — викна Торн.

Дали не се опитваше да загине геройски и да се спаси от неизбежния военен съд? За миг Майлс се изкуши от мисълта да му разреши. Това щеше да бъде постъпка на Вор. На истински Вор.

— Закарваш тези клонове в совалката — отвърна Майлс. — И свършваш работата, с която си се захванал. Иначе за какво ти плащам.

Торн се озъби, но кимна. И двамата тичаха подир командата.

Двойната врата водеше към огромна зала с циментов под, очевидно заемаща почти цялата сграда. Около подпорните греди на покрива имаше скеле, боядисано в зелено и окичено с преплетени кабели с неизвестно предназначение. Няколко неприятни бледи светлини блестяха и хвърляха много сенки. Той примига навъсено и смъкна защитната козирка срещу инфрачервени лъчи. Залата приличаше на монтажен цех за някакви големи инсталации, макар че в момента, изглежда, нямаме нищо за монтаж. Куин и Марк се забавиха да ги изчакат, въпреки че Майлс им махаше да побързат.

— Защо спирате? — излая той и обхванат от неудържим страх, спря до тях.

— Пази се! — изкрещя някой. Куин се завъртя и вдигна плазмения си пистолет, търсейки цел. Марк отвори уста — глупаво подобие на кръга, описан от сивата качулка около нея.

И в същия миг видя барапутранеца. Гледаха се право очи в очи. Най-вероятно през някакви тунели нахлуваше група облечени в кафяво барапутрански снайперисти. Те се катереха по подпорните греди сигурно също толкова неподготвени за срещата, колкото и Дендариите, които преследваха. Барапутранецът държеше в ръка гранатомет с нажежено от стрелба дуло, насочен право към него.

Майлс, разбира се, не можа да види гранатата, която влезе в гърдите му. Видя само как гърдите му цъфваха като цвете. Звукът, който не чу, но почувства като удар с чук, го повали. В очите му проблеснаха тъмни цветя, които покриха всичко наоколо.

Беше изненадан не от това, колко много е мислил, защото нямаше време за мислене, а колко много почувства за това кратко време, през което последното свиване на сърдечния мускул изпрати порция кръв до мозъка. Стаята се завъртя пред погледа му… непоносима болка… гняв и обида… и огромно съжаление, безкрайно малко по продължителност, безкрайно голямо по дълбочина. „Чакай, аз не съм…“