Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (18)

Осемнадесета глава

Ведрата светлина на зората превърна остатъците от нощната мъгла в злато и тъмносива омара, която придаде на центъра на Ворбар Султана почти фееричен вид. Квадратната сграда без прозорци на щаба на Имперска сигурност се извисяваше срещу светлината. Беше грамаден утилитарен бетонен блок с огромни порти и врати, вероятно проектирани да потиснат достатъчно всеки глупав молител, който се реши да го доближи. В неговия случай това беше излишен ефект, реши Марк.

— Каква ужасна архитектура — каза той на Пим, който шофираше наземната кола на графа.

— Най-грозната постройка в града — съгласи се весело телохранителят. — Датира от времето на имперския архитект лорд Доно Ворутиър при Лудия Юри. Чичо на по-сетнешния вицеадмирал. Успял да изгради пет големи постройки преди да убият Юри, когато го спрели. Общинският стадион се нарежда веднага след тази, но не можем да си позволим да я разрушим.

— Прилича на място от рода на тези, където в мазетата има тъмници. Боядисана в зеления цвят на институцията. Лудница, управлявана от лекари без никаква етика.

— Така си е — каза Пим, съобщи на стражите при портата къде отиват, вкара колата и мина пред огромна стълба.

— Пим… тази стълба не е ли прекалено голяма?

— Да — усмихна се телохранителят. — Ще получите схващане на мускулите, ако се опитате да я изкачите на един дъх. — Пим намали скоростта и спря, та Марк да слезе. — Но ако отидете в левия й край, на равнището на терена ще намерите малка врата и фоайе с тръбен подемник. Всъщност всички влизат оттам.

— Благодаря. — Пим вдигна предния капак и Марк излезе. — Какво се е случило на лорд Доно след царуването на Лудия Юри? Предполагам, че е убит от Лигата за архитектурна защита.

— Не, оттеглил се в провинцията, живял за сметка на дъщеря си и зет си и умрял напълно луд. Сега в тяхното имение има странен комплекс от кули, който се разглежда срещу входна такса. — Пим махна с ръка, капакът се затвори и колата се отдалечи.

Марк отиде наляво, както му беше казал Пим. Беше пристигнал бодър и рано… е, поне навреме. Беше взел един хладен душ, облякъл удобни цивилни дрехи и се беше натъпкал с достатъчно количество болкоуспокояващи хапчета, витамини, лекарства срещу махмурлук и стимуланти и се чувстваше неестествено нормално. Повече неестествено, отколкото нормално. Но беше решен да не позволи на Илян да го лиши от шанса му.

Той се представи на охраната от ИмпСи във фоайето.

— Аз съм лорд Воркосиган^[1]. Чакат ме.

— От отдавна — изръмжа един глас от тръбния подемник и оттам излезе самият Илян. Охраната застана мирно. Илян даде команда свободно с едно не съвсем уставно махане на ръка. Той също беше взел душ и се беше облякъл в обичайната си неофициална зелена униформа. Марк подозираше, че и Илян е закусвал хапчета.

— Благодаря ти, сержант, аз ще го взема със себе си горе.

— Колко потискащо е да се работи тук — каза Марк, когато влезе в тръбния подемник до шефа на ИмпСи.

— Да — въздъхна Илян. — Веднъж бях в сградата на Федералното разузнаване на Ескобар. Четирийсет и пет етажа, всичките стъклени… Никога не съм бил толкова близко до идеята за емиграция. Доно Ворутиър е трябвало да бъде удушен още при раждане. Но… сега тази сграда тук е моя. — Илян махна с ръка към съмнителната си собственост.

Илян го заведе дълбоко в… да, тази сграда определено имаше недра, реши Марк. Недрата на ИмпСи. Стъпките им кънтяха по голия коридор, от двете страни на който имаше малки, подобни на ниши стаички. Марк видя през полуотворените врати строго секретни комуникационни пултове и хора, облечени в зелени униформи. В дъното на коридора имаше голям автомат за кафе. Помисли си, че Илян нарочно го заведе в стая номер тринайсет.

— На този пулт са заредени всички получени рапорти, отнасящи се до издирването на лейтенант Воркосиган — каза хладно Илян. — Щом смятате, че можете да се оправите по-добре от моите опитни аналитици, заповядайте.

— Благодаря, сър. — Марк се хлъзна в ергономичния стол и включи видеомонитора. — Много великодушно от ваша страна.

— Не трябваше да се оплаквате, милорд — каза Илян с поучителен тон. „Грегор сигурно го е скастрил рано сутринта“ — помисли си Марк, когато Илян излезе с подчертано саркастично кимване. Враждебност? Не. Не е справедливо да смята това за враждебност. Илян не беше толкова враждебен, колкото имаше право да бъде. „Просто подчинение на императора“ — реши Марк и потрепери. Ако наистина искаше, Илян би могъл да стои наравно с Грегор по такъв важен въпрос на сигурността като този. „Той е отчаян.“

Марк пое дълбоко дъх и се потопи във файловете — в четене, слушане, гледане. Илян беше поработил добре във всичко. Имаше буквално стотици рапорти, изготвяни от петдесет или шестдесет различни агенти, внедрени в близките кръстовища на космическите канали. Някои бяха къси и отрицателни. Други бяха дълги и отрицателни. Но някои агенти, изглежда, бяха посетили, поне по веднъж, всички възможни криолаборатории на Джексън Хол, нейните орбитални станции и станциите за скок и няколко съседни локални космически системи. Имаше дори няколко неотдавна получени рапорта от Ескобар.

Марк с доста голямо закъснение разбра, че липсват резюмета или завършени анализи. Беше получил само необработени данни. Реши, че предпочита точно това.

Чете, докато очите му се насълзиха и го заболяха, а стомахът му закъркори от кафета. „Време е да прекъсна за вечеря“ — помисли си той, когато чу да се чука на вратата.

— Лорд Марк, шофьорът ви чака — съобщи учтиво стражът.

По дяволите… наистина беше време за вечеря. Стражът го съпроводи през сградата и го заведе при Пим. Навън беше тъмно. „Главата ме боли.“

 

 

Марк се върна на следващата сутрин и упорито продължи. И на по-следващата. И на още по-следващата. Пристигаха още рапорти. Всъщност пристигаха по-бързо, отколкото той можеше да ги чете. По средата на петия ден Марк се облегна в ергономичния стол и се замисли. „Това е лудост.“ Илян го заливаше с рапорти. От парализа на неосведомеността той бе преминал с изненадваща скорост в парализа на информационно задушаване. „Ще трябва да систематизирам този боклук, иначе никога няма да изляза от това противно здание.“

— Лъжи, лъжи, всичко е само лъжи — мърмореше той раздразнено пред комуникационния пулт. Той сякаш му намигна, лукаво и стеснително.

С решителен замах Марк изключи пулта с неговия безкраен глас и потоци от данни и остана на мястото си в тъмнината и тишината, докато ушите му престанаха да звънтят.

„ИмпСи не е намерила Майлс.“ На него не му трябваха тези данни. На никого не трябваха. На него му трябваше само една данна. „Нека да съкратим тези данни.“

„Да започнем с няколко прости допускания. Първо. Майлс може да се възстанови.“

Нека ИмпСи си търси разложено тяло, безименен гроб или откъслечни данни. За него от такова търсене няма никаква полза, дори и да е успешно. Особено ако е успешно.

Само криокамери, били те стационарни или портативни, представляваха интерес. Или — по-малко вероятно и значително по-рядко — здравни заведения за криосъживяване. Но логиката слагаше ограничител на неговия оптимизъм. Ако Майлс е бил успешно съживен от дружески ръце, първото нещо, което би направил, щеше да е да се обади. Той не се беше обадил: следователно все още беше замразен. Или, ако е съживен, е в много лошо състояние, за да го стори. Или пък не е попаднал в дружески ръце. Тогава къде може да е попаднал?

Дендарии криокамерата беше намерена на Хиген Хаб. Е… какво от това? Изпратена е там след като е била изпразнена. Той се отпусна на ергономичния стол със затворени очи. Мислеше за другата страна на следата. Дали тези негови фикс идеи не го подмамваха да вярва в онова, което искаше? „Не, по дяволите. По дяволите Хиген Хаб. Майлс никога не е напускал планетата.“ С един замах той елиминира три четвърти от всичките глупости, които му пречеха в издирването.

„В такъв случай ще прегледам само рапортите от Джексън Хол.“ Добре. А след това какво?

Как беше проверила ИмпСи всички останали възможни места? Места без известни мотивации или връзки с Къща Барапутра? В по-голямата си част агентите на ИмпСи просто бяха разпитвали, скривайки собствената си самоличност и предлагайки големи награди. И всичко това най-малко четири седмици след десанта. Студена следа, така да се каже. Доста време, през което някой да помисли върху значението на тази пратка. Време да я скрие, ако има такова намерение. Така че там, където агентите на ИмпСи са минали втори път, вероятността да не научат нищо е била още по-голяма.

„Майлс е на място, което агентите на ИмпСи вече са проверили, в ръцете на някого със скрити мотивации, поради които се интересува от него.“

Имаше още стотици възможности.

„Необходима ми е връзка. Трябва да има връзка.“

ИмпСи беше анализирала записите на Норууд за последната дума. Нищо. Но Норууд имаше медицинско образование. И вероятно не беше изпратил криокамерата на любимия си адмирал къде да е. Изпратил я е някъде на някого.

„Ако има ад, Норууд, надявам се че сега се печеш в него.“

Марк въздъхна, наведе се напред и отново включи комуникационния пулт.

 

 

Няколко часа по-късно Илян влезе в стаичката на Марк, затвори звуконепроницаемата врата, подпря се привидно небрежно на стената и попита:

— Върви ли?

Марк прекара ръце по косата си.

— Въпреки дружеския опит да ме удавите в информация, мисля, че наистина постигам някакъв успех.

— Оо? Какъв? — Илян не отрече обвинението, отбеляза Марк.

— Аз съм абсолютно убеден, че Майлс не е напускал Джексън Хол.

— Тогава как си обяснявате, че намерихме криокамерата на Хиген Хаб?

— Не мога да си го обясня. Може би е за отклоняване на вниманието.

— Хм — каза Илян неангажиращо.

— И номерът успя — добави Марк грубо.

Илян разтегли устни.

„Дипломация — напомни си Марк. — Дипломация, или никога няма да получиш онова, което искаш.“

— Приемам, че възможностите ви са ограничени, сър. В такъв случай те трябва да се насочат там, къде то е нужно. Всички агенти, с които разполагате по тази задача, изпратете на Джексън Хол.

Язвителното изражение на Илян беше достатъчно красноречиво. Човекът ръководеше ИмпСи вече почти трийсет години. Трябваше нещо много повече от дипломация, та да приеме точно Марк да го учи как да си върши работата.

— Какво научихте за капитан Ворвента? — опита се Марк да тръгне по друга линия.

— Връзката беше къса и не много зловеща. По-младият му брат беше адютант на моя инспектор за галактични операции. Разбирате, че тези хора не са нелоялни.

— Значи… какво направихте?

— Относно капитан Едуин — нищо. Много е късно. Информацията за Майлс сега е в мрежата на Вор под формата на слухове и клюки. И не може да се контролира. Младият Ворвента е преместен и понижен, оставяйки една черна дупка в моя персонал. Той беше добър работник. — Илян не беше изпълнен с благодарност към Марк.

— Оо. — Марк замълча. — Ворвента мислеше, че съм направил нещо на графа. Това също ли върви по мрежата от клюки?

— Да.

Марк трепна.

— Е… добре, че поне вие знаете истината — въздъхна той. После погледна каменното лице на Илян и почувства отвратително безпокойство. — Не съм ли прав, сър?

— Може да сте прав. А може и да не сте.

— Как може да не съм прав? Та вие имате лекарските експертизи!

— Мм. Разривът на сърдечния мускул, разбира се, изглежда естествен. Но той може да е бил изкуствено предизвикан с ръчен хирургически трактор. Получените увреждания в областта на сърдечния мускул ще скрият следите от него.

Марк потрепери от безсилна ярост.

— Хитро измислено — задави се той. — Изключително прецизно. Как съм успял да накарам графа да остане спокоен и да не забележи нищо, докато съм вършил това?

— Това е един от проблемите в сценария — съгласи се Илян.

— И какво съм направил с ръчния трактор? И с медицинския скенер, който също ще ми е бил потребен. Поне три килограма апаратура.

— Закопали сте ги в гората. Или някъде другаде.

— Намерихте ли ги?

— Не.

— Търсихте ли?

— Да.

Марк потърка лицето си и стисна зъби.

— Така. Вие имате необходимите хора, за да покриете и препокриете няколко квадратни километра гори, търсейки ръчен трактор, който не е там, а нямате достатъчно, за да изпратите в Джексън Хол, за да потърсите Майлс, който е там. — Не! Трябваше да сдържа гнева си, иначе ще изгуби всичко. Идеше му да завие. Искаше му се да удари Илян през лицето.

— Един галактически оперативен работник е висококвалифициран специалист с изключителни лични качества — каза Илян стеснително. — Претърсването на площ за известни предмети може да се извърши от нискоквалифицирани работници, каквито имаме достатъчно.

— Да. Съжалявам. — Той се извинява? „Твоите цели. Помни целите.“ Той си спомни за графинята, пое си дълбоко дъх, успокои дишането. Пое си още няколко пъти дъх.

— Не съм убеден в тази версия — каза Илян, наблюдавайки лицето му. — Просто допускам.

— Мисля, че трябва да ви благодаря — изръмжа Марк.

Помълча една минута, опитвайки се да подреди разпокъсаните си мисли, най-добрите си аргументи.

— Вижте — каза той най-после. — Вие разпилявате ресурсите си и аз съм един от тези, които разпилявате. Върнете ме на Джексън Хол. Аз знам повече за цялата ситуация, отколкото който и да било ваш агент. Имам известна подготовка, може би само като убиец, но все пак подготовка. Достатъчна, за да се изплъзна от вашите шпиони на земята три или четири пъти! Достатъчно, за да стигна чак дотам. Познавам Джексън Хол отвътре, така както може да го познава само човек, израснал там. И вие дори не ще трябва да ми плащате! — Той почака, сдържайки дъха си за кураж. „Връщане? Възможност за барапутранците да коригират целта си?“

Хладният израз на Илян не се промени.

— Данните за вашия досегашен опит в тайни операции не впечатляват с особени успехи, лорд Марк.

— Аз не съм блестящ командир от бойното поле. Аз не съм Майлс. Вече всички знаем това. А колко от вашите агенти са?

— Ако ви изпратим така некомпетентен, както, изглежда, сте, това ще бъде още една загуба. Но може би вие сте по-потаен, отколкото си мисля. Цялото това ровичкане тук може да е просто димна завеса. — Илян също можеше да отправя прикрити обиди. Кама, забита между ребрата. — И да предположим, че вие се доберете до Майлс преди нас. Какво ще стане тогава?

— Какво имате предвид?

— Ако го върнете при стайна температура, годен само за погребение, вместо с възможност за криосъживяване… как ще знаем, че сте го намерили в това състояние? И вие ще наследите името му, ранга му, богатството и бъдещето му. Съблазнително, Марк, за човек без самоличност. Много съблазнително.

Марк зарови лице в ръцете си. Беше смазан, разгневен и разочарован.

— Вижте — каза той, без да сваля ръце от лицето си, — вижте. Аз или съм човекът, който, според вашата теория, е успял наполовина да убие Арал Воркосиган и е бил толкова добър, че не е оставил никакви следи… или не съм. Вие можете да твърдите, че не съм достатъчно компетентен, за да бъда изпратен. Или че не съм достатъчно надежден. Но вие не можете да използувате едновременно и двата аргумента. Изберете си един от тях!

— Очаквам още доказателства. — Очите на Илян бяха ледени.

— Кълна се — прошепна Марк, — че прекалената подозрителност ни прави по-големи глупаци, отколкото прекаленото доверие. — В този случай сигурно беше вярно. Той неочаквано се изправи. — Подложете ме на разпит с фаст-пента.

Илян повдигна вежди.

— Хм?

— Да, с фаст-пента. Докажете съмненията си. — Разпитите с фаст-пента можеха да бъдат изключително унизителни, но какво значение имаше? Какво представляваше едно унижение повече в неговия живот? Топло и познато, ето какво беше.

— Мечтаех за това, лорд Марк — призна Илян, — но вашият, хм, прогенитор има идиосинкратична реакция към фаст-пента и предполагам, че и вие имате. Не точно като обикновена алергия. Тя създава ужасна свръхактивност, много бърборене, но уви, без голяма склонност да се казва истината. Безполезна е.

— При Майлс. — Марк сграбчи надеждата. — Предполагате? Но не сте сигурни! Моят метаболизъм е подчертано различен от този на Майлс. Не можете ли поне да проверите?

— Да — каза бавно Илян, — това мога да направя. — Той се отблъсна от стената и излезе от стаичката с думите: — Продължавайте. След малко ще се върна.

Напрегнат Марк стана и се заразхожда из малката стаичка, дълга едва две крачки. В мозъка му си даваха среща страхът и желанието. Споменът за нечовешки студените очи на барон Барапутра се сблъска с буйната ярост в гърлото му. „Ако искаш да намериш нещо, търси го там, където си го изгубил.“ Той беше изгубил всичко на Джексън Хол.

Илян най-после се върна.

— Седнете и завийте ръкава на лявата си ръка.

— Готово — каза Марк. — За какво е това?

— Тест за поносимост.

Илян притисна един миниатюрен медицински тампон до ръката му и Марк почувства бодване като от трънче. След това го отлепи, погледна часовника си и се наведе, наблюдавайки ръката на Марк.

След минута се появи розова пъпчица. След още една цял рояк. След пет минути на мястото се получи твърда бяла ивица, заобиколена от червени резки, които се спускаха от лакътя до китката.

Илян въздъхна разочарован.

— Лорд Марк. Горещо ви препоръчвам в бъдеще на всяка цена да избягвате фаст-пента.

— Това алергична реакция ли е?

— Това е силно алергична реакция.

— По дяволите. — Марк седеше умислен. И се чешеше. Смъкна ръкава си преди да се разкървави от чесане. — Ако тук седеше Майлс и четеше тези файлове, същите аргументи щяха да бъдат взети под внимание.

— Лейтенант Воркосиган имаше трайни успехи. Резултатите говорят сами за себе си. А, както сам нееднократно посочвахте, вие не сте Майлс. А и не можете да използувате едновременно и двата аргумента — добави той студено. — Изберете един.

— Защо изобщо си направихте труда да ме пуснете тук, ако нищо от онова, което казвам или мога да направя, няма значение? — избухна Марк.

Илян вдигна рамене.

— Като сложим настрана заповедта на Грегор… поне зная къде се намирате и с какво се занимавате.

— Нещо като затворническа килия, в която влязох доброволно. Ако можехте да ме заключите в килия без комуникационен пулт, щяхте да бъдете още по-щастлив, така ли?

— Честно казано — да.

— Точно така. Ясно. — Намръщен, Марк включи комуникационния пулт. Илян излезе и го остави да продължи.

Марк скочи от стола си, пристъпи към вратата и си промуши главата в коридора. Илян се отдалечаваше бързо.

— Сега имам собствено име, Илян! — извика Марк разярен.

Илян погледна през рамо, повдигна вежди, после продължи по коридора.

Марк се опита да прочете още един рапорт, но по пътя между очите и ума му той, изглежда, се превърна в някакъв неразбираем език. Беше прекалено разтревожен, за да продължи анализа си днес. Накрая се отказа и извика Пим да го вземе. Навън още беше светло. По пътя се взираше в слънцето между сградите, докато го заболяха очите.

 

 

Тази седмица за първи път се връщаше от ИмпСи навреме, за да вечеря заедно с графинята. Намери я в трапезарията с Ботари-Джесек — гледаха към закътания ъгъл на градината, гъсто обрасъл с есенни цветя и растения и все още осветен от последните лъчи. Графинята беше в луксозен зелен жакет и дълга пола, каквито носеха в града възрастните омъжени жени Вор. Ботари-Джесек беше в подобен костюм в синьо, очевидно взет от гардероба на графинята. На масата беше оставено място и за него, въпреки че не се беше появявал за вечеря цели четири дни. Трогнат, той седна и попита стеснително:

— Как беше днес графът?

— Все така — въздъхна графинята.

Според обичая на графинята те замълчаха една минута преди да започнат да се хранят, което време графинята използува за мълчалива молитва. Марк подозираше, че този ден тя няма да се ограничи само в измолването на божията благословия върху хляба. Ботари-Джесек и той чакаха, Ботари-Джесек замислена Бог знае върху какво, Марк — отново припомнящ си разговора с Илян и, много късно, всички умни неща, които бе пропуснал да каже. Един прислужник донесе храната в закрити съдове и се оттегли, за да ги остави насаме, както предпочиташе графинята, когато не вечеряше с официални гости.

Всъщност Ботари-Джесек оказваше на графинята дъщерна подкрепа в дните след сърдечната криза на графа, придружаваше я в честите й посещения в Имперската военна болница, изпълняваше лични поръчки, изпълняваше ролята на доверено лице. Марк подозираше, че графинята е разкрила истинските си мисли тъкмо на Ботари-Джесек и почувства лека необяснима завист. Като единствено дете на любимия им телохранител Елена Ботари-Джесек беше на практика осиновена дъщеря: Резиденция Воркосиган беше домът, в който беше отраснала. Ако той наистина беше брат на Майлс, означаваше ли това, че Елена е негова сестра? Ще трябва да провери тази идея. И да се приготви да избегне неочаквания удар. Някой друг път.

— Капитан Ботари-Джесек — започна Марк, след като беше преглътнал първите две хапки, — какво става с Дендарии на Комар? Или Илян държи и вас в неведение по този въпрос?

— Предпочита да не ме държи в неведение — отговори Ботари-Джесек. Естествено, Елена имаше съюзници с по-висок ранг от командира на ИмпСи. — Извършихме малко преустройство. Куин задържа главните очевидци на вашето, хм, нападение… — колко мило от нейна страна, че не използува някой по-откровен термин, като разгром. — Зелената команда, част от Оранжевата и Синята команда. Всички останали изпрати на „Перегрин“ под командването на моя заместник, да се присъединят към флота. Хората бяха пощръклели: затворени на орбита, без отпуска и без задължения. — Тя също изглеждаше нещастна от това временно откъсване от служба.

— „Ариел“ все още ли е на Комар?

— Да.

— Куин, разбира се… Капитан Торн? Сержант Таура?

— Всички продължават да чакат.

— Сигурно и те са пощръклели.

— Да — каза Ботари-Джесек и заби вилицата си в парчето телешки протеин така силно, че то препусна по чинията й. Пощръклели. Да.

— Какво научи тази седмица, Марк? — попита го графинята.

— Страхувам се, че нищо, което вече да не знаете. Илян не ви ли дава рапортите?

— Дава ми ги, но под натиска на събитията едва успявам да се запозная с резюметата на неговите анализи. Във всеки случай има само една новина, която наистина искам да чуя.

Правилно. Окуражен, Марк започна да й разказва подробности от своето проучване, включително за отсяването на данните и за нарастващото си убеждение.

— Ти, изглежда, доста си напреднал — отбеляза тя.

Той вдигна рамене.

— Сега знам приблизително онова, което знае и ИмпСи, ако Илян е бил честен с мен. Но тъй като ИмпСи не знае къде е Майлс, всичко това е безполезно. Кълна се…

— Да? — каза графинята.

— Кълна се, че Майлс се намира на Джексън Хол. Но не мога да убедя Илян да насочи вниманието си натам. Той се е разпрострял навсякъде и никъде. В ума му са все сетаганданците.

— За това има основателни исторически причини — каза графинята. — А, страхувам се, и настоящи, макар че, сигурна съм, Илян е бил предпазлив и не ти е казал нищо от проблемите на ИмпСи, което не е свързано директно със случая на Майлс. Малко е да се каже, че този месец беше лош за него. — Тя замълча доста продължително. — Марк… ти си, в края на краищата, клон-близнак на Майлс. Толкова близък с него, колкото може да бъде едно човешко същество с друго. Това твое убеждение има голямо предимство. Ти, изглежда, знаеш. Предполагаш ли… наистина ли знаеш? На някакво равнище?

— Да не би да имате предвид нещо като медиумна връзка? — каза той. Каква ужасна мисъл.

Тя кимна и леко се изчерви. Ботари-Джесек изглеждаше ужасена и отправи към него един странен умолителен поглед: „Да не си посмял да се намесваш в ума й, ти!…“

— Съжалявам. Не съм медиум, а само страдащ от психоза. — Ботари-Джесек се успокои. Той се отпусна леко развеселен от една идея. — Макар че няма да навреди, ако пусна на Илян муха, че вие мислите така.

— Илян е заклет рационалист. — Графинята тъжно се усмихна.

— Всичко ми носи само разочарование, госпожо. Никой не ми разрешава да направя каквото и да е.

— Какво е това, което искаш да направиш?

„Искам да избягам на Бета.“ Графинята вероятно щеше да му помогне.

„Не. Никога няма да избягам отново.“

Той пое дъх, за да компенсира липсата на кураж.

— Искам да се върна на Джексън Хол и да потърся Майлс. Мога да се справя не по-зле от който и да било агент на Илян! Подхвърлих му тази идея. Не клъвна. Ако можеше, би ме затворил в карцер.

— През дни като тези бедният Саймън е готов да продаде душата си, стига светът поне за малко да остане спокоен — призна графинята. — Сега вниманието му е просто разцепено. Съчувствам му.

— Аз не. Не бих го попитал дори колко е часът. Ще ме излъже. — Марк се позамисли. — Грегор ще ми намекне със заобикалки кого мога да питам. Вие… — метафората му се разшири неканена — вие ще ми кажете не само колко е часът, но ще ми дадете и часовник.

— Ако имах, бих ти дала цяла фабрика за часовници, синко — въздъхна графинята.

Марк дъвчеше. Преглътна и вдигна поглед:

— Наистина ли?

— Наи… — започна тя утвърдително, след това изведнъж се сепна. — Наистина какво?

— Свободен човек ли е лорд Марк? Искам да кажа, не съм извършил никакво престъпление в Бараярската империя, нали? Няма закон срещу глупостта. Аз не съм под арест.

— Не си…

— Аз лично бих могъл да отида на Джексън Хол! Самият аз! Да изиграем Илян и неговите ценни агенти. Ако… — „Ако имах билет.“ Цялото му богатство, доколкото знаеше, възлизаше на седемнайсет имперски марки, останали му от банкнотата от двайсет и пет, която графинята му беше дала в началото на седмицата за джобни пари, сега скътани грижливо в джоба на панталоните.

Графинята отмести чинията си и се облегна с отегчено изражение.

— Това не ми се струва много безопасно. Прилича ми на глупост.

— Барон Барапутра вероятно вече е издал заповед за вашата екзекуция след всичко, което сторихте — добави Ботари-Джесек в подкрепа на графинята.

— Не… това се отнася за адмирал Нейсмит — възрази Марк. — А и аз няма да се върна при барапутранците. — Не че не беше съгласен с графинята. Точката на челото му, където барон Барапутра го беше докоснал, го изгаряше. Той я гледаше настойчиво. — Госпожо…

— Наистина ли искаш да те финансирам, за да рискуваш живота си? — попита тя.

— Не да го рискувам… да го спася! Аз не мога… — Той махна безпомощно с ръка, за да посочи, че има предвид замъка Воркосиган, цялото си положение — да продължа така. Тук съм изваден от равновесие, тук на мен гледат с подозрение.

— С времето ще си възстановиш душевното равновесие — каза тя напрегнато. — Просто си тук много отскоро.

— Трябва да се върна. Трябва да се опитам да оправя онова, което направих. Ако мога.

— А ако не можеш, какво ще правиш? — попита Ботари-Джесек хладно. — Ще се измъкнеш с достатъчна преднина в старта?

Нима тази жена беше прочела мислите му? Марк преви рамене под тежестта на нейното презрение. И на своето съмнение.

— Ами… — заекна той, — не… не знам. — Не можа да завърши изречението.

Графинята сплете дългите си пръсти и каза:

— Не се съмнявам в сърцето ти. — Гледаше го настойчиво.

По дяволите, тя можеше да разкъса сърцето му по-добре с доверието си, отколкото Илян със съмнението си. Той се сви на стола.

— Но… ти си моят втори шанс. Моята нова надежда, съвсем неочаквана. Никога не съм мислила, че ще имам друго дете на Бараяр. Сега, когато Джексън Хол унищожи Майлс, ти искаш да отидеш да го търсиш там? Ти също?

— Госпожо — каза той отчаяно, — мамо… аз не съм утешителна награда. Не съм заместител.

Тя опря лакти в масата и подпря брадичката си с длан, затулвайки устата си. Очите й бяха сиви като морето зиме.

— Вие повече от всеки друг трябва да разберете колко важен може да бъде един втори шанс — продължи Марк.

Тя измести стола си назад и стана.

— Ще… ще трябва да помисля по този въпрос. — И излезе от малката трапезария. Марк с изненада забеляза, че яденето й е останало недокоснато.

Ботари-Джесек също забеляза и изръмжа:

— Добра я свършихте.

„Съжалявам, съжалявам…“

Тя стана и последва графинята.

Марк седеше изоставен и самотен. Слепешката и почти без да съзнава, той продължи да се храни, въпреки че не се чувстваше добре. След това се изкачи до стаята си с тръбния подемник и си легна. Изпитваше по-голяма нужда да спи, отколкото да диша. Никой не дойде да го види.

След известно време, когато болките в главата и в стомаха му започнаха да стихват, на вратата се почука. Той се преобърна на леглото с приглушено стенание.

— Кой е?

— Елена.

Марк включи лампата, седна в леглото и подложи под гърба си една възглавница. Не искаше да говори с Ботари-Джесек. Не искаше да говори с никого. Задушаваше се. Разкопча всички копчета на горнището на пижамата.

— Влезте.

Тя прекрачи предпазливо. Лицето й беше сериозно и бледо.

— Здравейте. Добре ли сте?

— Не — призна той.

— Идвам да ви се извиня — каза тя.

— Вие? Да ми се извините? Защо?

— Графинята ми каза… нещо, което е станало с вас. Извинявайте. Не знаех.

Отново е бил подложен на дисекция, зад гърба му. Беше ясно от ужасения начин, по който го гледаше Ботари-Джесек, сякаш издутият му корем беше отворен и изложен за аутопсия с разрез от край до край.

— Оо, по дяволите! Какво ви е казала? — Той се мъчеше да седи изправен.

— Майлс също ми беше казал. Но не бях разбрала колко лошо е било всъщност. Графинята ми разказа подробно. Какво ви е направил Гален. Изнасилването с шоковата палка и, хм, тъпченето с храна. И другото отклонение… — Двете с графинята сигурно бяха разговаряли поне два часа. — И всичко е било така добре пресметнато. Тъкмо това е най-жестокото.

— Не съм сигурен, че инцидентът с шоковата палка е бил пресметнат — каза предпазливо Марк. — Според мен тогава Гален беше полудял. Абсолютно. Никой не може да бъде толкова добър актьор. Или може да е започнал да го пресмята, а след това… По дяволите — избухна той безпомощно. Ботари-Джесек подскочи цяла стъпка във въздуха. — Тя няма право да говори за това с вас! Или с когото и да било! Какво, по дяволите, съм аз? Най-интересният експонат в града?

— Не, не! — Ботари-Джесек разпери ръце. — Вие трябва да разберете. Аз й разказах за Мари, онази малка блондинка-клон, с която ви заварихме. И какво мислех, че правехте. Обвиних ви пред графинята.

Той замръзна и почервеня от срам и от нова изненада.

— Не съм очаквал, че не сте й го казали още в началото. — Нима всичко, което мислеше, че е постигнал с графинята, беше на пясъчна основа и сега се беше срутило?

— Тя толкова много искаше да й бъдете син, че не можах да я спра. Но ви бях много ядосана и го изтърсих.

— И какво стана?

Ботари-Джесек поклати глава в почуда.

— Тя е истинска бетанка. Толкова е странна… Никога не е там, където човек предполага, имам предвид умствено. Тя ни най-малко не се изненада. И после ми обясни всичко… имах чувството, че мозъкът ми е изваден и добре промит с вода и четка.

Ботари-Джесек едва не се засмя.

— Типичен разговор с графинята. — Той задиша неспокойно. „Тя не ме презира…?“

— Бях несправедлива към вас — продължи Ботари-Джесек упорито.

Той разпери ръце от раздразнение.

— Хубаво е да знам, че имам такъв защитник, но вие не бяхте несправедлива. Ставаше точно онова, което мислехте. Щях да го направя, ако можех — каза той мрачно. — Не ме спря моята добродетел, а високоволтовото състояние, в което се намирах.

— Оо, не искам да кажа, че бях несправедлива относно фактите. Но влагах много гняв в начина, по който си ги обяснявах. Нямах представа в колко голяма степен сте продукт на систематичен терор. И как невероятно сте се съпротивлявали. Мисля, че на ваше място щях да стана шизофреничка.

— Не беше толкова лошо през цялото време — каза той стеснително.

— Но вие трябва да разберете — повтори тя упорито. — Да разберете какво ставаше в мен. Във връзка с баща ми.

— Какво? — Сякаш някой го беше праснал в ченето. — Зная какво общо има моят баща, но защо, по дяволите, и вашият?

Тя стана и закрачи из стаята. Нещо я вълнуваше. После припряно заразказва:

— Баща ми е изнасилил майка ми. По време на бараярското нашествие на Ескобар. Така съм дошла на света. Научих го преди няколко години. Това ме прави болезнено чувствителна по този въпрос. Не мога да го понасям — тя стисна юмруци, — но то е в мен. Не мога да се освободя от него. Това не ми позволяваше да гледам обективно на вас. Все едно, че през последните два месеца ви гледах през мъгла. Графинята разпръсна тази мъгла. — И наистина, очите й повече не го смразяваха. — Графът също ми помогна повече, отколкото очаквах.

— Оо! — Какво трябваше да каже? Значи през тези два часа не бяха говорили само за него. Очевидно около нейната история имаше още неща, но той, разбира се, нямаше да я пита. За първи път не беше принуден да се извинява. — Аз… не съжалявам, че съществувате. Както и да сте дошла на този свят.

Тя се усмихна хитро.

— Всъщност аз също не съжалявам.

Почувства се много странно. Раздразнението от нарушеното му спокойствие постепенно беше преминало, заменено от чувството на близост, което го изненада. Беше странно облекчен от това разтоварване от бремето на тайните му. Страхът му беше изчезнал, сякаш споделената тайна го бе стопила. „Господи, дали ако кажа на още четирима-петима души, ще бъда напълно свободен?“

Провеси крака от леглото, хвана я за ръката, притегли я до стола до леглото си, качи се на него, изправи се и я целуна.

— Благодаря ви!

Тя го погледна смаяно.

— За какво? — Усмихна се и решително си издърпа ръката.

— За това, че ви има. За това, че ме оставихте жив. И аз не знам защо. — Той се усмихна ободрен, но после усмивката му посърна. Внимателно слезе от стола и седна.

Тя го гледаше, прехапала устна.

— Защо си направи това?

Нямаше смисъл да се прави, че не знае какво има предвид. Физическата изява на принудителното тъпчене беше достатъчно очевидна. Чувстваше се отвратително. Прекара ръка по изпотеното си лице.

— Не зная. Но наистина мисля, че половината от онова, което наричаме лудост, е просто някакво лигаво облекчаване на болка по начин, който дразни околните.

— А нима е по-добре да се облекчи една болка, като се причини друга, по-голяма? — попита тя тъжно.

Той почти се усмихна, опрял ръце на коленете си, загледан в пода.

— В това има някакво хипнотично очарование. Отвлича ума от действителността. Прилича на зъбобол, на това да си пипаш с език болния зъб. Отклонява ти вниманието.

Тя поклати глава.

— Предпочитам да не прибягвам до това, благодаря.

— Гален се опитваше да развали отношенията ми с баща ми — въздъхна той, — но успя да развали отношенията ми с всичко. Той знаеше, че след като ме пусне свободен на Бараяр, няма да може да ме контролира непосредствено, затова трябваше да създаде трайни мотивации. — После добави бавно: — Това рикошира върху него. Защото в известен смисъл Гален също беше мой баща. Мой осиновител. Първият, когото имах. — Графът разбираше това. — Когато комаранците ме взеха от Джексън Хол, копнеех за идентичност. Сигурно съм бил като едно от онези малки пиленца, които кълват по лейката или нещо подобно, защото там виждат първата птица с размерите на родителите си.

— Имате изненадващ талант да анализирате информация — отбеляза тя. — Забелязах го още на Джексън Хол.

— Аз? — примигна той. — Разбира се, че не притежавам такъв талант! — Не, не притежаваше такъв талант, иначе щеше да постигне по-добри резултати. Но въпреки всичките си разочарования беше почувствал някакво задоволство в малката стаичка в ИмпСи през миналата седмица. Аскетичността на монашеската клетка, съчетана с увлекателното предизвикателство на онази вселена от данни… по някакъв странен начин му напомни за мирните времена с виртуалните учебни програми през детството в яслите за клонове. Времената, когато никой не го нараняваше.

— Графинята също мисли така. Тя иска да ви види.

— Да ме види сега?

— Заръча ми да ви заведа при нея. Но аз реших първо да си кажа онова, което ми тежи. Преди да стане късно и да пропусна възможността да го сторя. Или да ме напусне смелостта.

— Добре. Само да събера сили. — Беше много благодарен, че тази вечер не беше сервирано вино. Отиде в банята, изми си лицето със студена вода, глътна няколко болкоуспокояващи таблетки и се среса. Облече една жилетка върху тъмната си риза и последва Ботари-Джесек в хола.

 

 

Тя го заведе в кабинета на графинята — спокойна скромна стая с изглед към градината в задния двор, точно до спалнята й. Съпружеската спалня. Марк хвърли поглед към неосветената спалня зад открехнатата сводеста врата. Отсъствието на графа беше почти осезаемо.

Графинята седеше пред комуникационния си пулт — не защитен правителствен модел, а евтин битов. На видеомонитора, ограден с рамка от абанос с резбовани цветя, се виждаше образът на някакъв неспокоен човек. Графинята каза остро:

— Добре, в такъв случай изясни приготовленията. Да, тази вечер, веднага. И след това ми се обади. Благодаря. — Тя натисна бутона, изключи пулта и се обърна към Марк и Ботари-Джесек.

— Да не би да проверявате дали има билет за Джексън Хол? — попита той развълнуван и изпълнен с надежда, без да има основание за това.

— Не.

— Оо! — Разбира се, че не. Как би могла да го пусне? Той беше глупак. Безполезно беше да се надява…

— Проверявах да ти взема кораб. Щом ще отиваш, ще ти трябва по-голяма мобилност от тази, която може да ти осигури търговският транспорт, движещ се по разписание.

— Ще купите кораб? — възкликна той стъписан. А пък той си беше помислил, че приказката за купуване на завод за часовници е обикновена шега. — Не е ли много скъпо?

— Ако мога, ще го наема. Ако трябва, ще го купя. Изглежда, съществуват три или четири възможности в Бараяр или на орбита около Комар.

— Все пак… как? — Не си беше представял, че дори фамилията Воркосиган може да купи космически кораб с налични пари.

— Ще ипотекирам нещо — каза графинята доста неопределено и се огледа.

— Откакто се появиха изкуствените скъпоценни камъни, никой не приема за залог семейни бижута… — Той проследи погледа й. — Не и замъка, нали!?

— Не, той е наследствен. Същият проблем е и с резиденцията в Хасадар. Мога да заложа обаче езерното имение.

Сърцето на владението, о, Господи…

— Всички тези къщи и историята, свързана с тях, са добър актив — каза тя, като повдигна вежди при вида на изненадата, изписана на лицето му, — но един кървав музей не е много ликвиден актив. Във всеки случай финансите са мой проблем. Ти ще си имаш свои проблеми.

— Екипаж? — Първата мисъл, която изскочи в главата му и се изплъзна от устата му.

— С кораба ще дойдат минимум един пилот за скок и един инженер. Колкото до останалия екипаж, има достатъчно свободни Дендарии, които висят без работа на комаранска орбита. Предполагам, че между тях ще можеш да намериш някой и друг доброволец. Очевидно те не ще могат отново да вкарат „Ариел“ в локалния джексънов космос.

— Пръстите на Куин сигурно вече кървят от дращене по вратите — каза Ботари-Джесек. — Дори Илян няма да може да я удържи, ако в ИмпСи скоро не постигнат успех.

— Ще се опита ли Илян да ме спре? — попита Марк загрижено.

— Ако не беше Арал, сама щях да отида — каза графинята. — И съм адски сигурна, че Илян нямаше да може да ме спре. Ти си мое доверено лице. Аз ще уредя въпроса с ИмпСи.

Беше готов да се обзаложи, че тя наистина ще го уреди.

— Дендариите, които имам предвид, са силно мотивирани, но… виждам проблеми да ги накараме да изпълняват мои заповеди. Кой ще ръководи тази малка частна експедиция?

— Има едно златно правило, момче. Който плаща на музикантите, той поръчва музиката. Корабът ще бъде твой. Изборът на командосите ще бъде твой. Ако искат да участват, ще трябва да се подчиняват.

— Това ще трае до преминаване през първия космически коридор, след което Куин ще ме затвори в гардероба.

Графинята неволно се засмя.

— Хм. Имаш право. — Тя се облегна на ергономичния си стол, събра върховете на пръстите си и остана една-две минути със затворени очи. После отново ги отвори и каза: — Елена. Ще положиш ли клетва пред лорд Воркосиган? — И посочи Марк.

— Вече съм се клела пред лорд Воркосиган — каза Елена колебливо. Имаше предвид Майлс.

Сивите очи станаха сурови.

— Смъртта освобождава от всякакви клетви. — Очите й заблестяха. — Системата Вор никога не е била много добра, когато е трябвало да приема предизвикателства, отправени към нея от галактическите технологии. Знаеш ли, не мисля, че някога е имало решение относно устно положената клетва, когато един от ответниците е в криостаза. Дадената дума не може да има никаква сила, когато едно от лицата вече не е между живите. Ние просто ще трябва да създадем свой прецедент.

Елена отиде до прозореца и се загледа навън в нищото. Светлината от къщата скриваше нощната гледка. Най-после тя се обърна решително на пети, коленичи пред Марк и вдигна ръце, притиснала длани една в друга. Импулсивно Марк сложи ръцете си върху нейните.

— Милорд — каза тя, — тържествено се заклевам да бъда ваш покорен васал.

— Хм… — каза Марк. — Хм… мисля, че ще искам по-друга клетва. Да опитаме тази: Аз, Елена Ботари-Джесек, свободна гражданка на графство Воркосиган, се заклевам да служа на лорд Марк Пиер Воркосиган като телохранител… телохранителка?… и да му се подчинявам като на мой сюзерен, докато смъртта ми или той не ме освободят.

Ботари-Джесек смаяна погледна нагоре към него. Не много нагоре.

— Не можете да го направите!

— Е — каза графинята, наблюдавайки със светнали очи сцената, — всъщност няма такъв закон, който да казва, че наследникът на един граф не може да има жена телохранител. Просто досега не е имало такъв прецедент. Нали знаете… традиция.

Елена и графинята размениха продължителен поглед. Колебливо, почти като хипнотизирана, Ботари-Джесек повтори клетвата.

Марк каза:

— Аз, лорд Марк Пиер Воркосиган, васал на император Грегор Ворбара, приемам твоята клетва и тържествено ти обещавам защитата на васал-командир. Такава е думата ми като Воркосиган. — Той спря и се обърна към графинята. — Всъщност аз не съм положил клетва пред Грегор. Това ще обезсили ли настоящата церемония?

— Подробности — каза графинята и махна с ръка. — Подробностите могат да се изкусурят по-късно.

Ботари-Джесек стана. Погледна го като жена, която се събужда с махмурлук и вижда в леглото си мъж, когото не си спомня от предната нощ. Потри китките си, където я бяха докосвали неговите ръце.

Власт. Колко ворска власт му даде тази малка шарада? Толкова, колкото кажеше Ботари-Джесек. Гледаше атлетичната й фигура и проницателното й лице. Нямаше никаква опасност да му позволи да злоупотреби с положението си. Несигурността на лицето й отстъпваше място на потиснато удоволствие, което го очарова. „Да. Това беше правилен ход.“ Нямаше съмнение, че графинята е доволна от него и открито се усмихва на сина си.

— Е — каза графинята, — колко бързо можем да подготвим всичко? Кога ще бъдете готови за пътуване?

— Веднага — каза Ботари-Джесек.

— На вашите заповеди, госпожо — каза Марк. — Аз наистина чувствам… вие разбирате, че не е нищо психично, не е дори обикновено желание. Само логика. Но наистина мисля, че може да не ни стигне времето.

— Как така? — попита Ботари-Джесек. — Няма нищо по-статично от криостазата. Сигурно ще полудеем от несигурност, но това си е наш проблем. Майлс може би има повече време от нас.

Марк поклати глава.

— Ако Майлс е попаднал замръзнал в приятелски или неутрални ръце, досега те трябваше да ни отговорят, поне заради обявената награда. Но ако… някой… иска да го съживи, най-напред ще трябва да извърши подготвителните работи. Точно сега ние много добре знаем колко много време е необходимо за отглеждане на органи за трансплантация.

Графинята кимна кисело.

— Ако — където и да е Майлс — е предаден за подготовка наскоро след като са го намерили, може би вече са готови да започнат опит за съживяване.

— Може да претупат работата по съживяването — каза графинята. — Може да не са достатъчно внимателни. — Пръстите й барабаняха до дърворезбата.

— Не съм съгласна — възрази Ботари-Джесек. — Защо един враг ще се главоболи да го съживява? Каква по-лоша съдба може да има от смъртта?

— Не зная — въздъхна Марк. „Но ако има такава, обзалагам се, че джексънианците ще се погрижат за нея.“