Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (23)

Двадесет и трета глава

Преоткриването на секса доста го демобилизира за следващите три дни, но инстинктът му да избяга изплува един следобед, когато Роан го остави самичък, мислейки, че е заспал. Той отвори очи, видя следите върху гърдите си и се замисли върху възможностите за бягство. Навън беше погрешната посока. Още не беше изпробвал навътре. Всички, изглежда, се обръщаха към Лили с проблемите си. Много добре. Той също ще отиде при Лили.

Нагоре или надолу? Като джексъниански лидер, тя традиционно трябва да е настанена или в надстройка, или в бункер. Барон Риовал живееше в бункер, или поне в главата му имаше някакъв смътен образ, свързан с това име, включително мрачни подземни помещения. Барон Фел живееше в надстройката, наблюдавайки от нея всичко като от орбитална станция. Той, изглежда, имаше в главата си доста картини от Джексън Хол. Беше ли това негов дом? Тази мисъл го обърка. Нагоре. Нагоре и навътре.

Той облече сивото си трико, взе на заем чифт къси чорапи на Роан и се измъкна в коридора. Намери един тръбен подемник и се изкачи догоре, точно един етаж над този на Роан. Етаж с жилищни апартаменти. В центъра му намери друг тръбен подемник, заключен с дактилна ключалка. Само Дърона можеше да го използува. Около него се виеше спирална стълба. Той се изкачи по стълбата много бавно и почака, близко до върха, докато си възстанови дишането. Почука на вратата.

Тя се плъзна настрани и едно момче на около десет години го погледна важно.

— Какво искаш? — попита момчето и се намръщи.

— Искам да видя… баба ти.

— Пусни го, Робин — извика един мек глас.

Момчето наведе глава и му направи знак да влезе. Обутите в чорапи крака стъпваха безшумно върху дебелия килим. Прозорците бяха защитени от мрачния сив следобед с поляризирани стъкла, а с мрака се бореха лампи, излъчващи топли жълти светлини. Зад прозорците малки сцинтилации^[1] разкриваха защитното поле, когато водни капчици или материални частици биваха откривани и отблъсквани или анихилирани.

Една сбръчкана жена седеше на широк стол и го наблюдаваше как се приближава с хлътналите си очи. Лицето й беше с цвят на слонова кост. Беше облечена в туника от черна коприна с висока яка и свободни панталони. Косата й беше чисто бяла и много дълга. Стройна девойка, най-вероятно близначка на момчето, беше застанала зад стола и я решеше. В стаята беше много топло. Като забеляза как го разглежда, той се зачуди как изобщо е могъл да помисли, че разтревожената стара жена с бастуна може да е Лили. Стогодишните очи гледат различно.

— Моите почитания, госпожо — каза той. Изведнъж почувства устата си суха.

— Седни. — Тя кимна към късото канапе, поставено до ъгъла на ниската маса пред нея. — Виолета, скъпа… — Тънката й ръка, цялата в бели бръчки и сини изпъкнали вени, докосна ръката на момичето, която се беше опряла върху черното й копринено рамо. — Донеси чай. Три чаши. Робин, моля те, слез долу и доведи Роан.

Момичето пусна косата й да падне като ветрило около изправеното тяло на жената и двете деца изчезнаха в непривично за възрастта им мълчание. Очевидно в Група Дърона не се наемаха на работа външни хора. Никакъв шанс за проникване в тяхната организация. Със същото покорство той седна на посоченото му място.

Гласните произнасяше с трептене, дължащо се на възрастта, но дикцията й беше съвършена.

— Възстановихте ли се, сър? — попита тя.

— Не, госпожо — отговори той тъжно. — Само за вас. — Той се замисли как да формулира въпроса си. Лили щеше да е не по-малко предпазлива от Роан, за да не му разкрие неволно някоя тайна. — Защо не можете да ме идентифицирате?

Белите й вежди се надигнаха.

— Добре казано. Мисля, че си готов за отговор.

Тръбният подемник изжужа и се появи разтревоженото лице на Роан. Тя бързо влезе.

— Лили, съжалявам. Мислех, че спи…

— Няма нищо, дете. Седни. Налей чай. — Беше се появила Виолета с голям поднос. Зад леко треперещата си ръка Лили прошепна нещо на момичето, то кимна и бързо излезе. Роан коленичи, за да изпълни, както изглежда, един важен ритуал — дали някога не бе заемала мястото на Виолета? — наля зелен чай във фини бели чаши и го поднесе. После седна до коленете на Лили и открадна едно кратко, успокояващо докосване до бялата коса.

Чаят беше много горещ. Тъй като напоследък беше намразил студа, това му хареса и той започна внимателно да пие.

— Тогава ми отговорете, госпожо — напомни й той предпазливо.

Устните на Роан се отвориха изненадано, тревожно. Лили я заплаши шеговито с пръст.

— Миналото е важно нещо — каза старата жена. — Мисля, че е дошло време да ви разкажем една история.

Той кимна и се облегна назад с чаша чай в ръка.

— Имало едно време — тя се усмихна — трима братя. Добра приказка, а? Най-големият, оригинален, и двама по-млади клонове. Най-старият — както става в тези приказки — бил роден с чудесно наследство. Титла, богатство, подкрепа, защото баща му, макар да не бил точно крал, имал по-голяма власт от който и да било крал, в историята преди скока. И по такъв начин той станал прицел на много врагове. Тъй като било известно, че бащата бил готов на всичко за сина си, на повече от един от враговете му им хрумнало да се опитат да го ударят чрез единственото му дете. Оттам и това странно тройно дублиране. — Тя кимна към него, от което стомахът му потрепери. Той сръбна чай, за да скрие объркването си. Тя замълча.

— Вече можеш ли да назовеш някои имена?

— Не, госпожо.

— Мм. — Тя изостави приказката. Гласът й стана по-остър. — Оригиналът беше лорд Майлс Воркосиган от Бараяр. Той сега е на около двайсет и осем години. Неговият клон беше създаден точно тук, в Джексън Хол, от Къща Барапутра преди двайсет и две години по поръчка от една комаранска съпротивителна група. Ние не знаем как нарича себе си този клон, но замисленият от комаранците заговор за замяна пропадна преди две години и клонът избяга.

— Гален — прошепна той.

Тя го погледна остро.

— Той беше шеф на онези комаранци, да. Вторият клон… е загадка. Най-правдоподобното предположение е, че той е създаден от сетаганданците, но никой не може да каже. Първия път се появи преди около десет години. Абсолютно наперен и изключително способен наемнически командир, който претендираше за напълно законното, по майчина линия, бетанско име Майлс Нейсмит. Той не се оказа приятел на сетаганданците, така че теорията, че е сетагандански ренегат, има непреодолима логика. Никой не знае възрастта му, макар че очевидно той не може да е повече от двайсет и осем годишен. — Тя сръбна от чая си. — Ние вярваме, че вие сте един от двамата клона.

— Докаран при вас като кош със замразено месо? С цъфнали гърди?

— Да.

— Какво излиза? Клоновете… дори и замръзнали… могат да са новост тук? — Той погледна към Роан.

— Нека да продължа. Преди около три месеца създаденият в Барапутра клон се е завърнал у дома… с команда наемнически войници, които очевидно е откраднал от Дендарии флота, претендирайки, че той е неговият клон-близнак, адмирал Нейсмит. Той е атакувал яслата за клонове в Барапутра, опитвайки се или да открадне, или да освободи група клонове, обявени за тела за трансплантация на мозък, от който бизнес лично аз се отвращавам.

Той докосна гърдите си.

— Той… не е успял?

— Не. Но адмирал Нейсмит се е впуснал в опасно преследване. В последвалото сражение в главните хирургически клиники на Къща Барапутра един от двамата е бил убит. Другият е избягал заедно с наемниците и повечето от много ценното стадо от клонове на Барапутра. Направили са смешен Ваза Луиджи… едва не ми прилоша от смях, когато научих за това. — Тя сръбна стеснително чай.

Той всъщност почти можеше да си я представи, макар че очите му малко се поизкривиха.

— Преди да извършат скок, Дендарии наемниците обявили награда за връщането на една криокамера, съдържаща останките на човек, за когото твърдели, че е създаденият в Барапутра клон.

Очите му се разшириха.

— Аз?

Тя вдигна ръка.

— Ваза Луиджи, барон Барапутра, е абсолютно убеден, че те лъжат и че човекът в контейнера е бил наистина техният адмирал Нейсмит.

— Аз? — каза той по-малко сигурен.

— Геориш Стаубер, барон Фел, дори се отказва да изказва предположения. А барон Риовал е готов да разруши целия град дори само срещу петдесет процента вероятност да докопа адмирал Нейсмит, който го унижи преди четири години така, както никой друг през цяло едно столетие. — Устните й се изкривиха в усмивка, прилична на скалпел.

Всичко това хем имаше смисъл, хем нямаше никакъв смисъл. Беше като история, която е чувал много отдавна, през детството си, и сега отново се сблъсква с нея. „През друг живот.“ Той докосна главата си — болеше го. Роан наблюдаваше загрижено жеста му.

— Нямате ли здравен картон? Или някакъв друг документ?

— С известен риск си набавихме данните за развитието на барапутранския клон. За нещастие те са само до четиринайсетгодишна възраст. Нямаме нищо за адмирал Нейсмит. Уви, триангулация по една точка не може да се прави.

Той се обърна към Роан:

— Ти ме познаваш, отвътре и отвън. Не можеш ли да кажеш?

— Ти си странен. — Роан поклати глава. — Знаеш ли че половината от костите ти са заместени с пластмасови? Истинските, колкото са останали, са със следи от счупвания, стари травми… Бих казала, че ти си не само по-стар от клона, създаден в Барапутра, бих казала, че ти си по-стар и от оригиналния лорд Воркосиган, а това е глупаво. Ако бихме могли да намерим някакъв сигурен, неоспорим признак. Спомените, които сподели досега, са ужасно двусмислени. Ти си запознат с оръжията, както може да е запознат адмиралът… но барапутранският клон е бил подготвян за убиец. Ти си спомняш Сер Гален, а това трябва да е известно само на барапутранския клон. Аз проучих онези захарни дървета. Наричат ги кленови дървета и ги има на Земята… където барапутранският клон е бил закаран за подготовка. И така нататък. — Тя разпери ръце разочарована.

— Ако не можете да получите правилния отговор — каза той бавно, — може би не поставяте правилния въпрос.

— Какъв е правилният въпрос?

Той поклати мълчаливо глава.

— Защо… — Той разпери ръце. — Защо не върнахте замразеното ми тяло на Дендарии и не получихте наградата? Защо не ме продадете на барон Риовал, ако той толкова много ме желае? Защо ме съживявате?

— На барон Риовал не бих продала дори лабораторна мишка — заяви спокойно Лили и изкриви устни в лека усмивка. — С него имаме да уреждаме едно старо споразумение.

Колко старо? По-старо от него, който и да беше той?

— Що се отнася до Дендарии… все още можем да се споразумеем с тях. Зависи кой сте вие.

Той надушваше, че приближават до същината на въпроса.

— Наистина ли?

— Преди четири години адмирал Нейсмит посети Джексън Хол и освен че пожъна най-забележителната победа над Рай Риовал, замина с доктор Хаг Канаба, един от най-добрите генетици на Барапутра. Аз познавах Канаба. Нещо повече, аз зная колко платиха Ваза Луиджи и Лотус за него, зная и колко много тайни на Къщата му бяха известни. Те никога не биха го пуснали да избяга жив. И все пак той избяга и никой от Джексън Хол не успя да открие следите му.

Тя внимателно се наведе напред.

— Ако приемем, че Канаба не е бил изхвърлен от някой люк… става ясно, че адмирал Нейсмит е показал, че може да отмъква хора. Всъщност той е известен като специалист в това. Оттам идва и нашият интерес към него.

— Вие искате да напуснете планетата? — Той си представи малката, спокойна, самозадоволяваща се империя на Лили. — Защо?

— Имам да уреждам едно споразумение с Геориш Стаубер — барон Фел. Едно много старо споразумение, тъй като ние самите сме много стари търговци. Моето време сигурно вече изтича, а Геориш става — тя направи гримаса — несигурен. Ако аз умра… или ако той умре… или ако той успее да трансплантира мозъка си на по-младо тяло, както вече се опита да направи веднъж… старото ни споразумение ще бъде нарушено. На Група Дърона могат да бъдат предложени не толкова прекрасни споразумения като онова, което имаме толкова дълго с Къща Фел. То може да бъде нарушено… продадено… отслабено, така че да предизвика атака от стари врагове като Рай, който вечно помни обиди. То може би ще бъде променено в нежелана от нас насока. През последните две години търся изход. Адмирал Нейсмит знае такъв изход.

Тя желаеше той да е адмирал Нейсмит, очевидно по-ценният от двата клона.

— Какво ще стане, ако аз съм другият клон? — Той впери поглед в ръцете си. Те си бяха просто неговите ръце. Там нямаше никакви сведения.

— Трябва да бъдете откупен.

— От кого? — От спасител? Или той просто беше стока? Имаше ли някакъв избор. Роан гледаше неспокойно. — Каква полза имате от мен, щом не мога да си спомня кой съм?

— Изобщо никаква, дребосъче. — Тъмните й очи за момент блеснаха като мъниста от обсидиан.

Тази жена беше преживяла почти едно столетие в Джексън Хол. Не трябваше да подценява нейната коравосърдечност само заради един чудноват предразсъдък относно трансплантирането на мозък в клон.

Свършиха с чая и се оттеглиха в стаята на Роан.

 

 

— От всичко това какво ти изглежда познато? — попита Роан загрижена, когато останаха сами на малкото й канапе.

— Всичко — каза той силно объркан. — И все пак… Лили, изглежда, мисли, че аз мога да ви отмъкна като някой магьосник. Но дори и да съм адмирал Нейсмит, не мога да си спомня как съм го правил.

— Шшт — опита се да го успокои тя. — Ти си готов за каскади на паметта, кълна се. Почти виждам как започва. През последните няколко дни говорът ти се подобри неимоверно много.

— Е, след терапевтичните целувки… — Той се усмихна и комплиментът му донесе още малко терапия. Когато се изправи да си поеме дъх, той каза: — Няма да мога да си спомня това, ако аз не съм другият. Аз помня Гален. Земята. Една къща в Лондон… но как се казва клонът?

— Ние не знаем — каза тя и когато той раздразнен сграбчи ръцете й, добави: — Наистина не знаем.

— Адмирал Нейсмит… не би трябвало да бъде Майлс Нейсмит. Той би трябвало да бъде Марк Пиер Воркосиган. — Откъде, по дяволите, знаеше това? Марк Пиер. Пьотър Пиер. Питър, Петър, Петър плет плете, през три пръта преплита… Една подигравка от тълпата, която беше изкарала от кожата му един стар човек и той трябваше да бъде обуздан от… образът му се изплъзна. „Дядо?“ — Ако създаденият от Барапутра клон е третият син, той би могъл да бъде назован по някакъв начин. — Нещо не беше наред.

Опита се да си представи детството на адмирал Нейсмит като секретен сетагандански проект. Неговото детство? Трябваше да е изключително, ако не беше избягал на осемнайсетгодишна възраст или по-малък, но пък се беше изплъзнал от сетаганданското разузнаване и само за една година беше направил огромно състояние. Не можеше да си спомни нищо такова от своята младост. Пълен мрак.

— Какво ще правите с мен, ако не съм адмирал Нейсмит? Ще ме държите като домашно животно? Докога?

Роан сви неспокойно устни.

— Ако ти си клонът, създаден в Барапутра… ще трябва да намериш начин да се измъкнеш от Джексън Хол. Нападението на дендариите направо съсипа щаба на Ваза Луиджи. Той има да си отмъщава за пролятата кръв, плюс за материалните щети. И за наранената гордост. Ако се окаже така… аз ще се опитам да те измъкна.

— Ти? Или всички вие?

— Аз никога не вървя срещу групата. — Тя стана и закрачи из дневната си. — Все пак аз живях една година на Ескобар сама, когато бях на квалификация по криомедицина. Често съм се чудела… как ли се чувства човек като една втора от двойка. Вместо една четирийсета от група. Ще се чувствам ли по-голяма?

— Беше ли по-голяма, когато беше на Ескобар съвсем сама?

— Не зная. Това е глупаво сравнение. И все пак… човек не може да не мисли за Лотус.

— Лотус. Баронеса Барапутра? Онази, който е напуснала групата ви?

— Да. Най-старата дъщеря на Лили след Роуз. Лили казва… ако не се държим заедно, ще се обесим поотделно. Това е алюзия за един древен метод за екзекуция, който…

— Зная какво е бесене — каза той бързо, преди тя да може да навлезе в медицинските подробности.

Роан погледна през прозореца.

— Джексън Хол не е място, на което да живееш самичък. Но тук и на никого не можеш да се довериш.

— Интересен парадокс. Почти дилема.

Тя потърси в лицето му ирония, намери я и се намръщи.

— Това не е шега.

Наистина. Дори майчинската стратегия на Лили Дърона не бе решила напълно проблема, доказателство за което беше Лотус.

Той я погледна и неочаквано попита:

— Заповядаха ли ти да спиш с мен?

Тя трепна.

— Не. — Отново закрачи. — Но взех разрешение. Лили ми разреши. Смяташе, че ще може да те спечелим за нашата кауза. — Тя млъкна. — Нелюбезно ли ти се струва?

— На Джексън Хол… просто благоразумно. — И привързаността сигурно вървеше в две посоки: „Джексън Хол не е място, на което да живееш самичък. Но тук и на никого не можеш да се довериш.“

Ако някой тук беше с всичкия си, той беше готов да се закълне, че това е случайно.

 

 

Четенето — упражнение, което в началото сякаш пробождаше очите му и му причиняваше главоболие — ставаше по-леко. Сега можеше да чете до десет минути, преди да започне да изпитва непоносимо чувство на ослепяване. Сврян в кабинета на Роан, той все се напрягаше до границите на болката, натъпкваше се с информация, почиваше няколко минути и след това започваше отново. Прочете най-напред за Джексън Хол, за неговата уникална история, неправителствена структура и сто и шестнайсетте големи и безброй малки къщи с преплитащи се съюзи и вендети, вълнуващи споразумения и предателства. Група Дърона, прецени той, беше на път да прерасне в малка Къща, отделяйки се от Къща Фел подобно на хидра и също като хидра възпроизвеждайки се безполово. Споменаването на Къщи Барапутра, Харгрейвс, Дайн, Риовал и Фел предизвика в ума му представи, които не бяха дошли от видеомонитора. Няколко от тях дори бяха свързани помежду си. Много малко. Той се зачуди дали е важно, че Къщите, които му бяха най-близки, са тъкмо онези, които се радваха на извънпланетна слава поради незаконни дейности.

„Който и да съм, аз познавам това място.“ И все пак… картините бяха малки по обхват, твърде непълни, за да представят формирането на един живот. Може би той е бил незначителна личност. И все пак той беше повече, отколкото можеше да изрови от подсъзнанието си за предполагаемия адмирал Нейсмит, създадения от сетаганданците клон.

„Дядо.“ Много спомени и почти със смазваща тежест. Кой беше „дядо“? Джексъниански осиновител? Комарански наставник? Сетагандански треньор? Някой огромен и пленителен, загадъчен и стар, и опасен. „Дядо“ нямаше произход; той, изглежда, се бе появил със създаването на Вселената.

Произход. Може би едно изследване на неговия прогенитор, сакатото бараярско лордче Воркосиган можеше да доведе до нещо. В края на краищата той е бил създаден по подобие на Воркосиган, което беше най-лошото нещо, което можеше да се направи на който и да било беден содомит. Той изкара от комуникационния пулт един листинг от препратки до източници в библиотеката на Роан, отнасящи се до родословията на Бараяр. Бяха неколкостотин нефантастични книги, видеозаписи, документи и документални филми. За пълнота започна с бърз преглед на общата история. Петдесет хиляди предшественици. Срутване на космически коридор. Епохата на изолация, Кървавите столетия… Преоткриването… неразгадаеми думи. Главата му щеше да се пръсне. Познато, до болка познато… трябваше да спре.

Тежко задъхан, той изгаси осветлението и легна на малкото канапе, докато очите му не престанаха да туптят. Но ако той е бил подготвен да замести Воркосиган, всичко това наистина трябваше да му бъде познато. Той е трябвало да изучи Бараяр отзад напред и отпред назад. „Трябва да…“ Трябваше да помоли Роан да го прикове към стената и да му даде още една доза фаст-пента, независимо как действа на кръвното му налягане. Лекарството почти беше помогнало. Може би още един опит…

Вратата изсъска.

— Здравей. — Лампите светнаха. Роан стоеше на вратата. — Добре ли си?

— С главоболие. От четене.

— Не трябва да се опитваш да…

„Да напредваш толкова бързо“ добави той наум постоянния припев на Роан от последните няколко дни след срещата с Лили. Но този път тя не го каза, а пристъпи напред и седна до него.

— Лили иска да те заведа при нея.

— Добре… — Той се накани да стане, но тя го спря.

И го целуна. Много, много продължителна целувка, която отначало му беше приятна, после го разтревожи. Той отлепи устни и попита.

— Случило ли се е нещо, Роан?

— Мисля, че те обичам.

— Това представлява ли проблем?

— Само за мен. — Тя се усмихна леко, тревожно. — Ще се справя.

Той хвана ръцете й, проследи с поглед сухожилията и вените. Имаше прекрасни ръце. Не знаеше какво да каже.

Тя го дръпна и той се изправи.

— Хайде. — Държаха се за ръце по целия път до тръбния подемник за надстройката. Тя го пусна, за да натисне дактилната ключалка, и не го хвана пак за ръката. Издигнаха се заедно, развълнувани, до никелирания парапет на всекидневната на Лили.

Лили седеше изправена и официална в широкия си тапициран стол, бялата й коса сега беше сплетена в плитка, дебела като въже и преметната през рамо върху скута й. С нея беше Хок — стоеше мълчаливо от дясната й страна. „Не компаньон. Страж.“ Около нея имаше трима непознати в сиви полувоенни униформи — две жени, седнали, и един мъж — прав. Една от жените беше с тъмни къдрици и кафяви очи, които го изгледаха с изгарящ поглед. Другата жена, по-стара, имаше светлокафява коса, леко започнала да посивява. Но мъжът беше този, който прикова вниманието му.

„Боже мой! Това е моето друго аз!“

„Или… не съм аз.“ Стояха изправени един срещу друг. Онзи, другият, беше болезнено спретнат, с лъснати ботуши, изгладена униформа, официален. Целият му вид беше чест за Лили. На яката му блестяха отличителни знаци. „Адмирал… Нейсмит?“ Точно това беше избродирано върху левия джоб на гърдите на офицерската му непарадна униформа. Остро поемане на дъх, рязко примигване на сивите очи, едва доловима усмивка и лицето на ниския мъж чудно оживя. Но ако той беше мършава сянка на самия себе си, другият беше два пъти по-пълен от него. Набит, готов за атака, мускулест и силен, с тежки челюсти и голям корем. Наистина имаше вид на старши офицер — яко туловище, поставено стабилно върху здрави крака, разкрачени в агресивна парадна стойка „свободно“ подобно на булдог с наднормено тегло. Значи това беше адмирал Нейсмит, прочутият освободител, така желан от Лили?

Пълното му очарование от неговия клон близнак беше пронизано от нарастващо, ужасно разбиране. „Аз съм фалшивият.“ Лили напразно бе прахосала цяло състояние, за да съживи фалшивия клон. Колко ли ще се ядоса? За един джексъниански лидер такава огромна грешка би била като покушение върху самия себе си. Наистина лицето на Лили беше сериозно и строго.

— Да, това е той — каза жената с изгарящите очи. Ръцете й, сложени на скута, бяха стиснати в юмруци.

— Познавам ли ви, госпожо? — попита той учтиво, внимателно. Излъчващата се от нея като от факла топлина го прониза. Почти несъзнателно той се премести по-близко до Роан.

Изражението й беше като на мраморна статуя. Само очите й леко се разшириха, също като на жена, чийто слънчев възел изкусно е пробит с лазерен лъч и се вижда дълбочината на… онова, което чувства. Какво беше то? Любов? Омраза? Напрежение… Главоболието му се засили.

— Виждате — каза Лили. — Той е жив и здрав. Да се върнем на въпроса за цената. — Кръглата масичка беше отрупана с чаши и трохи. Колко дълго продължаваше тази конференция?

— Кажете какво искате — каза адмирал Нейсмит задъхано. — Плащаме, вземаме го и си отиваме.

— Разумна цена. — Тъмнокосата по-възрастна жена погледна командира си със странен успокояващ поглед. — Дойдохме за човек, не за съживено тяло. Според мен едно немарливо съживяване предполага отстъпка за повредената стока. — Този глас, този ироничен алт… „Аз те познавам!“

— Неговото съживяване не е немарливо — каза остро Роан. — Ако имаше някакъв проблем, това беше подготовката му за криокамерата…

Горещата жена трепна и жестоко се намръщи.

— … но всъщност той се възстановява добре. Всеки ден има значителен прогрес. Просто още е много рано. Вие много го пресилвате. — Тя погледна към Лили. — Напрежението и натискът забавят резултата, който те бързат да получат. Той самият много се пресилва. Така се самонавива, че…

Лили протегна ръка омиротворително.

— Така казва и моят специалист по криосъживяване — каза тя на адмирала. — Вашият брат-клон е в състояние на възстановяване и може да се очаква, че ще се подобри. Ако всъщност това е вашето желание.

Роан прехапа устни. Горещата жена дъвчеше бузата си.

— Сега стигаме до моето желание — продължи Лили. — И може би ще бъдете доволни да научите, че аз не искам пари. Нека разгледаме една неотдавнашна история. Неотдавнашна според мен, искам да кажа.

Адмирал Нейсмит погледна през големите квадратни прозорци, през които се виждаше тъмният джексъниански зимен следобед с надвиснали облаци, от които започваше да се сипе сняг. Защитният екран изпускаше искри, мълчаливо изяждайки ледените иглички.

— Неотдавнашната история не излиза от ума ми, госпожо — каза той на Лили. — Щом я знаете, разбирате защо не искам много да се задържам тук. Кажете какво има.

За джексънианския делови етикет това беше почти грубост, но Лили кимна.

— Как се чувства напоследък доктор Канаба, адмирале?

— Какво?

Сбито, за джексънианец, Лили отново описа интереса си към съдбата на избягалия генетик.

— Вашата организация помогна на Хаг Канаба да изчезне. Вашата организация прибра десет хиляди марилакански военнопленници под носа на техните сетагандански поробители на Дагула Четири, макар да признавам, че те изчезнаха много ефектно. Между тези две събития лежи съдбата на моето малко семейство. Ще ме извините за малката шега, ако кажа, че вие ми изглеждате точно такъв, както ви е поръчал докторът.

Очите на Нейсмит се разшириха. Той потри лице, пое въздух през стиснатите си зъби и успя да се засмее, макар усмивката му да изглеждаше напрегната.

— Разбирам, госпожо. Добре. Всъщност проектът, който предлагате, може да се приеме, особено ако смятате, че искате да се присъедините към доктор Канаба. Аз обаче в момента не съм готов да измъкна договора от джоба си, разбирате…

Лили кимна.

— Но щом се свържа с моето правителство, мисля, че ще може да се направи нещо.

— Тогава щом се свържете с вашето правителство и се върнете при нас, адмирале, ние ще ви дадем вашия клон-близнак.

— Не!… — извика горещата жена и се понадигна. Другарката й я хвана за ръка и я разтърси, и тя седна на мястото си.

— Добре, Бел — промърмори тя.

— Надявахме се да го вземем днес — каза наемничката, втренчена в него. Погледите им се кръстосаха. Адмиралът отмести поглед, сякаш да се предпази от някакви прекалено силни стимули.

— Но както можете да разберете, това ще ме лиши от основния ми капитал за тази сделка — промърмори Лили. — А обичайните условия — половината при сключване на сделката и половината при доставката — очевидно са неприложими. Може би някой по-скромен подчинен ще ви даде такава гаранция.

— Изглежда, досега са се грижили добре за него — каза неуверено кестенявата офицерка.

— Но това — адмиралът се намръщи — ще ви даде възможност да се договаряте с други заинтересовани страни. Предупреждавам ви: внимавайте да не възникне някоя война на наддаване, госпожо. Тя може да се превърне в истинска война.

— Интересите ви са защитени от вашата уникалност, адмирале. Никой на Джексън Хол няма онова, което искам. Само вие. Обратното също е вярно — аз съм единственият кандидат. Ние двамата сме най-подходящите за тази сделка.

За джексънианка това беше отстъпка, направена, за да поощри сделката. „Приеми, сключи сделката!“ — мислеше той и се чудеше защо, за какво го искаха тези хора? Навън вихърът беше превърнал снеговалежа в непрогледна завеса и тя тракаше по прозорците.

Тя тракаше по прозорците…

Лили беше следващата, която го забеляза, и тъмните й очи се разшириха. Никой друг още не беше видял нищо. Той срещна изплашения й поглед, когато се извърна от прозореца. Устните й се отвориха…

Стъклото се разби с трясък.

Беше безопасно стъкло. Вместо от остри късове бяха засипани от градушка горещи мъниста. Двете наемнички-жени скочиха, Лили извика и Хок скочи пред нея със стънер в ръка. Някаква голяма въздушна кола се въртеше до прозореца: един, два… три, четири огромни командоса скочиха през прозореца. Прозрачни биоекрани покриваха защитните костюми срещу невропарализиращо оръжие. Лицата им бяха скрити с качулки, погледите — ужасни. Повторният изстрел от стънера на Хок остана без резултат.

„По-голям успех ще имаш, ако хвърлиш проклетия стънер по тях!“ Той се огледа нервно за огнестрелно оръжие, за нож, стол, крак от маса — изобщо нещо, с което да може да ги нападне. По една от комуникационните линии от джоба на жената-наемничка някакъв глас викаше: „Куин, тук е Елена. Нещо току-що изключи защитния екран на сградата. Отчитам енергийните изпразвания… по дяволите, какво става там? Искате ли подкрепление?“

— Да! — извика горещата жена, претъркаляйки се настрана от един лъч от стънер, който я следваше с пукане по килима. Игра на гоненица със стънер. В такъв случай нападението беше с цел отвличане, не убиване. Хок най-сетне се досети да вдигне масата и да я хвърли. Удари един командос, но беше покосен със стънер от друг. Лили стоеше абсолютно неподвижна и гледаше мрачно. Студеният вятър развяваше крачолите на розовите й копринени панталони. Никой не проявяваше интерес към нея.

— Кой от двамата е Нейсмит? — прогърмя през усилвател гласа на един командос. Беше защитен с биоекран. Дендариите сигурно бяха дошли разоръжени за преговорите. Кестенявият офицер се хвърли срещу един от нападателите. Не му се откриваше възможност… Той хвана Роан за ръка и се отдръпна зад един стол, приготвяйки се да побегне към тръбния подемник.

— Заловете и двамата — извика водачът на нападателите и един командос скочи към подемника да им препречи пътя. Правоъгълната фасетка на визьора на стънера му мигна, когато попадна в кръстчето.

— Върви по дяволите! — извика адмиралът и го блъсна. Командосът се препъна и изпусна целта. Последното нещо, което видя, когато Роан го бутна в тръбния подемник, беше лъч от стънера на водача, който уцели Нейсмит в главата. Двамата други Дендарии бяха повалени.

Спускаха се мъчително бавно. Ако той и Роан можеха да отидат до генератора на защитния екран, дали щяха да могат да обърнат полето и да уловят нападателите като в капан? След тях цвъртеше огън от стънер, от стените хвърчаха искри. Те се свиха още във въздуха, паднаха на дъното и се отърколиха в коридора встрани. Нямаше време за обяснения. Той хвана Роан за ръка, втурнаха се направо към заключения апартамент на Дърона и той натисна с лакът сензорния ключ за излъчване на енергия. Командосът, който ги преследваше, изрева и падна на три метра от тях.

Той намигна към мястото, откъдето дойде тъпият звук, и затегли Роан по коридора.

— Къде са генераторите? — извика й той през рамо. Другите Дърони изплашени наизскачаха отвсякъде. Двама стражи в зелена униформа на Къща Фел се показаха в дъното на коридора и забързаха към тръбния подемник, водещ към пристройката. На чия страна бяха те? Той дръпна Роан към най-близката отворена врата и викна:

— Заключи!

Тя заключи. Бяха в жилището на някоя от Дъроните. Без изход. Истински капан, но пък нали идваше помощ. Само дето не беше сигурен за кого. „Нещо току-що изключи захранването на защитния екран…“ Но то можеше да се изключи само отвътре! Той се наведе, отворил широко уста, за да поеме въздух. Дробовете му горяха, сърцето му биеше лудешки, световъртеж замъгли зрението му. Все пак успя да се довлече до опасния прозорец, опитвайки се да оцени тактическата ситуация. Откъм коридора през стената се чуваха приглушени викове и удари.

— Как тези копелета можаха да изключат екрана? — изхъхри той към Роан, хващайки се за перваза на прозореца. — Не чух експлозия… Предател ли има?

— Не зная — отговори загрижено Роан. — Това е външна охрана. Предполага се, че за нея отговарят хората на Фел.

Той погледна към заледения паркинг на комплекса. Двама души, облечени в яркозелени дрехи, тичаха през него, викаха и сочеха нагоре, после се прикриха зад едно паркирано транспортно средство, опитвайки се да се прицелят с гранатомет. Друг страж енергично им замаха да не стрелят. Едно неточно попадение можеше да вдигне във въздуха пристройката и всичко в нея. Те кимнаха и спряха.

Той изви врат и долепи лице до стъклото, опитвайки се да погледне нагоре и наляво. Видя бронираната въздушна кола все още да виси пред прозореца на пристройката.

Нападателите вече се изтегляха. По дяволите! Никакъв шанс за защитния екран. „Много съм бавен.“ Командосите се качиха и въздушната кола се издигна. Мярнаха се ръце и една малка, дебела, облечена в сиво фигура беше изтеглена през вратата. Колата описа шест бавни кръга над бетона… сърцето му направо спря. Един накуцващ командос също беше изтеглен. Не оставяха ранени, които да бъдат разпитвани. Роан стисна зъби и го издърпа назад.

— Махни се от огневата линия!

Той се възпротиви и запротестира:

— Те си отиват! Сега трябва да ги бием, на собствен терен…

От улицата, иззад старата стена, ограждаща комплекса, излетя друга въздушна кола. Малък цивилен модел, невъоръжен и неброниран. Набираше височина. През плъзгащия се капак можеха да се видят неясните очертания на облечена в сиво фигура над таблото за управление. Със злобна гримаса на лицето. Бронираната кола на нападателите се отдалечи от прозореца. Втората въздушна кола се опита да извърши таран, да я принуди да слезе. Посипаха се искри, изпука пластмаса, иззвънтя метал, но бронираната кола отблъсна втората. Тя направи вираж към паважа и се приземи със скърцане.

— Наета, обзалагам се — изпъшка той. — Ще трябва да я плащат. Добър опит, почти успя… Роан! Онези въздушни коли долу ваши ли са?

— Искаш да кажеш на групата, така ли? Да, но…

— Хайде. Трябва да слезем долу. — Сградата вече беше пълна с хора от сигурността. Те задържаха всеки докато не изяснят неговата самоличност. Той едва ли можеше да скочи от прозореца и да прелети петте етажа до долу, макар че му се искаше. Или да има шапка-невидимка.

„Оо. Да!“

— Пренеси ме! Можеш ли да ме пренесеш?

— Да, но…

Той изтича до вратата и падна в ръцете й.

— Защо? — попита тя.

— Направи го, направи го, направи го! — изсъска той през стиснати зъби. Тя го извлече в коридора. Той изучаваше хаоса през полупритворените си очи, истински стъписан. Безброй Дърони се движеха развълнувани зад кордон от хора от сигурността на Фел, които бяха блокирали цялата пристройка.

— Доведи доктор Крис да ме вдигне за краката — промърмори той през зъби.

Временно затруднена да спори, Роан извика:

— Крис, помогни ми! Трябва да го свалим по стълбите.

— Оо… — Останала с впечатление, че става дума за спешна медицинска помощ, доктор Крис не зададе никакви въпроси, а го сграбчи за глезените и миг след това вече си проправяха път през тълпата. Двете доктор Дърони тичаха, понесли човек с побеляло лице, вероятно ранен — облечените в зелено въоръжени мъже отстъпваха бързо от пътя им и им махаха да минат.

Стигнаха приземния етаж и Крис се опита да затича към клиниката. За момент го дърпаха в две посоки, след това той освободи краката си от изненаданата доктор Крис и се измъкна и от Роан. Тя се затича и двамата стигнаха до външната врата заедно.

Вниманието на охраната беше насочено към усилията на двамата мъже с гранатомета. Той проследи с очи целта им, която вече се стопяваше в снежните облаци. „Не, не, не стреляйте…!“ Гранатометът изригна. Ярката експлозия разлюля колата, но не я свали.

— Занеси ме до най-голямото, най-бързото нещо, до което можеш да отидеш — извика той на Роан. — Не можем да ги пуснем да се измъкнат. — „Не можем да допуснем и хората на Фел да ги свалят!“ — Побързай!

— Защо?

— Тези отвратителни хора току-що отвлякоха моя, моя… брат — каза той задъхан. — Трябва да ги последвам. Да ги свалим, ако можем, да ги последваме, ако не можем. Дендарии трябва да имат някакви подкрепления, ако не ги изтървем. Или Фел. Лили също има привърженици, нали? Тя трябва да реагира. Или някой друг, който и да е. — Целият трепереше. — Ако ги изтървем, никога няма да можем да ги стигнем. Много добре го разбират това.

— Защо да ги гоним, по дяволите? — възрази Роан. — Те току-що се опитаха да те отвлекат, а ти тичаш подир тях? Това е работа на силите за сигурност!

— Аз съм… Аз съм… — „Какво? Какво съм аз?“ Заекването му продължи без прекъсване, като дъжд от конфети. „Не, не отново…“

Зрението му се избистри от съскането на хипоспрея, от който по ръката му полази студ. Доктор Крис го поддържаше, Роан беше повдигнала клепача му с палец и се взираше в окото. Доктор Крис пъхна хипоспрея в джоба си. Обхвана го някакво безжизнено зашеметяване, сякаш беше увит в целофан.

— Това трябва да помогне — каза Роан.

— Не, няма — оплака се той, или поне се опита да се оплаче. Думите му прозвучаха като мънкане.

Завлякоха го във фоайето и го скриха в един от тръбните подемници на подземната част на клиниката. Беше изгубил само няколко момента в конвулсия. Все още имаше шанс… Той се бореше с хватката на Крис, която се затягаше.

Откъм ъгъла се чу шум от женски стъпки, не тропане на ботуши на страж. Появи се Лили с разстроено лице и пламтящи ноздри, съпроводена от доктор Попи.

— Роан. Изведи го оттук! — каза Лили с мъртвешки спокоен тон, въпреки че беше задъхана. — Геориш ще дойде долу да го търси. Все едно, че никога не е бил тук, а нападателите ни са били врагове на един от двамата клонове на Нейсмит, но не са го намерили. Крис, изчисти стаята на Роан и скрий файловете. Бързо!

Крис кимна и хукна. Роан го хвана за краката. Той проявяваше странна тенденция да падне, сякаш се разтопяваше. Мигаше, съпротивлявайки се на действието на лекарството. „Не, ние трябва да ги последваме…“

Лили подаде на Роан една кредитна карта, доктор Попи й подаде две палта и санитарна чанта.

— Изведи го от задната врата и изчезвайте. Използувайте кодовете за евакуация. Изберете някое произволно място, а не някое от нашите. Докладвай по защитена линия. Дотогава ще знам какво мога да спася от тази каша. — Тя изви устни от ярост, зъбите й с цвят на слонова кост блеснаха. — Бързо, момиче!

Роан кимна покорно. Той забеляза, че тя изобщо не спори. Като го държеше здраво за ръка, тя насочи препъващите му се крака надолу към товарен тръбен подемник, през мазето в подземната клиника. Отвори една тайна врата към тесен тунел на второ ниво. Той се почувства като плъх, бягащ през лабиринт. Роан спира три пъти да отключва различни секретни ключалки.

Излязоха в някакво подземното ниво на друга сграда и вратата зад тях изчезна, стана неразличима от стената. Продължиха през обикновени комунални тунели.

— Често ли използувате този път? — попита той задъхан.

— Не. Само от време на време, когато трябва да внесем или да изнесем нещо, без да ни забележи охраната, която е от хора на барон Фел.

Най-после стигнаха в един малък подземен паркинг. Тя го заведе до малък син леколет, старичък и непривличащ внимание, и го натъпка на пътническата седалка.

— Не е… не е пр’вилно — оплака се той с надебелен език. — Адмирал Нейсмит, някой трябва да отиде подир адм’рал Нейсмит.

— Нейсмит има цял наемнически флот. — Роан седна на пилотското място и завърза коланите. — Нека те се разправят с неговите врагове. Опитай се да се успокоиш и да си поемеш дъх. Не искам да ти давам нова доза.

Леколетът се издигна във вихрушката от сняг и се олюля. Градът под тях бързо изчезна в мрака. Тя погледна развълнувания му профил и го увери:

— Лили ще направи нещо. Тя също иска да има Нейсмит.

— Това е погрешно — промърмори той. — Всичко е погрешно. — Той се сви в палтото, с което го беше увила Роан. Тя включи отоплението.

„Аз съм фалшивият.“ Изглежда, той нямаше собствена стойност освен неясното влияние върху адмирал Нейсмит. И ако адмирал Нейсмит отпаднеше от сделката, единствената личност, която все още щеше да се интересува от него, щеше да е Ваза Луиджи, който искаше да си отмъсти за престъпления, които той дори не можеше да си спомни да е извършил. Безполезен, нежелан, самотен и изплашен… Стомахът му се бунтуваше от болка, главата му чукаше. Мускулите го боляха, напрегнати като струни.

Единственото, което имаше, беше Роан. И, очевидно, адмирала, който беше дошъл да го потърси. Който, твърде вероятно, беше рискувал собствения си живот, за да го спаси. Защо? „Аз трябва да направя… нещо.“

Наемниците Дендарии. Всичките ли са тук? Има ли адмиралът кораби на орбита, или нещо друго? Колко подкрепления има? Той беше казал, че ще му трябва време, за да установи контакт с подкрепленията си. Колко време? Откъде са влезли Дендарии, от гражданско летище за совалки? Могат ли да извикат въздушна подкрепа? Колко… колко… къде…? Мозъкът му лудешки се мъчеше да съпостави данни, които не съществуваха в схемите за нападение.

— Отпусни се! — помоли го Роан. — Нищо не можем да направим. Ние сме много малко. И ти не си в подходящо състояние. Ако продължаваш така, ще получиш отново конвулсии.

— Майната му на моето състояние! Аз трябва да… Аз трябва да…

Роан вдигна кисело вежди. Той се беше отпуснал на седалката изтощен, с болезнен вид. „Аз трябва да мога да направя това… да направя…“ Той не чуваше нищо, почти хипнотизиран от звука на собственото си плитко дишане. Победен. Отново. Не обичаше вкуса на поражението. Гледаше замислен собственото си бледо и изкривено отражение върху вътрешната страна на капака. Секундите бяха станали безкрайни и лепкави.

Светлините на пулта за управление бяха изгаснали. Неочаквано бяха изпаднали в безтегловно състояние. Обезопасителните колани го убиваха. Мъгла започна да се стеле около тях, все по-бързо и по-бързо.

Роан пищеше, удряше и блъскаше пулта за управление. Той премигна за момент и двигателят отново заработи. После отново спря.

— По дяволите, какво става? — извика Роан.

Той погледна нагоре. Нямаше нищо освен ледена мъгла… паднаха под нивото на облака. После над тях се появи едно тъмно тяло. Въздушен товарен фургон, тежък…

— Не е повреда в системата. Изчерпват ни полето — каза той като в сън. — Принудително слизаме.

Роан преглътна, концентрира се, опитвайки се да поддържа височина през кратките моменти на работа на двигателя.

— Боже мой, пак ли са те?

— Не. Не зная… може би са получили някакво подкрепление. — С адреналин и решимост той успя да накара остроумието си отново да заработи. — Много е важен бе! — каза той. — Я му смачкай фасона!

— Какво?

Тя не разбра. Не го схвана. Тя трябваше… някой трябваше…

— Смажи този мухльо!

Тя не се подчини.

— Луд ли си? — Спуснаха се и кацнаха непокътнати в една долина, цялата покрита със сняг и пращящи шубраци.

— Някой иска да ни отвлече. Трябва да оставим знак, иначе ще изчезнем от картата, без да оставим каквато и да било следа. — Той кимна към мъртвия пулт. — Ние трябва да оставим стъпки, да запалим огън, да направим нещо, нещо! — Той се мъчеше да се освободи от обезопасителните колани.

Много късно. Четирима или петима едри мъже ги заобиколиха в тъмното с насочени към тях стънери. Един се пресегна, отвори неговата врата и го измъкна навън.

— Внимавай да не го нараниш! — извика Роан, обхваната от ужас, докато се измъкваше подир него. — Той е мой пациент.

— Няма бе, госпожо. — Един от мъжете, облечени в парки, кимна учтиво. — Но вие не трябва да се съпротивлявате. — Роан застана неподвижна.

Той се огледа нервно. Ако се спуснеше към техния фургон, дали би могъл… Едва бе направил няколко стъпки, когато един от главорезите го сграбчи за ризата и го вдигна във въздуха. Болка прониза гърдите му, когато мъжът изви ръцете му зад гърба. Нещо студено и метално изщрака около китките му. Не бяха същите мъже, които бяха нахлули в клиниката, нямаше никакво сходство в чертите на лицето, униформите или оръжието.

Друг едър мъж премина по скърцащия сняг, отметна качулката си и насочи лъча на джобно фенерче към пленниците. Изглеждаше на около четирийсет стандартни години, с кокалесто лице, масленокафява кожа и тъмна коса, вързана назад в обикновен възел. Очите му бяха светли и много живи. Черните му вежди се извиха в недоумение, докато оглеждаше жертвата си.

— Разкопчай му ризата — каза той на един от нападателите.

Той изпълни нареждането. Кокалестият мъж насочи светлината към белезите. Устните му се разтвориха в бяла усмивка, после той отметна глава и високо се засмя. Ехото на гласа му се изгуби в празния зимен здрач.

— Ей, глупако! Колко време ще ти трябва, за да разбереш?

— Барон Барапутра — каза Роан тихо и вдигна брадичка в бърз предизвикателен поздрав.

— Доктор Дърона — каза Ваза Луиджи в отговор, учтив и развеселен. — Твой пациент ли е? Значи ти няма да отклониш поканата ми да се присъединиш към нас. Моля, бъди ни гостенка. Ще го превърнем в малка семейна среща.

— Какво искаш от него? Той е изгубил паметта си.

— Въпросът не е какво искам аз от него. Въпросът е… какво може да искат от него други. И какво мога аз да искам от тях. Ха! Дори още по-добре! — Той даде знак на своя човек и обърна глава. Подкараха пленниците към затворения въздушен фургон.

Един от мъжете тръгна към синия леколет.

— Къде трябва да закарам това, сър?

— Върни го обратно в града и го паркирай на някоя странична улица. Където и да е. Ще се видим у дома.

— Слушам, сър.

Вратата на фургона се затвори. Издигнаха се нагоре.