Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (32)

Тридесет и втора глава

Майлс гледаше старото огледало в преддверието към библиотеката на замъка Воркосиган — онова, което беше донесено във фамилията от майката на генерал Пьотър Воркосиган като част от чеиза й. Рамката му беше резбована от някой васал на фамилия Ворутиър. В стаята нямаше никой, който да го наблюдава. Той се приближи до стъклото и загрижен заразглежда собственото си отражение.

Алената куртка на имперската му парадна червено-синя униформа не представяше твърде бледата му външност в по-хубав вид, отколкото изискваше ситуацията. Той предпочиташе по-строгата елегантност на зеленото облекло. Високата обточена със злато яка за нещастие не беше достатъчно висока, за да скрие двата червени белега от двете страни на шията му. Белезите щяха да избледнеят и след време да изчезнат, но засега привличаха окото. Той се чудеше как да ги обясни. „Белези от дуел, на който бях победен.“ Или, може би: „Любовни ухапвания“. Това беше по-приемливо. Опипа ги с пръст и завъртя глава. За разлика от ужасния спомен за имплодерната граната, не си спомняше кога е получил тези белези, а това беше много по-смущаващо от картината на собствената му смърт. Да, такива важни неща можеха да му се случат, но той не трябваше, не можеше да не ги помни.

Е, всички знаеха, че той има някои проблеми със здравето, и белезите изглеждаха достатъчно фини и можеха да минат за хирургически. Може би дори щяха да минат без коментари. Той се отдръпна от огледалото, за да хвърли общ поглед върху фигурата си. Униформата все още като че ли висеше на него, въпреки жестоките опити на майка му през последните седмици да го накара да яде повече. Накрая тя беше прехвърлила проблема на Марк, сякаш отстъпила пред неговия опит. Марк се беше усмихнал развеселен, а след това беше започнал безмилостно да го тормози. Обаче тормозът бе започнал да дава резултат. Майлс се чувстваше по-добре. По-силен.

Балът на Зимния панаир беше публичен, без официални правителствени или военни задължения, така че той можеше да остави сабята вкъщи. Иван сигурно щеше да вземе своята, но Иван беше достатъчно висок, за да я носи. При неговия ръст обаче той щеше да изглежда адски глупаво: сабята щеше да се влачи по пода, да не говорим за проблема с прескачането й или удрянето по пищялките на партньора при танците. В коридора прозвучаха стъпки. Майлс бързо седна на един стол, отпусна се небрежно и се престори, че огледалото изобщо не го интересува.

— Аха, тук ли си бил? — Марк влезе и спря да се огледа в огледалото, завъртя се да се види отвсякъде. Дрехите му стояха много добре. Марк беше научил името на шивача на Грегор, строго пазена от ИмпСи тайна, като просто попита самия Грегор. Сако и панталони със свободна кройка, агресивно цивилни и същевременно много шикозни. Цветовете сякаш оказваха уважение на Зимния панаир: зеленото беше толкова тъмно, че изглеждаше почти черно, гарнирано с червено, също толкова тъмно, че също беше почти черно. Ефектът беше нещо средно между празнично и зловещо — като малка, весела бомба.

Майлс мислеше за онзи много странен момент в леколета на Роан, когато беше временно убеден, че е Марк. Колко ужасяващо беше да бъде Марк, колко абсолютно изолиран! Потръпна, като си спомни за обхваналата го неутешимост. „Така ли се чувства той винаги?“

„Стига вече. Спри!“

— Изглеждаш добре — каза Майлс.

— Да. — Марк се усмихна. — И ти не изглеждаш зле. Не приличаш съвсем на скелет.

— Ти също се подобряваш. Бавно. — Всъщност Марк наистина се подобряваше. Най-тревожните последици от ужасите, които Марк беше преживял при Риовал и за които решително отказваше да говори, постепенно бяха преминали. Само шкембенцето още не беше изчезнало.

— Реши ли най-сетне какво ще избереш? — попита любопитно Майлс.

— В момента го виждаш. Иначе не бих инвестирал цяло състояние в гардероба си.

— Хм. И добре ли се чувстваш? — попита Майлс.

Очите на Марк блеснаха.

— Да, благодаря. Мисълта, че някой кьорав снайперист от два километра посред нощ и при гръмотевична буря вероятно не би могъл да ме сбърка с теб, наистина е много успокояваща.

— Оо. Добре. Да, предполагам, че е така.

— Храни се по-често — посъветва го Марк сърдечно. — Отразява ти се добре. — После седна и преметна крак върху крак.

— Марк? — чу се гласът на графинята от фоайето. — Майлс?

— Тук сме — каза Майлс.

— Ах — възкликна тя и влезе в преддверието. — Ето ви и двамата.

И им се усмихна с ненаситна тайна майчина радост, видимо много доволна. Майлс не можеше да не се почувства стоплен, сякаш някакво останало последно парче лед от криозамразяването най-после се беше разтопило и изпускаше пара. Графинята беше облечена в нова рокля, по-натруфена от обикновено, в зелено и сребърно, с набрана яка, басти и шлейф, истинско тържество на плата. Това обаче не я правеше вдървена — не би могла да си го позволи. Графинята никога не се чувстваше притеснена от облеклото си. Тъкмо напротив. Очите й блестяха по-силно от сребърната бродерия.

— Татко готов ли е? — попита Майлс.

— Всеки момент ще слезе. Настоявам да си тръгнем веднага след полунощ. Вие двамата, разбира се, ако желаете, можете да останете по-дълго. Той иска да им покаже, че е здрав и силен както преди. Това му е в кръвта. Опитай се да насочиш вниманието му към графството, Майлс. Бедният министър-председател Ракоци ще полудее — все още си мисли, че Арал го дебне и следи всяка негова стъпка. Наистина трябва след Зимния панаир да напуснем столицата и да отидем в Хасадар.

Майлс, който имаше много ясна представа колко време отнема възстановяването след сърдечна операция, каза:

— Мисля, че ще можеш да го убедиш.

— Моля те да ме подкрепиш. Аз зная, че той не може да те излъже, и той също го знае. Всъщност какво точно да очаквам тази вечер? Имам предвид силите му.

— Той ще танцува два пъти: веднъж, за да докаже, че може да танцува, и втория път, за да докаже, че първия път не е било щастлива случайност. След това няма да имаш никакъв проблем да го убедиш да седне — каза Майлс уверено. — Продължавай да изпълняваш ролята на загрижена съпруга, а той ще се преструва, че спира танците, за да ти достави удоволствие, а не защото не му стигат сили. Хасадар ми се струва много добра идея.

— Да. Бараяр просто не знае какво да прави с оттеглилите се управници. Традиционно те се оттеглят на почивка и не правят коментари по адрес на своите наследници. Арал трябва да направи точно това. Макар че Грегор има някаква невероятна идея.

— Така ли? Каква?

— Спомена нещо за вицекрал на Серджияр като пост за Арал, когато се възстанови напълно. Сегашният вицекрал, изглежда, моли да се върне. Всъщност хленчи. Не мога да си представя по-неблагодарна задача от губернатор на колония. Един честен човек бива смилан на прах, като се опитва да играе ролята на буфер между две конфликтни потребности — правителството горе в метрополията и колонистите долу. Ще ви бъда много благодарна, ако направите всичко възможно, за да извадите Грегор от това заблуждение.

— Оо, не зная — Майлс повдигна вежди в размисъл. — Имам предвид… проекта за оттегляне. Цяла планета. Серджияр. Освен това нали ти си я открила, когато си била капитан от Бетанската астрономическа станция?

— Да. Ако бараярската военна експедиция не ни беше изпреварила, сега Серджияр щеше да бъде бетанска дъщерна колония. И щеше да бъде управлявана много по-добре, повярвайте ми. Тя наистина има нужда някой да я поеме. Ами екологическите й проблеми? Плачат за интелигентно управление… искам да кажа, да се премахне онази ужасна напаст от червеи. Малко благоразумие в бетански стил би могло… Предполагам, че най-после са го разбрали.

Майлс и Марк се спогледаха. Това не беше телепатия. Но и на двамата им хрумна, че може би Арал Воркосиган не е единственият изключително енергичен застаряващ експерт, когото Грегор с радост би отпратил от столицата си.

Марк сведе очи.

— Колко скоро може да стане това?

— Оо, не по-рано от една година.

Лицето на Марк просветна. Телохранителят Пим подаде глава в преддверието и съобщи:

— Готово, миледи.

Всички се отправиха в залата с мозайка в бяло и черно. Намериха графа седнал в подножието на виещата се стълба. Когато ги видя, на лицето му се изписа задоволство. Графът също беше загубил доста килограми по време на лечението си, но това го правеше само да изглежда по-строен. Носеше червено-синята си униформа и сабята си с подсъзнателна лекота. След три часа щеше да остане без сили, помисли си Майлс, но дотогава щеше да създаде в многото присъстващи, които внимателно щяха да следят първото му официално представяне след повторната сърдечна атака, трайно впечатление за добро здраве. Цветът на лицето му беше отличен, погледът, както винаги, пронизващ. Косата му обаче беше съвсем побеляла. Като се изключеше това, човек можеше да си помисли, че той ще живее вечно.

Само че Майлс вече не мислеше така. Ударът го беше изплашил адски много. Не с това, че баща му трябва да умре някой ден, може би преди него — това беше нормалният ред на нещата и Майлс не би могъл да иска той да се наруши за графа, — но че можеше да не е тук, когато това се случи. Когато ще има нужда от него. Че може би ще е далеч, отдаден на Дендариите си, и няма да научи в продължение на седмици. Че ще научи много късно.

Тъй като и двамата бяха в униформи, лейтенантът отдаде част на адмирала с обичайния нюанс на ирония, с която си разменяха военни поздрави. Предпочиташе да го прегърне, но щеше да изглежда много странно.

Да изглежда както ще. Той пристъпи напред и прегърна баща си.

— Ей, момче, ей — възкликна графът изненадан и доволен. — Не съм толкова зле де. — И на свой ред прегърна сина си, отдръпна се и ги огледа всичките: елегантната си жена и — вече двамата си сина. Усмихвайки се самодоволно и щастливо, той разпери ръце, за малко и свенливо, сякаш да прегърне всичките.

— Готови ли са Воркосиганците да щурмуват бала на Зимния панаир? Скъпи капитане, предугаждам, че мъжете ще ти се предават на тумби. Как ти е кракът, Марк?

Марк вдигна десния си крак и го размърда.

— Годен да настъпва всяка девойка Вор^[1] под сто килограма, сър. Сложил съм си стоманена подплънка под пръстите — подхвърли той на Майлс. — Не поемам никакви рискове.

Графинята се залепи за ръката на съпруга си.

— Води, любов моя. Води воркосиганските юнаци.

„По-скоро воркосиганските инвалиди — помисли си Майлс. — Ха, другите да не са по-добри.“

 

 

Майлс не се изненада, че практически първата личност, която срещнаха, когато влязоха в Имперската Резиденция, беше Саймън Илян. Беше облечен както обикновено за тези празненства в парадна червено-синя униформа, която скриваше множеството комуникационни апаратури.

— Охо, тази вечер той присъства лично — промърмори графът, щом зърна стария си шеф на Сигурността. — Ще рече, че другаде няма големи проблеми. Добре.

Подадоха покритите си със сняг наметала на прислугата. Майлс трепереше. Сигурно биологичният му часовник нещо се бе повредил по време на последното приключение — обикновено успяваше да си уреди някоя извънпланетна задача, когато в столицата беше зима. Илян им кимна и се приближи.

— Добър вечер, Саймън — каза графът.

— Добър вечер, сър. Засега всичко е спокойно и тихо.

— Това е добре. — Графът поповдигна развеселено вежди. — Сигурен съм, че министър-председателят Ракоци ще се радва да го чуе.

Илян отвори уста, после я затвори.

— Навик — каза той смутено. Гледаше граф Воркосиган почти разочарован. Сякаш единственият начин да се отнася към своя командир, когото познаваше от трийсет години, беше да докладва. Но адмирал-граф Воркосиган вече не изслушваше доклади. — Много странно чувство — призна той.

— Ще свикнеш, Саймън — увери го графиня Воркосиган и настойчиво задърпа съпруга си извън орбитата на Илян. Графът му махна с ръка, повтаряйки думите на графинята.

Погледът на Илян попадна върху Майлс и Марк.

— Хм — каза той с тон на човек, попаднал на кон, взел втора награда.

Майлс се изопна. Медиците на ИмпСи му бяха разрешили да се върне на служба след два месеца, след като мине последният физически тест. Той не си беше направил труда да им спомене за малкия проблем с конвулсиите. Първата може би беше ефект от фаст-пента. А може би и втората също. Други не бе имал. Майлс се усмихна стеснително и се помъчи да изглежда много здрав. Илян поклати глава, загледан в него.

— Добър вечер, сър — обади се Марк. — Успя ли ИмпСи да достави моя подарък за празника на клоновете ми?

Илян кимна.

— Дадохме по сто марки на всеки, с по няколко приветствени думи и навреме, милорд.

— Добре. — Марк се усмихна хитро. Клоновете бяха претекст Марк да даде на ИмпСи един милион бетански долара, както се бе заклел. Сега фондът беше за посрещане на техните нужди, между другото и за заплащане на разходите за обучение. Илян така се беше стреснал, че се беше превърнал в абсолютен робот — нещо, което Майлс бе наблюдавал с огромно възхищение. Докато клоновете станеха напълно самостоятелни, милионът почти щеше да се свърши. Но подаръците за Зимния панаир бяха персонални и конкретни.

Марк не попита как са били приети подаръците, макар че на Майлс много му се искаше да разбере. Вместо това кимна учтиво на Илян, сякаш той беше чиновник, току-що докладвал изпълнението на някаква дребна поръчка, и му обърна гръб. Майлс отдаде чест и го последва. Марк — едва сдържаше усмивката си — го изгледа самодоволно.

— Откакто се помня — сподели той тихо, — все се тормозех, че никога не съм получавал подарък. Но и през ум не ми е минавало да се тормозя, че никога не съм дал подарък. Знаеш ли, Зимния панаир е очарователен празник. — Той въздъхна. — Щеше ми се да познавам достатъчно добре тези клонове-деца, за да избера нещо подходящо за всяко. Но пък по този начин ще могат сами да си изберат желания подарък. Все едно че са получили едновременно два подаръка. Как, по дяволите, давате подарък на Грегор?

— Придържаме се към традицията. Годишно на дома му се доставят двеста литра кленов сироп от планината Дендарии. Но ако мислиш, че Грегор е зле, помисли си за баща ни. Това е като да се опитваш да дадеш подарък за Зимния панаир на самия Дядо Мраз.

— Да, мислил съм за това.

— Понякога не можеш да дадеш подарък на същата стойност. Тогава просто даваш подарък. Ти… всъщност как подписа кредитните карти на клоновете?

— „Дядо Мраз“. — Марк се прокашля. — Според мен това е целта на Зимния панаир. Да ни научи как да… даваме. Да си Дядо Мраз е целта на играта, нали?

— Мисля, че е така.

— Започвам да я разбирам. — Марк кимна, изпълнен с решителност.

Качиха се в залата на горния етаж и си взеха питиета. Майлс отбеляза развеселен, че привлякоха вниманието на мнозина — прикрити погледи от елита на Вор. „Оо, Бараяр. Изненадваме ли те?“

„Той обаче наистина ме изненадва.“

Изпитваше огромно удоволствие да има брат. Марк. „И съюзник най-после!“ Дали щеше да може да накара някога Марк да обича Бараяр така, както го обичаше той? Мисълта го стресна. По-добре да не го обича толкова. Бараяр може да бъде смъртоносен, да го обвърже. И все пак… едно предизвикателство.

Би трябвало да внимава много за нещо, което Марк би могъл да схване като опит за превъзходство. Силната алергия на Марк и към най-малкия намек за контрол беше напълно разбираема, но правеше наставничеството над него деликатна задача.

„Е, по-добре не прекалявай с обучението, Майлс. Че може да те надминат.“ И все пак да бъдеш победен от ученика си — това е най-голямата победа за учителя. „Интересен парадокс. Просто не мога да изгубя.“

Майлс се усмихна. „Да, Марк. Настигни ме, ако можеш. Ако можеш.“

— Виж. — Марк кимна към един човек във виненочервена униформа. — Това не е ли лорд Ворсмит, индустриалецът?

— Да.

— Бих искал да говоря с него. Познаваш ли го? Можеш ли да ме представиш?

— Разбира се. Имаш намерение да направиш нови инвестиции, така ли?

— Да, реших да пораздвижа капитала си. Две трети бараярски инвестиции, една трета галактически.

— Галактически?

— Ще вложа част в медицинска технология на Ескобар, ако държиш да знаеш.

— Лили?

— Да. Тя има нужда от начален капитал. Аз ще бъда пасивен партньор. — Марк се подвоуми. — Решението трябва да бъде медицинско, нали говорихме. И… искаш ли да се обзаложим, че няма да има печалба?

— Не. Всъщност не би имало смисъл да се обзалагам с теб.

Марк се усмихна хитро.

— Добре. Ти също се учиш.

Майлс поведе Марк и го запозна с Ворсмит, който много се зарадва, че е намерил човек, интересуващ се от бизнес. Отегченият израз на лицето му се изпари още при първия опипващ въпрос на Марк. Майлс им махна и си тръгна. Ворсмит енергично жестикулираше. Марк слушаше, сякаш имаше в главата си касетофон.

Майлс зърна Деля Куделка и се отправи към нея, за да я покани за някой танц и евентуално да измести Иван. Ако имаше късмет, тя може би щеше да повярва на версията за белезите от дуел и дори да я разпространи.