Серия
Бараяр (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memory, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 40 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Императорската гвардия

Американска, първо издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 22

ИК „Бард“ ООД, 2000 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №77

ISBN: 954-585-131-7


Глава 1

Майлс дойде в съзнание, но не отвори очи. В мозъка му сякаш тлееха въгленчетата на някакъв огнен сън, безформен и постепенно избледняващ. Струваше му се, че отново са го убили, ала паметта и разумът му започнаха да възстановяват обърканото преживяване.

Сетивата му се опитаха да подредят външните възприятия. Намираше се в безтегловност, лежеше по гръб, завързан с ремъци върху някаква повърхност, обвит в медицинско фолио стандартно военно производство. Все още носеше мекото си трико, но скафандърът му липсваше. Ремъците не бяха стегнати. Ноздрите му гъделичкаше миризма на многократно филтриран студен сух въздух. Като внимаваше да не вдига шум, той бавно освободи едната си ръка и докосна голото си лице. Нямаше контролни проводници и сензори, нито кръв… „Къде са оръжията ми, скафандърът, слушалките?“

Спасителната операция бе вървяла според плана. С капитан Куин и техния патрул проникнаха в кораба на похитителите и откриха килията на отвлечения бараярски куриер от Имперската служба за сигурност лейтенант Ворберг, жив, макар и упоен. После се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Заети другаде, похитителите не ги бяха нападнали. Тогава какво се беше случило?

Наоколо се разнасяха тихи звуци: пиукане на медицинска техника, свистене на рециклираща климатична инсталация, човешки шепот. Животински стон. Майлс облиза устни, просто за да се увери, че не е изпъшкал той. Можеше и да не е ранен, ала някой наблизо не бе в добра форма. Миришеше на антисептици. Той леко повдигна клепачи, готов отново да се престори, че е в безсъзнание, ако се окаже във вражески ръце.

Но се намираше — в безопасност, надяваше се — в собствената си бойна совалка и лежеше на една от четирите сгъваеми койки в дъното на каютата. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че обикновено я виждаше от друга гледна точка. Обърнат с гръб към него, санитарят стоеше до койката от другата страна на пътеката. Майлс не забеляза чували за трупове. „Само още един пострадал.“ Щеше да прибави: „Чудесно“, само че в тази операция не се предвиждаха жертви.

„Само един пострадал“ — поправи се той. Ужасно го болеше глава. Ала нямаше изгаряния от плазмено оръжие, нито беше парализиран с невроразрушител. В тялото му не се вливаха интравенозни системи за кръвни заместители или синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителни и движенията му не бяха ограничени от превръзки. Само главоболието — нещо като мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс го гледа.

— Свестихте ли се? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери за реакция на зениците.

— Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

— Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той е съвсем елементарен. Веднага щом се върнем на кораба, ще ви подложим на по-сериозен преглед.

„Значи не са ме убили. Още по-лошо. Като миналия път. По дяволите. Какво съм направил? Какво са видели?“

Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Почти.

— Колко време? — попита Майлс.

— Пристъпът продължи четири-пет минути.

Оттогава със сигурност бяха изминали повече от пет минути.

— А после?

— Боя се, че останахте в безсъзнание около половин час, адмирал Нейсмит.

Никога не бе продължавало толкова време. Най-тежкият му пристъп. Беше се молил предишният да е последен. Оттогава бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало.

Майлс се освободи от ремъците и се измъкна от топлинното фолио.

— Не ставайте, господин адмирал.

— Трябва да изслушам докладите на хората си.

Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

— Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете.

„Отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка и санитарят го наблюдаваше с професионално безпристрастния поглед на човек, готов да изпълни дълга си въпреки рисковете.

— Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

— Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

— Ами взводът? Всички ли са добре? Измъкнахме ли бараярския пленник?

— Да, всички са добре. А бараярецът, хм… ще оживее. Запазих краката му — има голяма вероятност хирургът да успее да му ги зашие. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ.

— Какво? Тежко ли е ранен?

— Хм… Ще повикам капитан Куин, господин адмирал.

— Незабавно — изсумтя Майлс.

Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си — лейтенант Ворберг? В ръката и крака му се вливаха интравенозни системи с плазма. Останалата част от тялото му бе покрита с топлинно фолио. Проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в скоковата си седалка. Совалката премина през бърза поредица от маневри в подготовка за скачване с кораба.

Първо качиха ранения заложник. На две части. Майлс изскърца със зъби при вида на войника, който носеше голям хладилен контейнер. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв. Тъкмо се беше отказал да чака Куин и се освобождаваше от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

Бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на телесния си костюм и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното и лице беше бледо от напрежение, в кафявите й очи проблесваше страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин нямаше да е при него.

— Добре ли си? — пресипнало попита тя.

— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

— Зеленият взвод изведе екипажа на отвлечения кораб. Всички. Нанесени са някои щети на оборудването — застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но нямаме жертви.

— Хвала на Бога и сержант Таура. А похитителите?

— Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички са на борда. Шест-седем души избягаха със скоковия си катер. Той е съвсем леко въоръжен — на толкова голямо разстояние от най-близкия скоков пункт „Ариел“ спокойно може да ги настигне. Ти решаваш: можем да ги оставим, да ги взривим или да се опитаме да ги заловим.

Майлс разтърка лицето си.

— Разпитайте пленниците. Ако са от същата банда, която миналата година отвлече „Солера“ и уби всички пътници и екипажа, станция Вега ще плати награда и за една и съща операция можем да получим три пъти повече. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно документирайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Предполагам, че нещата не са минали точно според плана. Пак.

— Всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех. Ако корабният хирург не зашие наопаки краката на твоя нещастен бараярец, успехът ни е стопроцентов.

— Хм… да. Какво се случи, когато… Паднах ли? Какво стана с Ворберг?

— За съжаление, ранихме го ние. Ти падна и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи нещо неразбираемо, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.

Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, същия като неговия. Сърцето му се сви.

— О, не! Мамка му. Само това не ми казвай.

— Боя се, че е така. Улучи го — точно през краката. Зя щастие, предполагам, лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не изгуби много кръв. Освен това беше толкова силно дрогиран, че едва ли е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял скафандъра ти с дистанционно управление, но инженерите се кълнат, че вече не било възможно. Взриви няколко стени — трябваше и четиримата да седнем върху ръката ти, за да те изключим. Здравата се мяташе — едва не очисти и нас. Накрая се наложи да те зашеметя в тила и ти изгуби съзнание. Уплаших се, че съм те убила. — Куин говореше малко задъхано. — Майлс, какво става с теб, по дяволите?

— Мисля, че съм получил… някакъв пристъп. Като епилепсия, само че, изглежда, не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна еднаквите белези от двете страни на шията си, вече зараснали и избледнели — спомени от тази операция. Зашеметяването обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Е, припадъците не бяха по-тежки от преди…

— О, Господи — въздъхна Куин. — Но това първият ли е… — Тя замълча и внимателно го погледна. Гласът й стана безизразен. — Това не е първият път, нали?

Мълчанието ставаше неловко. Майлс се насили да отговори.

— Случвало се е три-четири — „или пет?“ — пъти след като ме изкараха от стазата. Криоложката каза, че можело да мине от само себе си, също както амнезията и задъхването. И после пристъпите като че ли изчезнаха.

— И от ИмпСи са те пуснали на секретна операция с такава бомба със закъснител в главата ти?

— ИмпСи… не знае.

— Майлс…

— Ели — отчаяно каза той, — те веднага щяха да ме свалят от активна служба, знаеш го. В най-добрия случай щяха да ми заковат ботушите за пода зад някое бюро. И щяха да ме пенсионират по болест — в най-лошия. И това щеше да е краят на адмирал Нейсмит. Завинаги.

Тя се вцепени.

— Мислех, че ако пристъпите се повторят, сам ще мога да се справя с тях. Наистина мислех така.

— Някой знае ли?

— Почти… никой. Не исках да рискувам ИмпСи да научи. Казах на корабната лекарка на „Дендарии“. Заклех я да го пази в тайна. Работим по диагнозата. Но засега не сме стигнали много далеч. В края на краищата, тя е травматоложка. — Да, нейната специалност бяха плазмените изгаряния и зашиването на крайници. Поне лейтенант Ворберг не можеше да е в по-добри и по-опитни ръце, даже по някакво вълшебство да можеше незабавно да бъде пренесен в Имперската военна болница на Бараяр.

Куин стисна устни.

— Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз съм твоя заместничка в тази операция!

— Трябваше да ти кажа. Сега го разбирам.

Тя погледна към санитаря от „Перегрин“, който вкарваше празно гравитолегло през люка.

— Имам още малко работа по разчистването. Ти ще останеш в проклетия лазарет, докато се върна, нали?

— Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

— Нали? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

Майлс си помисли за Ворберг и измърмори:

— Добре.

— Благодаря.

Майлс презрително отказа гравитолеглото и настоя да върви сам. Чувстваше се унизен. „Губя контрол…“

* * *

Щом Майлс стигна в лазарета, един от санитарите му направи мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички телесни течности и провери жизнените му признаци. После можеше само да чака лекарката. Той дискретно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа и загрижено застана до него, докато Майлс ядосано не го отпрати.

И остана сам в тихата стаичка. Нямаше какво друго да прави, освен да мисли, което навярно беше тактическа грешка. Куин щеше да поеме текущите задачи, иначе защо я бе направил своя заместничка? Отлично се беше справила предния път, когато го бяха извадили от строя, взривявайки с иглена граната гърдите му по време на операцията на Джаксън Хол.

Той обу сивия си панталон и разгледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези по кожата му. Криоложката бе свършила чудесна работа. Новото му сърце, бели дробове и други органи вече бяха почти развити и функционираха нормално. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му, почти изцяло бяха заменени със синтетика. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб и увеличи ръста му с няколко сантиметра. Умората не си личеше. За очите на другите той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

„Има само един малък проблем.“

От всички заплахи, помрачавали кариерата му, тази бе най-малко очаквана… и фатална. Майлс беше работил с пълна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения във физическите му недъзи, беше спечелил славата си на най-изобретателен галактически агент в бараярската Имперска служба за сигурност. Привидно независимият наемник спокойно можеше да стигне до там, докъдето нямаха достъп редовните бараярски сили — отвъд политическите прегради в мрежата от скокови пътища из галактиката. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозван командир на „Свободните наемници от Дендарии“. „Нашата специалност са дръзките спасителни операции.“

Като последната. Жалките похитители бяха изгубили късмета си в деня, в който бяха отвлекли невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че вози бараярски имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипломатическа информация. Ако изобщо бяха имали някакъв инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и неговия багаж в най-близкия скоков пункт — и да поднесат извиненията си. Вместо това се бяха опитали да го продадат на онзи, който предложи най-висока цена. „Избий ги до крак — бе измърморил Саймън Илян, шефът на ИмпСи. — Дяволът ще познае своите.“ После изложи подробностите на Майлс. Императорът не одобрявал някой да спира куриерите му, да ги измъчва или да ги продава като информационни чипове. Макар че операцията на „Дендарии“ официално се финансираше от застрахователната компания на кораба от Здрача на Зоав, нямаше да е зле да разкрият, че техен работодател също е Бараярската империя. За доброто на следващия куриер, който се натъкнеше на нещо подобно.

Майлс нямаше търпение да участва в разпита на пленниците. Втората основна грижа на Илян след освобождаването на Ворберг беше да установят дали куриерът е бил отвлечен случайно, или нарочно. Ако бе вярно второто… някой трябваше да проведе вътрешно разследване. Майлс се радваше, че тази неприятна задача не е в неговия ресор.

Лекарката най-после се появи, все още облечена в стерилна престилка. Тя постави ръце на хълбоците си, погледна го и въздъхна уморено.

— Как е бараярецът? — попита Майлс. — Ще се… хм… възстанови ли?

— Не е толкова зле. Краката бяха отрязани съвсем чисто и за щастие, точно под коленните стави, което спестява адски много усложнения. Ще е с около три сантиметра по-нисък.

Той потръпна.

— Но когато се прибере у дома, вече ще е на крака — прибави тя. — Ако пътят продължи около месец и половина.

— О, Господи! — Ами ако плазменият откос бе прерязал Ворберг точно през коленете? Или около метър по-високо, през кръста? Дори лекарката на „Дендарии“ не можеше да прави чудеса. Това нямаше да е кулминация на кариерата му — след като Майлс с леко сърце беше уверил шефа на ИмпСи, че няма проблем да спаси Ворберг. Прималя му от странната смесица от облекчение и ужас. „О, Господи, как ще го обясня на Илян?“

Лекарката разгледа скенерните му снимки.

— Не се проявяват очевидни аномалии. Единственият начин да разбера нещо е да те наблюдавам по време на пристъп.

— По дяволите, нали ме подложи на всякакви тестове, включително на електрошок, за да го предизвикаш в лабораторията? Мислех, че таблетките, които ми даде, са ме излекували.

— Обикновените противоепилептични средства ли? Редовно ли ги взимаш? — Тя го изгледа подозрително.

— Да. — Майлс сподави лаишките си възражения. — Няма ли какво друго да опиташ?

— Не. И тъкмо затова ти дадох да носиш монитора. — Тя се озърна наоколо, но не забеляза устройството. — Къде е?

— В моята каюта.

Лекарката ядосано стисна устни.

— Нека се досетя. Не си го носил, нали?

— Не влизаше под бойния ми скафандър.

Тя изскърца със зъби.

— Не можа ли да оставиш някое от оръжията си?

— Невъоръжен нямаше да съм от никаква полза за взвода си. Със същия успех можех да остана на „Перегрин“.

— Определено е трябвало.

„Или да се върна на Бараяр.“ Но освобождаването на Ворберг бе най-важната част от операцията и Майлс беше единственият офицер от „Дендарии“, който знаеше имперските разпознавателни кодове.

— Аз… — Нямаше смисъл да се оправдава. — Абсолютно права си. Няма да се повтори, докато… докато не решим този проблем. Какво ще правим сега?

Тя разпери ръце.

— Направих ти всички тестове, които са ми известни. Очевидно противоепилептичните таблетки не са отговорът. Това е някакво специфично крионично увреждане на клетъчно или субклетъчно равнище. Трябва да те прегледа най-добрият крионевролог, когото успееш да откриеш.

Майлс въздъхна и облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

— Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

— Да. — Лекарката сбърчи лице. — Но не ходи въоръжен.

— Слушам — покорно отвърна той и избяга навън.