Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (9)

Девета глава

— Каквото и да правиш — каза капитан Торн, — не споменавай за бетанските процедури за подмладяване.

Марк се намръщи.

— Какви бетански процедури за подмладяване? Имало ли е такива?

— Не.

— В такъв случай защо, по дяволите, да не ги споменавам?

— Няма значение, просто не ги споменавай.

Марк стисна зъби, завъртя се на ергономичния си стол срещу видеомонитора, натисна копчето и свали по-ниско стола, докато обутите му в ботуши крака опряха в пода. Беше облечен с офицерската полева униформа на Нейсмит. Куин го беше докарала, сякаш беше кукла или идиотче. След това Куин, Ботари-Джесек и Торн последователно му бяха пълнили главата с многобройни, понякога противоречащи си инструкции как да се държи, за да прилича на Майлс в предстоящото интервю. „Като че ли аз не зная.“ Тримата капитани сега седяха на столовете си в тактическата зала на „Перегрин“ извън обхвата на видеокамерата, готови да му подсказват чрез поставената в ухото миниатюрна слушалка. А той си беше представял Гален като кукловод! Ухото го сърбеше и той раздразнен се пресегна към слушалката, с което си спечели един гневен поглед от Ботари-Джесек. А Куин изобщо не беше спирала да му се кара.

Изобщо. И все още беше в изцапаните с кръв дрехи. Неочаквано полученото в наследство командване на този разгром не й даваше покой. Торн се беше изкъпал и се беше облякъл в корабна униформа, но очевидно още не беше спал. Лицата и на двамата бяха бледи, със сенки, с изострени черти. Докато го обличаше, Куин го беше накарала да вземе стимулант, тъй като според нея бил зашеметен. А той не обичаше ефектите от тези лекарства. Главата и очите му бяха наред, но чувстваше тялото си отпаднало. Всички ръбове и повърхности на тактическата стая изглеждаха неестествено ясни. Звуците и гласовете бяха болезнено остри — едновременно резки и неясни. Видя как Куин трепна от силния електронен писък на комуникационната апаратура и разбра, че също е взела от този стимулант.

„Добре, включихме те“ — чу той гласа й от миниатюрната слушалка, когато видеомониторът пред него оживя. Най-после всички млъкнаха.

Появи се образът на барон Фел и също се намръщи. Геориш Стаубер, барон Фел от Къща Фел беше необичаен за лидер на Голяма джексънианска Къща в смисъл, че все още беше в оригиналното си тяло. Тяло на стар човек. Беше пълен, с розово лице, с покрито с петна теме, обримчено с късо подстригана бяла коса. Копринената му куртка с типичния за неговата Къща зелен цвят го правеше да прилича на елф, страдащ от заболяване на щитовидната жлеза. Но в студените му пронизващи очи нямаше нищо кретенско. Майлс не се е плашил от властта на барона, напомни си Марк. Майлс не се е плашил от никаква власт, която не е подкрепяна от поне три планети. Неговият баща, Касапина на Комар, можеше да изяде на закуска всички джексъниански Къщи.

Той, разбира се, не беше Майлс.

„Стига вече! Във всеки случай през следващите петнайсет минути ти си Майлс.“

— И така, адмирале — избоботи баронът. — В края на краищата отново се срещаме.

— Точно така. — Марк успя да овладее гласа си.

— Виждам, че сте самонадеян както винаги. И също така зле информиран.

— Точно така.

„Говори по-силно, дявол да го вземе!“ — изсъска в ухото му гласът на Куин.

Марк преглътна.

— Барон Фел, в първоначалния ми план не се предвиждаше в това нападение да включа и станция Фел. Аз съм толкова загрижен да си вдигна чуковете, колкото и вие да ни пуснете да си отидем. Поради това искам вашата помощ като посредник. Вие, надявам се, знаете, че отвлякохме барон Барапутра.

— Казаха ми. — Едното око на Фел премигна в нервен тик. — И сте отишли доста отвъд поддръжката, с която разполагате, нали?

— Е! — Марк вдигна рамене. — Къща Фел е в състояние на вендета с Къща Барапутра, нали?

— Не съвсем. Къща Фел почти беше прекратила вендетата с Къща Барапутра. В последно време установихме, че това не е от полза за никого. Сега ме подозират в тайно споразумение с вас за това нападение. — Баронът се намръщи още повече.

— Хм… — Мисълта му беше прекъсната от шепота на Торн: „Кажи му, че Барапутра е жив.“

— Барон Барапутра е жив и е добре — каза Марк — и, що се отнася до мен, ще остане така. Според мен като посредник вие имате възможност да демонстрирате лоялността си към барон Барапутра като му помогнете да се върне. Искам да го заменя… непокътнат… с едно нещо, и след това ще си отидем.

— Оптимист сте — отбеляза сухо Фел.

Марк продължи:

— Една проста, изгодна размяна. Баронът, за моя клон.

„Брат“ — чу той едновременно гласовете на Торн, Куин и Ботари-Джесек.

— … за моя брат — поправи се Марк и мъничко се отпусна. — За нещастие моят… брат беше застрелян в битката долу. Той обаче беше успешно замразен в една от нашите спомагателни криокамери. При бързото си изтегляне сме пропуснали да вземем криокамерата. Жив човек срещу мъртъв. Не виждам никакъв проблем.

Баронът избухна в смях, приличен повече на лай, който завърши с кашлица. Тримата Дендарии в сенките срещу Марк изстинаха и се вдървиха, вместо да се развеселят.

— Доста интересно предложение, адмирале. Какво ще правите с един мъртъв клон?

„Брат — отново каза Куин. — Майлс винаги настоява на това.“

„Да — обади се и Торн. — По това най-напред познах, че не си Майлс, още на «Ариел». Нарекох те клон и ти не ме хвана за гърлото.“

— Брат — повтори уморено Марк. — Той няма никаква рана на главата и криолечението започна почти веднага. Както нормално става в такива случаи, шансът за оцеляване е много голям.

„Само ако успеем да си го върнем“ — изръмжа Куин.

— Аз също имам брат — отбеляза барон Фел, — но това не предизвиква в мен такива силни емоции.

„Съгласен съм с вас, бароне“ — помисли си Марк.

Торн извика в ухото му:

„Той говори за доведения си брат, барон Риовал от Къща Риовал. Първоначалната ос на тази вендета беше между Фел и Риовал. Барапутра беше въвлечена по-късно.“

„Зная кой е Риовал“ — искаше да възрази Марк, но не можа.

— Фактически — продължи Фел — брат ми ще се развълнува много, ако научи, че сте тук. След като вие така много намалихте неговите ресурси при последното си посещение той, уви, може да извършва само малки по мащаб атаки. Аз обаче ви съветвам да си пазите тила.

— Оо? Наистина ли агентите на Риовал действуват така свободно на станция Фел? — разсърди се Марк.

„Браво! Също като Майлс“ — изрази одобрението си Торн.

Фел настръхна.

„Да, напомнете му, че вие му помогнахте за неговия брат“ — прошепна Торн.

Какво, по дяволите, е правил Майлс тук преди четири години?

— Бароне, аз ви помогнах за вашия брат. Сега вие ми помогнете за моя и тогава можем да наречем това честно.

— Едва ли. Трябваше ни много време, за да изкореним ябълката на раздора, която засадихте между нас при последното си заминаване. Все пак… не мога да отрека, че нанесохте на Рай по-добър плесник от този, който бих могъл да му нанеса аз. — Имаше ли в очите на Фел блясък на одобрение? Той потърка кръглата си буза. — Ето защо, ще ви дам един ден да си свършите работата и да напуснете.

— Съгласен ли сте да ни бъдете посредник?

— Да, така ще мога да следя и двете страни.

Марк обясни мястото, където Дендарии предполагаха, че се намира криокамерата, описа как изглежда и даде серийния й номер.

— Кажете на барапутранците, че според нас тя може да е скрита или променена по някакъв начин. Моля също да изтъкнете, че ние искаме да ни бъде върната в добро състояние. Тогава и техният барон също ще бъде върнат в добро състояние.

„Добре — окуражи го Ботари-Джесек. — Нека знаят, че е много ценна, и да не я разрушат и в същото време да не им даваме основание да вярват, че могат да искат голям откуп.“

Фел присви устни.

— Адмирале, вие сте проницателен мъж, но мисля, че изобщо не разбирате как стоят нещата на Джексън Хол.

— Вие обаче ги разбирате, бароне. Точно поради това бих желал да бъдете на наша страна.

— Аз не съм на ваша страна. Това е първото нещо, което може би вие не разбирате.

Марк бавно кимна. Майлс би разбрал, мислеше си той. Отношението на Фел беше странно. Леко враждебно. „И все пак се държи така, като че ли ме уважава.“

„Не. Той уважава Майлс. По дяволите!“

— Искам вашия неутралитет.

Фел го погледна строго под белите си вежди.

— Какво ще стане с другите клонове?

— Какво трябва да стане с тях?

— Къща Барапутра ще иска да знае.

— Те не влизат в тази сделка. Животът на Ваза Луиджи е достатъчен. Повече нищо няма да има.

— Да, сделката изглежда неравностойна. Какво толкова ценно има в този ваш умрял клон?

В ухото му прозвучаха три гласа: „Брат!“. Марк издърпа от ухото си слушалката и я хвърли на масата до видеомонитора. Куин почти се задави.

— Няма да правя размяна с части от барон Барапутра — озъби се Марк. — Колкото и да съм изкушен да сторя това.

Баронът вдигна омиротворително пълната си ръка.

— Спокойно, адмирале. Мисля, че няма да се наложи да стигате дотам.

— Надявам се. — Марк трепереше. — Ще бъде срамота, ако трябва да го върна без мозъка му. Като клоновете.

Барон Фел очевидно усети абсолютната искреност на заплахата му, защото разпери ръце и каза:

— Ще видя какво мога да направя, адмирале.

— Благодаря — прошепна Марк.

Баронът кимна. Образът изчезна. С някакъв трик на холовидеото — или от стимуланта? — очите на Фел се задържаха за един последен неопределен поглед. Марк остана неподвижен няколко секунди, докато не се увери, че са изчезнали.

— Хм — каза Ботари-Джесек и гласът й прозвуча доста изненадано. — Много добре се справихте.

Той не си направи труда да й отговори.

— Интересно — каза Торн. — Защо Фел не поиска възнаграждение или отстъпка?

— Можем ли да му вярваме? — попита Ботари-Джесек.

— Не точно да му вярваме. — Куин загриза с белите си зъби върха на показалеца си. — Но трябва да имаме сътрудничеството на Фел, за да излезем от разпределителна станция пет. Не бива да го обиждаме с предложение за заплащане. Мислех, че ще е по-доволен от нашия дял от Барапутра, но стратегическата ситуация, изглежда, се е променила от времето на последното ви посещение тук, Бел.

Торн въздъхна и се съгласи.

Куин продължи:

— Искам да проучите как стои въпросът със сегашното разпределение на силите. Всичко, което може да се отнася до нашите операции, всичко, което може да ни помогне. Къщи Фел, Барапутра и Риовал — всичко. Има нещо, което ме прави адски несигурна, макар че причината може да е просто в лекарствата, които вземам. Но не мога повече да издържам на тази несигурност и искам да разбера веднага.

— Ще видя какво мога да направя — каза Торн и стана.

Когато вратата изсъска и се затвори зад него, Ботари-Джесек попита Куин:

— Вече докладва ли на Бараяр?

— Не.

— Нищо ли?

— Не. Не искам да докладвам по никой от гражданските канали, дори и кодирано. Илян може би има няколко дълбоко законспирирани агенти тук, но не зная кои са, нито как да се свържа с тях. Майлс сигурно щеше да знае. И…

— И? — Ботари-Джесек повдигна вежди.

— И наистина най-напред бих искала да получим обратно криокамерата.

— Да я пъхнеш под вратата заедно с доклада? Куини, няма да стане.

Куин повдигна отбранително рамене.

Миг по-късно Ботари-Джесек предложи:

— Аз обаче съм съгласна да не изпращаме нищо по джексънианската куриерска система.

— Да, според онова, което казва Илян, тя гъмжи от шпиони и не само големите Къщи се проверяват една друга. Бараяр не може да направи нищо, за да ни помогне в следващия дневен цикъл.

— Колко дълго… — Марк преглътна — трябва да продължа да се правя на Майлс?

— Не зная! — отговори остро Куин, после се овладя. — Един ден, една седмица, две седмици — поне докато успеем да ви доставим — и теб, и криокамерата, в галактичния щаб на ИмпСи на Комар. След това вече няма да отговарям за вас.

— Как, по дяволите, мислите, че ще успеем да запазим всичко това в тайна? — попита Марк подигравателно. — Маса хора знаят какво точно се случи.

Двама души могат да пазят тайна, ако единият от тях е мъртъв. Куин се намръщи.

— Не зная. С командосите няма да има никакъв проблем, понеже са дисциплинирани. Клоновете са моя работа. Във всеки случай всички ще бъдем затворени на този кораб, докато не пристигнем на Комар. По-късно… по-късно аз ще имам грижата.

— Искам да видя моите… моите клонове. Какво си направила с тях? — неочаквано попита Марк.

Куин насмалко да избухне, но се намеси Ботари-Джесек.

— Аз ще го заведа долу, Куини. Аз също искам да проверя пътниците си.

— Е… щом ще го ескортираш… Като свършите, го върни в тази каюта. И сложи на вратата му часови. Не можем да му позволим да се разхожда свободно из кораба.

— Бъди спокойна. — Ботари-Джесек бързо го измъкна от залата, преди Куин да реши да го върже освен да му сложи охрана.

 

 

Клоновете бяха настанени в три набързо изпразнени товарни помещения на борда на „Перегрин“ — две за момчетата и едно за момичетата. Марк се мушна подир Ботари-Джесек в една от стаите за момчета и я огледа. Три редици сгъваеми легла, сигурно взети от „Ариел“, изпълваха пода. В единия ъгъл беше поставена затворена походна тоалетна, в другия — набързо свързан полеви душ, за да се сведе до минимум движението на клоновете. „Наполовина затвор, наполовина лагер за бежанци, претъпкан“ — мислеше той, докато ходеше между редиците походни легла, а децата го гледаха с безизразните лица на затворници.

„Аз ви освободих. Не знаете ли, че аз ви освободих?“

Освобождението наистина беше грубо. През отвратителната нощ на обсадата Дендарии си служеха доста свободно с най-ужасните заплахи, за да опазят поверените им деца. Сега някои клонове спяха изтощени. Онези, които бяха зашеметени със стънери, идваха в съзнание раздразнени и с изгубено чувство за ориентация. Между тях се движеха лекари, биеха им инжекции, успокояваха ги. Нещата бяха… под контрол. Потиснати. Мълчаливи. Никакво ликуване, никакви благодарности. „Ако вярват на нашите заплахи, защо не вярват на обещанията ни?“ Дори активните момчета, които помагаха с ентусиазъм и вълнение по време на обсадата и престрелките, сега отново го гледаха изпълнени със съмнение.

Едно от тях беше русокосото момче. Марк спря при леглото му и клекна. Ботари-Джесек ги наблюдаваше.

— Всичко това — Марк махна неопределено към стаята с ръка — е временно. По-късно ще стане по-добре. Ще ви изведем оттук.

Момчето се подпря на лакът и леко се отдръпна.

— Кой сте вие? — Гласът му бе изпълнен с недоверие.

„Живият“ — понечи да отговори той, но не се реши пред Ботари-Джесек. Тя можеше да го сметне за бъбривост.

— Няма значение. Все едно, ние ще ви изведем оттук. — Наистина ли? Сега той нямаше никакъв контрол върху Дендарии, още по-малко върху бараярците, ако наистина беше вярно тяхното ново местоназначение, както го беше заплашила Куин. Когато отиде подир Ботари-Джесек и в стаята на момичетата от другата страна на коридора, го обхвана мрачна потиснатост.

Обстановката беше подобна, с походни легла и санитарни възли, макар че беше малко по-широко, понеже момичетата бяха само петнайсет. Един Дендарии внесе табли с пакетирана храна и децата се размърдаха с интерес. Командосът беше сержант Таура. Не можеше да се сбърка с никой друг, макар и в гръб и облечена в сиво корабно работно трико и фрикционни чехли. Стоеше кръстосала крака, за да намали застрашителната си височина. Момичетата, преодолявайки страха си, отиваха при нея и я докосваха с видимо възхищение. От всички Дендарии Таура никога, дори и в най-отчаяните моменти, не се беше обръщала към тях по друг начин освен с учтиви молби. Сега приличаше на героиня от приказка, която се опитва да направи от диви зверове домашни любимци.

И то успешно. Когато Марк се приближи, две момичета-клонове се спуснаха зад седналия сержант, за да надникнат към него, защитени от широките й рамене. Таура се намръщи като го видя и погледна към Ботари-Джесек, която й отговори с леко кимане: „Всичко е наред. Той е с мен“.

— Изненадан съм да ви видя, сержант — успя да промълви Марк.

— Писах се доброволка-бавачка — избоботи Таура. — Не искам никой да ги безпокои.

— Има ли… вероятност това да се превърне в проблем? — Петнайсет красиви девственици… „Шестнайсет, като броиш и себе си“ — изскочи някъде от дъното на ума му като подигравка.

— Не сега — каза твърдо Ботари-Джесек.

— Добре — съгласи се той тихо.

Повървя секунда-две между леглата. Реши, че за дадените обстоятелства децата са настанени максимално удобно и сигурно. Намери ниското момиче с къса платинена коса да спи легнало на една страна, меките маси на тялото й бяха разлети върху розовата туника. Смутен от начина, по който я гледаше той самият, Марк се наведе и издърпа завивката до брадичката й. Ръката му почти неволно докосна меката й коса. Той погледна виновно Таура.

— Получила е доза успокоително?

— Да. Оставихме я да спи. Когато се събуди, ще се чувства съвсем нормално.

Той взе една от металните табли с храна и я постави до главата на русокосото момиче, за да се нахрани, когато се събуди. То дишаше бавно и равномерно. Изглежда, не би могъл да направи за нея нищо друго. Вдигна поглед, видя, че евразийското момиче го гледа с разбиращи злобни очи, и бързо отвърна глава.

Ботари-Джесек завърши проверката и излезе, и той я последва. Тя се спря да поговори с въоръжения със стънер часови в коридора.

— … с голямо разсейване — нареждаше тя. — Първо стреляш, а след това питаш. Всичките са млади и здрави и според мен с тази партида не трябва да се безпокоиш от скрити сърдечни заболявания. Мисля, че няма да ти създадат много затруднения.

— С едно изключение — намеси се Марк. — Онова тъмнокосо тъничко момиче, изглежда, е преминало през някакво специално умствено лечение. Не е съвсем нормално. Внимавай за нея.

— Да, сър — каза машинално командосът, после се запъна и погледна Ботари-Джесек. — Хм…

— Сержант Таура има грижата за него — каза Ботари-Джесек. — Във всеки случай не желая никое от тях да се разхожда свободно на моя кораб. Те нямат никакъв тренинг. Невежеството им може да е толкова опасно, колкото и всяка враждебност. Това не е почетен караул. Отваряй си очите.

Козируваха и се разделиха. Командосът, преодолявайки рефлекса си, успя да не включи Марк в поздрава. Марк заприпка подир Ботари-Джесек, която крачеше бързо.

— И така — каза тя миг по-късно, — одобрявате ли отношението ни към вашите клонове? — Той не беше съвсем сигурен дали тонът й не е ироничен.

— Да, засега не може да бъде по-добро. — Той прехапа език, но въпреки това саморазобличителната забележка се изплъзна от устата му: — По дяволите, не е честно.

Ботари-Джесек повдигна вежди, без да спира.

— Какво не е честно?

— Аз спасих тези деца… или ние, вие ги спасихте… а те се държат така, сякаш сме банда грубияни, чудовища, които са ги отвлекли. Изобщо не се чувстват щастливи.

— Може би… трябва да се задоволите просто с това, че сте ги спасили. Да искате да се чувстват щастливи от това може би надхвърля правата ви… мъничък герою. — Сега гласът й беше подчертано ироничен, макар и странно лишен от презрение.

— Човек очаква да проявят поне малко благодарност. Вяра. Признание. Изобщо нещо.

— Доверие — каза тя тихо.

— Да, доверие! Поне някои. Нима никой от тях не може да разбере, че го правим за тяхно добро?

— Те са травматизирани. Ако бях на ваше място, не бих очаквала твърде много, докато не видят повече доказателства. — Тя спря и се обърна да го погледне. — Но ако някога разберете… разберете как да накарате едно невежо, травматизирано, обхванато от параноя глупаво дете да ви повярва, кажете на Майлс. Той много иска да знае това.

Марк стоеше стъписан.

— Това… на мен ли го казвате? — попита той с пресъхнала уста.

Ботари-Джесек погледна над него, към празния коридор, и се усмихна с горчива, влудяваща усмивка.

— Стигнахме до вашата каюта. Стойте вътре и не излизайте.

 

 

Най-после той заспа и спа много дълго, макар че когато Куин дойде да го събуди, му се струваше, че не е спал достатъчно. Не беше сигурен дали Куин изобщо е спала, въпреки че вече се беше измила и си беше облякла сивата офицерска униформа. Беше започнал да мисли, че тя има намерение да носи изцапаната с кръв полева униформа като някакъв вид обет, докато не си върнат криокамерата. Но дори и без бойната униформа тя излъчваше безпокойство и раздразнителност.

— Тръгвай — изръмжа тя. — Нужен си ми, за да поговорите пак с Фел. Той нещо шикалкави. Почвам да се чудя дали наистина е в конфликт с Барапутра. Не мога да разбера, но нещо не се връзва.

Куин отново го замъкна в тактическата зала, макар че този път не разчиташе на слушалката, пъхната в ухото му, а стоеше агресивно до него. За външен наблюдател може би приличаше на телохранител и главен помощник. Марк обаче си мислеше, че е заела удобна позиция, за да може при нужда да го сграбчи за косата и да му пререже гърлото.

Вътре беше и капитан Ботари-Джесек — седеше както и по-рано на ергономичния стол и мълчаливо и загрижено наблюдаваше нервното държане на Куин. Но не каза нищо.

Лицето на Фел отново се появи на видеомонитора, този път не благоприятно розово, а червено от яд.

— Адмирал Нейсмит, казах на капитан Куин, че ще се свържа с вас, когато получа сигурна информация.

— Бароне, капитан Куин… служи на мен. Моля да й простите настойчивостта. Тя само вярно отразява желанията ми. — От устата му като пълноводен пролетен поток се лееше типичният отговор на Майлс. Пръстите на Куин чукаха по рамото му и мълчаливо му предаваха болезненото предупреждение, че не бива да допусне фантазията му да отиде прекалено далеч. — Нека да чуем какво можете да ни съобщите освен сигурна информация.

Фел се облегна намръщен, но успокоен.

— Казано направо, барапутранците съобщават, че не могат да намерят вашата криокамера.

— Тя трябва да е там — изсъска Куин.

— Спокойно, спокойно, Куини. — Марк я потупа по ръката. Тя се затвори като менгеме. Ноздрите й пламнаха кръвожадно, но тя успя леко да се усмихне — за холовидеото. Марк се обърна отново към Фел. — Бароне… според вас… лъжат ли барапутранците?

— Не мисля.

— Имате ли някакво независимо потвърждение на това ваше мнение? Агенти на място или нещо от този сорт?

Баронът изви устни.

— Наистина, адмирале, не мога да кажа.

„Естествено, че не.“ Той потри лицето си със замислен жест също като Нейсмит.

— Можете ли да кажете какво точно вършат барапутранците?

— Всъщност точно сега обръщат медицинския си комплекс с главата надолу. Всички служители и всички сили за сигурност, които използуваха срещу вашето нападение, участват в търсенето.

— Възможно ли е това да е някаква сложна шарада, с която искат да ни подведат?

Баронът помълча, после каза:

— Не. Всъщност те са изпаднали в паника. На всички равнища. Наясно ли сте… — той се престори, че си поема дъх, — как това отвличане на барон Барапутра, ако се окаже повече от една кратка интерлюдия, ще се отрази върху равновесието на силите между големите къщи на Джексън Хол?

— Не, как?

Баронът повдигна брадичка и го погледна остро, за да види дали не му се подиграват. Вертикалните бръчки между очите му се задълбочиха.

— Трябва да разберете — почна той сериозно, — че стойността на вашия заложник с времето може да намалее. Никакъв вакуум на властта на върха на голяма Къща или дори на малка Къща не може да трае дълго. Винаги съществуват фракции от по-млади хора, които очакват, може би тайно, да се втурнат и да го запълнят. Дори ако допуснем, че Лотус успее да убеди главния лейтенант на Ваза Луиджи да заеме мястото му… след време на него ще му стане ясно, че връщането на неговия началник ще включва както възнаграждение, така и понижение. Мислете за една голяма Къща като за хидра от митологията. Отсечете й главата и на нейно място ще израстат седем нови… и ще започнат да се хапят една друга. Накрая ще оцелее само една. Междувременно Къщата ще отслабне и всички нейни стари съюзи и споразумения ще се подложат на преоценка. Бъркотията ще се разширява във все по-нарастващ кръг и ще обхване и останалите къщи… а такива резки промени тук не се приемат с желание. От никого… — „Най-малко от барон Фел“ — подразбра Марк.

— С изключение може би на по-младите ви колеги — каза Марк.

Фел махна с ръка, за да покаже, че по-младите му колеги не представляват интерес. Ако те се стремят към власт, искаше да каже жестът, нека правят заговори, нека се потрудят, нека извършат убийства — също като него.

— Е, аз нямам намерение да държа барон Барапутра, докато остарее и мухляса — каза Марк. — Извън този контекст за мен той не представлява никакъв интерес. Моля, подканете Къща Барапутра да побърза с намирането на моя брат, а?

— Не е необходимо да ги подканям. — Фел го погледна хладно. — Разберете, адмирале, че ако това… положение не доведе бързо до удовлетворително заключение, станция Фел няма да може да ви подслони.

— Аха. А какво значи бързо?

— Много скоро. След още един ден.

Станция Фел сигурно имаше достатъчно сили да изгони винаги, когато пожелае, два малки кораба. Или дори да стори нещо по-лошо.

— Разбрах. Хм… а как стои въпросът с безпрепятственото преминаване през разпределителна станция пет? Ако нещата не тръгнат на добре.

— За това… ще трябва да се договаряме отделно.

— Защо да не се договорим сега?

— Ако дотогава все още държите вашия заложник… не бих желал да изведете Ваза Луиджи от джексъновия локален космос. И имам нужната позиция, за да не ви позволя да го сторите.

Куин удари с юмрук по масата до видеомонитора и извика:

— Не! Няма начин! Барон Барапутра е единственият ни коз, с които да вземем, да върнем криокамерата. Няма да им го върнем!

Фел леко трепна и я укори:

— Капитане!

— Ние ще го вземем с нас, ако бъдем принудени да напуснем — заплаши го Куин, — и всички вие ще останете на сухо. А може и да го върнем от разпределителна станция пет без космонавтски костюм. Ако не получим тази криокамера… е, имаме по-добри съюзници от вас. И с по-малко задръжки. Те няма да се интересуват от вашите печалби или вашите сделки, или разпределението на силите между вас. Единственият въпрос, който ще поставят, е дали да започнат от северния полюс и да изгорят всичко надолу, или от южния и да тръгнат нагоре!

Фел се намръщи гневно.

— Не ставайте глупава, капитан Куин. Вие говорите за планетарна сила.

Куин се наведе към видеокамерата и изръмжа:

— Бароне, говоря за мултипланетарна сила!

Ботари-Джесек трепна и прекара пръст по шията си: „Престани, Куин!“

Очите на Фел станаха твърди и лъскави, досущ стъклени.

— Блъфирате — каза той най-сетне.

— Не блъфирам. Добре ще е да разберете, че не блъфирам.

— Никой няма да стори това за един човек. Още по-малко за един труп.

Куин се поколеба. Марк сложи ръката си върху нейната и я стисна силно, за да й каже: „По дяволите, контролирай се.“ Още малко и тя щеше да издаде онова, което му бе наредила да не разкрива под страх от смъртно наказание.

— Може би сте прав, бароне — каза тя накрая. — Молете се да сте прав.

След продължителна пауза Фел запита кратко:

— И кой е този ваш съюзник без задръжки, адмирале?

След също толкова продължителна пауза Марк вдигна поглед и каза мило:

— Капитан Куин блъфира, бароне.

Фел разтегли устни в изключително суха усмивка и тихо каза:

— Всички сетаганданци са лъжци.

После протегна ръка и прекъсна връзката. Образът избледня с обичайната мъгла от снежинки. Този път, сякаш отделена от тялото, студената му усмивка се задържа по-дълго.

— Браво, Куин — изръмжа Марк в настъпилата тишина. — Току-що каза на барон Фел колко може да получи за тази криокамера. И може би дори от кого. Сега вече имаме два врага.

Куин дишаше тежко, сякаш беше тичала.

— Той не е наш враг. Не ни е и приятел. Фел служи на Фел. Запомни това, защото той ще постъпи точно така.

— Лъже ли Фел, или просто предава лъжи на Къща Барапутра? — попита бавно Ботари-Джесек. — Каква независима линия на лична изгода би могъл да възприеме при създалата се ситуация?

— Или и двамата лъжат? — допълни въпроса Куин.

— Ами ако никой от тях не лъже? — попита раздразнено Марк. — Това да ви е минавало през ума? Спомнете си, че Норууд…

Прекъсна го сигналът от комуникационната апаратура. Куин се подпря на пулта, за да чува по-добре.

— Куин, тук е Бел. Връзката, която намерих, е съгласна да се срещне с нас на шлюза, където е пристанал „Ариел“. Ако искате да присъствате, най-добре елате веднага.

— Да, добре, тръгвам. — Тя се обърна и изнурена тръгна към вратата.

— Елена, погрижи се този — тя го посочи с палец — да не напуска каютата си.

— Да, добре. След като говорите с човека на Бел, най-добре си почини, Куини. Разстроена си. Насмалко да се провалиш.

Куин неопределено махна с ръка, без да обещае нещо, с което само потвърди истинността на казаното. Щом тя излезе, Ботари-Джесек се обърна към комуникационния си пулт и заповяда когато Куин пристигне при шлюза, персоналната совалка да е готова.

Марк стана и се заразхожда из тактическата зала с грижливо пъхнати в джобовете ръце. Дузината пултове с монитори в реално време и за холовидео записи бяха тъмни и безжизнени. Комуникационната и кодиращата системи бяха безмълвни. Той си представи тактическия нервен център напълнен с персонал, оживен и деен, как направлява сражение. Представи си вражески огън — как обелва кораба като портокал, как всичко е разбито и изгоряло, и разпръснато в силната радиация и космическия вакуум. Например огън от разпределителна станция пет на Къща Фел, когато „Перегрин“ се опитва да се измъкне. Потрепери. Почувства, че му се повдига.

Спря пред затворената врата на съвещателната стая. Сега Ботари-Джесек беше ангажирана в някаква друга комуникация, с вземането на някакво решение, свързано със сигурността. Изпълнен с любопитство, той положи длан върху кодираната ключалка. За негова изненада вратата се плъзна и се отвори. Е, Майлс несъмнено бе накарал да програмират вратите така, че да може да влиза отвсякъде в съвещателната зала. Точно в неговия стил.

Ботари-Джесек го погледна, но не каза нищо. Вземайки това за мълчаливо разрешение, Марк влезе в съвещателната зала и закрачи из нея. Докато ходеше, светлините автоматично се палеха. В главата му прозвучаха думите, казани от Торн: „Норууд каза: «Адмиралът ще се измъкне, дори ние да не можем».“ Колко ли внимателно бяха проучени записите от десантната акция? Сигурно някой вече многократно ги е проучвал. Какво би могъл да разбере той? Какво биха могли да пропуснат те? Те си знаеха хората, знаеха си апаратурата. „Но аз познавам медицинския комплекс. Аз познавам Джексън Хол.“

Чудеше се докъде ли ще може да стигне с дланта си. Седна на стола на Куин. Действително файловете се отвориха, послушно изпълняваха заповедите му — нещо, което не беше успял да постигне с никоя жена. Намери заредени записите от десантната акция. Данните на Норууд бяха изгубени, но Тонкин беше с него през част от времето. Какво беше видял Тонкин? Не оцветени линии на картата, но действителността — с човешки очи, с човешки уши. Имаше ли такъв запис? Той знаеше, че командният шлем съхранява такива записи. Ако и шлемовете на командосите правят записи, тогава… ах-ха. Пред невярващите му очи се появи образът и се чу гласът на Тонкин. Усилието да проследи записите почти веднага му докара главоболие. Това не бяха стабилни, с регулирано ниво панорамни записи, а по-скоро внезапни, повтарящи реалните движения на главата. Забави картината, за да наблюдава себе си в тръбния подемник на фоайето. На монитора се появи нисък човек в сива камуфлажна униформа, с блестящи очи. „Наистина ли изглеждам така?“ Под свободната униформа деформациите на тялото му не се виждаха толкова, колкото си мислеше.

Гледаше през очите на Тонкин. Премина с него през лабиринта на барапутранските сгради, тунели, коридори чак до последната престрелка. Торн беше цитирал Норууд правилно. Това се виждаше тук на видеомонитора. Макар че не е бил прав за времето. Според несубективния часовник на шлема Норууд беше вървял единайсет минути. Появи се зачервеното лице на Норууд — тежко дишаше, прозвуча припрян смях… и миг по-късно последва удар на граната, експлозия. Марк почти се хвърли и изключи видеото, погледна се, сякаш очакваше да е дамгосан със струя кръв и мозък.

„Ако има някакви следи, те трябва да са по-напред.“ Той стартира отново програмата от момента на раздялата във фоайето. Когато я стартира за трети път, включи на стопкадър и започна да разглежда кадрите един по един. Търпеливата, педантична до самозабрава вглъбеност почти му доставяше удоволствие. Дребните подробности… човек можеше да се изгуби сред най-дребните подробности, но пък действаха като упойка за болката в мозъка.

„Хванах те“ — прошепна той. Беше преминало толкова бързо, че не беше останало дори и на подсъзнателно ниво, когато видеозаписите се разглеждат със скоростта на реалното протичане на събитията. Бегъл поглед към пресечката на коридора на стената, на който имаше стрелка и надпис „Изпращане и получаване“.

Вдигна глава и видя, че Ботари-Джесек го наблюдава. Откога е тук? Беше се отпуснала, кръстосала дългите си крака с пристегнати в боти глезени, събрала пръстите на ръцете си.

— Какво открихте? — попита тя тихо.

Той извика холокартата на зловещите сгради с Норууд и освети пътя, изминат от Тонкин.

— Не тук — посочи той, — а там. — Маркира един комплекс доста настрани от маршрута, по който двамата бяха минали с криокамерата. — Там е отишъл Норууд. През онзи тунел. Сигурен съм в това! Виждал съм тази сграда… бил съм в нея. По дяволите, в нея съм играл на криеница с приятелите си, докато бавачките не ни принудеха да спрем. Виждам я така, сякаш я гледам на шлема на Норууд. Той е занесъл криокамерата в залата за „Изпращане и получаване“ и я е изпратил.

Ботари-Джесек стана.

— Възможно ли е? Имал е толкова малко време!

— Не просто възможно. А лесно! Съоръженията за опаковане са напълно автоматизирани. Единственото, което е трябвало да направи, е да постави криокамерата в машината за опаковане и да натисне копчето. Роботи доставят пратката на товарния док. Мястото е много оживено: получаване на стоки за целия комплекс, превозване на всичко — от дискове с данни до замразени органи за трансплантация на ембриони, създадени със средствата на генното инженерство, и до аварийна техника за издирване и спасяване на групи. Както и на криокамери с променено съдържание. Всичко! Работи денонощно и сигурно е трябвало да бъде евакуирана набързо, когато сме я засегнали при нашето нападение. Докато машините за пакетиране са работили, Норууд сигурно е въвеждал на компютъра данни за експедирането. Свършил го е на бърза ръка, дал го е на транспортния робот… а след това, ако е бил толкова умен, колкото предполагам, е изтрил записа и бързо се е върнал при Тонкин.

— Значи криокамерата стои опакована на товарния док долу! Почакайте, ще кажа на Куин! Мисля, че е по-добре да кажем на барапутранците къде да търсят.

— Аз… — той вдигна ръка да я спре. — Аз мисля…

Тя го погледна, седна в стола си и присви очи.

— Какво мислите?

— Измина почти цял ден, откакто се измъкнахме. Повече от половин ден, откакто казахме на барапутранците да потърсят криокамерата. Ако тази криокамера е все още на товарния док, мисля, че барапутранците щяха да я намерят. Автоматичната система за експедиране е ефективна. Мисля, че криокамерата вече е заминала, може би още през първия час. Мисля, че барапутранците и Фел казват истината. Може би точно сега те просто пощуряват. Не само че там долу няма никаква криокамера, но и нямат никаква представа къде е отишла.

Ботари-Джесек стоеше напрегната.

— А ние знаем ли? — попита тя. — Боже мой. Ако сте прав… тя може да е на път кой знае закъде. Преминала през някоя от двете дузини орбитални разпределителни станции… вече може да е прескочила през прохода! Саймън Илян ще получи удар като му докладваме.

— Не. Не кой знае закъде — коригира я внимателно Марк. — Тя трябва да е отпратена на такова място, което е известно на медик Норууд. Някое място, което той е могъл да си спомни дори когато е бил обкръжен и обстрелван.

Тя облизваше устни, докато мислеше върху думите му, после се съгласи:

— Правилно. Тоест може да е почти навсякъде. Но поне можем да започнем да издирваме, като проучим личната картотека на Норууд. — Тя го погледна с тъжни очи. — Знаете ли, оставен сам в тихата стая вие свършихте всичко както трябва. Не сте глупав. Не виждам как бихте могли да сте глупав. Вие просто не сте от тоя тип полеви офицери, като…

— Аз изобщо не съм никакъв полеви офицер. Мразя армията.

— Майлс обича полевата работа. Дори беше станал зависим от прилива на адреналин.

— Мразя приливите на адреналин. Мразя да се изправям пред опасности. Когато съм изплашен, не мога да мисля. Кръвта ми се смразява, когато ми се крещи.

— Все пак вие можете да мислите. А често ли сте изплашен?

— Почти постоянно — тъжно призна той.

— Тогава защо… — тя се поколеба, сякаш предпазливо избираше думите — защо продължавате да се опитвате да бъдете Майлс?

— Аз не се опитвам, вие ме карате да се представям за Майлс!

— Нямам предвид сега. Имам предвид изобщо.

— По дяволите, не разбирам какво искате да кажете.