Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (10)

Десета глава

Двайсет и четири часа по-късно Дендарии корабите напуснаха дока на станция Фел и започнаха маневри за насочване към разпределителна станция пет. Не бяха сами. Ескортираха ги половин дузина съдове от службата за сигурност на Къща Фел, които определяха скоростта им и ги следяха. Съдовете на Фел бяха специализирани бойни кораби за локалния космос, които нямаха възможност за извършване на скокове през проходи, нито пък имаха пръти на Неклин. Затова пък цялата им мощ беше съсредоточена върху оръжията и броните. Бойни кораби.

Конвоят беше следван на дискретно разстояние от един барапутрански кръстосвам, повече яхта, отколкото боен кораб, приготвен да приеме барон Барапутра, според споразумението, в пространство близко до разпределителна станция пет на Фел. За нещастие криокамерата на Майлс не беше на борда на кръстосвала.

Куин беше пред припадък преди да приеме неизбежното. Ботари-Джесек буквално я подпря до стената при последната им тайна среща в залата за конференции.

— Няма да оставя Майлс — изплака Куин. — Преди това ще изхвърля в открития космос това барапутранско копеле!

— Виж — изсъска Ботари-Джесек, стиснала куртката на Куин. „Ако беше животно — помисли си Марк, — ушите й щяха да са плътно прибрани до главата.“ Той се сви на ергономичния стол и се опита да стане още по-малък. По-малък! — И на мен, както и на теб, това не ми харесва, но нищо не можем да направим. Майлс очевидно не е в техни ръце, на път е бог знае закъде. Ние се нуждаем от подкрепления: не бойни кораби, а опитни разузнавачи. Голям брой. Нуждаем се от Саймън Илян и ИмпСи, много се нуждаем, и то колкото се може по-скоро. Време е да офейкаме. Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-скоро ще можем да се върнем.

— На всяка цена ще се върна — даде дума Куин.

— Това ще уредите с Илян. Обещавам ти, че той ще е заинтересован не по-малко от нас в намирането на тази криокамера.

— Илян е просто бараярски… — Куин заекна, докато намери думата, — бюрократ. Той не се интересува какво правим ние.

— Не говори така — прошепна Ботари-Джесек.

Накрая Ботари-Джесек, по-нататъшното задължение на Куин към останалите Дендарии и логиката на положението взеха връх. И така Марк се намери облечен в сивата офицерска униформа за последното си представяне (той се молеше искрено наистина да е последно) като адмирал Майлс Нейсмит, който следи за прехвърлянето на заложника в совалката на Къща Фел. За всичко, което би се случило от този момент нататък, отговорността щеше да бъде изцяло на барон Фел. На Марк му оставаше само да се надява, че ще е нещо неприятно.

Ботари-Джесек лично придружи Марк от неговата каюта-затвор до люка, където беше предвидено да се скачи корабът на Фел. Изглеждаше както винаги хладна, но и уморена. За разлика от Куин, Ботари-Джесек ограничи критиката си към униформата му само с едно пресягане да оправи отличителните знаци на яката. Якето с много джобове беше широко и доста дълго, за да скрие пристегнатия на корема колан и започналите да провисват над него телеса. Той го дръпна силно надолу и последва капитана на „Перегрин“, като попита жално:

— Защо трябва да правя това?

— Това е нашият последен шанс да докажем… със сигурност… на Ваза Луиджи, че вие сте Майлс Нейсмит и че… трупът в криокамерата е само клон. Просто за в случай, че криокамерата не е напуснала планетата и по някаква случайност, независимо къде е отишла, барапутранците я намерят преди нас.

Пристигнаха в коридора с люка за свързване в същия момент, в който пристигнаха двама тежко въоръжени Дендарии техници, които извършиха проверка на закрепващите челюсти за акостиране. Малко след това се появи и барон Барапутра, ескортиран от бдителната капитан Куин и двама намръщени стражи — за по-голяма тежест, според Марк. Реалната сила и реалната заплаха, тежките фигури на шахматната дъска бяха разпределителна станция пет и корабите на Къща Фел, които я охраняваха. Той си ги представи подредени в пространството около Дендарии корабите. Шах! Беше ли барон Барапутра в тази партия цар? Марк се чувстваше пешка, маскирана като цар. Ваза Луиджи държеше под око Куин, Червената царица, но най-много наблюдаваше люка на совалката.

— Здравейте, адмирале — поздрави го Куин.

— Здравейте, капитане — отговори той. Стоеше спокоен като на парад, давайки си вид, че контролира операцията. Трябваше ли да разговаря с барона? Очакваше Ваза Луиджи да подхване разговор. Баронът просто чакаше със смущаващо търпение, сякаш не възприемаше времето по същия начин, по който го възприемаше Марк.

Независимо колко по-голяма беше огневата мощ на противника, на Дендарии им трябваха само минути, за да офейкат. Щом бъдеше извършено предаването на заложника, „Перегрин“ и „Ариел“ можеха да извършат скок и клоновете да се окажат извън смъртния достъп на Къща Барапутра. Беше постигнал това с човешки загуби и с повреди, които не можеха да се отстранят, но го беше постигнал. Малки победи.

Най-после се чу тракането на скобите за шлюза, чу се съскането на уплътнението на совалката, която щеше да поеме тяхната плячка. Дендариите внимателно наблюдаваха отварянето на люка. От другата страна на вратата стоеше мъж, облечен в зелената униформа на Къща Фел с отличителни знаци на капитан. От двете му страни имаше по двама стражи. Той кимна, представи се, съгледа Марк, видя че от всички присъстващи той има най-високия офицерски ранг, и козирува.

— Приемете поздравите на барон Фел, адмирал Нейсмит. Той ви връща нещо, което случайно сте си забравили…

Куин пребледня, обхваната от надежда. Марк можеше да се закълне, че сърцето й престана да бие. Капитанът на Фел отстъпи встрани от люка, но през него се показа не горещо желаната антигравитационна носилка с криокамерата, а група от трима мъже и две жени в цивилни дрехи. Изглеждаха и гневни, и тъжни. Един от мъжете куцаше и се подпираше на съседа си.

Шпионите на Куин. Групата шпиони, която се беше опитала да внедри на станция Фел, за да продължат да търсят. Лицето на Куин пламна от огорчение. Тя обаче вдигна брадичка и каза спокойно:

— Предайте на барон Фел, че му благодарим за грижата.

Капитанът на Фел прие посланието с поздрав и кисела усмивка.

— В най-скоро време ще приема всички ви на доклад — каза тя и с кимване отпрати нещастната група. Петимата излязоха. Ботари-Джесек отиде с тях.

Капитанът на Фел съобщи:

— Готови сме да приемем пътника. — Педантично той не се качи на „Перегрин“, а чакаше. Също така педантично стражите и Куин стояха настрана от барон Барапутра, който вдигна квадратната си брадичка и тръгна напред.

— Милорд! Почакайте ме!

Силният вик накара Марк да обърне глава. Очите на барона също се разшириха от изненада.

Евразийското момиче изскочи от коридора и хукна напред. Дърпаше за ръцете и клона с платинените коси. Спусна се като змиорка покрай стражите, които имаха достатъчно ум, за да разберат, че в този изпълнен с рискове момент не трябва да прибягват към оръжие, но недостатъчен рефлекс, за да я хванат. Мъничката блондинка не беше толкова пъргава, залитна и почти падна. С едната си ръка бе прихванала бюста си. Бе останала почти без дъх, с широко отворени от страх очи.

Марк си я представи поставена на някоя операционна маса: скалпелът проблясва под силната светлина, хирургическият трион жужи през костта, после бавното отделяне на живите неврони и накрая изваждането на мозъка като дар, като ум, памет, личност — жертвоприношение на някакъв жесток бог от облечените в стерилни ръкавици ръце на маскираното чудовище.

Той я сграбчи за коленете. Фината й ръка се изплъзна от хватката на тъмнокосото момиче и тя падна по очи на пода. Извика, а след това заплака, ритна го, въртеше се, подскачаше и се извиваше по гръб. Ужасен, че може да я изпусне, той се хвърли и я притисна с цялото си тяло. Тя безрезултатно се въртеше под него. Дори не знаеше, че трябва да го подпре с коляно в слабините.

— Спри. Спри, за бога, не желая да ти сторя нищо лошо — шепнеше той в ухото й. Устата му беше пълна с ухаещата й коса.

В това време другото момиче беше успяло да се провре през люка на совалката. Капитанът на Къща Фел, макар и объркан от появата й, моментално измъкна невроразрушител и спря първото интуитивно движение на хората на Куин.

— Стой! Барон Барапутра, какво е това?

— Милорд! — плачеше евразийското момиче. — Вземете ме с вас, моля ви! Аз ще бъде свързана с моята господарка. Съвсем скоро!

— Стой там — посъветва я баронът спокойно. — Там те не могат да те пипнат.

— Опитайте с мен — започна Куин и тръгна напред, но баронът вдигна ръка. Пръстите му бяха леко свити — нито в юмрук, нито неприлично, и все пак обидно.

— Капитан Куин, сигурно не искате да предизвикате инцидент, който да забави заминаването ви, нали? Ясно е, че това момиче изразява собствената си свободна воля.

Куин се поколеба.

— Не! — извика Марк. Изправи се, вдигна русокосото момиче и го натика в ръцете на единия страж. — Дръж я. — После понечи да мине покрай барон Барапутра.

— Адмирале? — Баронът набърчи иронично чело.

— Вие носите тяло на труп — изръмжа Марк. — Не ми говорете. — Той политна напред, разперил ръце да хване тъмнокосото момиче през тази малка, ужасна, политически значима пропаст. — Момиче… — Не знаеше името й. Не знаеше какво да каже. — Не отивай. Не бива да отиваш. Те ще те убият.

Вече уверена в безопасността си, макар все още да се криеше зад капитана на Фел, по-далечко от Дендариите, тя се усмихна тържествуващо на Марк и отметна коса.

— Аз спасих честта си. Съвсем самичка. Моята чест е моята господарка. Вие нямате чест. Прасе! Животът ми е жертва… по-голяма, отколкото можете да си представите. Аз съм цвете на нейния олтар.

— Ти си луда — заяви Куин. — Не си цвете, а саксия.

Брадичката й порозовя, устните й се свиха.

— Бароне, елате — заповяда тя хладно и протегна театрално ръка.

Баронът вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво искате?“, и тръгна към люка. Никой от стражите не вдигна оръжие. Куин не им беше заповядала. Марк нямаше оръжие.

— Куин… — почна разтревожено той. Тя дишаше тежко.

— Ако сега не извършим скока, можем да изгубим всичко. Не мърдайте.

Ваза Луиджи се спря в люка, с един крак все още на дока на „Перегрин“, и се обърна към Марк.

— В случай че недоумявате, адмирале… тя е клон на моята жена — измърка той, вдигна дясната си ръка, близна показалеца си и го допря до челото на Марк. Неприятно усещане. — Една точка за мен. Четирийсет и девет за вас. Ако някога се осмелите да се върнете, обещавам ви да се разплатя по начин, който ще направи смъртта да ви изглежда като желано избавление. — Ваза Луиджи се промуши през люка. — Здравейте, капитане, благодаря ви за търпението… — Люкът се затвори и прекъсна останалите му поздравления към посрещачите — съперници или съюзници.

Тишината се нарушаваше само от потракването на челюстите и безнадеждния, самотен плач на русокосото момиче-клон. Мястото, където Ваза Луиджи беше пипнал челото на Марк, пареше като лед. Той го потърка с опакото на ръката си.

Стъпките от фрикционните чехли бяха почти безшумни, но тези бяха така тежки, че вибрираше целият док. Сержант Таура бързаше в коридора на совалковия люк. Видя русокосия клон и извика през рамо:

— Тук има още една! Остават само две. — Подир нея задъхан дотича друг командос.

— Какво е станало, Таура? — въздъхна Куин.

— Онова момиче, подбудителката. Много е умна — каза Таура, като се хлъзна, за да спре. Докато говореше, очите й шареха по насрещния напречен коридор. — Разказала на момичетата някаква глупава история, че уж нашият кораб събирал роби и убедила десет да се опитат да избягат. Охраната улучила три със стънер, останалите седем се разпилели. Успяхме да намерим четири. Повечето просто се бяха скрили, но мисля, че онова дългокосото има план да се опитат да вземат персонални совалки преди да излезем от локалния космос. Поставих часови да ги пази.

— Добре си направила, Таура. И това ги е спряло. Но две се появиха тук. За нещастие едната се измъкна при предаването на барон Барапутра. Отиде с него. Другата успяхме да хванем. — Куин кимна към русата, чийто плач бе преминал в хленч. — Така че трябва да търсиш само още една.

— Как… — Очите на Таура шареха озадачено из коридора на люка. — Как допуснахте да се случи това, капитане?

Лицето на Куин представляваше безизразна маска.

— Предпочетох да не започвам престрелка заради нея.

Таура смутено извиваше огромните си лапи с нокти на граблива птица, но от устните й не се изплъзна никакво обвинение.

— В такъв случай да намерим и последната, преди да е станало нещо лошо.

— Започвай, сержант. Вие й помогнете — обърна се Куин към ненужните й вече стражи. — Когато намерите и последната, елате да ми докладвате в съвещателната зала.

Таура кимна, насочи командосите към различните напречни коридори, а самата тя се отправи към най-близкия подемник. Ноздрите й бяха издути. Изглежда, вече надушваше плячката.

Куин се обърна и си замърмори:

— Трябва да се заема с разпита. Да разбера какво се е случило на…

— Аз ще… я върна в стаята на клоновете, Куин — предложи Марк, като кимна към клона.

Куин го погледна подозрително.

— Моля те. Искам аз да я заведа.

Тя погледна към люка, пред които беше избягало евразийското момиче, после се обърна към Марк. Той нямаше представа какво изразява лицето му, но Куин си пое дъх и каза:

— Знаеш ли, откакто напуснахме станция Фел, два пъти прегледах записите от десанта. Нямах… нямах възможност да ти кажа. Даваш ли си сметка, когато застана пред мен и бързахме да влезем в десантната совалка на Кимура, каква беше енергията на плазменото отражателно поле?

— Не. Всъщност в тунела трябваше да отразя много изстрели.

— Един изстрел. Ако беше абсорбирало само още един изстрел, щеше да се изчерпи напълно. А следващият изстрел щеше да те изпече жив.

— Оо!

Тя се намръщи, сякаш все още се опитваше да реши дали е проявил кураж, или глупост.

— Е, според мен би било интересно да го знаеш. — Тя направи продължителна пауза. — А моят енергиен източник беше изчерпан до нула. Така че ако наистина сравнявате резултатите си с барон Барапутра, можеш да повишиш твоите до петдесет.

Марк не знаеше, какво очаква тя да чуе от него. Най-после Куин въздъхна.

— Добре. Заведи я. Ако от това ще ти стане по-добре — и тръгна към съвещателната зала много загрижена.

Той се обърна и внимателно хвана русокосата за ръка. Тя трепна и замига с блестящите си от сълзи сини очи. Макар той да знаеше много добре — никой не знаеше по-добре — колко преднамерено са създадени чертите й и оформено тялото й, ефектът беше поразителен: красота и невинност, сексуалност и страх, смесени в опияняващо единство. Имаше вид на двайсетгодишна, в апогея на физическото си здраве, идеално съответствие на неговата възраст. И само няколко сантиметра по-висока от него. Тя можеше да бъде неговата героиня, ако животът му не беше затънал в някакво съвсем негероично тресавище, ако не беше хаотичен, извън всякакъв контрол. Никакви награди, само наказания.

— Как се казваш? — попита той с подправено веселие.

Тя го погледна недоверчиво.

— Мари.

Клоновете нямат презиме.

— Хубаво име. Хайде, Мари. Ще те върна в, хм, общежитието. Когато отидеш при приятелките си, ще се почувстваш по-добре.

По неволя тя тръгна с него.

— Знаеш ли, сержант Таура е права. Тя наистина иска да се грижи за вас. С това бягство вие я изплашихте. Тя се страхува, че можете да се нараните. Всъщност вие не се страхувате от сержанта, нали?

Тя объркано сви красивите си устни.

— Аз… аз не съм сигурна. — Ходеше изящно. Бедрата й се полюшваха, малките й стъпки караха гърдите й да се поклащат подлудяващо под розовата дреха. Би трябвало да й се приложи лечение за намаляване на бюста, макар че той не беше сигурен дали хирургът на „Перегрин“ е специалист в тази област. Ако преживените от нея соматични експерименти на Барапутра приличаха на неговите, сигурно й беше писнало от хирургическа намеса. Неговите телесни деформации със сигурност бяха плод на онова, което бяха правили с него.

— Нашият кораб няма за задача да събира роби — започна отново той съвсем сериозно. — Ние ви взехме… — Новината, че отиваха в Бараярската империя, никак не беше успокояваща. — Първата ни спирка сигурно ще бъде на Комар. Но вие може би няма да останете там. — Нямаше сили да дава обещания за крайното й местоназначение. Никакви. Един затворник не може да освободи друг затворник.

Тя се закашля и потри очи.

— Добре… ли си?

— Искам да пия вода. — Гласът й беше дрезгав от тичане и плач.

— Ела, ще ти дам — каза той. Каютата му беше в съседния коридор. Той я поведе натам, допря длан до кодовата ключалка и вратата се отвори със съскане. — Влизай. Досега нямах възможност да говоря с теб. Ако бях имал, може би… онова момиче нямаше да успее да те излъже. — Той я въведе вътре и я сложи на леглото. Тя леко трепереше. Той също.

— Тя те измами, нали?

— Аз… не зная, адмирале.

Той изсумтя тъжно.

— Не съм адмирал. Аз съм клон като теб. Отгледан съм в Барапутра, един етаж под мястото, където живееш ти. Живееше. — Той влезе в банята, наля чаша вода и се върна при нея. За малко да падне на колене и да й я поднесе. Трябваше да я накара да… — Трябва да те накарам да разбереш. Да разбереш коя си ти, какво се е случило с теб. Тогава никой няма да може отново да те излъже. Трябва да научиш много неща, за да можеш да се защитаваш. — Наистина… в това тяло. — Ще трябва да ходиш на училище.

Тя изпи водата и все още с уста в чашата каза:

— Не искам да ходя на училище.

— Барапутранците никога ли не са те допускали до истински образователни програми? Когато аз бях там, това беше най-добрата част от заниманията. По-добра дори от игрите. Макар че, разбира се, аз обичах игрите. Играла ли си на „Зилек“?

Тя кимна.

— Беше забавно. Но историята, астрографските изложби… живият учител беше най-хубавата част. Един белокос дядка, облечен в дрехи от двайсето столетие, с кожени кръпки на лактите… винаги съм се чудил дали е създаден въз основа на истинска личност, или беше композиция.

— Никога не съм виждала учители.

— Какво правехте по цял ден?

— Разговаряхме. Правехме си прически. Плувахме. Наставниците ни караха всеки ден да правим физкултура…

— Нас също.

— … докато направиха от мен това. — Тя докосна гърдите си. — След това само ме караха да плувам.

В това имаше логика.

— Разбирам, че последното оформяне на тялото ти е било съвсем наскоро.

— Преди около два месеца. — Тя замълча. — Вие наистина ли… мислите, че майка ми нямаше да дойде да ме вземе?

— Съжалявам. Ти нямаш майка. Нито аз. Онова, което те очакваше… е ужасно. Човек не може да си го представи. — Само че той можеше да си го представи и то доста добре.

Тя се намръщи. Очевидно не желаеше да се раздели с любимата си мечта за бъдещето.

— Ние всички сме хубави. Ако вие наистина сте клон, защо не сте хубав?

— Радвам се да видя, че започваш да мислиш — каза той весело. — Тялото ми беше оформено да прилича на моя прогенитор. Той беше сакат.

— Но ако това е вярно… за трансплантацията на мозък… защо не е направено с вас?

— Аз бях… част от заговор. Моите купувачи са ме искали цял. Едва по-късно научих цялата истина за Къща Барапутра. — Той седна до нея на леглото. Миризмата й… бяха ли създали генетично някакъв фин парфюм в кожата й? Беше опияняваща. Споменът за мекото й тяло, което се гърчеше под неговото в коридора пред люка, го развълнува. Той би могъл да се разтвори в него… — Аз имах приятели… ти нямаш ли?

Тя кимна мълчаливо.

— По времето, когато можех да направя нещо за тях… много преди да мога да направя нещо за тях… те изчезнаха. Всичките бяха убити. Вместо това освободих теб.

Тя го гледаше, изпълнена със съмнения, и той изобщо не можеше да разгадае мислите й.

Каютата се разлюля и в стомаха му избухна спазъм, който нямаше нищо общо с еротизма.

— Какво стана? — Мари се стъписа, очите й се разшириха от уплаха и тя несъзнателно го хвана за ръката. Ръката му гореше като факла.

— Няма нищо. Всичко е наред. Съвсем наред. Това беше първият ти скок през проход — успокои я той от позициите на своето предимство от, е, няколко такива скока. — Преминахме. Сега джексънианците не могат да ни хванат. — Беше много по-добре от онзи двоен скок, който можеха да им наложат силите на Фел в момента, в който баронът поемеше в тлъстите си ръце заложника Ваза Луиджи. Без рев и трясък на вражески огън. Само малък, омекотен скок. — Ти си спасена. Сега всички сме спасени. — Той си спомни за лудото евразийско момиче. „Почти всички“.

Толкова много искаше Мари да повярва! Дендарии, бараярците… едва ли можеше да очаква те да разберат. Но това момиче… как искаше да блесне в неговите очи! Не искаше никаква награда освен една целувка. Той преглътна. „Сигурен ли си, че искаш само една целувка?“ В стомаха му растеше горещ възел, точно под ужасно пристегнатия колан. И някакво смущаващо вдървяване в слабините. Може би тя нямаше да забележи. Да разбере. Да оцени.

— Ще ме… целунеш ли? — попита той стеснително. Устата му беше пресъхнала. Той взе чашата от ръцете й и глътна последната капка вода. Не беше достатъчна да премахне напрежението в гърлото му.

— Защо? — попита тя и сбърчи чело.

— За… оправдание.

Молба, която тя разбра. Примигна, но все пак се надигна с готовност и докосна устните си до неговите. Блузата й се размърда…

— Оо! — възкликна той задъхан. Ръцете му обгърнаха врата й и не й позволиха да се оттегли. — Моля те, още веднъж… — Притегли лицето й до своето. Тя нито се съпротивляваше, нито откликна, но въпреки това устата й беше не по-малко очарователна. „Аз искам, аз искам…“ Нямаше да й стане нищо, ако я докосне, само да я докосне. Ръцете й несъзнателно се обвиха около врата му. Той чувстваше всеки един от хладните й пръсти, мъничките нокти. Устните й се разтвориха. Той се разтопи. Главата му пулсираше. Възбуден, той свали якето си.

„Спри. Веднага спри!“ Но тя трябваше да бъде негова героиня. Той беше сигурен, че Майлс има своя проклет харем, пълен с жени. Би ли му позволила тя… да направи нещо повече, освен да я целува? Никакво проникване, никаква агресивност, нищо, с което да я нарани. Едно потриване между тези огромни гърди не може да я нарани, макар че несъмнено ще я озадачи. Той може да се зарови в тази мека плът и да намери такова облекчение, каквото не би намерил дори между бедрата й. Тя може да си помисли, че е луд, но това няма да й навреди. Устата му отново жадно потърси нейната. Той докосна кожата й. „Още!“ Смъкна блузата от раменете й, разголвайки тялото й за жадните си ръце. Кожата й беше кадифено мека. Ръката му, разтреперана, се спусна да откопчае задушаващия го колан на панталоните. Облекчение! Беше се надигнал ужасно, мъчително. Но той нямаше да я докосне по-долу от кръста, не…

Претърколи я на леглото, притисна я, зацелува я обезумяло по тялото. Тя ахна от изненада. Той задиша дълбоко, после изведнъж спря. Жестока спазма стегна гърдите му, сякаш всичките му бронхи изведнъж бяха препитани от челюстите на капан.

„Не! Не пак!“ Пак се случваше точно както когато беше опитал миналата година…

Той слезе от нея. От цялото му тяло струеше студена пот. Помъчи се да отвори блокиралото си гърло. Разтреперан успя да поеме нищожна глътка въздух. Проблясъците на паметта бяха съвсем ясни, почти като халюцинации.

Гневният вик на Гален. Ларс и Мок, притиснали го по нареждане на Гален, свалят дрехите му, сякаш боят, който току-що беше получил от ръцете им, не беше достатъчно наказание. Бяха отпратили момичето още преди да започнат. Тя беше избягала като заек. Той плюеше солена кръв. Шоковата палка се насочва, докосва го, там, там, гърми и трещи. Гален, чието лице става още по-червено, го обвинява в измяна, дори по-лошо: говори разпалено за сексуалните наклонности на Арал Воркосиган и включва шоковата палка на висока мощност. „Удряйте!“ Парализиращият ужас дълбоко в стомаха му, споменът за болката, унижението, изгарянето и гърчовете, събуждането на съдбоносни асоциативни връзки и ужасен срам изплуваха с ужасяваща яснота, със зловонието на опърлена плът…

Отърси се от спомените си и едва не умря, докато успее да си поеме дъх. Неизвестно как седеше не на леглото, а на пода, със спазматично вдигнати ръце и крака. Учуденото русокосо момиче, полуголо, наведено над омачканите постелки, го гледаше.

— Какво ви е? Защо спряхте? Да не би да умирате?

„Не, просто исках да съм умрял.“ Не беше честно. Той знаеше много добре откъде са условните му рефлекси. От спомен, заровен в подсъзнанието му, и за жалост, не от далечното му неясно детство, а само отпреди четири години. Не трябваше ли едно толкова ясно умствено възприятие да освобождава човек от демоните на миналото? Всеки път ли, когато се опитва да прави секс с момиче, ще има такива спазми? Или това е резултат на крайното напрежение, причинено от ситуацията? Ако ситуацията не беше толкова напрегната, с по-малко пречки, ако той наистина имаше време, вместо това припряно, потно борене, тогава може би щеше да преодолее кошмара и лудостта — или може би няма да може… той се бореше разтреперан отново да си поеме дъх. Още едно вдишване. Дробовете му отново започнаха да работят. Наистина ли имаше опасност да се задуши и да умре? Навярно след като умре, неговата истинска нервна система отново ще започне да функционира…

Вратата на каютата се отвори. Появиха се силуетите на Таура и Ботари-Джесек. Те се завзираха в полумрака. Картината пред тях накара Ботари-Джесек да изругае, а сержант Таура да пристъпи към тях два метра.

Сега, той искаше да умре сега. Но демонът в ума му не искаше да му сътрудничи. Той продължи да диша, изправи се със смъкнати до коленете панталони.

— Какво правите? — изръмжа сержант Таура. Гласът й беше застрашителен, ръмжеше като вълк. Кучешките зъби в ъглите на устата й отразяваха слабата светлина в каютата. Беше я виждал как с една ръка разкъсва човешки гърла.

Русокосото момиче се изправи на колене на леглото, страхотно изплашена, ръцете й както обикновено се опитваха да скрият и подпрат най-забележителните особености на тялото й и както обикновено само привличаха още по-силно вниманието към тях.

— Аз само помолих за вода — изскимтя тя. — Съжалявам.

Сержант Таура бързо коленичи и обърна нагоре длани, за да покаже на момичето, че не се е разгневила на нея. Марк не беше сигурен дали Мари видя жеста.

— След това какво се случи? — попита строго Ботари-Джесек.

— Той ме накара да го целуна.

Ботари-Джесек видя изпомачканото легло. В очите й проблесна ярост. Беше напрегната като опънат лък. Завъртя се на пети към него. Гласът й стана много тих.

— Опитал си се да я изнасилиш?

— Не! Не зная… Аз само…

Сержант Таура стана, хвана го за ризата — и за кожата — вдигна го и го притисна към стената. Подът беше на цял метър под краката му.

— Отговаряй, проклетнико — изръмжа тя.

Той затвори очи и пое дълбоко дъх. Не заради заплахата от страна на жените на Майлс, не. Не заради тях. А заради втората половина от унижението, което му причини Гален, което по свой начин беше по-мъчително изнасилване от първото. Когато Ларс и Мок, разтревожени, най-сетне убедиха Гален да престане, Марк беше толкова съсипан, че за малко сърцето му да спре. И Гален беше принуден да заведе ценния клон при лекаря посред нощ. При същия лекар, който по някакъв начин го снабдяваше с лекарства и хормони, с които да поддържа растежа на тялото на Марк в съответствие с тялото на Майлс. Гален обясни на лекаря обгарянията на Марк с това, че той тайно мастурбирал с шокова палка и случайно я включил, а след това не могъл да я изключи поради мускулни спазми, докато не чули виковете и не му се притекли на помощ. Лекарят се беше изкикотил. А изплашеният Марк се беше съгласил да не отрича казаното от Гален, когато остане насаме с лекаря. Все пак лекарят беше видял натъртванията и сигурно беше разбрал, че те не се връзват с разказаната му история. Но нищо не каза. Нищо не направи. Марк съжаляваше най-много за собственото си съгласие и за ужасния кикот, които го изгаряше като огън. Не можеше, нямаше да допусне Мари да си отиде с нещо подобно в душата си.

С кратки, глупави фрази той описа какво точно се е опитал да направи. Всичко звучеше ужасно грозно, макар че тъкмо нейната красота го бе затруднила. Не отваряше очи. Не спомена за паниката, която го беше обзела, нито се опита да обясни причиненото му от Гален. Гърчеше се вътрешно, но казваше чистата истина. Гръбнакът му бавно остърга стената, краката му отново опряха на пода. Таура пусна ризата му и той се реши да отвори очи.

Едва не ги затвори отново като видя нескритото презрение в очите на Ботари-Джесек. С него беше свършено. Тя, която почти му съчувстваше, която беше почти мила, почти единственият му приятел тук, беше побесняла. Знаеше, че е превърнал във враг единствената личност, която може би беше говорила в негова защита. Изпита болка, убийствена болка, че е изгубил и малкото, което имаше тук.

— Когато Таура докладва, че се губи един клон — озъби се Ботари-Джесек, — Куин каза, че вие сте настояли да я вземете. Е, сега вече знаем защо.

— Не. Аз нямах намерение… нямах намерение да правя нищо. Тя наистина искаше само вода. — Той посочи чашата на пода.

Таура му обърна гръб, коленичи пак пред леглото и се обърна към клона с преднамерено любезен глас:

— Причини ли ти болка?

— Нищо ми няма — отговори Мари с разтреперан глас и издърпа блузата на раменете си. — Но този мъж наистина е болен. — Тя го погледна с недоумение и загриженост.

— Очевидно — промърмори Ботари-Джесек. Брадичката й се вирна, очите й приковаха Марк, който все още се подпираше на стената. — Вие ще останете затворен в стаята си. Пред вратата ви ще стои часови. Не се опитвайте да излезете.

„Няма. Няма!“

Изведоха Мари. Вратата се затвори със съскане, сякаш беше гилотина, която пада върху врата на жертвата. Разтреперан, той се сви на тясното си легло.

Две седмици до Комар. Искрено съжаляваше, че не беше умрял.