Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (22)

Двадесет и втора глава

Той си спомни как бе изучавал произношението на трудни думи. Дори си представи цял екран, изпълнен с тях — черни думи на светлосин фон. Дали бяха от някой курс по риторика? За нещастие, макар че можеше да си представи екрана, успя да си спомни само един ред. С големи усилия се изправи в леглото и се опита да ги произнесе: „Кракра колара!“ Пое дъх и започна отново. Отново. Отново. Езикът му беше дебел и корав като стар чорап. Беше страшно важно да възстанови говора си. Докато говореше като идиот, те щяха да продължат да се отнасят към него като към такъв.

„Можеше да е и по-лошо.“ Сега ядеше истинска храна, а не подсладена вода или мека тиня. От два дена сам се къпеше и обличаше. Вече не носеше болничен халат. Бяха му дали риза и панталони. „Подобни на корабно трико“ Сивият им цвят най-напред му беше приятен. „Кракрал и краклара крали кларинети!“ Той легна, хриптейки от радост. Вдигна очи и видя доктор Дърона, застанала на вратата, да го наблюдава леко усмихната.

Той затаи дъх и й махна с пръсти за поздрав. Тя влезе и седна на леглото му. Беше в обичайната си, прикриваща женските й форми зелена мантия и носеше сак.

— Равен съобщи, че си дрънкал цяла нощ — каза тя, — но не е било дрънкане, нали? Упражнявал си се да говориш.

— Дъ — кимна той. — Трява говор. К’мандва… — Той докосна устните си и махна неопределено с ръка в стаята. — Подчинява.

— Ти смяташ така, нали? — Тя вдигна весело вежди, но очите под тях го гледаха остро. После постави между двамата масичката за хранене. — Седни, мой малък авторитарен приятелю. Донесох ти няколко играчки.

— Вт’ро длество — промърмори той мрачно, но отново се изправи. Боляха го само гърдите. Изглежда, че поне беше приключил с повечето противни страни на второто си ранно детство. Щеше ли да дойде второто юношество? Боже опази! Може би ще може да прескочи този етап. „Защо се страхувам от юношеството? Не мога да си спомня.“

Той се засмя леко, когато тя изпразни сака и нареди на масата около две дузини части от някакви разглобени ръчни оръжия. „Тест?“ Започна да ги подбира. Стънер, невроразрушител, плазмен лък, класически пистолет… плъзгане, извиване, щракане, сглобка… едно, две, три, четири. Той ги подреди в един ред.

— Енерг’ни клетки къд’. Не ме въор’ а? Тези… в повече. — Той отмести настрана половин дузина излишни части. — Ха. Трик. — И й се усмихна самодоволно.

— Ти нито веднъж не насочи тези неща към мен или към себе си, докато ги сглобяваше — отбеляза тя с любопитство.

— Мм? Не заб’лязах. — Но тя беше права. Той посочи плазмения лък.

— Спомни ли си нещо, докато правеше това? — попита тя.

Той поклати глава отново разочарован, след това се оживи.

— Спомних нещ’ таз’ сутр’н. П’д д’ша. — Той започна бързо да говори и речта му отново се превърна в неразбираем поток от думи.

— Под душа — преведе тя поощряващо думите му. — Разкажи ми. По-бавно, имаме достатъчно време.

— Бавно. Е. Смърт — Произнесе той ясно. Тя трепна.

— Въпреки това. Разкажи ми.

— Ах. Добре. Мисля аз бух момче. Язд’х нак’н. Стар човек на др’г кон. Хълм. Студ’но. Коне… пухтя кот м’н. — Дълбокото му дишане не беше достатъчно дълбоко, за да му осигури необходимия въздух. — Дървета. Планина, две, три планини покрити с’с дървета, всичките завързани за’дно с нови пластмасови тръби. До ’дна колиба н’ дъното. Д’до щастлив… щото тръби работят добре. — Той се мъчеше да произнесе последната дума цяла и успя. — Мъжете са щ’стливи също.

— Какво правят те? — попита тя и гласът й прозвуча разстроено. — Тези мъже.

Той виждаше това отново в главата си, спомен в спомена.

— Гор’ха дърво. Прав’ха захар.

— В това няма смисъл. Захарта се получава от биологическо производство в цистерни, а не от горене на дърва — каза Роан.

— Дървета — потвърди той. — Зах’рни дръвета. — В ума му се появи друга картина: старият човек отчупва парче от нещо, което изглежда като жълто-кафяв камък, и му дава да го опита, пъха го в устата му. Чувство за изкривени стари, изцапани, студени пръсти до бузата му, сладост, размесена с кожа и коне. Той потрепери от непреодолимото физическо усещане. Това беше истина! Но той все още не можеше да си спомни никакви имена. „Д’до!“

— Пл’нините са мой — добави той. Мисълта го натъжи. Не знаеше защо.

— Какво?

— Мои са. — Той се намръщи.

— Нещо друго?

— Не. Т’ва е всичко. — Той стисна ръце в юмруци. След това ги разтвори и ги сложи внимателно на масата.

— Сигурен ли си, че това не е сън от миналата нощ?

— Не. П’д д’ша — каза той.

— Много странно. Това го очаквах. — Тя кимна към сглобените оръжия и започна да ги прибира в платнения сак. — Другото — с леко кимване на глава тя посочи, че има предвид малката му история, — не се връзва. Захарните дървета ми звучат много като сън.

„Не се връзва какво?“ Обхвана го силна възбуда. Той сграбчи тънката й китка, хвана ръката й, която още държеше стънера.

— Не с’ вр’зва с к’кво? К’кво зн’те в’е?

— Нищо.

— Не н’що!

— Боли — каза тя спокойно.

Той веднага я пусна.

— Не н’що — отново каза той. — Н… нещо. К’кво?

Тя въздъхна, прибра оръжията в сака, облегна се и го загледа проучващо.

— Вярно е, че не знаехме кой беше ти. Още по-вярно е, че още не сме сигурни кой от двамата си.

— Трябва ли да н’правя изб’р? Кажете ми!

— Ти си в едно… особено състояние на възстановяване. Амнезията от криосъживяването рядко се възстановява изцяло отведнъж. Това става на малки каскади. Типична камбановидна крива. В началото малко, след това все повече. Накрая затихва. Няколко последни празноти могат да се запазят с години, но тъй като ти нямаш други големи черепни наранявания, моята прогноза е, че ще се възстановиш напълно. Но.

Крайно зловещо „но“. Той я погледна умоляващо.

— На този етап, в самото начало на каскадите, намиращият се в криоамнезия може да изпитва такъв глад за самоличност, че да се залови за нещо невярно и да започне да измисля доказателства да го защити. Може да са необходими седмици или дори месеци, за да се оправи отново. В твоя случай, поради специални причини, аз мисля, че това може да е по-трудно от обичайното за излизане от това състояние. Трябва да бъда много, много внимателна да не изкажа някакво предположение за теб, в което не съм абсолютно сигурна. А това е трудно, защото аз теоретизирам вероятно толкова настойчиво, колкото и ти. Аз трябва да съм сигурна, че всичко, което ми казваш, наистина идва от теб, а не е отражение от нещо, което съм казала самата аз.

— Оо. — Той се отпусна на леглото ужасно разочарован.

— Съществува една съкратена процедура — добави тя.

Той отново се надигна.

— К’ква? К’жете м’!

— Има едно лекарство, наречено фаст-пента. Един от неговите продукти е психиатрично успокоително, но обикновено се използува като лекарство за провеждане на разпити. Всъщност е погрешно да се нарича серум на истината, макар че лаиците настояват за това име.

— Аз… познавам фас’пент’. — Той затвори очи. Очевидно знаеше нещо за фаст-пента. Но какво?

— То има изключително успокоително действие и понякога, при криогенни пациенти, може да предизвика каскадно връщане на паметта.

— А!

— Обаче може да причини и проблеми. Под негово влияние хората с радост казват всичко, което им дойде наум, дори и най-интимни и тайни мисли. Добрата медицинска етика изисква да те предупредя за това. Също така някои хора са алергични към него.

— Къде сте… се научили… на д’бра мед’цинска етика? — попита любопитно той.

Странно, тя трепна.

— На Ескобар.

— Къде сме сега?

— Предпочитам засега да не ти казвам.

— Смятате ли, че това може да попр’чи на пам’тта ми? — попита той възмутено.

— Мисля, че скоро ще ти кажа — успокои го тя. — Скоро.

— Мм — изръмжа той.

Тя извади от джоба на мантията си малък бял пакет, отвори го и обели едно пластмасово кръгче.

— Протегни си ръката. — Той се подчини и тя притисна кръгчето от вътрешната страна на ръката му. — Тест за поносимост — обясни тя. — От онова, което предполагам за твоя произход, мисля, че шансът да си алергичен е по-голям от нормално. Изкуствено предизвикана алергия.

Тя отлепи кръгчето — то боцкаше — и внимателно загледа ръката му. Появи се розово петно. Тя се намръщи.

— Сърби ли? — попита тя изпълнена с подозрение.

— Не — излъга той и стисна дясната си ръка, за да не започне да чеше петното. Лекарство, което ще му върне паметта. Той трябва да го понесе. „Стани отново бяло, да те вземат дяволите!“ — мислеше той за розовото петно.

— Изглежда, не си много чувствителен — размишляваше тя. — Малко.

— Моля…

Устните й съмнително се свиха.

— Е… какво имаме да губим? Ей сега ще се върна.

Тя излезе и след малко се върна с два хипоспрея, които остави на масичката за хранене.

— Това е фаст-пента — посочи тя, — а това неутрализатор на фаст-пента. Ако почнеш да се чувстваш необичайно — сърбеж, боцкане, трудно дишане или преглъщане, или пък езикът ти започне да надебелява — веднага ми кажи.

— Чувства деб’л сега — каза той, когато тя нави ръкавите на тънките му ръце и натисна първия спрей от вътрешната страна на лакета му. — Как м’га да кажа?

— Ще можеш да кажеш. Сега лежи спокойно и се отпусни. Докато изброиш от десет до едно, ще започнеш да чувстваш сънливост, сякаш плуваш. Опитай.

— Де’. Дев’. Ос’м. Седем. Ше’, пат, че’, три-две-адно. — Не чувстваше сънливост. Чувстваше се напрегнат и нервен, и жалък. — Вие сигурна ви’ взе’ как’ тр’ба? — Пръстите му започнаха да барабанят по масичката. Звукът ехтеше неестествено силно в ушите му. Предметите в стаята започнаха да се замъгляват, около тях виждаше цветни ивици. Лицето на Роан изведнъж започна да му изглежда лишено от живот, прилично на маска от слонова кост.

Маската се изправи застрашително над него.

— Как се казваш? — изсъска тя.

— Аз… аз… момо… — Устата му произнасяше несвързани срички. Той беше невидимо око, безименен…

— Странно — промърмори маската. — Кръвното ти налягане трябва да спада, не да се качва.

Изведнъж той си спомни какво беше толкова важно с фаст-пента.

— От фас’пент’ кря. — Тя поклати глава озадачена.

— Крещя — повтори той, а устата му сякаш беше обхваната от спазма. Искаше да говори. Хиляди думи нахлуха към езика му, цяла верига течеше по нервите му. — Ти. Ти. Ти.

— Това не е обичайно. — Тя се намръщи. Хипоспреят беше още в ръката й.

— Не тр’бва. — Ръцете и краката му се извиха като навити пружини. Стаята се разлюля, сякаш плуваше под вода. Той се напрегна и възстанови нормалното състояние на крайниците си. Точно сега трябваше да се отпусне.

— Спомняш ли си нещо? — попита тя. Тъмните й очи бяха като басейни, течни и красиви. Той искаше да плува в тези очи, да им направи впечатление. Искаше да й достави радост. Искаше да я придума да свали тази зелена текстилна броня, да танцува гола с него на звездна светлина, да… Неговото мънкане в тази насока неочаквано премина в нещо като поезия. Всъщност това беше много неприлично хумористично петостишие с очевидна символика, включваща космически коридори и кораби за скокове. За щастие излезе доста изопачено.

За негова радост тя се усмихна. Но имаше някаква невесела асоциация…

— Посл’ път като го кзх няк’й ме би до насиране. Б’х тогава също на фас’пент’.

Тревога обхвана красивото й дълго тяло.

— Бил си на фаст-пента по-рано? Какво друго си спомняш за този случай?

— Името му б’ш Гален. Срдит. Не зн’я защо. — Той си спомни зачервеното лице, надвесено над него, излъчващо неумолима убийствена омраза. Дъжд от удари. Потърси спомен за страх и го намери странно размесен със съжаление. — Аз не разбир’м.

— Какво друго те пита той тогава?

— Не зн’я. Ка’ж н’го др’г, поем’.

— Ти си му рецитирал поезия при разпита под въздействие на фаст-пента?

— Часове нар’д. Накар’х го да п’лудее.

Тя вдигна вежди. Докосна с пръст устните си, които се бяха разтворили от възхищение.

— Ти си устоял на разпита с фаст-пента? Забележително! Хайде тогава да не говорим за поезия. Но ти помниш Сер Гален. Оо!

— Гален може? — Той наклони глава разтревожено. Сер Гален, да! Името беше важно. Тя го познава. — Кажи ми.

— Аз… не съм сигурна. Всеки път, когато направя крачка напред с теб, ти ме връщаш две крачки настрани и една назад.

— Иск’ да върви напред с теб — сподели той и се заслуша в себе си с ужас, когато започна да описва накратко и доста неприлично какво друго би желал да прави с нея. — Ах. Ах. Извинявай’ мил’ди. — Той напъха пръсти в устата си и ги захапа.

— Няма нищо — успокои го тя. — Дължи се на фаст-пента.

— Не… на тестост’рона.

Тя се засмя. Това беше много окуражаващо, но моментното му повишено настроение беше потопено отново в нова вълна на напрежение. Ръцете му дърпаха и усукваха дрехите, краката конвулсивно потръпваха.

Тя загрижено свали поглед от медицинския монитор на стената.

— Кръвното ти налягане продължава да се покачва. Както си замаян от фаст-пента, тази реакция е ненормална. — Тя взе втория хипоспрей. — Мисля, че е по-добре да я спра.

— ’з не нормал’н човек — каза той тъжно. — Мутант. — Обля го вълна на безпокойство. — Ти ще ми извад’ш ли мозък? — попита той, обхванат от внезапно подозрение и загледан в хипоспрея. А после в ума му избухна просветление и той извика: — Хей! Аз зная къде съм! Аз съм в Джексън Хол! — Впери поглед в нея, обхванат от ужас, скочи на крака, спусна се към вратата, избягвайки удара, с който тя се опита да го спре.

— Не, чакай, чакай! — извика тя, тичайки след него, а хипоспреят продължаваше да блести в ръката й. — Това е реакция от лекарството, спри! Чакай да премахна действието му! Попи, хвани го!

Той избегна доктор Дърона с конската опашка в коридора на лабораторията и се хвърли в тръбния подемник, издигайки се нагоре с издърпване по аварийната стълба, от което по полувъзстановените му гръдни мускули запробягваха изгарящи мълнии. Последва хаос от коридори и етажи, викове и стъпки на тичащи хора, докато накрая той се намери във фоайето, в което беше влизал по-рано.

Префуча покрай няколко работници, които тикаха през стъклената врата антигравитационна палета, натоварена с кашони. Един пазач в зелена парка бавно се обърна, извади стънер, отвори уста и извика — звукът излезе плътен като студено машинно масло.

Видя със заслепените си от дневната светлина очи една товарна рампа, павиран паркинг и мръсен сняг. Лед и сняг хапеха босите му крака, докато тичаше задъхан през паркинга. Стена ограждаше комплекса. Там се виждаше врата, охранявана от пазачи в зелени парки.

— Не стреляй! — извика една жена зад него.

Той изскочи на мрачната улица и едва не попадна под една наземна кола. Пронизващото сиво-бяло се редуваше с избухвания на цветни мълнии в очите му. Широкото празно пространство отвъд улицата беше осеяно с голи черни дървета, клоните им бяха насочени към небето като нокти на хищни птици. Той видя зад стените, далеч долу по улицата, да се издигат други странни сгради. В този пейзаж нямаше нищо познато. Насочи се към празното пространство с дърветата. Зави му се свят, пред очите му причерня. Студеният въздух изгаряше дробовете му. Той залитна и падна, претърколи се по гръб, неспособен да диша.

Половин дузина доктор Дърони се нахвърлиха върху него като вълци върху плячка, хванаха го за ръцете и краката и го измъкнаха от снега. Роан се хвърли към него. Лицето й беше напрегнато. Хипоспреят изсъска. Бързо го пренесоха обратно през пътя като вързана овца и го вкараха в голямата бяла сграда. Главата му започна да се прояснява, но гърдите му бяха разкъсани от болка, сякаш беше притиснат в менгеме. Когато го сложиха обратно на леглото в подземната клиника, изкуствено предизвиканата от лекарството параноя беше изчезнала. За да бъде заменена от истинска…

— Мислиш ли, че някой го видя? — попита един загрижен алтов глас.

— Пазачите при портата — отсече друг глас. — Персоналът, който го донесе.

— Някой друг?

— Не зная. — Роан дишаше тежко, кичури коса, овлажнели от снега, се спускаха върху лицето й. — Докато го гонехме, минаха половин дузина наземни коли. Не видях никого в парка.

— Видях няколко души да се разхождат — обади се друга доктор Дърона. — Оттатък езерото. Гледаха към нас, но се съмнявам, че са успели да видят много.

— За няколко минути изнесохме идиотско шоу.

— Какво стана този път, Роан? — попита уморено белокосата доктор Дърона с алтов глас. Тя се дотътри до него, подпирайки се на бастун. Изглежда, не го носеше от превземка, а от нужда. Всички отстъпиха пред нея.

Това ли беше мистериозната Лили?

— Дадох му доза фаст-пента — каза Роан стеснително — да проверя и разчовъркам паметта му. Понякога дава резултат при криосъживявания. Но той разви реакция. Кръвното му налягане се качи, обхвана го параноя и изскочи като хрътка. Не можахме да го стигнем, докато не падна в парка. — Когато болката му започна да стихва, той видя, че тя все още не можеше да си поеме дъх.

Старата доктор Дърона подсмъркна.

— Имаше ли резултат?

Роан се колебаеше.

— Изскочиха някои странни неща. Трябва да поговоря с Лили.

— Веднага — каза старата доктор Дърона, която очевидно не беше Лили. — Аз… — И спря, защото неговият разтреперан, заекващ опит да говори премина в конвулсия.

За момент светът се превърна в конфети. Той отново дойде в съзнание и видя две от жените да го натискат. Роан, наведена над него, даваше нареждания, а останалите Дърони се разпръскваха.

— Ще дойда веднага щом мога — разтревожено каза Роан през рамо. — Сега не мога да го оставя.

Старата доктор Дърона кимна разбиращо и се оттегли. Роан размаха хипоспрей с антиконвулсант.

— Чуйте едно постоянно нареждане. На този човек не бива да се дава нищо преди да се направи тест за поносимост. — Тя разгони повечето от помощниците си и затъмни стаята. Вътре отново стана тихо и топло. Дишането му бавно възстанови нормалния си ритъм, макар че стомахът все още много го болеше.

— Съжалявам — каза му тя. — Не допусках, че фаст-пента може да ти подейства така.

Той се опита да каже: „Вината не е твоя“ — но говорът му, изглежда, отново се бе изгубил.

— В-в-в не твоя. Лошо… стана.

Тя дълго мълча преди да му отговори:

— Може би е за добро.

 

 

След два часа дойдоха с антигравитационна носилка и го взеха.

— Имаме други пациенти — каза му иронично доктор Крис с косата като крила. — Трябва ни твоята стая. — Лъжи? Полуистини?

Най-много от всичко го озадачи мястото, където го заведоха. Той си представяше арестантска килия, но вместо това го качиха с товарен тръбен подемник на горния етаж и го сложиха на походно легло в частния апартамент на Роан. Беше един от редицата еднакви квартири: вероятно жилищен етаж на фамилията Дърона. Апартаментът й се състоеше от дневна/кабинет и спалня плюс самостоятелна баня. Всичко беше нормално просторно, макар и разхвърляно. Той се чувстваше по-малко като затворник, отколкото като домашно животно, вкарано в нарушение на разпоредбите в някое женско общежитие. Макар че освен Равен беше виждал и друг мъж Дърона: около трийсетгодишен. Доктор Крис го бе нарекла „Хок“. Птици и цветя. Всички в тази бетонна клетка бяха птици и цветя^[1].

По-късно една млада Дърона донесе поднос с вечеря и той яде заедно с Роан на малката маса в дневната, докато сивият ден навън избледня и премина в мрак. В положението му на затворник-пациент не беше настъпила реална промяна, но му беше добре извън болничната стая, далеч от мониторите и зловещата медицинска апаратура. Дори да върши нещо толкова прозаично, като вечеря с приятел.

След като вечеряха той се разходи из дневната.

— Имаш ли нещо против, ако разгледам нещата ти?

— Не. Кажи ми, ако нещо те интересува.

Тя все още не му казваше нищо конкретно за него, но сега поне, изглежда, желаеше да говори за себе си. Докато говореха, неговата вътрешна представа за света се обърна. „Защо главата ми е пълна с карти на космически коридори?“ Може би щеше да се възстанови по най-трудния начин. Да проучи всичко във Вселената и каквото остане — някаква дупка, някакво джудже в центъра, — ще бъде той. По метода на елиминиране. Обезкуражаваща задача.

Погледна през поляризираното стъкло на прозореца към слабия блясък, който се носеше във въздуха като вълшебен прах. Сега научи за какво беше защитният екран, с който се беше сблъскал слепешката по-напред. Разбра, че отговаря на военните стандарти, непроницаем като се почне от вируси и газови молекули и се стигне до… какво? Сигурно куршуми и плазма. Някъде наоколо трябваше да има мощен генератор. Защитата беше изградена по-късно към вече завършената архитектура на сградата. Не беше включена в конструкцията й. Имаше нещо свързано с нея…

— Ние сме на Джексън Хол, нали? — попита той.

— Да. Какво означава това за теб?

— Опасност. Лоши неща. Каква е тази сграда? — Той махна с ръка.

— Клиника Дърона.

— Така ли? И какво правите тук? Защо съм тук?

— Ние сме в личната клиника на Къща Фел. Според нуждата изпълняваме за тях различни медицински задачи.

— Къща Фел. Оръжия. — Асоциацията настъпи почти автоматично. — Биологически оръжия. — Той я погледна укорително.

— Понякога — призна тя. — Но и биологическа защита.

Беше ли той командос на Къща Фел? Или пленен противников командос? По дяволите, в коя армия биха използували полуинвалидно джудже за командос?

— Къща Фел ме е предоставила на теб за експерименти?

— Не.

— Не? Тога… защо съм тук?

— За нас това също е голяма загадка. Ти пристигна замразен в криокамера и по всичко личеше, че си бил подготвен много набързо. В контейнер, адресиран до мен, с обикновен транспортен кораб без обратен адрес. Надявахме се, че ако можем да те съживим, ще ни разкажеш всичко.

— Т’ва ще пр’дължи.

— Да — призна тя честно.

— Но ти н’ма да ми кажеш н’що.

— Още не.

— Какво ще стане, ако офейкам оттук?

Тя го погледна разтревожена.

— Моля те, недей. Ще те убият.

— Отново?

— Отново — потвърди тя.

— Кой?

— Ами… зависи кой си ти.

Той промени насоката на разговора, после се връща на темата още три пъти, но не може да я заблуди или измами да му каже нещо повече за него. Изтощен, той се отказа повече да пита и остана да лежи буден през нощта, замислен върху проблема както хищна птица за леш. Цялото това разпитване не донесе нищо добро, само му размъти мозъка. „Заспи“ — каза си той. Утрешният ден можеше да му донесе нещо ново. Каквото и да беше положението, то не беше стабилно. Той чувстваше това, чувстваше, че балансира върху острието на бръснач. Под него лежеше тъмнина, прикриваща пух или остри шишове, а може би нищо — едно безкрайно падане.

 

 

Не беше съвсем убеден в ползата от горещата вана и терапевтичния масаж. Бяха упражнения, той разбираше това. Доктор Крис беше вкарала един велосипед за упражнения в кабинета на Роан и го караше да върти до изпотяване — почти до припадък. Всичко така болезнено трябваше да е добро за него. Никакви резки движения засега. Беше опитал веднъж и беше припаднал с широко отворени очи, с приглушен писък на агония, и беше скастрен от сърдитата доктор Крис заради опита да извърши непредписани движения.

Доктор Крис направи някои бележки и отново излезе, оставяйки го на по-милостивите грижи на Роан. Сега той лежеше леко изпотен в леглото на Роан, завит в хавлия, докато тя преглеждаше скелетно-мускулната структура на гърба му. Пръстите на доктор Крис, когато правеше масаж, бяха като сонди. Ръцете на Роан милваха, но тъй като той не беше програмиран за автоматично мъркане, от време на време само успяваше да изпъшка от удоволствие. Тя работеше върху краката и пръстите и постепенно преминаваше нагоре.

Легнал по корем, настанил се удобно върху възглавниците, той постепенно започна да разбира, че една много важна телесна функция за първи път от неговото съживяване започва да демонстрира своята готовност за действие. Изчерви се от смущение и удоволствие и вдигна ръце уж неволно, за да скрие лицето си. „Тя е твоят доктор. Тя ще иска да знае.“ Като че ли вече не познаваше съвсем добре всяка част от тялото му, отвътре и отвън.

— Обърни се — каза Роан — да те прегледам отпред.

— Ъъ… по-добре недей — промърмори той във възглавницата.

— Защо?

— Хм… помн’ш ли, че ме пит’ше дали нещо не ми се е вдигнало?

— Да…

— Е… нещ’то се вдигна.

Настъпи кратка тишина.

— Оо! В такъв случай определено се налага да се обърнеш. Трябва да те прегледам.

Той пое дъх.

— Правим го за науката.

Той се обърна и тя махна от него хавлията.

— Случвало ли се е преди? — попита тя.

— Не. За п’рви път в моя живот. В този живот.

Дългите й хладни пръсти бързо го опипаха опитно, лекарски.

— Изглежда добре — каза тя ентусиазирано.

— Благодаря — възкликна той весело.

Тя се засмя. Не му трябваше никаква памет, за да разбере, че когато една жена се смее по този въпрос, това е добър знак. Експериментално, внимателно, той я притегли към себе си. „Ура за науката. Нека да видим какво ще стане.“ Целуна я. Тя отвърна на целувката му. Той се окуражи.

Известно време бяха оставени настрана и приказки, и наука. Да не говорим за зелената мантия и всички дрехи под нея. Тялото й беше така прекрасно, както си го беше представял: изящни линии, меки извивки, скрити места… Неговото тяло беше пълна противоположност: малък скелет с опъната върху него кожа, нашарена с ужасни червени белези.

Той изведнъж почувства неотдавнашната си смърт и започна да я целува пламенно, страстно, сякаш тя беше самият живот и той можеше по този начин да я изпие и да я притежава. Не знаеше дали тя е приятел или враг, дали това, което върши, е правилно, или не. Но беше топло и влажно и се движеше, не беше ледено и неподвижно, нещо съвсем различно от въображаемата криостаза. „Не изпускай деня.“ Защото нощта чака студена и неумолима. Този урок го изгаряше като радиация. Очите му се разшириха. И само поради недостиг на въздух той намали темпа на по-благоприличен, по-умерен.

Грозотата му трябваше да го тревожи, но не го тревожеше и той се чудеше защо. „Любов правим със затворени очи.“ Кой му беше казал това? Същата жена, която му беше казала: „Важна е не големината, важно е движението!“ Отварянето на тялото на Роан беше като куп оръжие, намерено на бойното поле. Той знаеше, знаеше коя част е важна и коя само камуфлаж, но не можеше да си спомни как е научил всичко това. Тренингът беше останал, но треньорът беше забравен. Това съчетаване на познатото с непознатото го смущаваше повече от всичко, което беше изживял тук.

Тя потрепери, въздъхна и се отпусна. Той я целуваше по тялото и когато стигна до ухото й, прошепна:

— Хм… май още не съм готов за такава гимнастика.

— Оо. — Очите й бяха отворени и съсредоточени. — Аз… Да. — Няколко секунди за експеримент бяха достатъчни, за да намерят медицински допустимото положение: удобно легнал по гръб без натиск или напрежение върху гърдите, ръцете или корема и после вече беше негов ред. Това беше добре, най-напред дамите и тогава нямаше да хвърлят възглавници по него, че веднага след това е заспал. Ужасно позната схема, но с погрешни подробности. Реши, че Роан е вършила това и по-рано, макар не често. Но едва ли беше необходим голям опит от нейна страна. Тялото му действаше просто чудесно…

— Доктор Д. — въздъхна той. — Ти си гений. Ес… Аск… Апле… онзи гръцки приятел може да взема уроци по възкресяване от теб.

Тя се засмя и легна до него, тяло до тяло. „Височината ми е без значение, когато лежим.“ Знаеше това отпреди. Размениха си по-спокойни, проучващи целувки, вкусвани с наслада като мента след храна.

— Много си добър — промърмори тя сънливо, похапвайки го по ухото.

— Да… — Усмивката му угасна и той се втренчи в тавана, след това сведе надолу вежди в комбинация от нежна следлюбовна меланхолия и обновено, макар и чисто умствено разочарование. — Чудиш се дали съм бил женен? — Тя дръпна глава назад и той едва не си прехапа езика от изненадания й вид. — Май не съм бил — добави той бързо.

— Не… не. — Тя отново се намести. — Ти не си женен.

— Който и да съм аз?

— Да, така е.

— Хм. — Той се поколеба, навивайки дългата й коса на пръстите си, разпилявайки я като ветрило върху червените линии по гърдите си. — И така, с кого мислиш, че прави любов сега?

Тя го докосна нежно с дългия си показалец по челото.

— С теб. Просто с теб.

Това беше много мило, но…

— Това любов ли беше, или терапия?

Тя се усмихна, шеговито опипвайки с пръст лицето му.

— И от двете по малко. И любопитство. И възможност. През последните три месеца бях доста отдадена на теб.

Отговорът изглеждаше честен.

— Май си създала тази възможност.

На устните й се появи лека усмивка.

— Е добре… може би.

Три месеца. Интересно. Значи той е бил мъртъв малко повече от два месеца. За това време трябва да е изял доста много от ресурсите на Група Дърона. Само заплатата на тази жена за три месеца никак не е малко.

— Защо правиш това? — попита той и се намръщи на тавана, когато тя се сгуши до рамото му. — Имам предвид всичко. Какво очаквате аз да направя за вас? — Полуинвалид, объркан и глупав, без нито един долар към несъществуващото му име. Дори грубата физиотерапевтка Крис беше идвала да се занимава с него, за да помогне за възстановяването му. Той почти я харесваше за безмилостните упражнения. Извършваше ги с желание. — Кой друг се интересува от мен, та трябва да ме криеш? Врагове? Или приятели?

— Със сигурност врагове — въздъхна Роан.

— Мм. — Той лежеше отпаднал. Тя дремеше, но той не. Той докосна косата й и се зачуди какво ли вижда тя в него? „Кристален ковчег с омагьосан принц в него… И достатъчно отломки от граната в принца, за да съм сигурна, че не е случаен минувач…“ — така ли?

Значи тук се криеше цялата тайна. Групата Дърона не се нуждаеше от обикновен наемник. Ако това беше Джексън Хол, те можеха да си наемат колкото си искат обикновени главорези.

Но той никога не бе мислил, че е обикновен човек. Нито за един миг.

„Оо! Кой трябва да бъда аз за теб?“