Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (20)

Двадесета глава

Ден преди заплануваното заминаване Марк, Ботари-Джесек и графинята бяха в библиотеката на замъка Воркосиган и се занимаваха с подробностите.

— Мислите ли, че ще имам време да спра и да видя клоновете в Комар? — попита Марк графинята, обхванат от зле прикрит копнеж. — Ще ми разреши ли Илян?

След консултация с графинята ИмпСи беше създала на Комар нещо като начално частно училище-пансион. Графинята беше споделила това с Марк. Но ИмпСи одобряваше това решение, защото клоновете бяха на едно място. А клоновете го одобряваха, защото бяха заедно в неочакваната нова ситуация. Учителите също го одобряваха, защото всички клонове можеха да бъдат обучавани заедно и да постигнат еднакво образователно ниво. В същото време младите „имигранти“ имаха възможност да се смесят с нормални, макар и предимно от по-висшата класа семейства и да започнат да привикват към обществен живот. По-късно — когато станеше по-безопасно — графинята настояваше за тяхното осиновяване, макар че клоновете бяха на неподходяща възраст и ръст. „Как ще се научат да създадат собствени семейства, ако нямат примери за това?“ — спореше тя с Илян. Марк беше присъствал на този разговор, беше слушал очарован и си беше държал устата затворена.

— Разбира се, ако имаш желание — отговори графинята. — Илян ще се възпротиви, но това е само рефлекс. Освен… мога да се сетя за едно възражение, което може да има, поради мястото, на което заминаваш. Ако отново се срещнеш с Къща Барапутра, Боже опази, може би ще е по-добре да не знаеш всичко за мерките, взети от ИмпСи. Може би ще е по-разумно, ако се отбиеш там на връщане. — Графинята имаше такъв вид, сякаш не се интересуваше от смисъла на думите си, но годините, изживени с проблемите на сигурността, бяха създали у нея умение мигновено да оценява ситуациите.

„Ако отново срещна Ваза Луиджи, клоновете ще бъдат най-малката ми грижа“ — мислеше Марк кисело. Какво искаше все пак той от едно частно посещение? Все още ли копнееше да мине за герой? Един герой трябва да е по-самостоятелен и твърд. Да не е така петимен за похвала, че да преследва своите… жертви… и да ги моли за нея. Несъмнено се беше правил достатъчно дълго на глупак.

— Не — въздъхна най-после той. — Ако някой от тях поиска някога да говори с мен, предполагам, че ще може да ме намери. — Във всеки случай никое от момичетата нямаше да го целуне.

Графинята повдигна вежди при тона му, но вдигна рамене в знак на съгласие.

Подтикнати от Ботари-Джесек, те се насочиха към по-практически въпроси, включващи цените на горивото и поправката на животоподдържащата система. Ботари-Джесек и графинята — която, спомни си Марк, някога е била капитан на кораб — задълбочено обсъждаха техническите въпроси, включително настройката на Неклиновия прът, когато екранът на комуникационния монитор се раздвои и се появи физиономията на Саймън Илян.

— Здравей, Елена. — Той й кимна. — Искам да говоря с Корделия, моля.

Ботари-Джесек се усмихна, кимна, изключи изходящия аудиоканал, махна с ръка на графинята и я попита шепнешком:

— Имаме ли проблеми?

— Той се кани да ни спре! — разтревожи се Марк, когато графинята седна на ергономичния стол пред комуникационния пулт. — Ще ме арестува, зная, че ще го направи.

— Шът — скара му се графинята и леко се усмихна. — Седнете и двамата и се постарайте да устоите на изкушението да говорите. Саймън е моя грижа. — Тя включи аудиоканала. — Да, Саймън, какво има?

— Миледи — Илян й кимна, — накратко казано, можете да спрете. Планът, който предлагате, е неприемлив.

— За кого, Саймън? За мен е приемлив. Кой друг има право на глас?

— Сигурността — изръмжа Илян.

— Ти си Сигурността. Ще ти бъда благодарна, ако поемеш отговорността за собствените си емоционални реакции и не се опитваш да ги прехвърляш на някаква мъглява абстракция. Или се махни от линията и ми дай да говоря с шефа на ИмпСи.

— Добре де. Неприемлива е за мен.

— С една дума… опасна.

— Настоявам да спрете.

— Отказвам. Ако все пак искаш да ме спреш, ще трябва да издадеш заповед за арестуване на Марк и на мен.

— Ще говоря с графа — каза Илян неуверено. Приличаше на човек, принуден да прибегне до последната си възможност.

— Той е много зле. Пък и аз вече говорих с него.

Илян преглътна блъфа си, но това не му запуши устата.

— Не зная какво мислите, че може да постигнете с тази неоторизирана акция, освен да объркате работите, да изложите на риск хора и да пропилеете цяло състояние.

— Е, точно в това е работата. Саймън. Не зная какво ще може да направи Марк, както и ти не знаеш. Проблемът на ИмпСи е, че напоследък вие нямате конкуренция. Вие смятате монопола си за даденост. Малко предприемчивост ще ви се отрази добре.

Илян стоя известно време със стиснати зъби.

— Вие подлагате рода Воркосиган на троен риск — каза най-сетне той. — Застрашавате последната си поддръжка.

— Зная. И аз избрах риска.

— Имаш ли това право?

— Имам по-голямо право от теб.

— Правителството е изпаднало в най-голямата паника, която съм виждал досега — каза Илян. — Центристката коалиция усилено търси човек на мястото на Арал. Същото правят и останалите три партии.

— Отлично. Надявам се някоя от тях да успее преди Арал да се вдигне на крака, иначе никога няма да мога да го накарам да се пенсионира.

— Това ли виждаш в цялата ситуация? — възкликна Илян. — Шанс да сложиш край на кариерата на съпруга си? Лоялно ли е това, Корделия?

— Виждам шанс да го изкарам жив от Ворбар Султана — каза тя с леден глас. — Цел, която от години отчаяно се стремя да постигна. Ти се подчинявай на твоята лоялност, аз на моята.

— Кой е способен да го замести? — попита Илян тъжно.

— Много хора. Ракоци, Ворхалас или Сендорф. Ето ти трима. Ако ли не, в управлението на Арал има нещо много порочно. Отличителна черта на всеки велик човек е наследството от хора, които оставя след себе си, на които е предал своите умения. Ако смяташ, че той е толкова ограничен, та е отстранил всички способни хора, разпространявайки тази ограниченост като чума, може би ще е още по-наложително Бараяр да се освободи от него.

— Знаеш, че не мисля така.

— Добре. В такъв случай твоят аргумент отпада.

— Объркваш ме с твоята логика. — Илян потърка носа си. — Виж, не исках да го казвам, но ти трябва да разгледаш възможните опасности като оставяте лорд Марк да се добере до лорд Майлс преди всички.

Тя се облегна на стола, усмихната, леко барабаняща с пръсти.

— Стига, Саймън. Какви опасности имаш предвид?

— Изкушението да се самопроизведе за ваш наследник — изплю камъчето Илян.

— Да убие Майлс? Кажи, по дяволите, какво имаш предвид. — Очите й блестяха опасно. — Значи ти искаш да си сигурен, че твоите хора първи ще отидат при Майлс? Идете. Нямам нищо против.

— По дяволите, Корделия! — извика той уплашено. — Много добре разбираш, че ако групата на Марк изпадне в беда, първото нещо, което ще направят, е да изплачат пред ИмпСи за спасение!

Графинята се ухили.

— „Ти живееш, за да служиш“ — нали така казвате вие от ИмпСи в клетвата си. Права ли съм?

— Ще видим — отсече Илян и прекъсна връзката.

— Какво ще направи? — попита Марк разтревожено.

— Предполагам, че ще мине през главата ми и тъй като вече го отрязах от желанието му да говори с Арал, има само още една възможност. Не мисля, че трябва да си правя труда да ставам оттук. След малко ме чака друго повикване.

Объркани, Марк и Ботари-Джесек се опитаха да продължат с техническите въпроси по кораба. Когато комуникационният апарат иззвъня, Марк подскочи.

На екрана се появи непознат млад мъж, кимна на графинята и каза:

— Лейди Воркосиган. Император Грегор. — И изчезна. На негово място се появи Грегор. Изглеждаше развеселен.

— Добро утро, лейди Корделия. Знаете ли, наистина не трябва да дразните толкова много бедния Саймън.

— Заслужи си го — каза тя спокойно. — Признавам, че в момента много неща му се струпаха на главата. Потиснатата паника всеки път го прави раздразнителен и той се заяжда, вместо да подскача и да пищи. Предполагам, че за него това е начин за разтоварване.

— Докато други от нас стават свръханалитици — промърмори Грегор. Графинята изкриви устни и Марк изведнъж си помисли, че знае кой бръсне бръснаря.

— Неговите грижи за сигурността са основателни — продължи Грегор. — Разумен ли е този риск с Джексън Хол?

— Отговорът на този въпрос може да се получи само експериментално, така да се каже. Допускам, че спорът ви със Саймън е бил откровен. Но… как мислите, че най-добре могат да се решат проблемите на Бараяр, Ваше величество? Това е въпросът, на който трябва да си дадете отговор.

— Умът ми е раздвоен.

— А сърцето ви раздвоено ли е? — Въпросът й беше предизвикателен. Тя разпери ръце полуомиротворително, полуумолително. — По един или по друг начин занапред дълго време ще имаме работа с лорд Марк Воркосиган. Това пътуване, дори да не донесе нищо друго, ще бъде проверка за нашите съмнения. Ако не бъдат проверени, те винаги ще останат без отговор. А това не е справедливо спрямо Марк.

— Колко научно — въздъхна той. Гледаха се един друг с еднаква студенина.

— Мислех, че това може да ви е интересно.

— Лорд Марк с вас ли е?

— Да. — Графинята му направи знак с ръка и Марк влезе в обхвата на видеокамерата.

— Ваше величество.

— И така, лорд Марк. — Грегор го погледна тъжно. — Изглежда, твоята майка желае да ти даде достатъчно дълго въже, за да можеш да се обесиш.

Марк преглътна.

— Да, Ваше величество.

— Или да се спасиш… — Грегор кимна. — Така да бъде. Късмет и наслука.

— Благодаря ви, Ваше величество.

Грегор се усмихна и изключи канала.

Илян повече не се обади.

 

 

Следобеда графинята взе Марк със себе си до Имперската военна болница на посещение при съпруга си. Откакто графът беше получил кризата, Марк я беше придружавал само два пъти. Не беше много очарован от предстоящото посещение. От една страна, мястото миришеше прекалено много на клиниките, в които беше подлаган на мъчение по време на джексънианската си младост. Откри, че си спомня за най-ранните операции и лечения, които мислеше, че отдавна е забравил. От друга страна, Марк изпитваше ужас от самия граф. Вярно че беше на легло, но неговата личност беше толкова силна, колкото животът му бе несигурен, и Марк не знаеше кое от двете го плаши повече.

Краката му започнаха да се движат по-бавно, за да спрат в болничния коридор пред охраняваната стая на министър-председателя. Той застана нерешително. Графинята се обърна, погледна го и спря.

— Ще влезеш ли?

— Аз… всъщност не искам да вляза.

Тя се намръщи и се замисли.

— Няма да те насилвам. Но ще направя едно предсказание.

— Кажете, госпожо.

— Никога няма да съжаляваш, ако влезеш. Но може би горчиво ще се разкайваш, ако не влезеш.

Марк разбра.

— Добре — каза той тихо и я последва.

Влязоха на пръсти по дебелия килим. Пердетата на широкия прозорец бяха дръпнати и разкриваха изглед към градската част на Ворбар Султана, чак долу до старинните здания и реката, която разделяше на две сърцето на столицата. Беше облачен, студен, дъждовен следобед. Сиви и бели мъгли пълзяха и се въртяха по върховете на най-високите модерни кули. Графът беше обърнал глава към сребристата светлина. Изглеждаше разсеян, отегчен и болен, лицето му беше подпухнало и зелено, което само отчасти се дължеше на отражението на униформената пижама, напомняща недвусмислено за ранга на пациента. Беше отрупан със сензори, а на ноздрите му имаше кислородна маска.

— Ах! — Той се обърна, когато влязоха, усмихна се и включи лампата до леглото си. Тя хвърляше топла светлина, но въпреки това не успя да подобри цвета на лицето му. — Скъпи капитане… Марк. — Графинята се наведе и размениха една съвсем не формална целувка, после тя се сви на края на леглото му, кръстоса крака, оправи дългата си пола и започна спокойно да разтрива босите му стъпала, а той въздъхна доволно.

Марк пристъпи напред.

— Добър ден, сър. Как се чувствате?

— Адски, щом като не можеш да целунеш жена си, без да останеш без дъх — оплака се той. Беше задъхан.

— Пуснаха ме в лабораторията да видя новото ти сърце — каза графинята. — Вече е колкото пилешко и тупти весело в малката си кувьоза.

Графът слабо се засмя.

— Колко нелепо!

— Аз мисля, че е хубаво.

— На мое място и ти би мислила като мен.

— Ако наистина има нещо нелепо, помисли си какво възнамеряваш да направиш след това със старото си сърце — посъветва го графинята със злобна усмивка. — Възможностите за безвкусни шеги са почти неизчерпаеми.

— Умът ни подвежда — промърмори графът, после погледна Марк, все още усмихнат.

Марк пое дъх.

— Лейди Корделия ви е обяснила какво възнамерявам да направя, нали, сър?

— Мм. — Усмивката на графа изчезна. — Да. Пази си гърба. Джексън Хол е мръсно място.

— Да… зная.

— Така е. — Той обърна глава и се загледа в сивия прозорец. — Ще ми се да мога да изпратя Ботари с теб.

Графинята го погледна разтревожено. Марк прочете мисълта, изписана на лицето й: „Нима е забравил, че Ботари е мъртъв?“ Но тя се страхуваше да го попита. Вместо това се усмихна весело.

— Аз вземам със себе си Ботари-Джесек, сър.

— Историята се повтаря. — Той се помъчи да се опре на лакът и добави строго: — Така е по-добре, момче, чув’ш? — И отново се отпусна на възглавницата, преди графинята да може да реагира и да му помогне. Напрежението от лицето й изчезна. Графът очевидно беше малко замаян, но не беше толкова зле, че да забрави за насилствената смърт на своя телохранител. — Елена е по-умна, отколкото беше баща й, гарантирам това — въздъхна той. Графинята свърши с разтриването на краката.

Той лежеше по гръб, свъсил вежди, и очевидно се мъчеше да измисли някой полезен съвет.

— Веднъж си мислех… открих това, едва когато остарях, разбираш… че няма по-ужасна съдба от тази на съветник. Да можеш да кажеш как да се направи нещо, вместо да го направиш. Да изпратиш протежето си, умно и хубаво, и да си останеш край огъня… Мисля, че намерих по-лоша съдба. Да изпратиш ученика си като знаеш адски добре, че не си имал възможност да го научиш достатъчно… Бъди умен, момче. Навеждай се бързо. Не се предавай на врага предварително, в ума си. Ти можеш да бъдеш победен само тук. — Той докосна слепоочието си.

— Аз дори все още не зная кой ми е враг — каза Марк спокойно.

— Врагът ще те намери — въздъхна графът. — Хората ще ти се разкрият с приказки или по друг начин, ако си спокоен и самият ти не им се разкриеш и не си адски припрян, и им се дадеш като сляп прилеп и загинеш. А?

— Предполагам, че е така, сър — каза Марк разстроен.

— Хм. — Графът бе останал съвсем без дъх. — Разбираш ме ти — изхъхри той. Графинята го погледна, стана от леглото и се изправи.

— Е — каза Марк и кимна, — довиждане. — Думите му увиснаха във въздуха, недостатъчни. „Сърдечните кризи не са заразителни. По дяволите, от какво се боиш?“ Той преглътна и внимателно се приближи до графа. Никога не го беше докосвал с изключение на онзи път, когато се опитваше да помогне да го натоварят на летящия велосипед. Изплашен и същевременно насърчен той протегна ръка.

Графът я хвана — кратко, силно ръкостискане. Ръката му беше голяма, квадратна, с тъпи пръсти — ръка на човек, способен да работи с лопати и с кирки, със саби и пистолети. Ръката на Марк изглеждаше малка и детска, закръглена и бледа, съвсем различна. Нямаха нищо общо помежду си освен това ръкостискане.

— Обърквай врага, момче — прошепна графът.

— Това ми е в кръвта, сър.

Баща му изсумтя доволен.

 

 

Тази вечер, през последната си нощ в Бараяр, Марк направи едно последно обаждане по видеофона. Измъкна се, за да използува пулта в стаята на Майлс, не тайно, а по-скоро лично. Гледа втренчено безжизнената машина цели десет минути преди конвулсивно да набере кода.

Когато звъненето престана, на видеомонитора се появи лицето на жена с руса коса. На средна възраст. С поразителна красота, малко поувехнала. Силно и уверено. Очите й бяха сини и весели.

— Квартирата на комодор Куделка — съобщи тя официално.

„Това е майка й.“ Марк потисна паниката си и овладя гласа си.

— Мога ли да говоря с Карин Куделка, моля…

Челото на блондинката се сбърчи.

— Май зная кой сте, но… кой да кажа, че я вика?

— Лорд Марк Воркосиган — произнесе с мъка той.

— Един момент, милорд. — Тя излезе извън обсега на видеокамерата, но той я чуваше как вика: „Карин!“

Чу се приглушено блъскане, неясни гласове, нисък и смеещият се глас на Карин: „Не, Деля, за мен е! Мамо, кажи й да се махне. За мен, само за мен! Махай се!“ Последва шум от блъскане на врата, вероятно в тяло, скимтене, после се чу по-силен и по-категоричен удар.

Задъхана и разрошена Карин Куделка се появи и със светнали очи каза:

— Здравейте!

Не беше съвсем като погледа, който лейди Кася беше отправила към Иван, но беше властен и син, почти като него. Прималя му.

— Здравейте — каза той съвсем тихо. — Обаждам се да се сбогуваме. — Не, по дяволите, това беше много кратко…

— Какво?

— Хм, не исках да кажа точно това. Скоро ще тръгна на извънпланетно пътуване и не ми се ще да замина, без отново да говоря с вас.

— Оо! — Усмивката й угасна. — Кога ще се върнете?

— Не съм сигурен. Но когато се върна, бих искал да ви видя пак.

— Е… разбира се.

„Разбира се!“ каза тя. Колко много хубави допускания се съдържаха в това „разбира се“.

Тя присви очи.

— Случило ли се е нещо, лорд Марк?

— Не — отговори той припряно. — Мм… този глас, дето чух преди малко, на сестра ви ли беше?

— Да. Заключих се, иначе щеше да стои край мен и да ми се плези, докато говоря. — Сериозната й физиономия на обидена се промени и тя добави: — Понеже така правя аз, когато й се обаждат приятели.

Той беше приятел. Колко… колко нормално! Задаваше един подир друг въпроси, с които я накара да говори за сестрите си, за родителите си, за собствения си живот. Частни училища за любимите деца… Семейството на комодора беше състоятелно и с някаква бараярска страст към образование и успех, към стремеж за ръководене на някаква служба. Като мъртво течение, което ги тегли към тяхното бъдеще. Тя продължи, залята от собствените си думи, от споделени мечти. Беше толкова кротка и реална. Никаква сянка на принуда, нищо противно или изопачено. Той имаше чувството, че се храни, но не с физическа, а с духовна храна. Почувства мозъка си топъл, разширен и щастлив — усещане почти еротично, но по-малко застрашаващо. Уви, след известно време тя разбра, че разговорът е едностранен.

— Боже Господи, аз се разбъбрих. Моля да ме извините.

— Не! Няма за какво. Обичам да ви слушам като говорите.

— Това е първата ми възможност да говоря. В нашето семейство аз съм щастлива, ако мога да взема думата към края на разговора. До тригодишна възраст не съм говорила. Тогава ме завели на лекар. Оказало се, че не съм говорила просто защото сестрите ми не ме оставяли да говоря!

Марк се засмя.

— Сега те казват, че си наваксвам за изгубеното време.

— Зная за изгубено време — каза Марк спокойно.

— Да, аз… чух нещичко. Предполагам, че животът ви е бил истинско приключение.

— Не, не приключение — коригира я той. — Може би мъчение. — Зачуди се как ли би изглеждал животът му, пречупен през нейния поглед. Нещо по-блестящо… — Като се върна, може би ще ви разкажа малко за живота си. — Ако се върне. Ако доведе операцията до успешен край.

„Не съм добър човек. Ти трябва да знаеш това преди…“ Преди какво? Колкото повече се задълбочава тяхното запознанство, толкова по-трудно ще му е да й разкрие своите отблъскващи тайни.

— Вижте, аз… вие трябва да разберете. — Господи, говореше точно като Ботари-Джесек. — Аз… аз нямам предвид външността си. — По дяволите, по дяволите, и какво да прави тази красива млада девица с тайнствените хитрости на психо-програмните мъчения и странните резултати от тях? Какво право има той да й пълни главата с ужасии? — Аз дори не зная какво трябва да ви кажа!

Сега беше прекалено рано, той ясно чувстваше това. Но по-късно може би щеше да бъде много късно, защото щеше да остави чувствата й предадени и измамени. А ако продължеше този разговор с още една минута, щеше да изпадне в жалко състояние, да изтърси неща, които не са за казване, и да изгуби единственото чисто, непокварено същество, което познава.

Карин наклони глава озадачена.

— Може би ще трябва да попитате графинята.

— Познавате ли я добре? Говорите ли си с нея?

— Оо, да. Тя и майка ми са първи приятелки. Майка ми е била нейна телохранителка преди да се оттегли, за да има нас.

Марк отново почувства сянката на кликата на бабите. Властни стари жени с генетични амбиции… Почувства инстинктивно, че има някои неща, които човек трябва да направи сам за себе си. Но на Бараяр се използуваха посредници. В своя лагер той имаше една изключителна посланичка за целия женски род. Графинята ще работи за него. Да, също като жена, стиснала между краката си ревящо дете, за да му направят ваксина, която да го предпази от смъртоносна болест.

Доколко вярваше той на графинята? Можеше ли да й се довери и в това?

— Карин… преди да се върна, направете ми една услуга. Ако имате възможност да говорите насаме с графинята, попитайте я какво според нея трябва да знаете за мен преди да се опознаем по-добре. Кажете й, че аз съм ви помолил за това.

— Добре. Обичам да разговарям с лейди Корделия. Тя ми е нещо като наставничка. Кара ме да мисля, че мога да постигна всичко. — Карин се поколеба. — Ако се върнете за Зимния панаир, ще танцувате ли пак с мен на бала в Имперската резиденция? И този път няма да се крием в ъгъла — каза тя строго.

— Ако се върна за Зимния панаир, няма да трябва да се крия в ъгъла. Обещавам.

— Добре. Помнете си думата.

— Дума на Воркосиган — каза той тихо.

Сините й очи се разшириха.

— Оо. Аз… — Меките й устни се разтвориха в ослепителна усмивка.

Той се почувства като човек, който се готви да плюне и от устата му случайно пада диамант. И той не може да го върне, не може да го лапне пак. В това момиче сигурно имаше жилка от Вор, за да взема думата на един мъж толкова сериозно.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Добре. Лорд Марк… пазете се.

— Аз… защо казахте това? — Той не беше споменал нито думичка къде заминава.

— Баща ми е войник. Вие имате същия поглед като него, когато се опитва да скрие, че му предстои нещо опасно. Той обаче никога не може да излъже майка ми.

Никое момиче досега не му беше казвало да се пази. Беше много развълнуван.

— Благодаря ви, Карин. — И неохотно изключи апарата. Движението на ръката му беше почти като милувка.