Серия
Бараяр (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Warrior’s Apprentice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 54 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (октомври 2000)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

НАЕМНИЦИТЕ НА ДЕНДАРИИ. 1995. Изд. Лира Принт, София. Роман. Превод: [от англ.] Веселин ЛАПТЕВ [The Warrior’s Apprentice / Lois McMaster Bujold]. Формат: 21 см. (130×200 мм.). С твърда корица. Страници: 384. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-8610-02-7 (не е отпеч.).


Първа глава

Високият мрачен инструктор беше облечен в зелена имперска униформа, комуникационният панел в ръцете му приличаше на маршалски жезъл. Почукваше го в бедрото си, очите му опипваха строените младежи с предизвикателно презрение.

Част от играта, помисли си Майлс, докато правеше опит да не показва колко му е студено. Беше по гащета и маратонки, есенният ветрец пронизваше тялото му. Когато си почти гол сред хора, които са се наконтили като за парад пред императора Грегър, много лесно можеш да изгубиш самочувствието си. Но в интерес на истината повечето от събраните тук хора бяха облечени като него. Инструкторът, отговорен за провеждане на изпитите, изглеждаше сред тях като бяла врана. Майлс спря очи върху него, опитвайки се да открие триковете, чрез които тялото му съумяваше да излъчва тази ледена компетентност. Имаше какво да научи от тоя тип…

— Ще бягате по двойки — започна онзи. Не повиши глас, но думите му някак успяха да достигнат и до най-крайните младежи в редиците. Още един ефектен номер, помисли си Майлс. Някога го използваше баща му — когато беше ядосан, гласът му спадаше до шепот. И това впечатляваше.

— Трябва да помните, че времеизмерването на петкилометровото разстояние започва в момента, в който преодолеете последните препятствия — добави инструкторът и се зае да определя двойките.

Приемните изпити на кандидатите за офицерска длъжност в Имперската армия на Бараяр се провеждаха в продължение на цяла седмица. Зад гърба на Майлс останаха пет дни на устни и писмени изпити с голяма интензивност, по единодушно мнение на участниците — най-трудната част.

Младежите около него видимо започваха да се отпускат, чуваше се смях и пресилени оплаквания от трудността на изпитите, заядливостта на участниците в комисиите, лошата храна, недостатъчната почивка и коварните капани, заложени в тестовете. Но това бяха оплаквания на победители, на хора, успели да се справят с трудностите. Предстоящата проверка на физическата годност приемаха като детска игра, убедени, че трудното е останало зад гърба им. Това обаче не се отнасяше до Майлс.

Слаб и прегърбен, той направи опит да се изпъне, сякаш гръбнакът му щеше да отстъпи пред силата на волята. Вирна брадичка, за да възстанови равновесието между дребното си тяло и прекалено несъразмерната, създадена за далеч по-едро тяло глава. Присви очи и огледа пътеката с препятствията. Тя започваше с петметрова бетонна стена, от която стърчаха железни шишове. Изкачването по нея едва ли щеше да го затрудни, мускулите му бяха достатъчно здрави. Проблем обаче щеше да представлява слизането. Проблем, който щяха да създадат костите му, проклетите кости…

— Косиган, Костолиц — извика инструкторът, минавайки край него. Веждите на Майлс се спуснаха над очите, изгледа го остро отдолу нагоре, после се овладя и насочи поглед право пред себе си. Пропускането на почетното звание преди името му не бе обида, а просто начин на поведение. В Имперската армия привилегии нямаше. Добра политика, призна в себе си Майлс. Лично баща му я беше въвел.

Дядо му, разбира се, беше на друго мнение. Но той бе започнал да служи на императора още когато основната бойна единица беше кавалерията, а офицерите са имали задължението да обучават лично своите новобранци, всеки за себе си. Ако някой би дръзнал да се обърне към него само с Косиган, без благородното Вор отпред, нещата положително щяха да завършат с дуел. Но сега неговият внук се опитваше да влезе в Извънпланетния факултет на Военната академия, да се обучава на работа с енергийни оръжия, космическа тактика и планетарна защита. Изправен рамо до рамо с младежи, които по времето на дядо му не биха получили възможност дори да лъскат сабята му…

Трудно е да се каже „рамо до рамо“, въздъхна Майлс и хвърли кос поглед към снажните младежи от двете си страни. Онзи, с когото трябваше да бяга в двойка — как му беше името… аха, Костолиц, усети погледа му и сведе очи към лицето му със зле прикрито любопитство. А Майлс получи възможност да огледа добре развитите му бицепси, които бяха на едно ниво с очите му. Изпитът започна, инструкторът безмилостно отстраняваше всеки, които не успяваше да преодолее бетонната стена. Майлс и партньорът му се отпуснаха на тревата.

— Гледам те вече цяла седмица и все не намирам време да те попитам, какво по дяволите е станало с крака ти — обади се Костолиц.

Майлс успя да прикрие обзелото го раздразнение. Един Господ знаеше как изглежда сред тълпата, особено пък сред тълпа като тази тук! Добре, че този Костолиц не започна да му прави заклинателни знаци като изкуфялата старица в земите на Воркосиган. В затънтените краища на Бараяр, най-вече в района на планината Дендарии, която беше част от владенията на фамилията Воркосиган, все още се прибягваше до ритуални детеубийства, дори когато ставаше въпрос за такива незначителни недъзи като „заешка устна“. Властите бяха безсилни да се справят с тази порочна и жестока традиция. Сведе поглед към двете пръчки от блестящ метал, които стягаха левия му крак между глезена и коляното, и които до днес беше прикривал под панталоните си.

— Това е шина — отвърна любезно, но хладно той.

— Защо ти е? — продължаваше да го зяпа Костолиц.

— Временно укрепване на костта. Ще я сваля когато лекарите се уверят, че няма опасност от счупване. Това ще стане след като престане растежа, мястото на шината ще заемат специални синтетични протези.

— Гадна работа — отбеляза Костолиц. — От каква болест страдаш? — Тялото му леко се отдръпна встрани.

Трябва да му кажа, че е заразна, горчиво въздъхна Майлс. Или пък че преди година бях с десетина сантиметра по-висок… Удържа на изкушението и отвърна:

— Майка ми е получила отровно обгазяване по време на бременността си. Успяла да се оправи, но аз съм се родил с аномалии, които пречат на нормалния растеж на костите.

— Хм… Не те ли лекуваха?

— Разбира се, че ме лекуваха. Иначе днес да съм в инвалидна количка…

Костолиц изглеждаше леко отвратен, но престана да се отдръпва встрани.

— Но как си минал през предварителния медицински преглед? — учуди се той. — Мислех, че минималната височина на кандидатите е задължителна за всички…

— Направиха компромис заради отличните ми резултати от останалите тестове.

— Аха… — промърмори замислено Костолиц. Майлс насочи вниманието си към предстоящото изпитание. Ще трябва да спести малко време при пълзенето под лазерния обстрел, тъй като то ще му трябва при бягането на пет километра. Липсата на височина и скъсеният с цели четири сантиметра ляв крак в резултат на многобройните операции, ще бъдат сериозен недостатък в тази дисциплина. Но нищо не можеше да се направи. Утре обаче нещата ще се променят. Защото утре е тестът за издръжливост. Тълпата здрави дългокраки младежи наоколо положително ще го надбяга в началото на маратона. На двадесет и петия километър очакваше да е последен, на петдесетия — също. Но след 75 километра ще властва умората и болката, тогава нещата ще се променят. Аз съм господар на болката, Костолиц, обърна се мислено към съперника си той. Истински професионалист. Много бих желал утре, след сто километра маратон, пак да ми задаваш въпроси… Ако в дробовете ти все още има кислород, разбира се…

По дяволите! Време е да са залавям за работа, майната му на тоя глупак! Скок от пет метра височина… Сериозна работа, може би ще е по-добре да заобиколя стената и да получа нула… Но общият сбор на точките му и без това щеше да е безкрайно нисък, трябваше да печели каквото може…

— Наистина ли очакваш да издържиш физическия тест? — попита Костолиц и се огледа. — Имам предвид минималната граница от петдесет процента…

— Не.

— Тогава какъв е смисъла? — объркано го изгледа онзи.

— Достатъчно ще бъде да събера толкова точки, колкото съответстват на физическото ми състояние — отговори Майлс.

— Тъй ли? — вдигна вежди Костолиц. — За подобен компромис трябва да си целунал някой доста високопоставен задник! Вероятно на самия Грегър Ворбара! — В гласа му се долови ревност, примесена с подозрение.

Майлс стисна зъби и млъкна. Нямаше смисъл да се стига до заслугите на бащите.

— И как по-точно възнамеряваш да изкараш? — настоя Костолиц с присвити очи. Ноздрите му възбудено потръпваха от справедливото чувство за превъзходство, приличаше на хищник, надушил кръв.

Трябва да бъдеш дипломат, напомни си Майлс. Това качество трябва да е в кръвта ти, също като наследената от предците войнственост.

— Подадох молба оценката ми да бъде обща, от всички изпити — търпеливо обясни той. — Очаквам писмените ми работи да компенсират физическата подготовка…

— Но това означава отлични оценки по всичко!

— Точно така — изръмжа Майлс и в гласа му за пръв път се долови нетърпение.

— Косиган и Костолиц! — извика един от униформените съдии. Двамата станаха и пристъпиха към стартовата линия.

— Няма да ми е много лесно — оплака се Костолиц.

— Защо? Това няма нищо общо с теб. Действай с пълни сили и толкоз.

— Разпределени сме по двойки — отвърна онзи. — Би трябвало да поддържаме високо темпо и да сменяме водачеството. А с теб това едва ли ще стане…

— Не се чувствай длъжен да ме изчакваш — измърка Майлс и това предизвика ядосано сумтене от страна на Костолиц.

Изправен на старта, Майлс насочи поглед към групичката оттатък просторния плац. Бяха предимно военни, сред които се открояваха благородническите ливреи на няколко графски синове. Двама едри мъжаги носеха златно-сините униформи на фамилията Ворпатрил, единият от тях положително беше братовчед му Иван.

До тях се открояваше внушителната фигура на Ботари — едра и едновременно с това гъвкава, облечена в сребърно-кафявата униформа на Воркосиган. Майлс вирна брадичка в нещо като дискретен поздрав. Макар и на стотина метра от него, Ботари улови жеста и в знак на уважение застана мирно.

В края на пистата стояха съдиите и членовете на комисията — общо четирима, до тях се виждаше изправената фигура на инструктора. Всички разпалено жестикулираха и гледаха насам, очевидно ставаше въпрос за Майлс. Скоро спорът приключи и групичката се разпръсна. Съдиите заеха местата си, единият от офицерите даде знак за старт на поредната двойка, а инструкторът бавно се насочи към Майлс и партньорът му. Върху мрачното му лице беше застинал напрегнат израз, Майлс видимо се стегна.

— Косиган — промълви с нарочно безразличен тон инструкторът. — Трябва да свалиш шините от крака си, тъй като правилникът не разрешава употреба на спомагателни средства.

Поне дузина убедителни контрааргументи изпълниха главата на Майлс, но той стисна устни и не каза нищо. В известен смисъл този инструктор се явяваше негов командир, а това означаваше, че трябва да му се подчинява безпрекословно. Даваше си сметка, че тук става въпрос за нещо далеч повече от проверка на физическата годност.

— Слушам, сър! — отсече той и върху лицето на инструктора се изписа видимо облекчение.

— Ще разрешите ли да ги предам за съхранение на някой от хората си? — попита Майлс и от очите му лъхна скрита заплаха. В случай на отказ щеше да тикне металните шини в ръцете на самия инструктор, който едва ли ще се чувства много удобно, ако е принуден да ги разнася цял ден със себе си…

— Разбира се, сър — отвърна инструкторът. Това „сър“ се изплъзна неволно от устните му, на всички беше ясно, че знае срещу кого се е изправил. Върху лицето на Майлс за миг се появи вълча усмивка, после изчезна. Обърна се и махна с ръка на Ботари, униформеният бодигард моментално тръгна насам.

— Не трябва да разговаряш с него! — обади се предупредително инструкторът.

— Слушам, сър! — отвърна Майлс, седна на земята и започна да разкопчава омразния апарат. Е, в цялата работа все пак има и нещо добро, рече си той. Ще олекна с един килограм. Подхвърли шината на Ботари, който я улови във въздуха с една ръка, после се изправи на крака. Ботари съвсем правилно прецени, че не бива да му подава ръка за помощ.

Изправен до бодигарда, инструктора изведнъж му се стори по-малко заплашителен. Изглеждаше някак по-нисък, по-млад и дори по-мек… Ботари беше истинска грамада от мускули, по-стар, по-грозен и далеч по-застрашителен. Но той беше заемал длъжността инструктор когато тоя до него сигурно е ходел прав под масата…

Майлс гледаше с обич късата брадичка, извития като клюн на граблива птица нос и безцветните, разположени близо едно до друго очи на своя телохранител. Погледна за малко към пистата с препятствията, Ботари стори същото. Облиза устни, тикна шината под мишницата си и едва забележимо кимна към средата на трасето. Майлс сви устни, Ботари въздъхна и тръгна обратно.

Всичко това означаваше, че Ботари го съветва да внимава. Но това бе съвсем нормално, просто защото задачата на Ботари беше да го пази жив и здрав, а не да подпомага кариерата му. Едновременно с това именно Ботари беше човекът, който го подготви за тази тежка седмица. Тренираше заедно с него, подлагаше тялото му на жестоки изпитания, окуражаваше го… Първият ми подчинен, помисли си с топло чувство в душата Майлс. Моята лична гвардия…

Костолиц се беше втренчил в униформата на Ботари, върху лицето му изплува израз на дълбоко смайване.

— Ето кой си бил… — промърмори той с ревниво страхопочитание. — Нищо чудно, че си получил отстъпката, за която спомена…

Майлс посрещна обидата със скована усмивка, гърбът му започна да се схваща от напрежение. Понечи да отговори нещо хапливо, но в същия миг им направиха знак да заемат позиция.

Дедуктивните способности на Костолиц очевидно нараснаха и той подигравателно добави:

— Сега разбирам защо Лорд-регента не пожела да вземе участие в наддаването за Имперския съвет…

— Готови! — разнесе се предупредителният глас на съдията. — Старт!

Полетяха напред и Костолиц веднага набра преднина. Тичай, тъпо копеле!, рече си Майлс. Тичай, защото ако те настигна, ще те убия! Тромаво се носеше след него, имаше чувството, че е крава, попаднала на състезание с расови коне.

Когато стигна стената, Костолиц вече се катереше по нея, дишането му беше напрегнато. Сега ще му покажа на тоя пролетарски герой какво значи катерене, закани се Майлс. В следващия миг вече се носеше нагоре със смайваща лекота — сякаш едва забележимите издатини за краката бяха широки и равни стъпала… Мускулите му действаха безупречно, подпомогнати от силата на яростта. Със задоволство отбеляза, че стигна върха доста преди Костолиц. Погледна от другата страна и застина между острите железни шишове.

Съдията следеше напрегнато развоя на събитията. Костолиц се изравни с него, лицето му беше почервеняло от усилията.

— Какво става? — подигравателно се ухили той. — Бива ли един благородник да изпитва страх от височината?

В следващия миг полетя надолу, краката му намериха пясъка с майсторско приклякане. Изправи се и продължи по трасето без да се обръща повече.

Майлс прецени, че ще изгуби скъпоценни секунди, ако запълзи надолу като някоя скована от артрит старица. В следващия миг вече летеше към пясъка, единствената му надежда беше да се приземи по гръб или по корем, а след това да се претърколи.

В краткия отрязък от време успя да си даде сметка, че е допуснал фатална грешка, после тялото му влезе в съприкосновение с пясъка и в ушите му отекна познатото пропукване…

Седна, примигвайки глупаво от непоносимата болка. Не извика и този факт беше отбелязан от невъзмутимия наблюдател, заел място дълбоко в душата му. Но той отбеляза и друго — с шината или без нея, Майлс беше успял да счупи и двата си крака…

Кожата бързо започна да губи цвета си, отоците бяха огромни, отначало бели, а после морави… Майлс успя да протегне крайниците си, после се наведе напред и отпусна глава на коленете си. Едва тогава си позволи едно тихо, почти беззвучно стенание. Не изруга само защото нямаше достатъчно гадни изрази в речника си.

Разбрал, че няма да стане, съдията се втурна към него. Майлс се оттласна с ръце встрани от трасето, за да не пречи на следващите състезатели, после се отпусна и търпеливо зачака появата на Ботари.

Вече не бързаше за никъде, разполагаше с цялото време на света.

* * *

Откри, че изобщо не може да понася новите патерици със специална конструкция, макар да бяха добре скрити в дрехите му. Походката му стана вдървена, чувстваше се като начинаещ кънкьор. Би предпочел един обикновен старомоден бастун, а още по-добре — един бастун-сабя като на капитан Куделка, който при всяка крачка се забива дълбоко в земята и сякаш пронизва тялото на врага… На кой враг? Ами Костолиц, например. Спря за миг, възстанови равновесието си, после заизкачва стъпалата на двореца Воркосиган.

Миниатюрни парченца слюда проблясваха в гранита, облян от топлите лъчи на есенното слънце. Над столицата Ворбар Султана беше надвиснал плътен облак индустриален смог. От дъното на улицата долиташе шум на строителни машини — там събаряха поредния стар дворец, който щеше да отстъпи мястото си на съвременна сграда. Майлс вдигна глава към небостъргача, издигащ се оттатък тротоара. На покрива се размърда тъмна фигура. Крепостните стени отдавна бяха променили формата си, но стражите между тях оставаха…

Изправил се тихо до него, Ботари изведнъж се наведе и вдигна някаква монета от тротоара. Огледа я, после внимателно я прибра в левия си джоб. Специалния джоб…

Майлс изкриви устни, в очите му блесна приятелска насмешка.

— Още ли пестиш за зестра?

— Разбира се — отвърна напълно сериозно Ботари. Гласът му беше дълбок и монотонен, човек трябваше да го познава отблизо, за да прави разлика в нюансите на неговата безизразност. А Майлс познаваше всяко потрепване на тембъра в него като петте пръста на ръката си.

— Откакто се помня, ти трупаш пари за Елена. Но зестрите отидоха в историята заедно с кавалерията, за Бога! Дори благородниците вече се женят без подобни отживелици. Епохата на Изолацията отмина… — Отлично запознат с натрапчивата мания на Ботари, Майлс говореше меко и приятелски. Защото онзи неизменно приемаше за чиста монета всичко, което казваше, дори и шегите…

— Искам да й осигуря всичко необходимо — отвърна Ботари.

— Според мен трябва да си спестил достатъчно, за да купиш самия Грегър Ворбара — подхвърли Майлс, мислейки за дългите години лишения, на които телохранителят му се беше подложил с единствената мечта да събере добра зестра на дъщеря си.

— Не бива да си правиш шеги с императора! — сряза го напълно основателно Ботари. Майлс въздъхна и бавно пое нагоре. Стегнати в здрави пластмасови шини, краката му бяха трудноподвижни.

Лекарствата против болка, които беше погълнал преди да напусне военната болница, започнаха да намаляват своето действие. Чувстваше се страхотно уморен. През нощта не бе мигнал, местната упойка го беше превъзбудила и той засипваше с шеги хирурга, който с безкрайно търпение събираше и съединяваше натрошените костици в краката му. Представих се добре, въздъхна в себе си Майлс. Но сега искам да се оттегля от сцената и да изчезна! Оставаха последните две действия от пиесата.

— Какъв жених ще си търсиш? — попита той, докато спираше да си почине.

— Офицер — без колебание отвърна Ботари.

Значи това е съкровената мечта на живота ти, сержант, запита беззвучно Майлс и се обърна да го погледне.

— Но все още е рано, нали?

— Разбира се — промърмори гигантът. — Та тя е едва на… — Млъкна, бръчките под сближените му очички видимо се увеличиха. — Господи, колко бързо тече времето…

Майлс успя да преодолее стъпалата без проблеми, влезе през входната врата и се замисли за предстоящата среща с близките си. Първа ще бъде майка му, разбира се. Но с нея проблеми няма да има. Униформеният пазач отвори вратата и почтително се дръпна встрани. Лейди Воркосиган го очакваше в подножието на широкото мраморно стълбище. Беше жена на средна възраст, естествено червената й коса беше прошарена, тялото й бе достатъчно високо, за да скрие наличието на няколко излишни килограма. Беше леко задъхана, вероятно защото бе тичала по стълбите да го посрещне. Прегърнаха се, в очите й проблесна мъка.

— Татко тук ли е? — попита Майлс.

— Не. Още сутринта отиде в щаба заедно с министър Куинтилиан, ще се обсъжда военния бюджет… Помоли ме да ти предам поздрави, обеща да се върне за обяд.

— Той… Нали не е казал на дядо за това, което се случи вчера?

— Не, но според мен трябва да му се каже… Получава се доста неловка ситуация.

— Бас държа, че е така — промърмори Майлс и отправи изпълнен със страх поглед към внушителната стълба. Приличаше му на непристъпна планина, но не само болните крака бяха причина за притеснението му. Е, по-добре ще бъде да не отлагам неприятните моменти, въздъхна в себе си той, а на глас попита: — Той горе ли е?

— В апартамента си. Сутринта излезе да се поразходи в градината и това ме радва…

Майлс изсумтя и сложи крак на първото стъпало.

— Асансьора — обади се Ботари.

— Защо, по дяволите? Та това е само един етаж!

— Докторът каза да се държиш настрана от всякакви стълби.

Лейди Воркосиган го възнагради с одобрителна усмивка, Ботари леко сведе глава:

— На вашите услуги, милейди.

Майлс изсумтя и се насочи към дъното на просторния вестибюл.

Майка му го изчака да отмине и едва тогава се обади:

— Майлс… Не бъди прекалено… Искам да кажа, че той е доста стар и болен, за да държи на любезното поведение… Знаеш как да се оправиш с него, нали?

— Знам, разбира се — иронично се усмихна Майлс. Устните на майка му отвърнаха на усмивката, но очите й си останаха тъжни.

С Елена Ботари се сблъска в коридора пред вратата на дядо си. Телохранителят поздрави дъщеря си с кратко кимване и това я накара да го дари с една от редките си, срамежливи усмивки.

За хиляден път Майлс се запита как е възможно горила като Ботари да даде живот на такова прекрасно създание. Лицето на Елена възпроизвеждаше всяка една от чертите на Ботари, но по безкрайно различен, спиращ дъха начин… На осемнадесет години тя беше висока почти колкото него — метър и осемдесет срещу метър и осемдесет и пет на Ботари. С това обаче се изчерпваше и цялата им прилика. Той бе едър и здрав, докато нейната фигура беше тънка и гъвкава. Неговият нос наподобяваше клюн, а нейният беше елегантно издължен; неговото лице беше прекалено тясно, докато нейното притежаваше аристократична закръгленост. Най-ярко обаче се различаваха по очите си. Нейните бяха тъмни и блестящи, будни и интелигентни, но лишени от подозрителната бдителност на вечния войник… Косите им също бяха различни. Неговата — късо подстригана и започнала да сивее, нейната — дълга, мека и блестящо черна. Приличаха на две скулптурни композиции, поставени една срещу друга край входа на древна катедрала. Близки и едновременно с това безкрайно различни — плод на въображението на гениален скулптор.

Майлс се отърси от вцепенението. Очите му за миг срещнаха нейните, усмивката й бързо се стопи. Той направи опит да изправи гръб и й отправи подкупваща усмивка. В душата си тайно се надяваше да получи една в отговор, само за себе си… Все още е рано, сержант, прошепна тих глас в главата му…

— О, здравей, радвам се, че си тук — поздрави го тя. — Настроението тази сутрин не беше от най-добрите…

— Капризен ли беше?

— Не, по-скоро разсеян… Играхме карти и почти го победих, представяш ли си? После ми разказваше своите вечни спомени от войната, говореше и за теб… Сякаш имаше подробна карта на бъдещето ти, всяко събитие беше отбелязано с флагче… Сега няма да имаш нужда от присъствието ми, нали?

— Не, разбира се.

Елена се усмихна с нескрито облекчение, обърна се и започна да се отдалечава по коридора. В един момент спря и хвърли неспокоен поглед назад.

Майлс пое дълбоко дъх и отвори вратата на крепостта, в която се беше оттеглил генералът граф Пьотр Воркосиган.