Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (16)

Шестнадесета глава

Голямо огледало в ръчно резбована рамка висеше на стената на преддверието към библиотеката. Марк нервно заобиколи, за да застане пред него за последна проверка преди да се яви пред графинята.

Сребърнокафявата воркосиганска кадетска униформа не можеше да скрие формата на тялото му, старите и нови деформации, макар че когато стоеше съвсем изправен, той си представяше, че го прави да изглежда строен. За нещастие, когато се отпуснеше, куртката му също се отпускаше. Беше му съвсем по мярка, което беше застрашително, защото когато му я донесоха преди осем седмици, му беше малко широка. Дали някой анализатор от ИмпСи не беше изчислил какво ще бъде теглото му на тази дата? Нямаше да допусне теглото му да надхвърли тези изчисления.

Само преди осем седмици? Имаше чувството, че винаги е бил затворник тук. Затворник, към когото се отнасят с внимание, вярно, като някой от онези някогашни офицери, които на честна дума са ги пускали да се разхождат из крепостта. Макар че никой за нищо не беше поискал от него честната му дума. Той прекъсна отвратителните си размишления и влезе в библиотеката.

Графинята седеше на коприненото канапе. Беше облякла дълга рокля с висока яка по врата, в облачно-нежен бежов цвят, украсена с медно-сребриста бродерия, отговаряща на цвета на косата й, навита на букли отзад. Никъде не се виждаше нито една точица от черно или сиво, или нещо, което да подсказва за очаквания траур: почти арогантно елегантна. „Тук сме отлично — сякаш искаше да каже цялостният й вид, — напълно по воркосигански.“ При влизането на Марк тя обърна глава и замисленият й поглед отстъпи пред кратка спонтанна усмивка. В отговор, въпреки нежеланието си, той също се усмихна.

— Изглеждаш добре — каза тя одобрително.

— Вие също — отговори той, а след това, тъй като изглеждаше много фамилиарно, добави: — госпожо.

Веждите й бързо трепнаха, но тя не каза нищо. Той пристъпи до един стол, но твърде възбуден от очакванията, не седна, а само се облегна и потисна желанието си да тактува с десния си крак по мраморния под.

— Как мислите, че ще приемат това? Вашите приятели Вор.

— Сигурно ще приковеш вниманието им — въздъхна тя. — Можеш да си сигурен. — Тя вдигна една торбичка от кафяво-сребърна коприна с бродиран със сребро воркосигански монограм и му я подаде. Тежките златни монети в нея издрънчаха. — Когато довечера дадеш това на Грегор в церемонията вместо Арал, то ще послужи като официална заявка пред всички, които оспорват претенцията ти за негов законен наследник… и ще бъде доказателство, че приемаш тази претенция. Това е първата стъпка. След нея ще последват много други.

И в края на този път… графството? Марк се намръщи.

— Каквито и да са чувствата ти… какъвто и да е крайният резултат от настоящата криза… не допускай да те видят разтреперан — посъветва го графинята. — Ворската система държи много на това. Убеждението е заразително. Както и съмнението.

— Смятате ли, че ворската система е илюзия? — попита Марк.

— Свикнала съм да я смятам за такава. Сега бих я нарекла творение, което като всяко живо същество трябва непрекъснато да се пресъздава. Виждала съм бараярската система и неприятна, и красива, и корумпирана, и глупава, и благородна, и разочароваща, неразумна, вълнуваща. Тя отнема почти цялото време на правителството, а това е приблизително същото и при всяка друга система.

— Така че… одобрявате ли я, или не? — попита той озадачен.

— Не съм сигурна, че моето одобрение има някакво значение. Империята прилича на много голяма непоследователна симфония, композирана от цял комитет. В продължение на триста години. Изпълнявана от оркестър, съставен от доброволци-аматьори. Тя нито се променя, нито може да се промени. Може да те смачка като сляп слон.

— Много насърчителна мисъл.

Тя се усмихна.

— Тази вечер няма да попаднеш сред напълно непозната среда. Там ще бъдат Иван, стринка ти Алис и младите лорд и лейди Вортала. И други, които си срещал тук през последните няколко седмици.

Плод на мъчителни частни вечери. Преди кризата на графа в дома Воркосиган се извърви парад от избрани посетители, за да може той да се запознае с тях. Графиня Корделия беше продължила този процес в подготовката за тази вечер, въпреки кризата отпреди една седмица.

— Предполагам, че всички ще искат да научат нещо за състоянието на Арал — добави тя.

— Какво трябва да им кажа?

— Чистата истина винаги се поддържа най-лесно. Арал е в ИмпСи в очакване да подготвят сърце за имплантация и е много лош пациент. Лекарите го заплашват, че ако не се държи както трябва, ще го завържат за леглото. Не е необходимо да се впускаш в медицински подробности.

Подробности, които просто щяха да разкрият колко зле беше увреден министър-председателят. Точно така.

— Ами ако попитат за Майлс?

— Рано или късно — каза тя и си пое дъх, — ако ИмпСи не намери тялото, ще трябва официално да се съобщи за неговата смърт. Докато е жив Арал, предпочитам това да стане по-късно. Никой извън най-висшия ешелон на ИмпСи, император Грегор и няколко висши държавни служители не знае, че Майлс не е само куриер на ИмпСи от среден ранг. Съвсем вярно е съобщението, че той е извън страната по служба. Повечето от онези, които питат за него, ще приемат, че ИмпСи не ти е казала къде или за колко време е изпратен.

— Навремето Гален каза… — започна Марк и спря.

Графинята го погледна спокойно.

— Тази вечер в главата ти се върти само Гален.

— Вярно — призна Марк. — Той ме е подготвял и за това. Ние репетирахме всички основни церемонии на Империята, защото не знаехме предварително точно по кое време от годината ще ме вкара: по време на рождения ден на императора, по време на Прегледа през средата на лятото, през Зимния панаир… Изучавал съм церемониите за всички тези случаи. Не мога да участвам в церемонията и да не мисля за него и колко много мразеше той империята.

— Имал е основания.

— Той казваше че… адмирал Воркосиган бил убиец.

Графинята въздъхна и се облегна.

— Така ли?

— Вярно ли е?

— Ти можа лично да го видиш. Какво ти е мнението?

— Госпожо… аз самият съм убиец. Така че не мога да кажа.

Тя присви очи.

— Честен си. Добре. Военната му кариера беше продължителна и сложна… и кървава… и пред очите на обществеността. Но аз предполагам, че Гален има пред вид главно клането в Солтис, в което загина сестра му Ребека.

Марк кимна мълчаливо.

— Бараярският политически офицер на експедицията, а не Арал заповядал да се извърши зверското убийство. Когато научил за това, Арал го екзекутирал със собствените си ръце. За нещастие без формалностите на военния съд. Така той се спасил от едното обвинение, но не от другото. Ще рече: той е убиец.

— Гален казва, че го е направил, за да прикрие показанията на офицера. Имало е устна заповед, за която е знаел само политическият офицер.

— В такъв случай откъде може да знае за нея Гален? Арал твърди обратното. Аз вярвам на Арал.

— Гален казва, че той бил палач.

— Не — каза графинята спокойно. — Палачи бяха Гес Ворутиър и принц Сердж. Сега тяхната фракция не съществува. — Тя оголи зъби в тънка, остра усмивка.

— Луд човек.

— Никой в Бараяр не е нормален, поне според бетанските стандарти. — Тя отправи към него изненадан поглед. — Дори ние с теб.

„Особено аз.“ Той пое леко дъх.

— Содомит.

Тя наклони глава.

— Това има ли значение за теб?

— Това беше… подчертано в начина, по който Гален ме подготвяше.

— Зная.

— Знаете? По дяволите… — Нима той беше стъкло за тези хора? Драма на чувствата, която служи за тяхно развлечение? Само че графинята не изглеждаше развеселена. — Несъмнено рапорт на ИмпСи — каза той тъжно.

— Те са се добрали до един от оцелелите подчинени на Гален. Някой си Ларс, ако това ти говори нещо.

— Говори ми. — Той стисна зъби. Не остана нищо от човешкото му достойнство, нито едно късче.

— Освен във връзка със задачата, възложена ти от Гален, интересува ли те личността на Арал? Лично теб?

— Не зная. Интересува ме истината.

— Значи те интересува истината. Е, всъщност… според мен той е бисексуален, подсъзнателно повече склонен към мъжете, отколкото към жените. Или по-точно… към войниците, а не изобщо към мъжете, мисля аз. Според бараярските стандарти аз съм твърде крайна, хм, мъжкарана, и това разреши неговата дилема. Първия път, когато ме срещна, бях в униформа, в едно отвратително въоръжено сблъскване. Той мислеше, че е любов от пръв поглед. Никога не си направих труда да му обясня, че беше по принуда. — Тя изкриви устни.

— Защо не?

— Канех се, оо, четири или пет дни да го оставя. Е, може би три дни. — Очите й бяха изпълнени със спомени. — Иска ми се да го беше видял тогава, преди да навърши четирийсет. На върха на силите си.

Нали беше чул в същата тази библиотека как графинята направи словесна дисекция и на него. Имаше нещо странно успокоително в разбирането, че не я бе направила само на него. „Не е специално за мен. Тя прави това с всеки.“

— Вие сте… много откровена, госпожо. Какво мисли Майлс по този въпрос?

Тя се намръщи и се замисли.

— Той никога за нищо не ме е питал. Възможно е този нещастен период от младостта на Арал да е достигнал до ушите му само като изопачена клевета от политическите противници на Арал и той да го е отхвърлил.

— Защо ми го разказахте?

— Ти ме попита. И отдавна не си дете. И… имаш по-голяма нужда да знаеш. Поради Гален. Ако някога нещата между теб и Арал трябва да бъдат уредени, твоята представа не бива да е нито невярно добра, нито невярно лоша. Арал е велик човек. Аз, бетанката, ти казвам това. Но аз не смесвам величие със съвършенство. Да бъде човек велик е… по-голямо достижение. — Тя го дари с една пресилена усмивка. — Това трябва да ти вдъхне надежда, а?

— Аха. Искате да кажете да ме възпира да не избягам. Нима въпреки всички сторени от мен глупости вие очаквате да направя чудеса? „Ужасно.“

Тя се замисли, после каза спокойно:

— Да. Всъщност, тъй като никой не е съвършен, следва, че всички велики дела са резултат от несъвършенство. И въпреки това са били постигнати.

О, лудостта на Майлс не била наследена само от баща му!

— Никога не съм чул да анализирате себе си, госпожо — каза той кисело. Да, кой бръсне бръснаря?

— Себе си ли? — Тя се усмихна мрачно. — Аз съм глупачка, момче.

Избегна въпроса. А дали го избегна?

— Глупачка за любов? — каза той с желание да разведри обстановката, създадена от неговия въпрос.

— И за други неща. — Очите й бяха студени.

 

 

Влажен, мъглив мрак се събираше, за да покрие града, докато графинята и Марк пътуваха към Имперската резиденция. Добре облечен и спретнат, Пим шофираше наземната кола. Половин дузина хора от въоръжената охрана на графа ги съпровождаха в друга кола, повече като почетна гвардия, отколкото като телохранители, според Марк, и изглежда, също с нетърпение очакваха церемонията. Отбеляза го и графинята като каза:

— Да, за тях това е нещо повече от обикновена свободна вечер. ИмпСи е организирала всичко в Резиденцията. При тези случаи има цяло едно паралелно по-нисшестоящо общество… и не е необичайно някой от охраната да хване окото на някое младо момиче Вор, ако произходът му е достатъчно добър.

Пристигнаха в императорския комплекс, който приличаше на резиденцията Воркосиган, умножена по осем. Побързаха да избягат от лепкавата мъгла и да се вмъкнат вътре, на топло и на светло. Графинята го хвана официално под ръка — отляво, което беше едновременно и тревожно, и успокояващо. Ескорт или придатък беше той? Какъвто и да беше, той си глътна стомаха и изправи гръб колкото му позволяваха силите.

Първият човек, когото срещнаха във фоайето, беше Саймън Илян и това го стресна. Шефът на сигурността беше облечен за случая в червено-синя Имперска парадна униформа, което не правеше слабото му тяло нито по-впечатляващо, нито по-незабележимо, макар че зад него имаше цял куп мъже в същите червено-сини униформи. Илян носеше на кръста си много смъртоносни оръжия — плазмен лък и невроразрушител в изтрити от употреба кобури, и задължителния за офицерите Вор комплект от две остри саби. В дясното му ухо блестеше прекалено голям подслушвателен микрофон.

— Миледи. — Илян кимна и ги отведе настрана. — Как беше той днес следобед?

Не беше необходимо да се уточнява кой е той в този контекст. Графинята се огледа, за да се увери, че никой не стои наблизо, нито пък някой минава случайно.

— Не е добре, Саймън. Блед е, отекъл, и от време на време очите му се разфокусират, което за мен е по-тревожно от всичко останало, взето заедно. Хирургът иска да му спести двойния стрес от слагане на механично сърце, докато чакат органичното да израсте до необходимата големина, но може би няма да могат да изчакат. Всеки момент могат да го вземат в хирургията.

— Според вас трябва ли да го видя, или не?

— Не. Щом прекрачиш прага, той ще се надигне и ще иска да говорите по работа. И стресът от разговора няма да представлява нищо пред стреса, когато му откажеш да говорите. Това адски ще го развълнува. — Тя замълча. — Освен ако просто не наминеш за момент да му съобщиш някоя добра новина.

Илян разочаровано поклати глава.

— Съжалявам.

Тъй като графинята не каза нищо и настана тишина, Марк се осмели да подметне:

— Мислех, че сте на Комар, сър.

— Трябваше да се върна за празненството. Рожденият ден на Императора е кошмарът на годината за силите на сигурността. Една бомба на практика може да унищожи цялото проклето правителство. Както добре ви е известно. Пътувах, когато научих новината за… болестта на Арал. Бях готов да сляза и да бутам, ако това щеше да накара куриерският ми кораб да лети по-бързо.

— Ами… какво става на Комар? Кой ръководи, хм, издирването?

— Верен подчинен. Сега, изглежда, трябва да търсим не само тяло… — Илян погледна графинята и млъкна. Тя тъжно се намръщи.

„Променят приоритета на издирването.“ Марк разтревожено пое дъх.

— С колко агенти провеждате издирването на Джексън Хол?

— С всичките, които можем да отделим. Тази нова криза — Илян кимна, за да покаже, че става дума за опасното заболяване на граф Воркосиган — изчерпва възможностите ми. Имате ли представа какво нездравословно възбуждане ще създаде състоянието на министър-председателя дори само на Сетаганда?

— С колко? — Гласът му беше остър и много силен, но графинята не му направи знак да говори по-тихо, а го наблюдаваше с хладен интерес.

— Лорд Марк, вие все още нямате такъв статус, че да молите и още по-малко да искате проверка за най-тайните дислокации на ИмпСи.

„Още не? Сигурно никога.“

— Само питам, сър. Но не можете да твърдите, че тази операция не ми влиза в работата.

Илян му кимна двусмислено, неангажиращо, докосна микрофона в ухото си и за момент погледна разсеяно.

— Трябва да ме извините, миледи — каза той и ги напусна.

— Приятно прекарване.

— На вас също. — Гримасата му отрази като ехо иронията на нейната усмивка.

Марк придружи графинята нагоре по някакви широки стълби в дълга приемна зала с огледала от едната страна и високи прозорци от другата. Мощен мегафон на широко разтворените врати съобщаваше титлата и името на влизащите.

Първото му впечатление беше от безлични, зловещи цветни петна — като градина с месоядни цветя. Пъстра дъга униформи от рода Вор, силно размесени с парадни червено-сини и над всичко — блестящите дрехи на дамите. Повечето гости стояха на малки, променящи се групички и клюкарстваха. Други седяха на въртящи се столове покрай стените, създавайки си собствени малки сбирки. Между тях плавно се движеха прислужници, разнасящи подноси с храна и напитки. Прислужници? Всичките тези здрави млади мъже в униформа на персонал от Резиденцията сигурно бяха агенти на ИмпСи. Яките по-възрастни мъже в ливреи на Ворбара, които стояха на вратата, бяха от личната охрана на императора.

„Параноя“ — реши Марк, когато му се стори, че с влизането им всички глави се обърнаха към него и през тълпата премина вълна на мълчание. Но няколко глави наистина се бяха обърнали и няколко разговора в непосредствена близост с тях бяха спрели. Един от тях беше на Иван Ворпатрил и майка му лейди Алис Ворпатрил, която веднага махна на графиня Воркосиган.

— Корделия, скъпа! — Лейди Ворпатрил се усмихна уморено. — Кажи ми последното състояние на нещата. Хората питат.

— Е, ти знаеш как да отговаряш — отговори графинята и въздъхна.

Лейди Ворпатрил кимна кисело и обърна глава, очевидно да подкани Иван да продължат разговора, който бяха прекъснали при влизането на Воркосиган.

— Бъди по-внимателен тази вечер към по-малката Ворсосиън. Тя е сестра на Виолета Ворсосиън. Може би ще ти хареса. И Кася Воргоров е тук. За първи път присъства на рождения ден на императора. И Ирен Ворташпула. Покани я поне на един танц. Обещах на майка й. Тази вечер наистина има много подходящи девойки. Постарай се, само малко… — Двете жени се хванаха за ръце и се отдалечиха, та Марк и Иван да не слушат тайните им разговори. Едно твърдо кимване от графиня Воркосиган към Иван му напомни, че той отново трябва да изпълнява задължението си на охрана. Спомняйки си последния път, Марк помисли, че лично той предпочита ужасната социална защита на графинята.

— За какво ставаше дума? — попита Марк. Един прислужник мина покрай тях с поднос с напитки и следвайки примера на Иван, Марк също си взе чаша. Оказа се доста приятно сухо бяло вино, ароматизирано с лимон.

— За поредния панаир. — Иван направи гримаса. — На това празненство и на Зимния бал се изкарват за оглед всички телици от високопоставените фамилии Вор.

Гален никога не беше споменавал за тази страна на церемониите на рождения ден на императора. Марк почти се задави с питието си и започна да проклетисва Гален — за онова, което беше пропуснал, а не за другото, което го беше принудил да научи насила.

— Няма да ме заглеждат, нали?

— Като се има предвид какви крастави жаби целуват, не виждам защо да не се лепнат и за теб — отговори Иван и повдигна рамене.

„Благодаря ти, Иване.“ Застанал до високия Иван с лъскавата червено-синя униформа, той вероятно доста приличаше на тумбеста кафява крастава жаба. И положително се чувстваше като такава.

— Аз съм извън класацията — каза той твърдо.

— Не бъди толкова сигурен. На Бараяр има само шестима графски наследници, докато дъщерите са много повече. Стотици. След като стане ясно какво е станало с Майлс, всичко може да се случи.

— Искаш да кажеш… че не ще се наложи да преследвам жени? Че дори да не правя нищо, те ще идват при мен? — Или, във всеки случай, при името му, положението и парите. При тази мисъл го споходи някаква мрачна веселост, сякаш това бяха несъвместими понятия. По-добре да го обичат заради ранга, отколкото въобще да не го обичат. Гордите глупаци, които твърдят противното, никога не са копнеели до смърт за човешка ласка като него.

— При Майлс, изглежда, се получаваше точно това — каза Иван с неочаквана нотка на завист. — Така и не можах да го накарам да се възползва от това си предимство. Разбира се, той не можеше да изтърпи отказ. „Опитай пак“ беше моето мото, но той зарязваше всичко и се затваряше в черупката си. Не обичаше авантюрите. Или може би просто не беше алчен. Беше склонен да се спре на първата сигурна жена, с която е установил контакт. Най-напред Елена, а после, когато тя му се изплъзна, Куин. Е, мога да разбера защо се е спрял на Куин. — Иван допи виното си и остави празната чаша, за да вземе пълна от минаващия с подноса прислужник.

Адмирал Нейсмит, припомни си Марк, беше алтернативната личност на Майлс. Много бе възможно Иван да не знае всичко за братовчед си.

— А, по дяволите! — каза Иван над ръба на чашата си. — Ето една от краткия списък на мамчето. Тъкмо се насочва към нас.

— Значи ти ли гониш жените, или те теб? — попита Марк объркан.

— Няма никакъв смисъл да се гонят тези тук. Тук само се гледа, без да се пипа. Няма шанс.

Под шанс в този контекст Марк разбра, че Иван има предвид секс. Подобно на много изостанали култури, които все още разчитаха на биологическото възпроизвеждане вместо на технологията на утробните репликатори, бараярците разделяха секса на две категории: законен, свързан с официален договор, при който всяко потомство, резултат от секса, се признаваше, и незаконен, т.е. всичко останало. Марк отиде дори по-нататък. Беше ли това сексуална зона на сигурност? Без напрежение, без страх?

Младата жена, която Иван беше съгледал, идваше към тях. Беше в дълга пастелнозелена рокля. Тъмнокафявата й коса беше сплетена на плитки, завити около главата, и къдрици със затъкнати в тях живи цветя.

— Какво не ти харесва в тази девойка? — прошепна Марк.

— Ти майтап ли си правиш? — промърмори Иван в отговор. — Кася Воргоров? Дребосъче с лице като на кон и плоска като дъска… — Той млъкна, когато тя наближи, и любезно й кимна. — Здравей, Кас. — В гласа му вече нямаше никаква отврата.

— Здравей, лорд Иван — каза тя задъхано и му се усмихна със сияещи очи. Вярно, лицето й беше малко дълго, а фигурата й — мършава, но Марк реши, че Иван е прекалено дребнав. Имаше хубава кожа и красиви очи. Е, всички жени тук имаха хубави очи. Това се дължеше на грима. И на силните парфюми. Сигурно още нямаше и осемнайсет години. Свенливата й усмивка едва не го накара да заплаче, толкова безполезно беше насочена тя към Иван. „Никой не ме е гледал така. Иване, ти си мръсен неблагодарник!“

— Искаш ли да танцуваш? — попита тя Иван. Явно го канеше.

— Нямам особено желание — вдигна рамене Иван. — Всяка година все едно и също.

Тя посърна. Марк беше готов да се обзаложи, че тя за първи път идва тук. Ако имаше стълби, беше готов да изрита Иван по тях. Той се прокашля. Иван го погледна и очите му блеснаха от вдъхновение.

— Каси — измърка Иван, — познаваш ли се с новия ми братовчед лорд Марк Воркосиган?

Тя, изглежда, чак сега го забеляза. Марк й се усмихна колебливо. Тя отново го погледна несигурно.

— Не… бях чула… предполагам, не изглежда точно като Майлс, нали?

— Не — каза Марк. — Аз не съм Майлс. Здравейте, лейди Кася.

Възвърнала със закъснение добрите си маниери, тя отговори:

— Здравейте… лорд Марк. — Едно нервно, рязко движение на главата разтърси цветята в косата й.

— Защо не се опознаете? Извинете ме, трябва да се видя с… — Иван махна на някакъв човек в червено-синя униформа и се измъкна.

— Искате ли да танцувате? — предложи Марк. Беше толкова концентриран да запомни всички официални ходове на церемонията по облагане и вечерята, да не говорим за това кой кой е от приблизително тристате имена, започващи с „Вор“, че почти не беше помислил за неизбежните танци.

— Хм… може би. — Очите й с нежелание се откъснаха от успешно измъкналия се Иван, погледнаха Марк и се отместиха.

„Често ли идвате тук?“ — едва се удържа да не изтърси той. Какво да каже? „Харесвате ли Бараяр?“ Не, това не върви. „Тази вечер мъглата навън си я бива.“ Вътре също. „Подскажи ми, момиче! Кажи нещо, каквото и да е!“

— Настина ли сте клон?

О, всичко друго, но не и това!

— Да.

— Оо! Аз…

Отново мълчание.

— Много хора са клонове — отбеляза той.

— Тук не.

— Вярно.

— Ох… ох! — Лицето й се отпусна облекчено. — Извинете ме, лорд Марк. Майка ми ме вика… — Тя му поднесе като откуп една конвулсивна усмивка, обърна се и забърза към другия край на залата. Марк не беше забелязал никой да я вика.

Въздъхна. Толкоз по обнадеждващата теория за непреодолимата сила на ранга. Лейди Кася очевидно не изгаряше от желание да целува крастава жаба. „Ако бях Иван, щях да правя стойки за момиче, което ме гледа така!“

— Изглеждаш замислен — отбеляза графиня Воркосиган. Беше се върнала при него. Той трепна.

— Ах, дойдохте ли? Да. Иван току-що ме запозна с едно момиче. Не приятелка, предполагам.

— Да. Наблюдавах сцената над рамото на Алис Ворпатрил. От съчувствие стоях така, че тя да е с гръб към вас.

— Аз… не разбирам Иван. Тя ми се струва достатъчно хубава девойка.

Графиня Воркосиган се усмихна.

— Всички девойки са хубави. Работата не е в това.

— А в какво?

— Не разбираш ли? Е, може би ще го разбереш, когато имаш по-голяма възможност да наблюдаваш. Алис Ворпатрил наистина е изкуфяла майка, но просто не може да преодолее изкушението да уреди бъдещето на Иван. Иван е или съгласен, или прекалено мързелив, за да се съпротивлява открито. Така че той прави онова, което тя иска от него… с изключение на едно нещо, което тя желае повече от всичко друго, а именно да се ожени и да я дари с внуци. Лично аз смятам, че стратегията му е погрешна. Ако наистина иска да свали натиска от себе си, внуците напълно ще отклонят вниманието на Алис. Между другото, сърцето й е винаги свито, когато той излиза на разходка.

— Разбирам — съгласи се Марк.

— Някой път ще го плесна за тези му игрички, само че не съм наясно, дали ще го разбере, пък и във всеки случай три четвърти от вината е на Алис.

Марк видя как лейди Ворпатрил настигна Иван в залата. Навярно проверяваше прогреса му за вечерта по списъка.

— Вие, изглежда, сте способна да се въздържате от майчина намеса — каза той небрежно.

— Това… може би ми е грешката — промърмори тя.

Той вдигна очи и се изплаши от смъртната пустош, която за момент видя в очите й. „Този мой език!“ Погледът й се отмести толкова бързо, че той дори не посмя да се извини.

— А може би не съвсем — продължи тя тихо и отново го хвана за лакътя. — Хайде, ела да ти покажа как се хвърлят мрежите в Бараяр.

И го поведе през дългата зала.

— Тази вечер, както вече си разбрал, се изпълняват два дневни реда — любезно започна графинята. — Политически на старите мъже — годишно обновяване на фигурите на Вор — и генетичен на старите жени. Мъжете си представят, че съществува само техният дневен ред, но това е просто една самоизмама, обслужваща техния егоцентризъм. Цялата система Вор е основана на подмолната игра на жените. Възрастните мъже в правителствените съвети прекарват целия си живот в спорове против или в защита на финансиране на една или друга извънпланетна военна система. Междувременно утробният репликатор се промъква покрай тяхната охрана и те дори не разбират, че дебатът, който ще промени основно бъдещето на Бараяр, вече се води между техните жени и дъщери: да се използува или да не се използува утробният репликатор? Много късно е да не се допусне — той е вече тук. Населението от средните класи го ползува масово. Всяка майка, която обича дъщеря си, настоява за него, за да я предпази от психическите опасности на биологическото раждане. Те се борят не срещу старите мъже, които си нямат представа как стоят нещата, а срещу старата женска гвардия, която казва на дъщерите им горе-долу следното: „Ние трябваше да страдаме, така че вие нямате право да бягате от това страдание!“ Огледай се тази вечер, Марк. Ти си свидетел на последното поколение бараярски мъже и жени, които танцуват този танц по стария начин. Системата Вор е на път да се промени в най-нечувствителната си част, която се грижи… или не се грижи… за своята основа. След половин поколение тази система няма да знае какво й се е случило.

Марк почти беше готов да се закълне, че спокойният й, академичен глас прикрива безжалостно удовлетворение. Но изражението й беше както винаги безпристрастно.

Млад мъж в капитанска униформа се приближи към тях и им кимна за поздрав.

— Майорът от протокола моли за вашето присъствие — промърмори той. Съобщението, подобно на поздрава, изглежда висеше някъде между Марк и графинята.

— Насам, моля.

Последваха го през дългата приемна зала, по натруфените с гравюри мраморни стълби, по един коридор и влязоха във фоайе, където се бяха подредили половин дузина графове или техни официални представители. Под широк свод в главната зала седеше Грегор, заобиколен от малка група мъже, предимно в червено-зелени униформи, но имаше и три тъмни министерски наметала.

Седеше на обикновен сгъваем стол, даже по-малък от обикновен.

— Очаквах да го видя на трон — прошепна Марк на графинята.

— Това е символ — отвърна му тя също шепнешком. — И подобно на всички символи, наследен. Това е стандартен военен офицерски лагерен стол.

— Хм. — След това трябваше да се отдели от нея, защото майорът от протокола го заведе на мястото му в групата. Мястото на Воркосиган. „Това е то!“ За момент изпадна в абсолютна паника — мислеше, че по някакъв начин е забутал някъде или е изпуснал по пътя торбичката със златото, но тя все още стоеше здраво за вързана за туниката му. Той развърза копринените върви с потните си пръсти. „Това е глупава незначителна церемония. Защо трябва да съм толкова нервен?“

Обръщане, после напред… Концентрацията му беше нарушена от нечий анонимен шепот, дошъл от фоайето зад него:

— Боже мой, семейство Воркосиган наистина ще го направи…

Изкачване, поздрав, коленичиш на лявото коляно… Той предложи торбичката с дясната си ръка, точно както трябваше, и произнесе официалните думи. Усещаше погледите на чакащите зад него да се забиват в гърба му като лъчи на плазмена дъга. И едва тогава вдигна очи, за да срещне очите на императора.

Грегор се усмихна, взе торбичката и произнесе също толкова официалните думи, че я приема. После я подаде на застаналия до него министър на финансите, облечен в черно-виолетова мантия, махна с ръка и министърът се отдалечи.

— Така значи, ето те най-после… лорд Воркосиган — промърмори Грегор.

— Само лорд Марк — отвърна припряно Марк. — Аз не съм лорд Воркосиган, докато Майлс не е, не е… — незабравимата фраза на графинята изплува в ума му — мъртъв или разложен. Това не означава нищо. Графът и графинята го искат. Сега не е най-подходящият момент да ги тревожа.

— Така е — Грегор тъжно се усмихна. — Благодаря ти за това. Иначе как си?

Грегор беше първият човек, който се беше заинтересувал от него, а не от графа. Марк премигна. Но Грегор, ако се интересуваше, би могъл ежечасно да чете медицинските бюлетини за състоянието на своя министър-председател.

— Добре, предполагам. — Той вдигна рамене. — Най-малкото в сравнение с всички останали.

— Мм — каза Грегор. — Ти не използува комуникационната карта. — Видя смаяния поглед на Марк и добави по-меко: — Не ти я дадох за сувенир.

— Аз… аз не съм ви направил никакви услуги, за да си го позволя, сир.

— Твоето семейство има почти неограничена кредитна сметка в империята. Можеш да теглиш от нея, знаеш го.

— Не съм молил за нищо.

— Зная. Почтено, но глупаво. Може би вече щеше да заемаш полагаемото ти се място тук.

— Не искам никакви услуги.

— Много нови предприятия започват с взет на заем капитал. По-късно този капитал се връща, с лихвите.

— Веднъж вече опитах — каза Марк мрачно. — Взех на заем наемниците Дендарии и банкрутирах.

— Хм. — Усмивката на Грегор се изкриви. Той вдигна очи и погледна зад Марк към тълпата, която несъмнено се събираше във фоайето. — Пак ще говорим. Наслаждавай се на вечерта. — Той кимна и това беше официално императорско отпращане.

Марк удари токове, поздрави по устава и се оттегли назад, където го чакаше графинята.