Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (28)

Двадесет и осма глава

— Не ми харесва, че трябва да ви кажа това, бароне — каза инквизиторът, — но измъчваната от вас жертва, изглежда, прекарва времето си чудесно.

Гордж се усмихна въпреки тръбата, която запушваше устата му. Барон Риовал се разхождаше около него и го гледаше. Може би се възхищаваше на шкембето му.

— В тази ситуация са възможни много психологически защити — каза Риовал. — Раздвоена самоличност и идентификация, включително и с поробителя. Очаквах, че Нейсмит накрая ще приложи всичките, но… толкова скоро?

— Аз също не вярвах, сър, така че сканирах мозъка. Резултатите бяха необикновени.

— Ако неговата самоличност наистина се раздвоява, това трябва да се види на скенера.

— Нещо се вижда на скенера. Той, изглежда, екранира части от ума си от нашите стимули, а реакциите от повърхността сигурно показват раздвояване, но… изображението е необичайно анормално, ако може така да се каже, сър.

— В действителност не. — Риовал сви устни в израз на интерес. — Ще ги разгледам.

— Независимо какво става, той не се преструва. В това съм сигурен.

— Толкова невероятно бързо… — промърмори Риовал. — Кога мислиш е прещракал? Как така съм го изпуснал?

— Не съм сигурен. Рано. Първия ден… може би още първия час. Но ако продължи така, ще е много трудно да му се оказва натиск. Той може да продължи… да прибягва до различни хитрости.

— Аз също — заяви Риовал хладно.

Напрежението в стомаха му прерастваше в болка. Хаул го провокира загрижено, но Гордж не отстъпи. Все още беше негов ред. Другият слушаше внимателно. Четвъртият винаги слушаше, когато присъстваше барон Риовал. Рядко спеше, почти никога не говореше.

— Очаквах да достигне това състояние на дезинтеграция след месеци. Това обърква графика ми — оплака се баронът.

„Да, бароне. Не сме ли прекрасни? Не те ли заинтригувахме?“

— Трябва да помисля как най-добре да го разфокусирам — размишляваше Риовал. — Доведете го в моето жилище. Ще си поговорим за нещо незначително и ще опитам няколко нови експеримента.

Под привидната си незаинтересованост Другия потрепери в очакване.

 

 

Двама стражи го/ги доведоха в приятната дневна на барон Риовал. В нея нямаше прозорци, само един голям холовидео дисплей с кадър от някакъв тропически плаж. Жилището на Риовал сигурно беше под земята. Тук никой не можеше да влезе с взлом през прозорците.

Кожата му още беше нееднаква. Техниците бяха намазали местата с нова кожа с някакво покритие, за да не изцапа хубавите мебели на Риовал, а другите рани бяха превързали с пластмасов бинт, така че дори да се разтворят, да не потекат.

— Мислиш ли, че това ще помогне? — попита техникът със спрея.

— Вероятно не — отговори другарят му с въздишка. — Предполагам, че е по-добре да извикам чистача. Да сложи мушама или нещо от този род.

Сложиха го на нисък, широк стол. Беше си обикновен стол без шипове или бръсначи, нито дори игли. Ръцете му бяха завързани зад гърба, което означаваше, че не може да се облегне. Той просна краката си напред и седна неудобно изправен, задъхан.

Единият страж попита Риовал:

— Искате ли да го завържем, сър?

Риовал вдигна вежди.

— Може ли да стане без чужда помощ?

— Не особено лесно от това положение.

Риовал изкриви устни в насмешливо презрение и погледна затворника.

— Аха, значи те докопахме. Оставете ни. Аз ще ви извикам. Не ни прекъсвайте. Може да стане шумно.

— Звуковата изолация е много ефективна, сър. — Плосколиците стражи поздравиха и излязоха. Имаше нещо нередно с тези стражи. Когато не изпълняваха заповеди, те просто стояха или седяха безмълвни и равнодушни. Несъмнено така бяха проектирани.

Гордж и Хаул, и Грънт, и Другия гледаха с интерес, чудейки се чий ли ред идва.

„Твоят ред мина — каза Хаул на Гордж. — Сега ще бъда аз.“

„Не бъди сигурен — каза Грънт. — Бих могъл да съм аз.“

„Ако не беше заради Гордж — каза Другия тъжно, — щях да искам да съм аз. А сега ще трябва да чакам.“

„Никога не сме променяли реда“ — каза Гордж заинтригуван. Но Другия отново мълчеше.

— Нека да погледаме едно шоу — каза Риовал и взе дистанционното управление. Тропическият плаж се смени със запис в естествена големина с едно от заниманията на Грънт със… същества от бордея. Грънт наблюдаваше себе си с голям интерес и дори удоволствие. Шкембето на Гордж обаче скриваше много интересни подробности.

— Мисля да изпратя едно копие на наемническия Дендарии флот — промърмори Риовал. — Представи си как ще го наблюдават всички старши офицери от твоя щаб. Представяш ли си какво ще последва, а?

Не. Риовал лъже. Присъствието му тук все още се пази в тайна, иначе той нямаше да е тук. А Риовал няма да бърза да издаде тази тайна. Другият промълви сухо: „Изпрати едно копие на Саймън Илян и ще видиш какво ще последва.“ Но Илян принадлежеше на лорд Марк, а Марк не беше тук и във всеки случай, Другия никога не беше го казвал високо.

— Представи си твоята хубава телохранителка да дойде да те спасява и да я пипна… — Риовал се впусна в подробности. Грънт имаше силно желание да си представи някои части от това, макар че други обиждаха дори и него. Хаул?

„Не аз! — каза Хаул. — Това не е по моята част.“

„Просто ще трябва да вербуваме някой нов“ — казаха всички заедно. Ако е необходимо, той можеше да направи хиляди. Той беше армия, течаща като вода, отклоняваше се от препятствия, невъзможно беше да се разруши като се посече само един.

Видеокартината се смени с един от най-хубавите моменти на Хаул, онзи, при който той получи името си. Малко след като кожата му бе свалена по химически път, а инквизиторите го намазаха с някакво лепкаво вещество, предизвикващо непоносим сърбеж. Той едва не се самоуби. След това му преливаха кръв, за да допълнят изгубената от разраненото му тяло.

Наблюдаваше гърчещото се на екрана тяло безстрастно. Номерът на Риовал беше той да види самия себе си, да изпита цялата драма и вълнение от собствените си изтезания. Отегчително. Риовал превключи програмите.

Другия чакаше с нарастващо нетърпение. Беше успокоил дишането си, но трябваше да се бори и с проклетия нисък стол. Трябваше да е тази вечер. При следващата възможност, ако изобщо настъпеше такова, Гордж можеше да демобилизира всичките. Значи трябваше да е сега. Чакаше.

Риовал изду устни от разочарование, наблюдавайки спокойния му профил. Изключи видеото, стана и обиколи стола, изучавайки го през присвитите си очи.

— Ти просто не си тук, нали? Изтърпял си нещо, което не е по силите ти. Трябва да помисля какво може да те доведе обратно при мен. Или по-точно, да доведе всички вас.

Риовал беше прекалено схватлив.

„Не ти вярвам — каза Гордж на Другия нерешително. — Какво ще стане с мен след това?“

„И с мен“ — добави Грънт. Само Хаул не каза нищо. Хаул беше много уморен.

„Обещавам, че Марк ще продължава да те храни, Гордж — прошепна дълбоко отвътре Другия. — Поне от време на време. А теб, Грънт, Марк може да те заведе на колония Бета. Там има хора, които могат да ти помогнат. Няма да имаш нужда от хипоспрея на Риовал. Бедният Хаул е съвсем изтощен, нали работи най-много, прикривайки останалите. И все пак, Грънт, какво смяташ да правиш, ако следващия път Риовал реши да те кастрира? Може би ти и Хаул можете да се съберете, а Марк ще ви наеме команда от хубави жени… жените няма ли да са добра промяна? — с камшици и вериги. Обзалагам се, че ще можете да намерите доста желаещи. Не ви трябва Риовал. Ние ще спасим Марк и той ще спаси нас. Обещавам ви.“

„Кой си ти, та да обещаваш света на Марк?“ — каза Гордж нацупено.

„Аз съм най-близък с него.“

„И защо криеше досега“ — каза Хаул с леко негодувание.

„Беше необходимо. Но ние всички ще загинем, един по един, когато Риовал ни подгони. Той е ужасно умен. Ние сме оригиналите. Новите подкрепления ще бъдат просто наши деформирани копия.“

Това беше вярно и те го разбираха.

— Докарал съм ти един приятел, с когото да си поиграете — каза Риовал, без да спира да го обикаля. Когато беше зад гърба му, усещаше някакви странни ефекти върху вътрешната си топография. Гордж се смаляваше, Хаул се уголемяваше, после, когато Риовал заставаше пред него, отново се свиваше. Грънт леко се полюшваше и следеше за очакваните признаци. — Твоят близнак-клон. Онзи, когото моята глупава команда не успя да залови.

Дълбоко в себе си лорд Марк беше напълно буден и крещеше. Другия го успокояваше. „Той лъже. Той лъже.“

— Доста интересно обаче. Твоят двойник изчезва, след това изведнъж се оказва при Ваза Луиджи. Типично хитро подхвърляне на дезинформация от страна на Ваза. Все още не съм напълно убеден, че скъпата Лотус не поддържа връзки с Група Дърона.

Риовал отново започна да го обикаля. Много досадно.

— Ваза е напълно убеден, че неговият близнак е адмиралът, а ти си клонът. Той ме зарази с тези съмнения, макар че както той твърди, онзи наистина е в криоамнезия и може да се окаже голямо разочарование, дори и да е прав. Но сега това няма значение. Аз имам и двама ви. Точно както предсказах. Можеш ли да се досетиш какво е първото нещо, което ще ви накарам да си направите един на друг?

Грънт можа. И то много добре, дори и без изсъсканите от Риовал допълнения.

Лорд Марк побесня, плачеше от ужас и изненада. По отпуснатата уста на Грънт не трепна нито едно мускулче, нищо не помрачи погледа му. „Чакай“ — примоли се Другия.

Баронът отиде до един плот, направен от някакво полирано дърво с шарки като на зебра, и разви комплект от блестящи инструменти. Никой не можеше да ги види добре, обаче Хаул проточи врат. Риовал замислено гледаше комплекта.

„Не трябва да заставате на пътя ми. И да ми пречите — каза Другия. — Аз зная, че Риовал ви дава онова, за което жадувате… но това е трик.“

„Риовал не те храни“ — каза Гордж.

„Риовал е моята храна“ — прошепна Другия.

„Ти ще имаш само един шанс — каза Хаул нервно. — А след това той ще се заеме с мен.“

„Трябва ми само един шанс.“

Риовал се върна. В ръката му блестеше хирургически ръчен трактор. Изплашен, Грънт се съгласи с Другия.

— Смятам — каза Риовал, — да ти извадя едното око. Само едното. Ще има интересни психологически ефекти, когато заплаша другото.

Когато Риовал пристъпи към тях, Хаул отстъпи спокойно. Последен от всички, неохотно, отстъпи Гордж.

Първият опит на Убиеца да се изправи на крака не успя и той падна на стола. „Дяволите да те вземат, Гордж!“ Той опита отново, премести центъра на тежестта на тялото си напред, надигна се, пристъпи една крачка, почти загубил равновесие, без да може да използува ръцете си, за да се закрепи. Риовал го наблюдаваше развеселен, без да се тревожи от поклащащото се малко чудовище, което без съмнение беше негово творение.

С шкембето на Гордж се чувстваше като сляп майстор на бойните изкуства. Но примерването му беше абсолютно.

Първият му ритник удари Риовал в чатала. Това го накара да се прегъне на две и горната част на тялото му стана уязвима. Моментално последва втори ритник, който попадна точно в гърлото му. Той почувства как се размазва хрущял и тъкан — чак до гръбнака на Риовал. Тъй като този път не носеше ботуши със стоманени върхове, си счупи няколко пръста — разкривиха се под различни ъгли. Не почувства болка. Това беше работа на Хаул.

Падна. Не беше лесно отново да стане с вързани отзад ръце. Докато се въргаляше на пода и се мъчеше да подвие крака под тялото си, видя, че Риовал още не е умрял. Дишаше, гъргореше и стискаше гърлото си на килима до него. Но управлението на стайния компютър не разпозна гласа на барона и не изпълни командите му. Значи имаха малко време.

Той се изтърколи до ухото на Риовал.

— Аз също съм Воркосиган. Онзи, който беше обучен да прониква дълбоко като къртица и да бъде убиец. Наистина побеснявам, когато ме подценяват, знаеш.

Успя да се изправи и започна да мисли върху проблема, който се състоеше в това, че Риовал още беше жив. Въздъхна, преглътна, пристъпи напред и ритна няколко пъти Риовал, докато той спря да повръща кръв, да се гърчи и да диша. Отвратителен процес, но той беше много доволен, че, изглежда, никоя част от него не се радваше на гледката. Дори един убиец трябваше да притежава абсолютен професионализъм, за да го разбере докрай.

Обърна се към Другия, към Убиеца: „Главно Гален те е създал, нали?“

„Да. Но той не ме създаде от нищо.“

„Ти свърши много добра работа. Спотайваше се. Прикриваше се. Чудех се дали някой от нас има чувство за точния момент и се радвам, че поне един от нас го притежава.“

„Нали така каза графът, нашият баща — призна Убиеца доволен и смутен от похвалата. — Че хората ще ти служат, ако почакаш, и не е необходимо да бързаш. И аз го сторих. И Риовал умря.“ И добави свенливо: „Знаеш, че графът също е убиец. Като мен.“

„Хм.“

Той размърда окованите си китки и се опря на плота с шарки на зебра, за да разгледа инструментите на Риовал. Имаше лазерна дрелка, както и противен асортимент от ножове, скалпели, клещи и сонди. Дрелката беше хирургически тип с малко фокусно разстояние, за рязане на кости, съмнителна като оръжие, но много подходяща като медицински инструмент.

Обърна се с гръб към плота и се опита да я вдигне, и едва не заплака. Изпусна я. Клекна несръчно и заопипва, докато успя да вдигне дрелката. Минаха много минути, докато я нагласи, но най-сетне успя да я обърне и да я насочи по такъв начин, че да пререже белезниците, без да засегне ръцете му, нито пък прерязаното желязо да го изгори. После облекчен обхвана с ръце гърдите си и се залюля, сякаш люлееше уморено дете. Беше започнал да потропва с крак. Дали не си беше сецнал кръста, когато беше ритнал Риовал от толкова неудобно положение?

Погледна своята жертва/инквизитор. „Консуматор на клонове.“ Почувства, че се оправдава пред тялото, което беше пребил с крака. „Всъщност не си виновен точно ти. Ти умря, преди колко, преди десет години.“ Всъщност врагът беше само в главата, в мозъка на барона.

Обзе го нелогичен страх, че стражите на Риовал могат да нахлуят и да спасят своя господар дори от смъртта. Обърна се, взе лазерната дрелка — сега, когато ръцете му бяха свободни, това стана много лесно, и се погрижи никой да не може да трансплантира отново този мозък, никога. Никой, по никакъв начин.

Отпусна се на ниския стол безкрайно изтощен и зачака да умре. Хората на Риовал сигурно щяха да отмъстят за загиналия си господар.

Никой не дойде.

Правилно. Шефът се беше заключил в жилището си с пленника и един комплект хирургически инструменти и беше казал на главорезите си да не го безпокоят. Колко време щеше да мине преди някой да събере кураж да прекъсне малкото му хоби? Може би… доста много.

Тежестта на възвръщане на надеждата беше почти непоносимо бреме, като ходене със счупен крак. „Не искам да мърдам.“ Беше много ядосан на ИмпСи, задето го бяха изоставили, но щеше да им прости всичко, ако го отнесат оттук без по-нататъшни усилия от негова страна. „Не заслужих ли почивка?“ В стаята стана много тихо.

„Голям номер, а? — мислеше той, загледан в тялото на Риовал. — Миг невнимание и ти си труп, а не аз.“

„Ами сега какво да правя?“

Кой говореше? Убиеца? Гордж? Грънт? Хаул? Всичките?

„Вие сте добри командоси, и лоялни, но не сте достатъчно интелигентни.“

„Нашата работа не е интелигентна.“

Време беше лорд Марк да се събуди. Спал ли бе той наистина?

— Добре, момчета — промърмори той на глас и се надигна. — Всички да стават. — Ниският стол сам по себе си беше уред за измъчване. Последната измислица на Риовал. За присмех. Той се изправи със стенание.

Невъзможно беше такава стара лисица като Риовал да има само един вход към бърлогата си. Той обиколи подземното жилище. Офис, дневна, малка кухня, голяма спалня и доста странно обзаведена баня. Той я загледа с изпълнена с копнеж душа. Не му бяха давали да се къпе, откакто го доведоха тук. Но го беше страх, че може да отмие пластмасовата кожа. Изми си зъбите. Венците му кървяха. Това беше добре. Пийна малко студена вода. „Добре поне, че не съм гладен.“ Тихо се изкикоти.

Най-после намери аварийния изход на гърба на стенния гардероб в спалнята.

„Ако не се охранява — заяви Убиеца, — трябва да е капан за глупаци.“

„Защитата на Риовал ще е сложена да пази отвън навътре — каза бавно лорд Марк. — Отвътре навън ще е такава, че да улеснява бързото измъкване. На Риовал. И само на Риовал.“

Беше заключено с дактилна ключалка, задействаща се при допир с дланта от пулса, температурата и електрическата проводимост на кожата, както и от отпечатъците от пръстите и линиите на живота. Мъртви ръце не могат да отключат дактилна ключалка.

„Има начини да се преодолеят дактилните ключалки“ — мърмореше Убиеца. Навремето, при предишното си въплъщение, беше трениран да ги отключва.

В ръцете на Убиеца хирургическите инструменти лесно замениха електронните. Имаше време, пък и дактилната ключалка никога повече нямаше да се използува. Лорд Марк гледаше сънливо, докато Убиеца освобождаваше сензора от стената — пипна на едно място, отряза на друго.

Виртуалният контрол на стената най-после светна. „Аха“ — промърмори гордо Убиеца.

„Ох“ — казаха останалите. На дисплея се появи малък светещ квадрат.

„Изисква се кодов ключ“ — каза изненадан Убиеца. Обхваналата го паника, че са попаднали в капан, усили пулса на всички. Хаул загуби контрол и електрическите пристъпи на болка преминаха през тях като вълна.

„Чакай — каза лорд Марк. — Щом е нужен кодов ключ, значи Риовал също трябва да го използва.“

Барон Риовал нямаше наследник. Нямаше заместник, нямаше подготвен приемник. Той поддържаше връзка с всичките си подчинени по отделни комуникационни канали. Къща Риовал се състоеше от барон Риовал и роби. И това беше всичко. Затова Къща Риовал не бе успяла да израсне. Риовал не се доверяваше на никого.

Следователно Риовал нямаше място, нито подчинени, където да остави личните си ключове от кодовите ключалки. Трябваше да ги носи винаги със себе си. По всяко време.

Когато лорд Марк тръгна към дневната, черната бригада захленчи. Марк не им обърна внимание. „Сега това е моя работа.“

Той обърна трупа на Риовал по гръб и методично го претърси от главата до пръстите на краката, до кожата и по-навътре. Не пропусна нито една възможност, дори и кухия му зъб. Седна. Беше му лошо. Шкембето и тежеше, и болеше, гърбът му гореше. С болката нарастваше възстановяването му. „Ключът трябва да е тук. Трябва да е някъде тук.“

„Бързай, бързай, бързай“ — бърбореше черната банда в един глас.

„Млъкнете и ме оставете да помисля.“ Той хвана дясната ръка на Риовал и погледна пръстена с плосък черен камък…

Преглътна страхливо смеха си и се огледа. Звуковата изолация очевидно беше добра. Пръстенът не искаше да излезе. Отдавна не е свалян? Или е прикован към костта? Отряза дясната ръка на Риовал с лазерната дрелка. Лазерът обгори китката, така че не изтече много кръв. Чудесно. Закуца бавно и болезнено обратно към стенния гардероб в спалнята и впери поглед в малкия светещ квадрат, точно с размерите на камъка върху пръстена.

„С коя страна нагоре?“ Ако го допре обратно, дали няма да се включи някаква аларма?

Лорд Марк си представи как би постъпил барон Риовал при бързане. Удря длан на ключалката, обръща си ръката и притиска пръстена към отвора за кода…

— Значи така — прошепна той.

Вратата се отвори към персонален тръбен подемник, висок поне двайсет метра. Виждаше се пултът за управление: зелена светлина за нагоре и червена — за надолу. Лорд Марк и Убиеца се оглеждаха. Никакви видими защити, като например генератор за поле, което да не позволява да се излиза…

Лек полъх довя отгоре свеж въздух. „Да вървим!“ — извикаха Гордж, Грънт и Хаул.

Лорд Марк стоеше разкрачен, издут като мех, вперил поглед в подемника. „Няма аварийна стълба“ — каза най-после той.

„Така че какво?“

Какво?

Убиеца се оттегли назад, направи знак на другите да замълчат и почтително изчака.

„Искам аварийна стълба“ — промърмори раздразнено лорд Марк. Обърна се и се върна в жилището на Риовал. Потърси дрехи. Нямаше голям избор. Това очевидно не беше жилището на Риовал. Просто таен апартамент. Всички дрехи бяха много дълги и недостатъчно широки. Панталоните бяха невъзможни. Сложи мека трикотажна блуза върху новата си кожа. Една широка жилетка, незакопчана, му осигури допълнителна защита. Саронг бетански стил, хавлия, с която прикри бедрата си. Чифт чехли, халтави на левия му крак, тесни на подутия, със счупени пръсти десен. Потърси пари, ключове — всичко, което можеше да му е от полза. Но нямаше никакви принадлежности за катерене.

„Значи ще трябва да си направя собствена аварийна стълба.“ Окачи лазерната дрелка на врата си с връзка, която направи от колана на Риовал, стъпи на дъното на тръбния подемник и започна систематично да прогаря дупки в пластмасовата тръба.

„Много бавно!“ — зави черната бригада. Хаул хленчеше и дори Убиеца скимтеше: „Бързай, дявол да те вземе!“

Лорд Марк не им обърна внимание, а включи полето на тръбния подемник „нагоре“, но не стъпиха в него. Увиснал на една ръка и подпрян на краката си, той започна да пробива дупки по пътя си нагоре. Гравитационното поле зад гърба му го крепеше, но все пак беше трудно. Десният му крак беше почти безполезен. Черната бригада бърбореше, обхваната от страх. Упорито и методично Марк се катереше, пробиваше поредната дупка, изчакваше, преместваше ръка, крак, ръка, крак…

На три метра от върха главата му се изравни с малък аудио сензор, взидан в стената, и един екраниран сензор за движение.

„Предполагам, че е необходима някаква кодова дума. С гласа на Риовал — отбеляза лорд Марк иронично. — Не мога да ви направя тази услуга.“

„Не е задължително да е така, както предполагаш — каза Убиеца. — Може да е всичко. Плазмена дъга. Отровен газ.“

„Не. Риовал ме разбра, но и аз разбрах Риовал. Ще е нещо просто. И елегантно. И човек трябва да си го направи сам. Гледай.“

Хвана се за опората и вдигна лазерната дрелка нагоре, покрай сензора за движение, за да прогори следващата дупка.

Гравитационното поле на тръбния подемник изключи.

Въпреки че почти го очакваше, насмалко щеше да падне. Хаул изпищя. Марк само изръмжа, обхванат от болка. Но се вкопчи и не паднаха.

Последните три метра можеха да се нарекат кошмарни, но сега той имаше нови стандарти за кошмар. Беше просто досадно.

На изхода имаше възпиращо поле, но то се командваше отвътре. Лазерната дрелка го извади от строя. Той успя да се вмъкне с тътрузене, заднишком в частния подземен гараж и видя леколета на барона. Капакът се отвори с допиране с пръстена на Риовал.

Вмъкна се в леколета, регулира седалката и контролните органи колкото се може по-добре около деформираното си свръхчувствително тяло, завъртя ключа. Онзи бутон на контролния пулт… да! Вратата на гаража се плъзна встрани. Излезе и излетя бързо нагоре и нагоре, и нагоре през тъмнината. Ускорението го притискаше. Никой дори не стреля по него. Долу не се виждаха никакви светлини. Скалиста зимна пустош. Сигурно всичко беше под земята.

Провери дисплея на летателния апарат за картата и избра посоката — на изток. Към светлината. Това, изглежда, беше правилната посока.

Продължи да ускорява.