Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (8)

Осма глава

Сякаш беше затворен в стая с половин дузина масови убийци с тежък махмурлук. Чуваше дишането на всеки един. Бяха насядали около офицерската конферентна маса в съвещателната зала на „Перегрин“. Най-леко и най-бързо беше дишането на Куин, най-дълбоко и най-зловещо — на сержант Таура. Само Елена Ботари-Джесек и лейтенант Харт до нея бяха чисти и спретнати. Останалите си бяха такива, каквито се бяха върнали от десанта — измачкани, вмирисани: Таура, сержант Фармингам, лейтенант Кимура, Куин отляво на Ботари-Джесек. И той, разбира се, самотен на другия край на дългата маса.

Капитан Ботари-Джесек се намръщи и безмълвно извади кутия с болкоуспокояващи таблетки. Сержант Таура взе шест. Само лейтенант Кимура отказа. Таура ги подаде на Фармингам, без да предложи на Марк. Той копнееше за таблетки, както жаден може да копнее за чаша вода, излята върху пустинен пясък. Кутията се върна по обратния път и изчезна в капитанския джоб. Очите на Марк чукаха в такт със синусите му, главата го стягаше като менгеме.

— Това извънредно дознание след завръщане от мисията е във връзка с два въпроса и трябва да се проведе колкото се може по-бързо — почна Ботари-Джесек. — Какво, по дяволите, се е случило и какво ще правим сега? Ще донесат ли най-после тези записващи устройства от шлемовете?

— Да, капитане — каза сержант Фармингам. — Ефрейтор Абромов ги носи.

— За нещастие ни липсва най-важното — каза Куин. — Така ли е, Фармингам?

— Страхувам се, че е така. Предполагам, че е забито в някоя стена в Барапутра заедно с останалата част от шлема на Норууд. Шибани гранати!

— По дяволите. — Куин се прегърби на стола си.

Вратата на съвещателната стая тихо се плъзна и ефрейтор Абромов влезе със скок. Носеше четири малки прозрачни пластмасови табли, сложени една върху друга и съответно надписани „Зелена команда“, „Жълта команда“, „Оранжева команда“, „Синя команда“. На всяка табла имаше низ от десет до шестнайсет малки бутони. Шлемови рекордери. Персонални записи на всеки командос от последните часове, проследяващи всяко движение, всеки удар на сърцето, всичко видяно, всеки изстрел, всеки удар и комуникация. Събития, минали твърде бързо, за да бъдат разбрани в реално време, можеха да се разгледат забавено, да се анализират, изяснят, грешките от действията да се открият и да се коригират… за следващия път.

Абромов отдаде чест и подаде таблите на капитан Ботари-Джесек. Тя му благодари и го освободи, след това подаде таблите на капитан Куин, която ги пусна в отвора на симулатора за данни, като сложи на файла гриф „Строго секретно“. Пръстите й с огризани нокти заиграха върху контролния видеопулт.

Върху масата се появи познатата триизмерна холокарта на барапутранския медицински комплекс.

— Ще премина направо към момента, когато атакувахме тунела — каза Куин. — Ето ни нас, Синята команда и част от Зелената команда. — Дълбоко в обвитата с мъгла сграда се появиха оцветени в синьо и зелено, заплетени като спагети линии. — Тонкин носеше шлем номер шест от Синята команда и е запазил шлема си през всичко, което последва. — Тя оцвети пътя на Тонкин на картата в жълто, за да контрастира. — Норууд все още носеше шлем номер десет от Синята команда. Марк… — тя стисна устни — носеше шлем номер едно. — Тази следа, разбира се, подозрително липсваше. Тя оцвети следа номер десет на Норууд в розово. — В тази точка ли си сменихте шлемовете с Норууд, Марк? — Тя зададе въпроса, без да гледа към него.

„Моля, пуснете ме да си вървя.“ Беше сигурен, че е болен, понеже все още трепереше. Един малък мускул на врата му започна да се свива спазматично, почувства болезнено боцкане.

— Ние слязохме до дъното на този тръбен подемник. — Гласът му се превърна в глух шепот. — Когато… когато шлем номер десет се върна, го носех аз. Норууд и Тонкин тръгнаха заедно и това е последният път, когато ги видях.

Розовата линия наистина пропълзя назад по шахтата и се изви подир синята и зелената линии. Жълтата линия продължи самичка.

Куин бързо превъртя напред лентата с аудио записите. Баритонът на Тонкин прозвуча като мяучене на котка, опита с валериан.

— Когато за последен път се свързах с тях, те бяха тук. — Куин отбеляза мястото с блестяща светлинна точка във вътрешността на коридор в друга сграда. Тя замълча и жълтата линия продължи да се извива. Надолу по тръбния подемник, през друг спомагателен тунел, под сградата, нагоре и през още една нагоре.

— Там — обади се неочаквано Фармингам — е подът, където ни хванаха в капан. Там се сблъскахме с тях.

Куин маркира друга точка.

— В такъв случай криокамерата трябва да е някъде близко до линията на преход между тук и тук. — Тя посочи двете светли точки. — Трябва да е — Куин ги погледна, присвила очи — през две сгради, може би две и половина. Но няма нищо в гласовите предавания на Тонкин, което да дава някакви указания. — Глас подобен на жужене на насекомо описа барапутранските нападатели и викаше непрекъснато за помощ, но не спомена нищо за криокамерата. Гърлото на Марк се свиваше синхронно с гласа. „Куин, изключи го, моля те!“

Програмата показа записите докрай. Всички Дендарии около масата гледаха втренчено, сякаш искаха да чуят още. Нямаше нищо повече.

Вратата се плъзна и влезе капитан Торн. Марк никога не беше виждал човешко същество с по-изтощен вид. Торн също беше все още в мръсна полева униформа. Беше свалил само енергийния пакет за плазмоотражателното огледало. Сивата му качулка беше отметната назад, кафявата му коса бе сплъстена. Кръг от нечистотия по средата на лицето му очертаваше отвора на качулката — сив кръг, точно колкото червения на лицето на Куин от изгарянето от прекомерното облъчване с полето на отражателното огледало. Движенията на Торн бяха отривисти и бързи, за да надделеят умората, близка до припадък. Торн се наведе, опря ръце в масата и стисна мрачно уста.

— Можахте ли да научите нещо от Тонкин? — попита Куин. — Онова, което е в компютъра, вече го видяхме. Обаче не мисля, че е достатъчно.

— Лекарите го събудиха за малко — съобщи Торн. — Говори. Аз се надявах, че записите ще допълнят онова, което каза, но…

— Какво каза?

— Каза, че преди да достигнат сградата — Торн я посочи — били отрязани. Не обкръжени, а достъпът до совалката бил блокиран и врагът бързо ги обкръжавал. Норууд изкрещял, че имал идея, че е видял нещо „отзад“. Накарал Тонкин да извърши отклоняващ удар, атака с гранати, и да защити един коридор — трябва да е този. Норууд взел криокамерата и се затичал обратно по пътя, по който дошли. Няколко минути по-късно Норууд се върнал — не повече от шест минути, каза Тонкин. И казал на Тонкин: „Всичко е наред. Адмиралът ще се измъкне оттук дори ние да не можем.“ След приблизително две минути Норууд бил убит от огнестрелно оръжие, а Тонкин паднал контузен.

Фармингам кимна.

— Моята команда пристигна там след не повече от три минути. Прогонили една група барапутранци, които претърсвали телата — за грабеж, за намиране на езици или и за двете, ефрейтор Абромов не беше сигурен, — вдигнали телата на Тонкин и на Норууд и изчезнали. Никой не съобщи да е видял криокамера.

Куин разсеяно гризеше един от отдавна изгризаните си нокти.

— Това ли е всичко?

— Тонкин каза, че Норууд се смеел — добави Торн.

— Смеел се. — Куин се намръщи. — По дяволите!

Капитан Ботари-Джесек се беше отпуснала на стола. Всички около масата гледаха стереокартата и, изглежда, се мъчеха да осмислят последното.

— Направил е нещо хитро — каза Ботари-Джесек. — Или нещо, което е мислил, че е хитро.

— Разполагал е само с около пет минути. Какво е могъл да измисли за това време? — каза Куин. — Да се продъни в ада дано този умник, дето не докладва!

— Несъмнено точно това се е канел да стори — въздъхна Ботари-Джесек. — Мисля, че не е необходимо да губим време в обвинения. Чака ни много работа.

Торн трепна, също както Фармингам, Куин и Таура. После всички погледнаха към Марк. Той се сви на стола.

— Минали са само… — Куин погледна часовника си — по-малко от два часа. Каквото и да е направил Норууд, криокамерата сигурно все още е долу. Трябва да е долу.

— Е, и какво ще правим? — попита сухо Кимура. — Още един десант?

Куин присви саркастично устни.

— Доброволец ли си, Кимура? — Кимура вдигна ръце, за да покаже, че се предава, и замълча.

— Междувременно — каза Ботари-Джесек — станция Фел ни вика доста спешно. Трябва да започнем преговори. Предполагам, че това ще включва и нашия заложник. — Тя кимна към Кимура в знак на признание за единствената успешна част от десанта. Кимура, доволен от признанието, също кимна. — Някой от тук присъстващите знае ли какво е възнамерявал да прави адмиралът с барон Барапутра?

Кръгът от глави закима отрицателно.

— Ти не знаеш ли, Куин? — попита Кимура изненадан.

— Не. Нямаше време за приказки. Дори не съм сигурна дали адмиралът сериозно се е надявал вашата акция за отвличане да успее, или е била само за отклоняване на вниманието. Това отговаря напълно на неговите стратегии — да не се знае каква е крайната цел на мисията. Предполагам, че е планирал — гласът й заглъхна и премина във въздишка — да използува своя инициатива. — Тя се изправи. — Но съм адски сигурна какво възнамерявам да правя аз. Сделката този път ще бъде в наша полза. Барон Барапутра ще бъде пропускът за излизането оттук на всички ни, включително и на адмирала, но най-напред трябва добре да подготвим всичко.

— В такъв случай — каза Ботари-Джесек — аз не мисля, че трябва да дадем възможност на Къща Барапутра да разбере колко ценен товар сме оставили долу.

Ботари-Джесек, Торн, Куин — всички насочиха изпитателен студен поглед към Марк.

— И за това съм помислила — каза Куин.

— Не — прошепна той. — Не! — Викът му прозвуча като грачене. — Не говорите сериозно. Не можете да ме накарате да го представям. Не искам повече да се представям за адмирал! Господи, не! — Той трепереше, тресеше се, стомахът му се сви на топка. „Студено ми е.“

Куин и Ботари-Джесек се погледнаха. Ботари-Джесек кимна, предаде безмълвно съобщение.

— Всички сте свободни да изпълнявате задълженията си — каза Куин. — Освен вие, капитан Торн. Отнема ви се командването на „Ариел“. Ще го поеме лейтенант Харт.

Торн кимна, сякаш бе очаквал това.

— Арестуван ли съм?

Куин присви очи от болка.

— По дяволите, нямаме време за това. Нито пък хора. Пък и още не си разпитан. Освен това ми е нужен опитът ти. Тази… ситуация във всеки момент може да се промени много бързо. Смятай, че си под домашен арест. Ако имаш въпроси, обръщай се към мен. Сам ще се охраняваш. Заеми каютата на инспектиращия офицер тук на „Перегрин“. Можеш да я наричаш килия, ако от това ще се чувстваш по-добре.

Лицето на Торн беше мрачно.

— Слушам — каза студено той.

— Вървете да се почистите — каза намръщено Куин. — Ще продължим по-късно.

С изключение на Куин и Ботари-Джесек един по един всички се изнизаха. Марк се опита да ги последва.

— Ти не — каза Куин с мъртвешки глас и той отново седна на стола и се сгуши. Когато и последният Дендарии излезе от стаята, Куин се пресегна и изключи всички рекордери.

Жените на Майлс. Елена, възлюблена още от детските години, сега капитан Ботари-Джесек: Марк я беше проучвал, когато комаранците го подготвяха да играе ролята на лорд Воркосиган. Все пак тя не беше точно такава, каквато бе очаквал. А Куин — Куин беше изненадала заговорниците комаранци. Двете жени може би по случайност си приличаха по късата тъмна коса, фината бяла кожа, светлите кафяви очи. А дали пък беше случайно? Дали Воркосиган подсъзнателно не беше избрал Куин като заместител на Ботари-Джесек, след като не бе могъл да има истинската си любима? Дори имената им бяха сходни: Ели и Елена.

Ботари-Джесек беше с една глава по-висока, с издължени аристократични черти, по-хладна и по-резервирана — ефект, подсилен от чистата й офицерска непарадна униформа. Куин, облечена в полева униформа и ботуши, беше по-ниска, макар и с една глава по-висока от него, и по-закръглена. И двете бяха ужасяващи. Предпочитанията на Марк, ако доживееше да има жена, бяха повече към нещо от рода на малката блондинка-клон, която бяха измъкнали изпод леглото. Ако тя беше на подходяща възраст, той щеше да я потърси. Някоя нисичка, мекичка, розовичка, скромна, която няма да го убие, след като са правили любов.

Елена Ботари-Джесек го наблюдаваше с поглед, изразяващ нещо като ужасено възхищение.

— Досущ като него. И все пак не съвсем. Защо треперите?

— Студено ми е — промърмори Марк.

— Студено ти е! — повтори като гневно ехо Куин. — Студено ти е! На тебе, малък, проклет мухльо… — Тя рязко завъртя ергономичния си стол и му обърна гръб.

Ботари-Джесек стана и отиде до него. Гъвкава като върба. Докосна челото му. Беше студено и влажно. Той се отдръпна като ужилен. Тя се наведе и се взря в очите му.

— Куин, остави го. Той е в психологически шок.

— Той не заслужава внимание — каза Куин, задушавана от гняв.

— Въпреки всичко все още е в шок. Ако искаш да постигнеш някакви резултати, трябва да се съобразяваш с този факт.

— По дяволите! — Куин пак се обърна и ги погледна. От очите й по червено-бялото, покрито с мръсотия и засъхнала кръв лице, се спускаха две мокри следи. — Ти не го видя. Не го видя да лежи там, сърцето му пръснато из цялата стая…

— Куини, той всъщност не е мъртъв, нали? Той е замразен и… и поставен на погрешно място. — Имаше ли в гласа й, макар и най-слаба нотка на несигурност, на отказ?

— Оо, всъщност е съвсем мъртъв. Замразен мъртъв човек. И ако не го намерим, ще остане вечно така! — Кръвта по полевата й униформа, спечена на бразди по ръцете, размазана върху лицето, вече беше станала кафява.

Ботари-Джесек пое дъх.

— Хайде да се съсредоточим върху това, което ни предстои да свършим. Непосредственият въпрос е ще може ли Марк да измами барон Фел. Фел веднъж е срещал истинския Майлс.

— Точно заради това не поставих Бел Торн под строг арест. Бел е присъствал на тази среща и, надявам се, може да ни даде някой полезен съвет.

— Да. И това е куриозното… — Тя седна върху масата и залюля дългия си, обут в ботуш крак. — В шок или не, Марк ни дава сериозна възможност да скрием истината. Устните му не са произнасяли името Воркосиган, нали?

— Не — призна Куин.

Ботари-Джесек изкриви нагоре устни и го заразглежда, после неочаквано попита:

— Защо не сте го произнасяли?

Той се сви още малко в стола си, опитвайки се да избегне погледа й, и промърмори:

— Не зная. — Тя неумолимо очакваше да каже още нещо и той успя да допълни малко по-високо: — По навик, предполагам. — Главно навика на Сер Гален от старите лоши дни да му взема страха за всяка допусната глупава грешка. — Когато изпълнявам някоя роля, аз я изпълнявам както трябва. М-Майлс никога не би се изпуснал да го произнесе, затова и аз никога не съм се изпускал.

— Кой сте вие, когато не изпълнявате роля? — Ботари-Джесек присви очи и го загледа изпитателно.

— Аз… не знам. — Той преглътна и се опита отново да говори по-силно. — Какво ще стане с моите… клонове?

Куин понечи да каже нещо, но Ботари-Джесек вдигна ръка и я спря:

— Какво имате предвид?

— Да са свободни. Да са свободни и на сигурно място, някъде, където Къща Барапутра не ще може отново да ги отвлече.

— Странен алтруизъм. Не мога да се начудя защо. На първо място, за какво беше цялата тази акция? Какво се надявахте да спечелите?

Марк отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Той не можеше да отговори. Все още му беше студено, беше потен, слаб и разтреперан. Главата го болеше ужасно, сякаш кръвта от нея се изцеждаше.

— Пфу! — изръмжа Куин. — Какъв неудачник! Какъв проклет анти Майлс. Да грабне поражението от зъбите на победата.

— Куин — каза тихо Ботари-Джесек. В гласа й, в тази едничка дума имаше силно неодобрение, което Куин разбра и призна с вдигане на рамене. — Според мен никоя от нас не знае какво точно държим тук — продължи Ботари-Джесек. — Но разбирам, когато нещо не е по силите ми. Познавам обаче един човек, който може да се оправи.

— Кой?

— Графиня Воркосиган.

— Хм — въздъхна Куин. — Това е друго нещо. Кой ще й каже за… — Тя посочи с пръст към пода — към Джексън Хол и фаталните събития, които се бяха случили там. — И Господ да ми е на помощ, ако продължа да командвам този екип. Ще трябва да докладвам всичко на Саймън Илян. — Тя замълча. — Искаш ли ти да командваш, Елена? Като старши капитан на кораб сега, когато Бел е под домашен арест и прочие. Аз поех командването просто защото някой трябваше да го направи по време на боя.

— Ти се справяш отлично — каза Ботари-Джесек и леко се усмихна. — Аз ще те подкрепя. Освен това си тясно свързана с разузнаването, така че е съвсем логично да изпълняваш длъжността.

— Да, зная. — Куин се намръщи. — Обаче ще съобщиш ли на семейството?

— Е — въздъхна Ботари-Джесек, — най-логично е аз да съобщя на графинята.

— Споразумяхме се. — И двете имаха вид, сякаш се питаха коя е поела по-добрата или по-лошата част от споразумението.

— Колкото до клоновете — Ботари-Джесек отново се обърна към Марк, — как бихте искали да осигурите тяхната свобода?

— Елена, не прави никакви обещания — предупреди я Куин. — Все още не знаем какво ще предложим в замяна, за да се измъкнем оттук. И да го… — тя отново посочи надолу — върнем.

— Не — прошепна Марк. — Не можете. Не можете… да ги върнете там след всичко това.

— Аз замених Филипи — каза Куин мрачно. — Ще заменя и теб, без окото ми да мигне, само че той… Знаеш ли защо предприехме този кървав десант?

Той безмълвно поклати глава.

— Заради теб, малко копеле. Адмиралът почти беше постигнал споразумение с барон Барапутра. Щяхме да освободим Зелената команда срещу четвърт милион бетански долара. Нямаше да ни струва повече от разходите, които направихме по този десант, като се има предвид оборудването, което загубихме заедно със совалката на Торн. И живата сила. Но баронът отказа да те върне. Не знам защо. Ти си безполезен за всеки друг. Майлс обаче не искаше да те остави.

Марк беше навел глава и гледаше стиснатите си ръце. После вдигна очи и видя, че Ботари-Джесек отново го проучва, сякаш е някаква фатална криптограма.

— Както адмиралът не би оставил своя брат — каза бавно Ботари-Джесек, — така и Марк не би оставил клоновете. Ще ги оставите ли? А?

Искаше му се да преглътне, но устата му бе пресъхнала.

— Бихте ли направили нещо, за да ги спасим? Нещо, което ще ви помолим?

Устата му се отвори, сетне отново се затвори. Сигурно беше беззвучно съгласие.

— Ще приемете ли да изпълнявате за нас ролята на адмирала? Разбира се, ние ще ви подготвим.

Той кимна едва забележимо и попита:

— Какво обещавате?…

— Когато си тръгнем, да вземем с нас всички клонове. И да ги настаним някъде, където от Къща Барапутра няма да могат да ги отмъкнат.

— Елена! — напомни й Куин.

— Аз искам — преглътна той, — искам думата на една бараярска жена. Вашата дума, Ботари-Джесек.

Куин засмука долната си устна, но не каза нищо. След продължителна пауза Ботари-Джесек кимна.

— Добре. Имате думата ми. Но ще ни окажете пълно сътрудничество, разбрахме ли се?

— Вашата дума като каква?

— Просто моята дума.

— Да. Добре.

Куин стана и го погледна.

— Подходящ ли е точно сега да играе тази роля?

Ботари-Джесек проследи погледа й.

— Не, предполагам, че в това състояние не е. Нека най-напред да се почисти, да се нахрани и да си почине. След това ще видим какво може да се направи.

— Може би барон Фел няма да ни даде време да положим необходимите грижи за него.

— Ще кажем на барон Фел, че се къпе. Това ще бъде и достатъчно, и вярно.

Изкъпване. Храна! Беше толкова прегладнял, че чак не му се ядеше, стомахът му се беше вцепенил, плътта му беше станала равнодушна. И му беше студено.

— Единственото, което мога да кажа — отбеляза Куин, — е, че той е адски лошо копие на истинския Майлс Воркосиган.

„Да, точно това се опитвах да кажа и аз.“

Ботари-Джесек поклати глава при този може би пресилен аргумент и му каза:

— Хайде.

Придружи го до една офицерска каюта — малка, но, слава Богу, уединена. Не се използуваше, беше празна и чиста, по военному аскетична, въздухът беше малко застоял. Той предположи, че Торн сигурно е настанен някъде наблизо в подобна каюта.

— Ще наредя да ви донесат от „Ариел“ чисти дрехи. Ще ви изпратя и храна.

— Най-напред храна… моля.

— Разбира се.

— Защо сте толкова внимателна към мен? — Страхуваше се, че гласът му е жален и подозрителен, тоест слаб и параноичен.

Ястребовото й лице се замисли.

— Искам да зная… кой сте вие? Какъв сте?

— Вие знаете. Аз съм клон. Създаден съм точно тук, на Джексън Хол.

— Нямам предвид тялото ви.

Той автоматично зае отбранителна поза, макар да знаеше, че тя подсилва телесните му деформации.

— Много сте затворен — отбеляза тя. — Много самотен. Това никак не е типично за Майлс. Обикновено.

— Той не е човек, той е множество. Около него се върти цялата проклета армия. — „Да не говорим за невероятния харем.“ — Предполагам, че това му харесва.

Тя изкриви устни в неочаквана усмивка. За първи път я виждаше да се усмихва. Това промени лицето й.

— Предполагам, че е така. — Усмивката й изчезна. — Наистина му харесва.

— Правите това заради него, нали? Отнасяте към мен така, защото смятате, че той би желал това. — „Не заради мен, не, никога, но всичко заради Майлс и заради проклетата му братска мания.“

— Отчасти.

Значи е вярно!

— Но главно — каза тя, — защото някой ден графиня Воркосиган ще ме попита какво съм направила със сина й.

— Вие планирате да размените барон Барапутра за него, нали?

— Марк… — Очите й бяха тъмни, изпълнени със странно… съжаление? Ирония? Не можеше да разчете какво има в очите й. — Тя ще те приеме.

Ботари-Джесек се обърна, излезе и го остави сам, затворен в каютата.

 

 

Изкъпа се с най-горещата вода, която можеше да предложи малкият уред, и остана няколко безкрайни минути под топлината на въздушната струя, докато кожата му се зачерви. Чак тогава престана да трепери. Чувстваше се замаян от изтощение. Когато накрая излезе от банята, установи, че някой е идвал и е оставил дрехи и храна. Бързо се облече — черна Дендарии тениска и вълнени трикотажни панталони като на неговия прогенитор — и се нахвърли върху храната. Този път не беше изисканата специална диета на Нейсмит, а по-скоро поднос със стандартен порцион готова храна, предназначен за поддържане на едрите, физически активни командоси. Беше много по-лоша от храната, която би желал един чревоугодник, но от седмици за първи път имаше пред себе си достатъчно храна. Изгълта я всичката, сякаш неизвестната фея, която беше донесла всичко това, можеше да се появи отново и веднага да го отнесе. Почувства, че го заболя стомах, и се сви на леглото. Вече не трепереше от студ, нито пък се чувстваше изнемощял, изпотен и треперещ от хипогликемия. И въпреки това още изпитваше някаква психическа тревога, която се носеше по тялото му като черна приливна вълна.

„Най-после ти изведе клоновете!“

„Не. Майлс ги изведе.“

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!“

Това необмислено бедствие не беше онова славно избавление, за което бе мечтал. И все пак, какъв бе очаквал да бъде резултатът? В целия си отчаян план не беше предвиждал нищо освен завръщането на Ескобар с „Ариел“. На Ескобар. Усмихнат, заедно с клоновете. Беше си представял как ще се договаря с разярения Майлс, но тогава щеше да е твърде късно за Майлс да му отнеме победата. Не беше изключвал опасността да бъде арестуван, но щеше да се предаде доброволно, подсвирвайки си. Какво беше искал в крайна сметка?

Да бъде освободен от вината, че е оцелял? Да премахне старото проклятие? „Никой от онези, които познаваше тогава, вече не е между живите.“ Това беше според него мотивът, който го беше поддържал, когато изобщо се беше замислял. А може би не беше толкова просто? Той искаше да се освободи от нещо. През последните две години, освободен от Сер Гален и комаранците благодарение на действията на Майлс Воркосиган, освободен отново напълно от Майлс на една улица в Лондон призори, той не беше намерил щастието, за което бе мечтал по време на робството си при терористите. Майлс беше разкъсал само физическите му вериги. Другите, невидимите, се бяха врязали дълбоко в плътта му и го държаха здраво.

„Какво си мислеше? Че ако си смел като Майлс, те ще се отнасят към теб като към Майлс? Че ще те заобичат?“

И кои бяха тези „те“? Дендариите? Самият Майлс? Или онези зловещи възхитителни сенки зад Майлс — граф и графиня Воркосиган?

Образът на родителите на Майлс беше неясен, смътен. Неуравновесеният Гален ги представяше — нали бяха негови омразни врагове — като мръсни злодеи: Касапина на Комар и свадливата му жена. И все пак той бе искал Марк да ги изучава, да използува нередактирани материали за тях, техни съчинения, техни речи, тайни видеозаписи. Родителите на Майлс явно бяха сложни хора, не светци, но също така не и беснеещ садистичен содомит и кръвожадна курва, както ги представяше в своята яростна параноя Гален. На видеоизображенията граф Арал Воркосиган изглеждаше просто посивял възпълен мъж със странно внимателни очи на твърде едрото лице, със силен стържещ равномерен глас. Графиня Корделия Воркосиган говореше по-рядко. Тя беше висока жена с червеникавокафява коса и много сиви очи, твърде солидна, за да бъде наречена красива, и въпреки това така съсредоточена и уравновесена, че изглеждаше хубава, макар строго казано да не беше.

И сега Ботари-Джесек го заплашваше да го закара при тях.

Той седна и запали лампата. Огледа бързо каютата, но не намери нищо, с което да се самоубие. Никакви оръжия или остри предмети. Когато го качиха на кораба, го бяха обезоръжили. Нищо, с което да се обеси — ни въже, ни колан. Нямаше възможност да се свари под душа, тъй като един скрит сензор автоматически го изключваше, когато температурата на водата надминеше физиологически поносимата граница. Той отново легна.

Отново видя в забавен кадър образа на малкия, припрян, викащ човек, видя как гърдите му експлодираха, как от тях бликна кървав фонтан. Изненада се, когато започна да плаче. Шокът, това трябва да е шокът, който беше установила Ботари-Джесек. „Нали мразех този малък мръсник, докато беше жив. Тогава защо плача сега?“ Беше абсурдно. Може би полудяваше.

Двете безсънни нощи го бяха оставили ням, със звънтяща глава и въпреки това сега не можеше да спи. Само дремеше и виждаше откъслечни картини от преживяното през последните дни, от останалите в паметта му неизличими следи. Привидя му се, че плува с гумена лодка по река от кръв, че изгребва трескаво кръв от лодката… така че когато след един час почивка Куин дойде да го вземе, почувства истинско облекчение.