Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (29)

Двадесет и девета глава

Леколетът се наклони на една страна. Майлс изви шия и зърна онова, което беше долу. Или, по-точно, което не беше долу. Зората изпълзяваше над зимната пустиня. На километри нямаше нищо интересно.

— Странно — каза пилотът. — Вратата е отворена. — Той докосна предавателя си и изпрати някакъв кратък кодиран сигнал. Другият страж се размърда неспокойно. Майлс изви врат, за да вижда и двамата.

Спуснаха се сред някакви скали, след това влязоха в една бетонна шахта. Аха. Скрит вход. Стигнаха до дъното и влязоха в подземен гараж.

— А! — каза другият страж. — Къде са транспортните средства?

Леколетът спря, измъкнаха Майлс от задната седалка, развързаха глезените му и го изправиха. Той едва не падна. Недозарасналите рани на гърдите го боляха от напрежение. Той се огледа. Бяха в някакъв тъмен гараж, кънтящ и приличен на пещера. И празен.

Стражите отидоха до вътрешната врата и въведоха кода. После минаха през някакви автоматични врати и влязоха в стая с електронна защита — беше включена и работеше с равномерно жужене.

— Вай? — извика единият. — Ние сме. Сканирай ни.

Никакъв отговор. Единият от стражите се огледа и въведе код на една клавиатура на стената.

— Е, пусни го да мине, чист е.

Стаята със защитата го пусна да влезе. Той все още беше със сивото трико, което му беше дала Дърона. Уви, в дрехите, изглежда, не бяха втъкани никакви интересни прибори.

Старшият страж опита интеркома. Няколко пъти.

— Никой не отговаря.

— Какво да правим? — попита другарят му.

Старшият се намръщи.

— Ами да го съблечем и да го заведем при шефа. Нали такива бяха заповедите.

Свалиха му трикото. Бяха здравеняци и не можеше да им попречи, но много съжали за тази загуба. Беше адски студено. Дори яките тъпи стражи за момент се втренчиха в покритите му с белези гърди. После пак завързаха ръцете му отзад и го поведоха през комплекса, като тревожно се оглеждаха.

Беше много тихо. Светеха лампи, но никъде не се виждаха хора. Странен комплекс: не много голям, обикновен и — той подуши — по мирис определено медицински. Изследователски — реши той. Частен изследователски биологически комплекс на Риовал. Очевидно след нападението на Дендариите преди четири години Риовал бе решил, че главният му комплекс не е достатъчно сигурен. Това място нямаше деловия вид на другото. Той почувства как го обзема военната параноя. Място, в което, ако отидеш да работиш, не можеш да излезеш с години. Или, като се имаше предвид Риовал, никога. Докато вървяха, зърна няколко стаи, прилични на лаборатории. Стражите извикаха два пъти. Никой не отговори.

Стигнаха до една отворена врата, зад която се намираше някакъв кабинет или офис.

— Бароне? Господарю? — осмели се да извика старшият страж. — Доведохме ви затворника.

Другият страж се почеса по врата.

— Ако не е тук, трябва ли да продължим и да го обработим като другия?

— Нищо не нареди. По-добре да почакаме.

Точно така. Риовал не беше от тези, които възнаграждават инициативите на подчинените си.

С дълбока нервна въздишка старшият страж прекрачи прага и се огледа. Помощникът му подкара Майлс подир него. Кабинетът беше богато мебелиран, с писалище от истинско дърво и пред него странен стол с метални заключващи се скоби за китките на седящия. Очевидно никой нямаше възможност да подеме разговор с барон Риовал, преди баронът да е готов. Зачакаха.

— Какво ще правим сега?

— Не зная. Моите заповеди стигат дотук. — Старшият замълча. — Може да е проверка…

Почакаха още около пет минути.

— Ако не искате да потърсите — каза бодро Майлс, — да се поогледам аз?

Те се спогледаха. Старшият сбърчи чело, измъкна стънера си и тръгна предпазливо с едното рамо напред през свода в съседната стая. Миг по-късно чуха вика му:

— Мамка му!

А после заскимтя, млъкна и тежко преглътна.

Това беше прекалено много дори за глупавата кратуна, която държеше Майлс. Без да пуска лакътя на Майлс, вторият страж последва първия в голямата стая, подредена като дневна. Холовидеоекранът с размерите на цяла стена беше безжизнен и ням. Барплот от дърво със структура като шарки на зебра разделяше стаята. От едната страна беше сложен необичайно нисък стол. Трупът на барон Риовал лежеше с лицето нагоре, гол, вперил изцъклени очи в тавана.

Нямаше видими следи от борба — никакви преобърнати мебели, никакви обгаряния от плазмена дъга по стените — освен по тялото. Там имаше следи от насилие, съвсем концентрирани: смазано гърло, направен на каша труп, засъхнала кръв около устата. По челото на барона като фина тропоска минаваше двойна линия черни дупчици. Приличаха на прогорени. Дясната му ръка липсваше — отрязана? Китката бе обгорен чукан.

Стражите се сгърчиха от ужас, направо се парализираха.

— Какво се е случило? — прошепна по-младият.

„Какво ще предприемат?“

Как ли Риовал бе контролирал своите служители-роби? По-нискостоящите с терор, разбира се; от средния ешелон на управление и техниците — с някаква фина комбинация от страх и личен интерес. Но тези, неговите лични телохранители, трябваше да са най-доверените кадри, най-висшият инструмент, посредством който господарят им бе налагал волята си на всички останали.

Не можеше да са умствено толкова недоразвити, както можеше да се съди по тяхната тъпота, иначе щяха да бъдат безполезни в извънредни ситуации. Но ако ограничените им умове не бяха моделирани, значи контролът беше посредством емоциите им. Нямаше начин хората, стоящи зад Риовал със заредени оръжия, да не са програмирани още от рождение. Риовал трябваше да бъде за тях баща, майка, семейство — всичко. Риовал трябваше да бъде техен Бог.

Но сега техният Бог беше мъртъв.

„Какво ще направят? Думата «свобода» означава ли нещо за тях? И колко ли бързо програмирането им ще блокира? Няма да е достатъчно бързо!“ В очите им се появи опасна светлина, смесица от ярост и страх.

— Не съм аз — благоразумно побърза да заяви Майлс. — Аз бях с вас.

— Стой тук — изръмжа старшият. — Ще проуча. — И изскочи от апартамента на Риовал, за да се върне след две минути с лаконичното съобщение:

— Леколетът му е изчезнал. Защитите на тръбния подемник също са отишли по дяволите.

Те се колебаеха. Ах, ето лошата страна на абсолютното подчинение: липса на инициатива.

— Не е ли по-добре да проверите из комплекса? — предложи Майлс. — Може да има оцелели. Свидетели. Може би… може би убиецът все още се крие някъде. — „Къде е Марк?“

— Какво ще правим с този? — попита младшият и кимна към Майлс.

Старшият се намръщи нерешително.

— Ще го вземем с нас. Или ще го заключим. Или пък ще го убием.

— Вие не знаете за какво ме е искал баронът — моментално се намеси Майлс. — По-добре ме вземете със себе си, докато разберете.

— Той те искаше заради другия — каза старшият и го погледна с безразличие. Дребен, гол, полуизлекуван, с вързани ръце — стражите не виждаха в него никаква заплаха. „Съвсем правилно. По дяволите.“

След кратко тихо съвещание младшият го тикна напред и те започнаха бързо, методично да обикалят из комплекса — нещо, което Майлс с удоволствие би направил сам. Намериха двама от другарите си в червено-черна униформа. Мъртви. Загадъчна локва кръв се беше проточила в коридора от стена до стена. Намериха друго тяло, облечено като старши техник, под душа. Тилът му беше разбит с някакъв тъп предмет. На по-долните нива намериха още следи от борба, от грабеж и — в никакъв случай безразборно — разрушение: разбити комуникационни пултове и апаратура.

Беше ли това бунт на роби? Борба за власт между фракции? Отмъщение? Или всичко едновременно? Беше ли убийството на Риовал причина или цел на това? Имало ли беше масова евакуация, или масово избиване? На всеки ъгъл Майлс виждаше сцени на сеч.

На най-ниското ниво имаше лаборатория с половин дузина стъклени клетки. От миризмата разбра, че някакъв експеримент е продължил прекалено дълго. Погледна в клетките и преглътна.

Това са били хора… някога. Тези буци от плът, плът, нашарена с белези и израстъци. Сега бяха… някакъв вид култури. Четири жени, двама мъже. Някой, като акт на милост, беше прерязал гърлата им. Той ги гледаше отчаяно с лице, притиснато до стъклото. Бяха прекалено едри, значи никой от тях не можеше да е лорд Марк. Такива ефекти не могат да бъдат постигнати само за пет дни. Сигурно. Не искаше да влиза в клетките, за да ги огледа по-отблизо.

Това обясняваше защо повече от робите на Риовал не се опитваха да се съпротивляват. Около всичко тегнеше атмосфера на ужасна икономия. Не ти харесва работата в бордея, момиче? Омръзнала ти е скуката и бруталността да бъдеш страж, човече? Ще ти хареса ли да отидеш за научни изследвания? Последната спирка за някой бъдещ Спартак измежду робите на Риовал. „Бел беше прав. Когато бяхме тук, трябваше да употребим ядрено оръжие.“

Стражите огледаха бегло клетките и продължиха напред. Майлс изостана. Заслужаваше си да опита…

— Мамка му! — изсъска Майлс и подскочи.

Стражите се завъртяха.

— Онзи… онзи там! Той помръдна. Ще повърна…

— Не може да бъде. — Старшият страж гледаше през прозрачната стена тялото, което лежеше с гръб към тях.

— Той сигурно не е видял нищо оттам, нали? — каза Майлс. — За Бога, не отваряйте вратата.

— Млъкни! — Старшият страж дъвчеше устната си, вперил поглед във виртуалното управление, и след момент на колебание въведе кода и внимателно влезе през отворилата се врата.

— А! — възкликна Майлс.

— Какво? — извика другият страж.

— Пак мръдна. Той, той… нещо като спазма.

Младшият измъкна стънера си и последва своя другар, за да го прикрива. Старшият страж протегна ръка, поколеба се, после измъкна шоковата палка от колана си и внимателно мушна тялото.

Майлс удари с чело копчетата за управление на вратата. Стъклото се плъзна и се затвори точно навреме. Стражите заудряха по вратата като побеснели. Вибрацията от ударите им почти не се усещаше. Устите им бяха отворени, бълваха псувни и заплахи към него, но никакъв звук не минаваше през стъклената преграда. Стените, изглежда, бяха направени от материал с качество за използуване в космоса, който не пропускаше и огъня на стънерите.

Старшият измъкна плазмен лък и започна да стреля. Стената започна леко да свети. Никаква полза. Майлс проучи контролния пулт и натисна блоковете на менюто с език, докато се появи надпис „кислород“. Регулира го на възможно най-ниското ниво. Дано стражите започнат да се задушават преди стената да се разруши под действието на плазмената дъга!

Да! Системата за поддържане на атмосферата вътре работеше добре. Кучетата на Риовал се притиснаха към стъклото, ръцете им се отпуснаха. Плазменият лък падна от безчувствените пръсти на старшия и се изключи.

Майлс ги остави запечатани в гробницата на тяхната жертва.

Това беше лаборатория. Все трябваше да има някакви инструменти. Имаше. Няколко минути, изкривен, с ръце зад гърба, той се измъчи до смърт, но най-после успя да свали белезниците. Изскимтя от облекчение.

Оръжия? Оръжията в истинския смисъл на думата очевидно бяха взети от заминаващите обитатели, а без биозащитен костюм той не беше склонен да отвори клетката, за да вземе оръжието на стражите. Все пак взе един лазерен скалпел от лабораторията и се почувства по-малко уязвим.

Имаше нужда от облекло. Треперейки от студ, той изтича през зловещите коридори до защитния вход и отново си облече сивото трико. Върна се в лабораторията и започна сериозно да проучва. Опита всички комуникационни пултове, на които се натъкна и които не бяха разбити. Всички бяха за вътрешни връзки, нямаше никакъв начин да се включи към външен канал.

„Къде е Марк?“ Изведнъж му хрумна, че ако може да има нещо по-лошо от това да го държат затворен в клетка тук и да очаква да бъде подложен на мъчения, това може да е само да чака мъчителите, който никога няма да се върнат. Последва може би най-нервният половин час през живота му: той отвори или разби всички врати в лабораторията и зад всяка очакваше да намери подгизнало в кръв малко тяло с прерязано гърло… Хъхреше и трепереше в конвулсии, когато, с голямо облекчение, намери килията близко до жилището на Риовал. Празна! Миризмата обаче показваше, че доскоро вътре е имало човек. Петната от кръв и другите петна по стените и пода смразиха стомаха му и той почувства, че му се повдига. Но където и да беше Марк, в каквото и състояние да се намираше, той не беше тук.

Поуспокои се, намери една пластмасова кошница и отиде да търси из лабораториите полезна електронна апаратура, длета и проводници, диагностични схеми, четящи устройства и релета и всичко, което може да намери. Когато реши, че е събрал достатъчно, се върна в кабинета на барона и продължи да разглежда повредения комуникационен пулт. Накрая успя да шунтира дактилната ключалка, след което се появи малко светло квадратно петно с надпис: „Въведи кода“. Той изпсува и изправи изтръпналия си гръб, после отново се наведе. Чакаше го още работа.

Направи още една обиколка из лабораторията за инструменти, преди да успее да шунтира блокировката за код. Комуникационният пулт никога нямаше да бъде същият. Но най-после успя да проникне в планетарната комуникационна мрежа. Имаше още един малък проблем: как да отнесе разходите по обаждането на сметката на Къща Риовал. Тук, на Джексън Хол, всички такси се събираха предварително.

Той спря за момент, чудейки се на кого да се обади. Бараяр имаше консулство на станция Харгрейвс-Дайн Консорциум. Част от служителите там бяха всъщност дипломатически и/или икономически персонал, но дори и те бяха хора на ИмпСи. Останалите бяха агенти, ръководещи тайна мрежа от информатори, разпръснати из цялата планета, нейните спътници и станции. Адмирал Нейсмит имаше връзка там. Но дали ИмпСи вече не бяха били тук? Беше ли целият този хаос следствие от атаките им? Едва ли. Хаосът не беше достатъчно методичен. Беше безсистемен хаос.

„И защо не сте дошли да търсите Марк, момчета?“ Досаден въпрос, на който нямаше отговор. Той набра кода на пулта. Циркът започваше.

Пристигнаха след половин час. Един възбуден лейтенант от ИмпСи — казваше се Иверсън, с местна команда, наета от Къща Дайн, всички в прилични на военни униформи и с добро бойно снаряжение. Спуснаха се направо от орбита със совалка. В хладната утрин от обшивката й лъхаше топлина. Майлс седеше на един камък край изхода за пешеходци или казано по-точно, аварийния изход, и наблюдаваше иронично как бойците изскачат със заредени оръжия и се разпръсват, сякаш ще превземат базата с щурм.

Офицерът побърза да дойде при него и вдигна ръка в нещо като военен поздрав.

— Адмирал Нейсмит?

Иверсън му беше непознат. На това ниво сигурно беше ценен кадър, но не беше бараярец, а наемник на ИмпСи.

— Той самият, лично. Можеш да кажеш на хората си да се успокоят. Няма никаква опасност.

— И за вас ли? — попита невярващо Иверсън.

— Повече или по-малко.

— Ние търсим това място от две години!

Майлс потисна една остра забележка за хора, които не могат да си намерят копчелъка с карта и ръчно фенерче в ръка.

— Къде е, хм, Марк? Другият клон. Моят двойник.

— Не знаем, сър. Действайки по сведения, получени от един информатор, ние се готвехме да нападнем Къща Барапутра, за да ви освободим, когато се обадихте.

— Това е било миналата нощ. Вашият информатор не е знаел, че бях преместен. — „Трябва да е била Роан… Успяла е да се измъкне. Браво!“ — Неприятно много закъсняхте.

Иверсън се нацупи.

— Операцията протече невероятно объркано. Заповедите непрекъснато се променяха.

— Кажете ми — въздъхна Майлс, — знаете ли нещо за наемниците Дендарии?

— Предполага се, че един екип за секретни операции е на път, сър. — Иверсъновите „сър“ бяха примесени с несигурност и съмнение относно редовната бараярска армия, самопроизвела се в наемническа. — Аз… искам да се уверя дали базата е напълно безопасна, ако не възразявате.

— Действайте — каза Майлс. — Обиколката е интересна. Ако имате здрав стомах. — Иверсън поведе командосите си. Майлс щеше да се смее, ако вътрешно не пищеше. Въздъхна, стана и ги последва.

 

 

Хората на Майлс пристигнаха с малка персонална совалка и пикираха направо в скрития гараж. Той ги наблюдаваше на монитора от кабинета на Риовал и им даде указания как да го намерят. Куин, Елена, Таура и Бел — всичките в леко защитно облекло. Дойдоха в кабинета, накичени с оръжия — безполезни като цяла тълпа служители на ИмпСи.

— Защо в леко защитно облекло? — беше първият му заядлив въпрос, когато се скупчиха пред него. Би трябвало да стане, да поздрави и така нататък, но ергономичният стол на Риовал беше невероятно удобен, а той — невероятно уморен.

— Майлс — извика страстно Куин.

Щом видя загриженото й лице, той разбра колко е разгневен и съжали за гнева си. Ужасно разгневен. Може би защото беше ужасно изплашен. „Къде е Марк, дявол да ви вземе?“

— Капитан Куин — натърти той, защото сега беше на служба и не можеше да й позволи да се хвърли в обятията му. Тя се спря миг преди да се блъсне в него. Другите се скупчиха зад нея.

— Тъкмо координирахме с ИмпСи едно нападение върху Къща Барапутра — каза Куин, останала без дъх. — Значи си се оправил! Беше в криоамнезия… възстанови ли се? Доктор Дърона каза, че ще…

— Около деветдесет процента, поне така мисля. Все още откривам дупки в паметта си. Куин… какво всъщност се случи?

Тя го погледна изумена.

— Откога? Откакто те убиха ли?

— Да започнем отпреди пет дни. Когато пристигнахте в Група Дърона.

— Пристигнахме, за да те търсим. И те намерихме. Цели четири месеца…

— Улучиха те със стънер, плениха Марк и Лили Дърона напъха мен и моя хирург на едно място, което смяташе, че ще бъде сигурно. — Майлс искаше да я насочи в желаната от него посока.

— Оо, тя била доктор? Аз мислех… няма значение. — Куин потисна емоциите си, свали шлема и отметна качулката си, прокара огризаните си до червено пръсти през смачканите къдрици и започна да докладва основните моменти. — В началото загубихме цели часове. Докато Елена и Таура успеят да намерят въздушна кола, похитителите отдавна били изчезнали. Търсили ги, но безуспешно. Когато се върнаха в Група Дърона, Бел и аз тъкмо се бяхме събудили. Лили Дърона настояваше, че си в безопасност. Не й повярвах. Изтеглихме се и установих връзка с ИмпСи. Те започнаха да свикват хората си, които бяха пръснати по цялата планета да търсят някакви следи за теб и да ги пращат на Марк. Безполезна работа, защото те се придържаха към любимата си теория, че похитителите били сетаганданци и щели да искат откуп. А Къща Риовал има поне десет лаборатории, които трябваше да се проверят, без да се включва тази, която наистина беше секретна. После Лили Дърона реши, че сигурно са те пленили. И тъй като беше по-важно да намерим теб, пренасочихме всички налични сили към тази задача. Но нямахме никакви следи. Два дни не можахме да намерим дори изоставения леколет. А от него също не попаднахме на никакви следи.

— Вярно. Но сте подозирали, че Риовал е държал Марк.

— Но Риовал искаше адмирал Нейсмит. Мислехме, че Риовал е разбрал, че е сбъркал.

Той прокара ръце по лицето си. Главата го болеше. А също и стомахът.

— Помислихте ли изобщо, че за Риовал това е било без значение? После отидете да погледнете клетката, в която са го държали. И я помиришете. Обаче гледайте внимателно. Всъщност идете сега. Сержант Таура, ти остани.

Куин неохотно поведе Елена и Бел навън. Майлс се опря на лакти. Таура се наведе да слуша.

— Таура, какво се случи? Ти си джексънианка. Ти знаеш какъв е Риовал, какво е това място. Как никой не взе предвид това?

Тя поклати голямата си глава.

— Капитан Куин мислеше, че Марк е глупак. След твоята смърт беше толкова ядосана, че дори не му говореше. Отначало аз бях съгласна с нея. Но… не зная. Той толкова много се стараеше. Нападението на яслата съвсем за малко не успя. Ако беше по-бърз или ако охраната на совалката си беше свършила работата, мисля, че щяхме да се измъкнем.

Той направи гримаса и се съгласи.

— Няма милост при неуспех в операции като тази, когато няма резерв от време. Командирите също могат да нямат милост, иначе вие може би щяхте да останете на орбита, да храните командосите с преработени отпадъци и да чакате. — Той замълча. — Някой ден Куин ще стане добър командир.

— И аз мисля така. — Таура свали шлема и качулката си и се огледа. — Обаче този дребосък започна да ми харесва. Той се опита. Опита се и не успя, а никой друг изобщо не направи и опит. И беше толкова самотен…

— Самотен. Да. Тук. Пет дни.

— Ние наистина мислехме, че Риовал ще разбере, че това не си ти.

— Може… може и да е разбрал. — Част от мозъка му се вкопчи в тази надежда. Може би не беше толкова лошо, колкото изглеждаше, толкова лошо, колкото неговото препускащо въображение си беше представяло.

Куин и компания се върнаха, обхванати от пълна скръб.

— Значи така — каза той. — Аз съм наред. Сега може би всички ще можем да насочим вниманието си към Марк. През последните часове обходих цялото това място и не намерих никакви следи. Дали избягалият персонал не го е взел със себе си? Видях шестима от хората на Иверсън да гледат навън с телескопи, а един друг проверяваше дневниците на лабораторията за раздробяване на съставни части на петдесет килограма протеин. Да имате някакви умни идеи?

Елена кимна към съседната стая.

— Кой смяташ, че е оказал тази чест на Риовал?

Майлс разпери ръце.

— Не зная. Той имаше стотици смъртни врагове.

— Бил е убит от невъоръжен човек. С ритник в гърлото, а после, след като е паднал, е бил пребит до смърт.

— Забелязах.

— А забеляза ли комплекта инструменти?

— Да.

— Майлс, това е бил Марк.

— Как е могло да стане това? Трябва да е било снощи. След като е бил обработван в продължение на пет дни… а Марк е също толкова дребен като мен. Не е възможно, физически не е възможно.

— Марк е дребен, но не е като теб — каза Елена. — Едва не уби един човек във Ворбар Султана — ритна го в гърлото.

— Какво?

— Той е бил трениран, Майлс. Бил е трениран да убие баща ти, който е по-едър от Риовал и има многогодишен опит в такъв бой.

— Да, но аз така и не вярвах… кога е бил Марк във Ворбар Султана? — „Учудващо как, ако си мъртъв само два или три месеца, всичко ти се губи.“ За първи път импулсът му да поеме директно активното командване беше поставен на проверка. „Един маниак с три четвърти от паметта си и с постоянни конвулсии е точно каквото ни трябва за командир, няма що.“

— О, трябва да ти кажа и за баща ти… не, може би е по-добре това да почака. — Елена го погледна разтревожена.

— Какво за… — Прекъсна ги позвъняването на комуникационната апаратура, която Иверсън любезно му беше преотстъпил.

— Да, лейтенант?

— Адмирал Нейсмит, барон Фел е на входа. С охрана. Казва, че е дошъл да вземе тялото на умрелия си природен брат, като негов най-близък роднина.

Майлс подсвирна беззвучно и се ухили.

— Добре. Кажи му да влезе с един от телохранителите си. Искам да поговорим. Може би той знае нещо. Не допускайте обаче да влезе охраната му.

— Мислите ли това за разумно?

„Откъде, по дяволите, мога да знам?“

— Да, разбира се.

След няколко минути влезе самият барон Фел, ескортиран от един от наетите командоси на Иверсън и един як страж, облечен в зелено. Кръглото лице на барона беше малко по-розово от обикновено от напрежение, иначе си беше все същият топчест дядка, просмукан от опасно измамливо добро настроение.

— Барон Фел. — Майлс кимна. — Радвам се да ви видя отново.

Фел също му кимна.

— Здравейте, адмирале. Да, предполагам, че сега за вас всичко изглежда добро. Значи вие бяхте този, когото простреля барапутранският снайперист. Трябва да призная, че вашият близнак-клон свърши чудесна работа, представяйки се след това за вас и внесе допълнително объркване в една достатъчно объркана ситуация.

„Уф!“

— Да. И какво ви носи насам?

— Сделка — каза Фел, което беше джексънианското съкращение на „Първо вие“.

Майлс кимна.

— Двама от телохранителите на покойния барон Риовал ме докараха тук с леколет. Намерихме нещата тук почти както ги виждате. Аз, хм, ги неутрализирах при първата удала ми се възможност. Как попаднах в ръцете им е по-сложна история… — Което означаваше: „Това е всичко, което ще научиш, докато аз не науча нещо от теб.“

— Въртят се някои изключителни слухове около умрелия ми скъп… той е мъртъв, нали?

— Оо, да. След малко сам ще се уверите.

— Благодаря. Около смъртта на моя скъп природен брат. Научих от първа ръка.

„Някой бивш подчинен на Риовал е избягал направо при него. Правилно.“

— Надявам се, че услугата на тази ръка е била възнаградена.

— Ще бъде, щом се уверя, че казаното е истина.

— Елате да видите. — Трябваше да стане от ергономичния стол. С големи усилия успя да го направи и въведе барона в дневната. Телохранителят на Къща Фел и Дендариите ги последваха.

Едрият телохранител хвърли неспокоен поглед към сержант Таура, извисила се над него. Тя му се усмихна, оголи кучешките си зъби и каза:

— Здравей. Знаеш ли, харесваш ми.

Той трепна и се приближи по-плътно до господаря си.

Фел отиде при трупа, коленичи, вдигна отрязаната китка и просъска разочаровано:

— Кой е направил това?

— Още не знаем — отговори Майлс. — Така го намерих.

— Точно така? — Фел го погледна остро.

— Да.

Фел проследи черните дупки на челото на трупа.

— Онзи, който е сторил това, е знаел какво върши. Искам да намеря убиеца.

— Да… отмъстите за смъртта на своя брат? — попита предпазливо Елена.

— Не. Да му предложа работа! — Фел се засмя гръмогласно, весело. — Представяте ли си колко хора са се опитвали в продължение на много години да постигнат това?

— Имам една идея — каза Майлс. — Ако можете да помогнете…

В съседната стая полуразрушеният комуникационен пулт на Риовал иззвъня.

Фел вдигна очи, погледът му беше съсредоточен.

— Никой не може да се обади тук без код — каза той и стана. Майлс почти го изблъска в кабинета, седна на ергономичния стол и включи видеоекрана.

— Да? — И едва отново не скочи от стола.

На видеоекрана се появи подпухналото лице на Марк. Имаше вид, сякаш току-що е излязъл изпод душа: с червено лице и мокра, пригладена назад коса. Носеше сиво трико като на Майлс. Сини натъртвания, преминаващи в зелено-жълто по краищата, правеха кожата му да прилича на съшит от парчета юрган, но очите му бяха широко отворени и блестяха. Ушите му бяха все още на мястото си.

— Аха — каза той весело, — ето те. Знаех си, че ще си ти. Имаш ли представа кой си сега?

— Марк! — Майлс почти се опита да изпълзи през видеообраза. — Добре ли си? Къде си?

— Разбирам, че си наясно. Добре. Аз съм при Лили Дърона. Господи, Майлс, какво място! Каква жена! Тя ми позволи да взема душ. И ми присади кожа. И ми оправи краката. Даде ми хипоспрей за отпускане на мускулите на гърба. Със собствените си ръце извърши медицински услуги, които са твърде интимни и твърде противни за описване, но, да ти кажа, бяха крайно необходими, уверявам те, и ми държеше главата, докато пищях. Споменах ли за душа? Аз я обичам и искам да се оженя за нея.

Всичко това беше изречено с такъв ентусиазъм, че Майлс не можеше да каже дали Марк не се шегува.

— Сега какво си взел? — попита той подозрително.

— Болкоуспокояващи. Много, много болкоуспокояващи. Оо, чудесно е! — Той дари на Майлс една странна усмивка. — Но не се тревожи, главата ми е съвсем бистра. Това е просто от банята. Аз се държах, докато тя не ми разреши да се изкъпя. Това ме размекна. Знаеш ли какво чудесно нещо е банята, когато отмиваш… няма значение.

— Как излезе оттук и се върна в клиниката на Дърона? — попита Майлс настойчиво.

— С леколета на Риовал, разбира се. Кодовата ключалка задейства.

Зад Майлс барон Фел затаи дъх.

— Марк. — Той се наведе и влезе усмихнат в обсега на видеокамерата — Би ли включил за момент Лили?

— А, барон Фел — каза Марк. — Добре. Щях да ви потърся след малко. Искам да ви поканя на чай тук, при Лили. Трябва да си поговорим. Ти също, Майлс. И доведи всичките си приятели. — Марк го погледна многозначително.

Майлс спокойно се пресегна и натисна бутона „внимание“ на комуникационната линия на Иверсън.

— Защо, Марк?

— Защото са ми необходими. Моите командоси са много уморени и трябва да си починат.

— Твоите командоси?

— Ако обичаш, изпълни молбата ми. Моля те. Дължиш ми го — добави Марк толкова тихо, че Майлс трябваше да се напрегне, за да го чуе. В очите на Марк за момент проблесна искра.

— Той го е използувал. Сигурно знае… — промърмори Фел, наведе се към екрана и каза на Марк: — Знаеш ли какво правиш, Марк?

— Оо, бароне. Зная. Но не зная защо толкова много хора си създават главоболия и не ми вярват — добави Марк с тон на засегнато достойнство. — Много добре зная какво правя. — И се засмя. Със смущаващ, нервен, прекалено силен смях.

— Нека да поговоря с Лили — каза Фел.

— Не. Ела тук и говори с Лили — каза Марк нервно. — И без това искаш да говориш с мен. — Той впери поглед директно в очите на Фел. — Обещавам ти, че ще ти е от полза.

— Да, наистина искам да говоря с теб — промърмори Фел. — Ще дойда.

— Майлс. Ти си в кабинета на Риовал, където бях аз. — Марк се взря в лицето му — Майлс не можа да се досети защо — и кимна леко, сякаш удовлетворен. — Елена там ли е?

— Да…

Елена се наведе над рамото му към екрана.

— Какво има, Марк?

— Искам да поговоря с теб една минутка. Като с телохранителка. Лично. Моля те да изкараш всички вън от стаята. Всички.

— Ти не можеш… — започна Майлс. — „Телохранителка? Не васал?“ — Не можеш да му бъдеш…

— Предполагам, че технически вече не е, нали ти отново си жив — каза Марк и се усмихна тъжно. — Но аз искам услуга. Първата и последната ми молба, Елена. Лично.

Елена се огледа.

— Всички да излязат. Моля, Майлс. Разговорът е между Марк и мен.

— Телохранителка? — промърмори Майлс, докато тя го изтласкваше в коридора. — Как може… — Елена затвори вратата зад тях. Майлс се обади на Иверсън да осигури транспорт и всичко каквото трябва. Учтива надпревара с Фел, но все пак надпревара.

Елена се появи след няколко минути. Беше напрегната.

— Вие заминавате при Дърона. Марк ме помоли да му намеря нещо тук. Ще ви настигна.

— Тогава събери всички данни за ИмпСи, които можеш — каза Майлс, изненадан от бързината, с която се развиваха събитията. Май по някакъв начин вече не той командваше тук. — Ще кажа на Иверсън да ти помогне. Но… телохранителка? Наистина ли си му телохранителка? Как може…

— Сега това не означава нищо. Но аз съм му длъжница. Всичките сме му длъжници. Той уби Риовал, нали?

— Вече се досещах, че трябва да е той. Само не разбирах как.

— Със завързани зад гърба ръце, така казва. Вярвам му. — Тя се насочи към апартамента на Риовал.

— Това Марк ли беше? — промърмори невярващо Майлс. Не биха могли да му направят друг клон-брат, докато беше мъртъв, нали? — Не ми прилича на Марк. Преди всичко гласът му звучеше така, сякаш е радостен, че ме вижда. Такъв ли е Марк?

— О, да — каза Куин. — Марк беше.

Той усили темпото. Дори Таура трябваше да забърза, за да върви редом с него.