Серия
Бараяр (14)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Civil Campaign, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 50 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

Лоис Макмастър Бюджолд. Цивилна кампания

Американска, първо издание

Превод: Милена Илиева

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 36

ИК „Бард“ ООД, 2002 г.

Библиотека „Избрана световна фантастика“ №91

ISBN: 954-585-314-X


Глава 1

Голямата наземна кола наби спирачки на сантиметри от возилото отпред и гвардеец Пим изпсува. На седалката до него Майлс примижа пред въображаемата картина на грозната улична сцена, от която ги бяха спасили бързите рефлекси на Пим. Зачуди се дали би могъл да убеди безотговорния пролетарий отпред, че да бъдеш забърсан изотзад от имперски ревизор е всъщност привилегия. Надали. Студентът от Ворбарсултанския университет, който бе изскочил изневиделица на булеварда и за малко не бе причинил верижна катастрофа, продължи да се провира през трафика, без да погледне назад. Редицата наземни коли потегли отново.

— Да сте чували дали градската система за контрол на трафика няма да проработи скоро? — попита Пим по повод на разминалата се на косъм катастрофа, която по сметките на Майлс беше третата им за тази седмица.

— Не. Поредното техническо забавяне, както докладва лорд Ворбон Младши. Заради увеличения брой на фатални катастрофи с въздушни коли, са решили да ускорят пуска на автоматизираната система за въздушен контрол, а наземната ще трябва да почака.

Пим кимна и насочи вниманието си към натовареното движение. Гвардеецът беше както винаги в добра физическа форма, а сивите нишки по слепоочията му изглеждаха по-скоро като аксесоар към униформата му в кафяво и сребристо. Служеше като васален гвардеец на семейство Воркосиган още от времето, когато Майлс се бе подвизавал като кадет в Академията, и без съмнение щеше да продължи да служи като такъв, докато не се споминеше от старост или докато всички не загинеха при пътна катастрофа.

Видя се колко струва идеята да минат напряко. Следващия път щяха да заобиколят студентското градче. Майлс гледаше през прозореца как по-високите нови сгради на университета остават назад, заместени от големите порти от ковано желязо, зад които се простираше приятната стара и тиха жилищна част, предпочитана от семействата на по-висшите преподаватели и служители. Архитектурата датираше от последното неелектрифицирано десетилетие преди края на Изолацията. Районът беше отвоюван от разрухата при предишното поколение и сега се кипреше със зелени дървета от Земята, а под високите тесни прозорци на високите тесни къщи грееха саксии с ярки цветя. Майлс хвана по-здраво големия букет, който крепеше между коленете си. Дали получателката му нямаше да го сметне за твърде разточителен?

Пим хвърли поглед към него и каза:

— Дамата, с която сте се запознали на Комар, изглежда, ви е направила силно впечатление, милорд.

— Да — отговори кратко Майлс.

— Госпожа майка ви хранеше големи надежди за онази изключително привлекателна госпожица капитан Куин, която водехте вкъщи преди. — Прикрит копнеж ли беше тази странна нотка в гласа на Пим?

— Вече е госпожица адмирал Куин — поправи го с въздишка Майлс. — И аз хранех надежди. Но тя направи правилния за себе си избор. — Обърна глава към прозореца и изкриви лице в гримаса. — Заклех се да не се влюбвам в жени, които обикалят галактиката, и после да ги убеждавам колко прекрасно би било да се заселят на Бараяр. Стигнах до заключението, че единствената ми надежда е да намеря жена, която не смята Бараяр за чак толкова непоносим, и едва след това да я убедя да хареса и мен.

— А мадам Ворсоасон харесва ли Бараяр?

— Долу-горе колкото го харесвам и аз. — Той се усмихна горчиво.

— Ами… втората част?

— Ще видим, Пим. — „Или пък няма да видим, кой знае.“ Ако не друго, спектакълът с главен герой мъж на трийсет и отгоре, който се е заел сериозно да ухажва жена за пръв път в живота си — за пръв път според бараярския обичай, във всеки случай, — поне щеше да осигури продължително забавление на любопитните му подчинени.

Майлс издиша силно с надеждата да прогони и притеснението през ноздрите си заедно с дъха. Пим вече търсеше място за паркиране пред входната врата на лорд ревизор Вортис и майсторски вклиняваше старата лъсната бронирана кола в крайно недостатъчното за тази цел място. После вдигна купола, Майлс слезе и се втренчи в облицованата с цветни плочи фасада на дома на своя колега, която се издигаше над него с трите си етажа.

Георг Вортис цели тридесет години беше работил като преподавател по анализ на инженерните грешки в Имперския университет. Той и жена му бяха живели в тази къща през по-голямата част на съвместния си живот, като междувременно бяха отгледали три деца и две академични кариери, преди император Грегор да назначи Вортис за един от личните си имперски ревизори. Нито професор Вортис, нито съпругата му — също професор — бяха сметнали за нужно да променят удобния си начин на живот само защото пенсионираният инженер е бил овластен със страховитите правомощия на Императорски глас. Госпожа професор доктор Вортис и досега ходеше пеша до университета и продължаваше да преподава на студентите. „Хич не ми е притрябвало, Майлс“ — беше възкликнала веднъж, когато той бе изказал на глас удивлението си, че пропускат възможността да блеснат в обществото. „Как си представяш да преместим всички тези книги?“ Да не споменаваме лабораторията и работилницата, които заемаха цялото мазе.

Тази им жизнерадостна инерция се оказа неочаквано удобна, когато поканиха наскоро овдовялата си племенница и малкия й син да останат при тях, докато младата жена завърши образованието си. „Има предостатъчно място — бодро беше заявил професорът с бумтящия си глас. — Горният етаж изглежда толкова празен, откакто децата се изнесоха.“ „И е толкова близо до университета“ — беше побързала да добави професорката. „На няма и шест километра от къщи!“ — беше възликувал Майлс наум, докато на глас мърмореше нещо учтиво в подкрепа на предложението. И ето че Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон беше пристигнала. „Тя е тук, тук е!“ Дали и в момента не го гледаше, застанала в сянка зад някой от високите прозорци на горния етаж?

Майлс сведе тревожен поглед към твърде малката височина на собственото си тяло. Дори джуджешкият му ръст да я притесняваше, поне досега не го беше показала с нищо. Дотук добре. Следваха аспектите от външността му, които беше в състояние да контролира — нямаше лекета от храна по семплата му сива туника, нито злощастни парчета улична кал, залепнали за лъснатите му ботуши. Хвърли поглед към разкривеното си отражение в задния купол на колата. Изпъкналото стъкло разширяваше стегнатото му, пък макар и малко прегърбено тяло, и така приличаше на възпълния си брат-клонинг Марк — сравнение, което побърза да отхвърли възмутено. Слава богу, Марк не беше тук. Разтегли устни в пробна усмивка, един вид упражнение. Отражението й в купола на колата се оказа разкривено и отблъскващо. Е, поне косата му не стърчеше.

— Много добре си изглеждате, милорд — обади се окуражително Пим.

Майлс усети как се изчервява и бързо се дръпна от отражението си. Запази самообладание колкото да вземе букета и навитата на руло тънка хартия, която му подаде Пим, с изражение, или поне така се надяваше, което бе поносимо лишено от силни емоции. После се обърна към няколкото стъпала пред вратата и си пое дълбоко дъх.

След около минута Пим се обади услужливо иззад гърба му:

— Искате ли да взема едното?

— Не, благодаря.

Майлс изкачи някак стъпалата, изви с мъка един от пръстите си, без да изпуска нещата, които носеше, и натисна звънеца. Пим извади едно четящо устройство и доволно се облегна на седалката — щеше да чака на разположение на господаря си.

Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори широко и Майлс видя усмихнатото розово лице на професорката. Сивата й коса беше навита на тила в обичайната прическа. Беше облечена с тъмнорозова рокля и светлорозово болеро с избродирани по него зелени лози, както се носеха жените в областта, където беше родена. Това донякъде официално ворско облекло, навеждащо на мисълта, че професорката или излиза, или току-що се е прибрала, беше в несъответствие с меките й пантофи.

— Здравей, Майлс. Боже, ама и ти не си губиш времето.

— Професорке. — Майлс пречупи кръст в лек поклон и й върна усмивката. — Тя тук ли е? Вкъщи ли е? Добре ли е? Ти каза, че моментът е удобен. Не съм подранил, нали? Мислех, че ще закъснея. Движението беше ужасно. И ти ще си с нас, нали? Виж какво донесох. Дали ще ги хареса, как мислиш? — Червените цветя погъделичкаха носа му, когато ги вирна, за да демонстрира подаръка си, като продължаваше да стиска навитата хартия, която беше склонна да се развива и изплъзва всеки път, щом я отпуснеше малко.

— Влизай, влизай, всичко е тип-топ. Тук е, добре е, а цветята са много хубави… — Професорката спаси букета и подбутна Майлс към коридора, като решително затвори входната врата с крак. След пролетното слънце навън къщата му се стори тъмна и хладна, усещаше се лек аромат на восък и стари книги, всичко това с добавката на отлежал академичен прах.

— Изглеждаше доста бледа и уморена на погребението на Тиен, заобиколена от всичките онези роднини. Така и не можах да поговоря с тях, разменихме само по няколко думи. — „Моите съболезнования“ и „Благодаря“, ако трябваше да бъде точен. Не че беше умирал от желание да си говори надълго и широко със семейството на покойния Тиен Ворсоасон.

— Никак не й беше лесно, ако питаш мен — замислено рече професорката. — Преживя такъв ужас, а като изключим Георг и мен — и теб, — там нямаше нито един човек, с когото би могла да поговори откровено за случилото се. Разбира се, първата й грижа беше за Ники. Но се държа мъжки от началото до края. Гордея се с нея.

— Наистина. Та къде… — Майлс проточи врат към стаите, в които се влизаше от антрето — претъпкан кабинет с лавици за книги от пода до тавана и претъпкан салон с лавици за книги от тавана до пода. И без млади вдовици.

— Оттук. — Професорката го поведе по коридора, оттам през кухнята, докато не излязоха в малка задна градинка. Две високи дървета и тухлен зид й придаваха така необходимия сред столичния град уют. От другата страна на малък кръг зелена трева, на маса под сянката на едното дърво, една жена седеше, забила поглед в листовете и четящото устройство пред себе си. Гризеше разсеяно края на химикалката, а тъмните й вежди се бяха сбрали съсредоточено. Носеше рокля до средата на прасците, в почти същия стил като тази на вуйна си, но изцяло черна и с висока, закопчана догоре яка. Болерото й беше сиво, обточено със семпъл черен ширит. Тъмната й коса беше прибрана в завита на тила й плитка. Тя вдигна очи при звука на отварящата се врата, веждите й литнаха нагоре, а устните й се разделиха в ослепителна усмивка, от която Майлс примигна зашеметено. „Екатерин.“

— Майлс… милорд ревизор! — Стана, широките й поли изшумоляха, а той се наведе над ръката й.

— Мадам Ворсоасон. Изглеждате добре. — Изглеждаше прекрасна, макар и все още твърде бледа. Част от бледността й може би се дължеше на отвратително черната й рокля, затова пък черното подчертаваше още повече синьо-сивия цвят на очите й. — Добре дошли във Ворбар Султана. Донесох ви… — Майлс посочи букета и професорката го сложи на масата. — Макар че едва ли има нужда от повече цветя тук.

— Прекрасни са — увери го Екатерин и вдъхна одобрително аромата им. — После ще ги занеса в стаята си, където ще бъдат добре дошли. Откакто времето се оправи, гледам да стоя колкото се може повече тук, навън, под истинското небе.

Беше прекарала почти година затворена под купола на един комарски град.

— Напълно разбираемо — каза Майлс.

Разговорът хлъцна и замря за кратко, докато двамата се усмихваха един на друг.

Екатерин се осъзна първа.

— Благодаря, че дойдохте на погребението на Тиен. Това означаваше много за мен.

— Беше най-малкото, което можех да направя при така стеклите се обстоятелства. Съжалявам единствено, че не можах да направя нещо повече.

— Но вие вече направихте толкова много за двама ни с Ники… — Замълча при притеснения му жест и смени темата: — Защо не седнете? И ти, вуйно. — Погледна професорката и издърпа един от градинските столове с тесни и високи облегалки.

Вуйна й поклати глава.

— Имам да свърша някои неща. Вие си говорете. — После добави някак загадъчно: — Ще се справите чудесно.

Скри се в къщата, а Майлс седна срещу Екатерин и постави рулото хартия на масата, където трябваше да изчака стратегическия момент. И където нетърпеливо се разви наполовина.

— Приключихте ли вече със случая? — попита тя.

— С последствията от този случай тепърва ще се сблъскваме, но засега приключих с него — отвърна Майлс. — Чак вчера предадох последните си доклади, иначе щях да дойда по-рано да ви поздравя с добре дошли. — Е, заради това, както и заради едно почти закърняло чувство, че е редно да остави бедната жена поне да си разопакова багажа, преди да я подложи на масираната си офанзива.

— Сега на нова задача ли ви изпращат?

— Не мисля, че Грегор ще рискува да затъна в някое разследване извън Бараяр преди да е минала сватбата му. Боя се, че през следващите един-два месеца задълженията ми ще бъдат изцяло светски.

— Сигурна съм, че ще се справите с тях с обичайния си безпогрешен усет.

„Да не дава Господ.“

— Не мисля, че безпогрешният усет е онова мое качество, което леля ми Ворпатрил — тя отговаря за всички приготовления около императорската сватба — би приветствала от моя страна. По-скоро нещо от сорта на „Затваряй си устата и прави каквото ти кажат, Майлс“. Но като говорим за бумащина, как вървят нещата при вас? Уреди ли се въпросът със завещанието на Тиен? Успяхте ли да си върнете попечителството над Ники от онзи негов братовчед?

— Василий Ворсоасон? Да, слава богу, в това отношение нямах проблеми.

— Ами… тогава… какво е всичко това? — Майлс кимна към отрупаната с листове маса.

— Съставям учебната си програма за следващия семестър в университета. Закъснях за пролетния семестър, така че ще започна през есента. Изборът е толкова голям! Чувствам се абсолютно невежа.

— Хората се записват в университета, за да излязат оттам образовани, а не да влязат такива.

— Прав сте, май е така.

— И на какво ще се спрете?

— О, ще започна с основните дисциплини — биология, химия… — Лицето й се проясни. — Курсове, които наистина да ме подготвят за градинарка. — Махна към листовете. — Опитвам се да си намеря някаква работа за месеците до началото на семестъра. Ще ми се да не се чувствам изцяло зависима от роднините си, пък дори и да си изкарвам само джобните пари.

Това май беше точно онази пролука в разговора, която чакаше Майлс, но в същия миг погледът му попадна върху една червена керамична саксия, поставена на огладените дъски, които оформяха тясна пейка покрай една издигната леха. Точно в средата на саксията от пръстта се подаваше нещо безформено и червеникавокафяво, с неравен израстък като петльов гребен, избил на една страна. Ако беше онова, за което го мислеше… Той посочи саксията.

— Онова там да не би случайно да е вашият стар скелит-бонзай? Ще оцелее ли?

Тя се усмихна.

— Е, ако не друго, поне е начало на нов скелит. Повечето коренчета от старото дръвче загинаха по пътя от Комар дотук, но това се прихвана.

— Май наистина имате златни ръце, опре ли до растения.

— Е, местните бараярски растения са толкова жизнеспособни, че в повечето случаи не е необходим особен талант.

— Като говорим за градини… — Така, въпросът сега беше как да прокара офертата си, без да оплеска пейзажа. — Май не успях, в целия този калабалък, да ви кажа колко впечатлен останах от градинарските проекти, които видях в комтаблото ви.

— О? — Усмивката й се стопи и тя сви рамене. — Не бяха нищо особено. Просто си убивах времето с тях.

Точно така. Най-добре беше да не се връщат към близкото минало повече, отколкото е абсолютно необходимо, докато времето не си свърши работата и не притъпи острието на спомените.

— Окото ми хвана най-вече бараярската ви градина, онази с местните видове. Не бях виждал такова нещо.

— На Бараяр има десетки като нея. В някои от окръжните университети ги ползват като естествени лаборатории за студентите по биология. В идеята няма нищо ново.

— Е — продължи да упорства той; чувстваше се като риба, която плува срещу течението на собственото си чувство за малоценност, — на мен ми се стори много хубава и си помислих, че не заслужава да си остане градина призрак, затворена в холовидеото. Виждате ли, имам един свободен участък…

Майлс разви рулото тънка хартия и показа плана на терена, върху който беше построен Дом Воркосиган. Сложи пръст върху празния квадрат в единия край.

— Тук имаше друга голяма къща, която събориха по време на Регентството. От ИмпСи не ни позволиха да построим нищо на нейно място — искаха парцелът да остане празен като един вид осигурителна зона. Има само трева и две дървета, които някак оцеляха въпреки любовта на ИмпСи към чистите огневи линии. Както и истинска плетеница от пътеки — хората минаваха напряко, докато всичко се разкаля. Накрая от Сигурността се предадоха и посипаха тук-там с чакъл. Едно изоставено и твърде нелицеприятно парче земя. — Толкова нелицеприятно, че той изобщо не му беше обръщал внимание. До този момент.

Тя килна глава и проследи с поглед движенията на ръката му, които отделяха парцела от другата част на скицата. Понечи сама да проследи с пръст очертанията на един плавен завой, после срамежливо дръпна ръка. Майлс се запита каква ли възможност е съзряло въображението й.

— Ако трябва да съм честен, мисля — храбро продължи той, — че би било чудесно да се направи една бараярска градина — изцяло от местни видове, — която хората да посещават свободно, тук, на това място. Нещо като дар от семейство Воркосиган за град Ворбар Султана. С течаща сода, като на вашия проект, с алеи и пейки и всичките други цивилизовани работи. И с малки, ненатрапващи се етикетчета с наименованието, така че хората да научат нещо повече за старата местна растителност и прочие. — Така, включи изкуство, обществена полза, образователна цел — беше ли пропуснал да заложи още някоя стръв на въдицата си? А да, парите. — Имаме късмет, че си търсите работа за през лятото, — „Късмет, ха, само гледай дали ще оставя нещо на късмета“, — защото според мен вие сте най-подходящият човек, който да се заеме с това. Да направите проекта и после да наглеждате работата по изпълнението му. Мога да ви осигуря неограничен, е, щедър бюджет, както и заплата, разбира се. Може да наемете работници, да поръчате всичко, което ви е необходимо.

И щеше да й се налага да идва в Дом Воркосиган всеки божи ден и да се консултира често с господаря на дома. А когато шокът от смъртта на съпруга й отшумеше и тя се почувстваше готова да свали официалния траур, при което всички ворски ергени в столицата щяха да дотърчат да търкат стъпалата пред вратата й, Майлс вече щеше да е сложил печата си върху симпатиите й и щеше да е в състояние да се пребори и с най-бляскавата конкуренция. Беше твърде рано, повече от твърде рано, да натрапва ухажването си на наранените й чувства, и това му беше съвсем ясно, макар че от тази тактика сърцето му надаваше възмутен вой. Но едно делово партньорство можеше като нищо да се промъкне покрай защитните и бариери…

Веждите й бяха литнали нагоре, а пръстът й докосваше неуверено изящните, бледи устни, по които нямаше и следа от червило.

— Точно за такова нещо ми се иска да се изуча. Но все още не знам как се прави.

— Ще се учите в движение — моментално реагира Майлс. — Чиракуване. Теорията на практика. Все трябва да започнете с нещо. Колкото по-скоро, толкова по-добре, а по-скоро от това няма къде.

— А ако направи някоя ужасна грешка?

— Лично аз го виждам като проект в движение. Останал съм с впечатлението, че хората, които се интересуват сериозно от такива неща, непрекъснато променят градините си. Предполагам, че им става скучно да гледат все едно и също. Ако впоследствие ви хрумне по-добра идея, винаги можете да промените проекта. Така нещата ще станат по-разнообразни.

— Не искам да ви пилея парите.

Ако някога станеше лейди Воркосиган, щеше да се наложи да преодолее този си предразсъдък, твърдо реши Майлс.

— Не е нужно да решавате веднага — измърка той и се изкашля да прочисти гърлото си. „По-полека с този тон, момче. Водиш делови разговор.“ — Защо не дойдете утре в Дом Воркосиган? Ще разгледате терена на място и ще видите какви идеи ще ви хрумнат. Човек трудно може да се ориентира на хартия. След това може да обядваме и да поговорим за евентуалните проблеми и възможности. Звучи логично, нали?

Тя примигна.

— Да, много. — Ръката й се плъзна любопитно към скицата.

— По кое време да дойда да ви взема?

— Когато на вас ви е удобно, лорд Воркосиган. О, всъщност не е точно така. Ако дойдете след дванайсет, вуйна ще се е върнала от сутрешните си занятия и Ники ще може да остане при нея.

— Чудесно! — Да, колкото и да харесваше сина на Екатерин, можеше да мине и без помощта на едно палаво деветгодишно момче в деликатния танц, който беше подхванал. — Нека бъде дванайсет тогава. Смятайте го за решено. — И с малко закъснение добави: — На Ники харесва ли му Ворбар Султана?

— Харесва стаята си, къщата също. Мисля, че доста ще му доскучае, ако трябва да изчака началото на учебната година, за да се запознае с деца на своята възраст.

Май нямаше как да остави Николай Ворсоасон вън от уравнението.

— Да разбирам ли в такъв случай, че ретрогените са свършили работа и вече няма опасност да развие симптомите на дистрофията на Ворзон?

Усмивка на дълбока майчина радост смекчи чертите й.

— Точно така. Толкова съм щастлива… Лекарите в тукашната клиника казаха, че ретрогените са се прихванали чудесно на клетъчно ниво. Оттук нататък би трябвало да се развива така, сякаш въобще не е наследявал мутацията от баща си. — Тя го погледна в очите. — Имах чувството, че са ми вдигнали петстотинкилограмова тежест от плещите. Направо можех да полетя.

„И така трябва.“

В този момент се появи и самият Ники, понесъл важно-важно чиния с курабийки и следван от професорката, натоварена с поднос за чай. Майлс и Екатерин побързаха да разчистят масата.

— Здравей, Ники — каза Майлс.

— Здрасти, лорд Воркосиган. Онази наземна кола отпред ваша ли е?

— Да.

— Голяма таратайка. — Наблюдението беше изказано без сянка от пренебрежение, по-скоро като изтъкване на интересен факт.

— Знам. Реликва е от времето, когато баща ми беше регент. Всъщност е бронирана и има страхотно ускорение.

— Сериозно? — Интересът на Ники хвръкна до небето. — Някога стреляли ли са по нея?

— Не, точно тази кола май не е имала честта, не.

Когато за последен път беше видял Ники, лицето му изглеждаше бледо и вкаменено от съсредоточение — носеше свещта, с която щеше да запали погребалното приношение на баща си, и явно бе твърдо решен да изпълни както трябва своята част от церемонията. Сега изглеждаше значително по-добре, кафявите му очи шареха, а лицето му отново беше оживено. Професорката седна и наля чай, после разговорът се насочи към по-общи теми.

Скоро стана ясно, че интересът на Ники е насочен повече към храната, отколкото към госта на майка му — отказа ласкателната за дете на неговите години покана да пие чай с възрастните и с позволение на професорката, награби няколко курабийки и изтича обратно в къщата, явно да възобнови заниманието, от което го бяха откъснали, каквото и да беше то. Майлс се опита да си спомни на колко години е бил, когато бе престанал да възприема приятелите на собствените си родители като част от мебелировката. Е, с изключение на военните от полка на баща му, разбира се, които винаги бяха приковавали вниманието му. Но пък Майлс си беше луд по военните работи още откакто ходеше прав под масата. Ники беше луд по скоковите кораби и навярно би светнал в присъствието на пилот. Може пък Майлс да успееше да осигури някой пилот за радост на Ники. Някой щастливо женен пилот, поправи се веднага той.

Беше заложил стръвта си на масата и Екатерин я беше захапала — време беше да се оттегли, докато все още печелеше. Но пък знаеше със сигурност, че тя вече е отклонила едно преждевременно предложение за женитба от съвършено неочакван източник. Дали и някой от изобилстващите ворски ергени във Ворбар Султана вече не я беше открил? Столицата бъкаше от млади офицери, издигащи се бюрократи, агресивни предприемачи, мъже с амбиция, богатство и сан, привлечени към сърцето на империята, в съотношение почти пет към три спрямо сестрите си. Родителите от предишното поколение бяха отишли твърде далеч в използването на галактическата технология за предварителен избор на пола, водени от глупавия си стремеж да си осигурят наследници от мъжки пол, и същите тези синове, към които така ентусиазирано се бяха стремили — младите мъже от поколението на Майлс, — бяха наследили така оформилата се каша от несъответствие в съотношенията. На което и официално събиране да отидеше човек във Ворбар Султана напоследък, направо можеше да подуши проклетия тестостерон във въздуха, изпарен, без съмнение, с помощта на алкохола.

— Ами, ъъ… имахте ли и други посетители вече, Екатерин?

— Пристигнах едва преди седмица.

Това не беше нито „да“, нито „не“.

— Аз пък си помислих, че вече сте вдигнали ергените по тревога. — Чакай, не беше имал намерение да го изрича на глас…

— Това — тя махна към черната си рокля — със сигурност ще ги държи настрана. Стига да имат и най-малкото чувство за благоприличие.

— Не съм толкова сигурен. Общественият живот в момента е доста интензивен.

Тя поклати глава и се усмихна вяло.

— За мен това е без значение. Минах през едно десетилетие на… семеен живот. Нямам желание да повтарям експеримента. Другите жени да се занимават с ергените, отстъпвам им и моя дял. — Решимостта, изписана на лицето й, беше подсилена и от нехарактерна за нея студенина в гласа. — Това е грешка, която няма да повторя. Никога няма да се омъжа пак.

Майлс овладя спазъма, обхванал мускулите му, и дори успя да изпише върху лицето си една съпричастна, подходяща за случая усмивка. „Ние сме просто приятели. Не ти се натрапвам, не, не. Не е нужно да вдигате защитни стени, милейди, поне за мен.“

Нямаше начин да задвижи нещата по-бързо — увеличеше ли натиска, само щеше да прецака всичко. Принуден да се задоволи с еднодневния си напредък, Майлс изпи чая си, размени още няколко учтиви реплики с двете жени и си тръгна.

Пим побърза да отвори вратата на колата, докато Майлс слизаше по стълбите, взимайки последните три стъпала на един скок. Тръсна се на мястото си, а когато Пим се настани на седалката зад волана и затвори купола, махна с ръка.

— Вкъщи, Пим.

Пим изкара внимателно колата на улицата и кротко попита:

— Добре мина, нали, милорд?

— Точно както го бях планирал. Утре ще дойде на обяд в Дом Воркосиган. Веднага щом се приберем, искам да се обадиш на онази градинарска фирма — довечера да пратят свои хора да пооправят градината колкото могат. И говори със… не, аз ще говоря с Мама Кости. Обядът трябва да е… изискан, точно така. Иван винаги е твърдял, че жените обичат храната. Но да не е твърде тежка. Вино… чудя се дали пие вино през деня? Все пак ще й предложа. Нещо от имението. И чай, ако не иска вино — знам, че обича чай. И се обади на онази фирма за почистване, да махнат всичките калъфи от мебелите на първия етаж… от всички мебели, на всички етажи. Искам да я разведа из къщата, докато още не е осъзнала, че… Не, чакай. Чудя се… ако къщата е нагоре с краката, типично по ергенски, може да й дожалее за мен. Може бе ще е по-добре да разхвърлям още малко: мръсни чаши, натрупани на стратегически места, обелки от плодове тук-там под диваните — един вид мълчалив зов „Помогни ни! Нанеси се и вкарай горкия човечец в правия път“… или пък ще вземе да се уплаши? Ти как мислиш, Пим?

Пим нацупи замислено устни, сякаш не можеше да реши дали влиза в задълженията му на гвардеец да съветва господаря си за импровизирани представления. Накрая предпазливо каза:

— Ако позволите да говоря от името на персонала, мисля, че бихме предпочели да се представим в най-добрата си светлина. При тези обстоятелства.

— О? Добре.

Майлс се умълча. Пълзяха по натоварените градски улици, от района на университета, през подобния на лабиринт Стар град и встрани към Дом Воркосиган. Когато отново заговори, маниашкото вълнение се бе отцедило от гласа му и той каза доста по-хладно и безизразно:

— Ще отидем да я вземем в дванайсет на обяд. Ти ще караш. Винаги ти ще караш, когато мадам Ворсоасон или синът й са в колата. Смятай го за част от задълженията си.

— Да, милорд. — И добави предпазливо и лаконично: — С удоволствие.

Пристъпите бяха последният сувенир, който капитанът от ИмпСи Майлс Воркосиган си бе донесъл у дома за спомен от десетте години военни операции. Беше извадил късмета да излезе от криокамерата жив и с неувреден разсъдък — ясно му беше, че мнозина не се оправяха и наполовина толкова добре. Че е имал късмета да го уволнят от военна служба по здравословни причини, вместо да го погребат с почести — него, последния представител на знатния си род, или да вегетира до края на живота си като безмозъчно същество. Стимулаторът, предизвикващ изкуствено пристъпите, определено не беше лекарство, но поне му даваше възможност сам да избира кога и къде да бъде повален от поредната конвулсия. Позволяваше си да шофира и да лети със скутера си, но при условие, че е сам. Вече не взимаше пътници. Задълженията на Пим като негов личен гвардеец от известно време включваха и медицинско съдействие — вече беше наблюдавал достатъчно от стряскащите припадъци на Майлс, за да оцени по достойнство този внезапен пристъп на благоразумие от страна на господаря си.

Едното ъгълче на устата на Майлс се кривна нагоре. След кратко мълчание той попита:

— А ти как излъга мама Пим навремето? Представи се в най-добрата си светлина?

— Е, това беше преди осемнайсет години. Подробностите ми се губят вече. — Пим се усмихна. — По онова време бях главен сержант. Тъкмо бях завършил курса за напреднали към ИмпСи и бях назначен в охраната на Двореца Ворхартунг. Тя работеше в тамошните архиви. Реших, че вече не съм в първа младост и че е време да погледна сериозно на нещата… макар че не съм много сигурен дали въпросната идея не е била нейно дело, защото, според собствените й твърдения, тя ме била набелязала първа.

— Аха, хубавецът в униформа, разбирам. Действа безотказно. Та ти защо реши да напуснеш имперската служба и да кандидатстваш за работа при негово графско височество баща ми?

— Ами, стори ми се, че е в реда на нещата. Щерката вече се беше родила по онова време, двайсетгодишната ми служба беше на привършване и трябваше да реша дали да продължа договора си, или не. Семейството на жена ми е оттук, а и тя не беше особено навита да се мести от назначение на назначение с деца за полата. Капитан Илян, който знаеше, че съм роден тук, беше така добър да ми намекне, че се е овакантило място в личния взвод на баща ви. Даде ми и препоръки, когато се престраших да кандидатствам за мястото. Реших, че службата на графски гвардеец ще е по-подходяща за един семеен мъж.

Стигнаха Дом Воркосиган. Дежурният ефрейтор от ИмпСи отвори портите, Пим зави по алеята и вдигна купола.

— Благодаря, Пим — каза Майлс, после замълча нерешително. — Трябва да ти кажа нещо. Две неща, но да си остане между нас.

Пим гледаше съсредоточено напред.

— Знам, че си говорите с гвардейците от други Домове… та ще съм ти особено благодарен, ако не споменаваш за мадам Ворсоасон в тези ви разговори. Не бих искал да става обект на нежелани клюки, пък и, ъъ… по-добре да не предизвикваме интереса на всичко живо с панталони в града. Какво ще кажеш?

— Един верен гвардеец не клюкарства, милорд — безизразно рече Пим.

— Да, разбира се, разбира се. Извинявай, не исках да кажа, че… ъъ, извинявай. Както и да е. Другото нещо. Самият аз май се разприказвах твърде много. Аз всъщност не ухажвам мадам Ворсоасон.

Пим се постара да запази безизразната си физиономия, но въпреки това на лицето му се изписа известно объркване. Майлс побърза да добави:

— Имам предвид не официално. Още не. Тя… тя преживя труден период, наскоро, и е малко… плашлива. Избързам ли, провалът ще е пълен, така поне ми се струва. Въпросът е да се подбере подходящият момент. Дискретност е ключовата дума, ако разбираш какво имам предвид.

Пим се пробва с една дискретна и в същото време съпричастна усмивка.

— Ние сме просто добри приятели — повтори Майлс. — Или поне ще станем такива.

— Да, милорд. Разбирам.

— Благодаря ти. — Майлс слезе от колата и добави през рамо, докато се отправяше към къщата: — Ела в кухнята, след като прибереш колата.

* * *

Екатерин стоеше в средата на празния, обрасъл с трева квадрат, и в главата й се блъскаха образи на градини.

— Ако се изкопае пръст от ей там — посочи тя — и се натрупа от онази страна, ще се получи достатъчен наклон за течаща вода. И една ниска стена там, за да се блокира шумът от улицата и да се засили ефектът. А алеята може да се вие надолу… — Тя се обърна към лорд Воркосиган, който я гледаше усмихнат, пъхнал ръце в джобовете на сивите си панталони. — Или бихте предпочели нещо по-геометрично?

— Моля? — примигна той.

— Въпрос на естетика.

— Аз, ъъ… естетиката не е сред силните ми страни. — Каза го с тон на съкрушена изповед, сякаш беше нещо, което допреди секунда не е и подозирал.

Ръцете й литнаха, очертавайки мисления проект, в опит да съживят градината от празния въздух.

— Какво искате — да се създаде илюзия за естествен терен, Бараяр преди да го докосне човешка ръка, водата във вид на камъни и поточе, парче от провинцията насред града… или нещо по-метафорично, с бараярски растения между линии, символизиращи човешкото присъствие — навярно от бетон. С вода и бетон могат да се направят чудесни неща.

— Кое е по-добро?

— Не става въпрос кое е по-добро. А какво се опитвате да кажете.

— Не съм го обмислял от политическата му страна. Смятах да бъде просто един подарък за столицата.

— Щом градината е ваша, хората ще търсят в нея политика, без значение дали вие сте вложили такова значение в нея, или не.

Ъгълчето на устните му потрепна.

— Ще трябва да помисля върху това. Но според вас може да се направи нещо с това място, нали?

— О, без съмнение. — Двете земни дървета, сякаш боднати в равния терен без никакъв предварителен замисъл, трябваше да се изкоренят. Кленът и без това беше заболял, но младият дъб изглеждаше здрав — навярно можеше да се премести. Тераформираният горен слой на почвата също трябваше да се запази. Ръцете я сърбяха сама да грабне мотиката. — Истинско чудо е, че такова място се е запазило непокътнато в центъра на Ворбар Султана. — От другата страна на улицата се издигаше десететажна сграда с търговски офиси. За щастие, беше от северната страна и не пречеше на светлината. Шумът на наземните коли долиташе на талази откъм натоварения булевард в горния край на терена, където тя мислено бе поставила ниската стена. На отсрещната стена вече се издигаше висок зид от сиви каменни блокове с метални зъбци отгоре. Стърчащите над него върхове на дърветата наполовина скриваха от погледа огромната къща, издигаща се в центъра на имението.

— Бих ви поканил да поседнете, докато обмислям въпроса, но от ИмпСи така и не сложиха пейки — не искаха разни хора да се мотаят около дома на регента. Може би ще е най-добре да скицирате двата проекта на комтаблото си и после да ми ги донесете да ги прегледам. Междувременно какво ще кажете да ви разведа из къщата? Мисля, че готвачката ми скоро ще е готова с обяда.

— О… добре… — Екатерин хвърли последен поглед на пленителните възможности зад гърба си и го последва към къщата.

Минаха напряко през тревата. Зад ъгъла на каменния зид, до централния вход на Дом Воркосиган, имаше бетонна будка, приютяваща охранител в непарадната зелена униформа на ИмпСи. Той вкара кода, отварящ желязната порта, и изчака малкият лорд ревизор и гостенката му да минат през нея, като кимна отсечено в отговор на небрежния поздрав на Воркосиган, а на Екатерин се усмихна любезно.

Мрачната каменна зидария на голямата къща се възправи пред тях — две основни крила от по четири етажа. Поне дузина прозорци им се въсеха отвисоко. Малкият полукръг на алеята се виеше около лъскавата зелена трева и свършваше под колонада, приютила резбована двойна врата с два високи тесни прозореца.

— Имението Воркосиган е на почти двеста години. Построено е от моя прапрапрадядо, седмия граф, в период на крайно необичаен за семейството ни просперитет, който приключил благодарение на, наред с други неща, построяването на замъка Воркосиган — осведоми я жизнерадостно лорд Воркосиган. — Построяването му е пенсионирало някаква прогнила семейна крепост в стария квартал Кервансарай, и то далеч не преждевременно, доколкото знам.

Вдигна ръка към длановата ключалка, но вратите се отвориха безшумно, преди да е докоснал разчитащото устройство. Вдигнал вежди, той се дръпна леко встрани и, с лека чупка в кръста, я покани да влезе.

Двама гвардейци в сребристокафявата униформа на Воркосиган стояха мирно от двете страни на входа към облицования с черни и бели каменни плочи вестибюл. Трети мъж в униформа — високият шофьор, с когото се беше запознала, когато Воркосиган мина да я вземе — тъкмо се отдръпваше от контролния панел на вратата. Той също застана мирно пред господаря си. Екатерин се стъписа. Когато се запозна с Воркосиган на Комар, не бе останала с впечатлението, че се придържа към старите ворски официалности чак до такава степен. Макар официалностите да не бяха съвсем официални всъщност — вместо изискваните от традицията безизразни физиономии, на лицата на гвардейците бяха изписани искрени и определено одобрителни усмивки.

— Благодаря, Пим — автоматично каза Майлс, после спря, вдигна вежди и добави: — Ти нали беше нощна смяна, Роик? Не трябва ли да си в леглото сега?

Най-едрият и най-млад от гвардейците се изпъна още повече и промърмори едно: „Милорд“.

— „Милорд“ не е отговор. „Милорд“ е начин да се измъкнеш от отговора — каза Воркосиган, по-скоро като констатация, отколкото като критика. Гвардеецът си позволи една несмела усмивка. Воркосиган въздъхна и му обърна гръб. — Мадам Ворсоасон, позволете да ви представя и останалите гвардейци на Воркосиган, преведени понастоящем на служба при мен — гвардеец Янковски, гвардеец Роик. Мадам Ворсоасон.

Тя кимна и двамата на свой ред й кимнаха и промърмориха: „Мадам Ворсоасон“ и „Удоволствието е мое, мадам“.

— Пим, кажи на Мама Кости, че сме тук. Благодаря ви, господа, вече сте свободни — добави Воркосиган, като незнайно защо наблегна точно на тази дума.

С още една доза зле прикрити усмивки, двамата се скриха в задния коридор. Гласът на Пим долетя от същата посока:

— Видяхте ли, какво ви казах… — По-нататъшните му разяснения, каквито и да бяха те, заглъхнаха нечленоразделно с разстоянието.

Воркосиган потри устни, възвърна си задължителната за един домакин сърдечност и отново се обърна към Екатерин.

— Искате ли да се разходим из къщата преди обяда? Мнозина я смятат за историческа забележителност.

Лично тя намираше идеята за фантастична, но не искаше да изглежда като някоя облещена туристка от дълбоката провинция.

— Не искам да ви притеснявам, лорд Воркосиган.

Устните му потрепнаха объркано, после отново се разтеглиха в познатата топла усмивка.

— Въобще не ме притеснявате. Всъщност ще ми е особено приятно. — Погледът му стана необичайно напрегнат.

Дали не му се искаше тя да се съгласи? Може би се гордееше с къщата си.

— В такъв случай благодаря. С удоволствие бих разгледала дома ви.

Явно това беше правилният отговор. Жизнерадостното му настроение моментално се върна и той я поведе вляво от вестибюла. Второ, по-малко преддверие водеше към прекрасна библиотека, простираща се по цялата дължина в дъното на крилото — наложи й се да пъхне ръце дълбоко в джобовете на болерото си, толкова силно бе желанието й да грабне първата попаднала й от стотиците стари, печатани на хартия книги с кожени подвързии, които се редяха от пода до тавана по стените на стаята. През стъклена врата в дъното на библиотеката излязоха в градина, където усилията на няколко поколения домашна прислуга не бяха оставили почти никакво пространство за подобрения. Помисли си, че сигурно би могла да зарови ръката си до лакътя в почвата на лехите с многогодишните растения. Явно решил да не пропуска нищо, той я поведе към другото крило и надолу към огромна изба, съхраняваща виното, произведено в множеството лозя, собственост на семейството. Минаха през подземния гараж. Там беше лъщящата бронирана наземна кола, както и един лъскав червен скутер, паркиран в ъгъла.

— Ваш ли е? — заинтригувано попита Екатерин.

Отговорът му беше необичайно лаконичен:

— Да. Но вече рядко летя с него.

„О, вярно! Пристъпите му.“ Идеше й сама да се срита. От страх, че някой нескопосан опит да се извини може само да влоши нещата, тя замълча и го последва през огромния кухненски комплекс. Там Воркосиган я запозна със знаменитата си готвачка, пълната Мама Кости, която се усмихна широко на Екатерин и набързо осуети опита на господаря си да опита къкрещия на печката обяд. Мама Кости даде ясно да се разбере, че просторното й царство се използва крайно недостатъчно — но колко ли пък може да изяде един дребен мъж, в края на краищата? Би трябвало по-често да си води компания, надявам се скоро пак да дойдете, и често, мадам Ворсоасон.

После Мама Кости мило ги подкани да си вървят по пътя и Воркосиган преведе Екатерин през объркваща поредица от официални салони, докато накрая не се озоваха обратно във вестибюла с черните и бели плочи.

— Това са стаите, в които приемаме гости — каза й той. — Вторият етаж е изцяло моя територия. — После със заразителен ентусиазъм я подкара нагоре по виещото се стълбище, за да й покаже стаите, обитавани навремето, както я увери, от прочутия генерал Пьотър и които сега обитаваше самият той. Постара се изрично да й обърне внимание на прекрасния изглед към задните градини, който се откриваше от прозорците на дневната му.

— Има още два етажа, плюс таванските стаи. А таванските стаи на Дом Воркосиган си заслужава да се видят. Бихте ли искали да им хвърлите едно око? Има ли нещо по-специално, което бихте искали да видите?

— Не знам — каза тя, с чувството, че всичко това й идва малко нанагорно. — Тук ли сте израснали? — Обходи с поглед дневната и се опита да си представи как малкият Майлс си играе в нея, както и да реши дали следва да е благодарна, задето се бе въздържал да й покаже и спалнята си, която се виждаше през отворената врата в дъното на стаята.

— Всъщност до петата ми година живеехме в императорския дворец с Грегор — отвърна той. — Родителите ми и дядо ми имаха известни, ъъ, несъгласия през първите години на Регентството, но после се сдобриха, а Грегор замина за подготвителната академия. Родителите ми се пренесоха тук. Заплюха си третия етаж, така както аз по-късно си заплюх втория. Привилегия на наследника. Няколко поколения в една къща могат да живеят нормално само ако къщата е много голяма. Дядо ми живя в тази стаи, докато почина, по онова време бях на седемнайсет. Имах стая на етажа на родителите си, само че в другото крило. Избрали я, защото Илян казал, че е най-защитена от обстрел откъм… ъъ, че има хубав изглед към градината. Бихте ли искали да… — Той се обърна, махна подканящо с ръка, хвърли й една усмивка и я поведе към горния етаж, където завиха зад един ъгъл и продължиха по дълъг коридор.

Стаята, в която влязоха, наистина имаше хубав изглед към градината, но всяка следа от малкия Майлс беше заличена. Понастоящем беше мебелирана като стая за гости и не се отличаваше с особена индивидуалност, с изключение на онази, придавана й от приказната атмосфера на самата къща.

— Колко време сте живели тук? — попита тя.

— До миналата зима, в интерес на истината. Пренесох се долу едва след като ме пенсионираха по здравословни причини. — Брадичката му подскочи в обичайния му нервен тик. — През десетте ми години работа за ИмпСи се прибирах толкова рядко у дома, че не ми е и хрумвало да се пренеса в някой от големите апартаменти.

— Поне сте си имали собствена баня. Тези къщи от времето на Изолацията понякога са… — Тя млъкна рязко. Вратата, която беше отворила, се оказа врата на дрешник. Другата до нея сигурно водеше към банята. Мекото осветление се включи автоматично.

Дрешникът беше пълен с униформи — старите военни униформи на лорд Воркосиган, ако се съдеше по размера им. В края на краищата, и да бе искал, не би могъл да се възползва от стандартните униформи. Имаше черни нарядни комплекти, непарадни и парадни имперски униформи в зелено, както и блестящи с великолепието си официални парадни униформи в червено и синьо. Редица ботуши се нижеше на пост по пода. И дрехите, и обувките бяха прибрани чисти, но миризмата на Майлс все още се усещаше в топлия, сух въздух на затвореното помещение, който галеше лицето й като милувка. Тя вдиша, зашеметена от военно-мъжкия аромат, който сякаш се плъзна от ноздрите директно в тялото й, заобикаляйки мозъка. Майлс пристъпи тревожно към нея, вперил поглед в лицето й. Добре подбраният аромат, който използваше и който беше усетила в хладния въздух на наземната му кола — мускусно-цитрусово ухание върху чисто мъжко тяло — внезапно се усили от близостта му.

За пръв път след смъртта на Тиен я връхлиташе вълна от спонтанна чувственост. „Ха, от години преди смъртта на Тиен.“ Беше смущаващо и в същото време странно успокоително. „Може би все пак съм жива и от шията надолу?“ Внезапно си даде сметка, че това също е спалня.

— Това какво е? — Успя да овладее гласа си, така че да не прозвучи прекалено пискливо, протегна ръка и извади една непозната сива униформа заедно със закачалката — тежка къса куртка с еполети, множество джобове и бяла ивица по края, плюс панталони в същия стил. Нашивките на ръкавите и множеството разноцветни значки, обозначаващи чина, не й говореха нищо, но определено бяха в изобилие. На пипане платът имаше онова особено качество, характерно за наистина скъпата военна екипировка.

Усмивката му се смекчи.

— Я да видим. — Той свали куртката от закачалката в ръката на Екатерин и я вдигна пред себе си. — Не се познавате с адмирал Нейсмит, нали? Любимото ми прикритие. Той… тоест аз… ръководеше Свободната наемническа флотилия на Дендарии години наред.

— Престрували сте се на галактически адмирал?

— Започна като преструвка — каза той с крива усмивка. — Аз го направих истина. — Крайчецът на устата му се кривна нагоре. Той закачи куртката на дръжката на вратата, съблече сивата си туника и остана по бялата риза от фин плат, която носеше отдолу. До ребрата му отляво прилепваше ръчно оръжие в раменен кобур. Не бе предполагала, че носи оръжие. „Дори тук ходи въоръжен?“ Оръжието беше обикновен зашеметител, но той го носеше така небрежно, както носеше ризата си. „Е, за един Воркосиган зашеметителят може би спада към ежедневното облекло.“

Той закачи туниката на дръжката на вратата и облече куртката. Панталоните от костюма му бяха толкова близки по цвят, че не беше нужно да облича униформените, за да постигне търсения ефект. Разкърши се и в следващия миг тялото му се вля в стойка, каквато тя никога преди не беше забелязвала у него — изглеждаше отпуснат, по-едър и незнайно как запълваше пространство много по-голямо от дребното си тяло. Едната му ръка се вдигна и той се подпря небрежно на рамката на вратата, а кривата му усмивка се превърна в нещо ослепително. С напълно безучастен и съвършен бетански акцент, който звучеше така, сякаш притежателят му никога не е чувал за съществуването на ворската каста, Майлс каза:

— Не позволявайте на тоз тъп, овалян в прах бараярец да ви заземи. Стойте близо до мене, госпожо, и аз ще ви покажа цялата галактика.

Екатерин стреснато отстъпи.

Той вирна брадичка, като продължаваше да се хили безумно, и се зае да закопчава куртката. Ръцете му стигнаха до копчето на кръста, опънаха колана и застинаха. Между краищата оставаха няколко сантиметра и иликът определено не стигаше до копчето, дори след като подръпна скришом плата. Майлс зяпна предателски стеснилата се дреха с такова откровено сащисване, че Екатерин едва успя да потисне смеха си.

Воркосиган вдигна глава към нея и в отговор на едва сдържания й смях на устните му се изписа жаловита усмивка. Гласът му се върна към нормалния си бараярски говор:

— Не съм обличал това повече от година. Изглежда, надрастваме миналото си в повече от едно отношение. — Той съблече куртката. — Хм. Е, запознахте се с готвачката ми. За нея храната не е работа, а свещено призвание.

— Може да се е свила при прането — опита се да го успокои тя.

— Златни ти уста. Не. — Той въздъхна. — Дълбокото прикритие на адмирала се беше износило още преди да го убият. Дните на Нейсмит и без това бяха преброени.

Каза го небрежно, но тя беше виждала белезите по гърдите му, оставени от иглената граната. Сети се за пристъпа, на който беше станала свидетел — онзи на пода в гостната на малкия апартамент, в който бяха живели на Комар двамата с Тиен. Спомни си израза в очите му след края на епилептичния припадък — объркване, срам, безсилен гняв. Беше пришпорвал тялото си далеч отвъд вродените му ограничения, очевидно воден от убеждението, че голата воля може да постигне всичко.

„Значи е възможно. За известно време. После времето ти свършва… не. Времето продължава. Времето няма край. Ти обаче идваш до края на самия себе си, а времето продължава и те оставя назад.“ Годините й с Тиен я бяха научили поне на това.

— Май ще е по-добре да ги дам на Ники да си играе — каза той и махна небрежно към редицата униформи. Но ръцете му изпънаха грижливо сивата куртка на закачалката, махнаха някаква невидима прашинка и я сложиха обратно на мястото й. — Докато все още може и е достатъчно малък, за да иска. Предполагам, че до една-две години вече няма да се побира в тях.

Тя си пое рязко дъх. „А според мен би било богохулно.“ Тези реликви очевидно значеха много за него, с тях бе срещал и живота, и смъртта. Какво го бе прихванало да се преструва, че стават само за детска игра? Не се сещаше как да го откаже от тази ужасна идея, без да прозвучи така, сякаш отхвърля подаръка му с презрение. Вместо това, след като краткото мълчание започна да се проточва опасно, тя избъбри първото, което й дойде наум:

— Бихте ли се върнали? Ако можехте?

Погледът му се зарея някъде в пространството.

— Ами… точно това е най-странното в цялата работа. Мисля, че бих се чувствал като змия, която се опитва да пропълзи обратно в мъртвата си кожа. Липса ми непрекъснато, а нямам никакво желание да се върна. — Вдигна поглед към нея и се усмихна. — Иглените гранати са добър урок, ако ги погледнеш от тази им страна.

Явно това беше представата му за шега. Не беше сигурна дали иска да го излекува с целувка, или да избяга с писъци. Успя да изпише на лицето си нещо като усмивка.

Той навлече семплата си цивилна туника и зловещият кобур се скри под нея. После затвори решително вратата на дрешника и я поведе на бърза обиколка из останалата част на третия етаж. Показа й къде е апартаментът на отсъстващите му в момента родители, но, за нейно тайно облекчение, не предложи да я разведе из всички стаи. Би било твърде странно преживяване да си пъха носа в личните покои на известните графски височества.

Накрая се добраха до „неговия“ етаж, в една светла стая в дъното на главното крило, която той нарече „Жълтия салон“ и която очевидно използваше за трапезария. Една малка маса беше подредена с изящни прибори за вина. Слава богу, че не се налагаше да обядват на долния етаж, в онази пещера с прекрасната ламперия от пода до тавана и масата за четиридесет и осем души (деветдесет и шест, ако се сгъчкат малко и се прибави втората маса, умело прикрита зад ламперията, както я бе уверил той). Уведомена от някакъв незнаен сигнал, Мама Кости се появи с обяда на количка — супа, чай и богата салата, включваща култивирани скариди, плодове и ядки. След като им сервира по всички правила на изкуството, Мама Кости се оттегли и остави господаря си и гостенката му насаме, ако се изключеше големият сребърен поднос с висок капак на количката до лакътя на лорд Воркосиган, който обещаваше още наслади за небцето.

— Къщата е великолепна — каза лорд Воркосиган на Екатерин между хапките, — но нощем наистина става много тихо. Самотно. Не е строена за сам човек. Редно е пак да се напълни с живот, както в златните дни на баща ми. — Думите му прозвучаха почти неутешимо.

— Вицекралят и вицекралицата ще се приберат за сватбата на императора, нали? Значи на Летния празник отново ще е пълна.

— О, да, заедно с целия си антураж. Всички ще се приберат на Бараяр за сватбата. — Той се поколеба. — В това число и брат ми Марк. Май е редно да ви предупредя за Марк.

— Вуйчо веднъж спомена, че имате клонинг. Той ли е хм… това?

— „Това“ и „то“ са предпочитаните бетански местоимения за хермафродитите, но Марк определено е „той“. Да.

— Вуйчо Вортис не спомена защо вие — или са били родителите ви? — сте поръчали създаването на клонинг. Каза само, че било сложно и че трябвало да попитам вас.

Първото логично обяснение, за което се сещаше човек, бе, че граф Воркосиган е искал здрав заместител на увредения си от солтоксин наследник, но случаят явно не беше такъв.

— Точно това му е сложното — не ние го поръчахме. Идеята хрумнала на група комарски изгнаници, заточени на Земята, като част от един, откъдето и да го погледнеш, твърде причудлив заговор срещу баща ми. Предполагам, че като не са успели да вдигнат революция, са решили да се пробват с евтина биологическа диверсия. Открили и подкупили човек, който да открадне тъканна проба от мен — което едва ли е било особено трудно, защото като дете минах през стотици изследвания, биопсии и медицински процедури — после я връчили на един от недотам почтените клонингови лордове от Джаксън Хол.

— Ужас. Но вуйчо Вортис каза, че клонингът ви не приличал на вас; да не би да е израснал без вашата, хм, пренатална увреда? — Тя му кимна кратко, но учтиво задържа погледа си върху лицето му. Вече се беше сблъсквала с донякъде непредсказуемата му чувствителност във връзка с вродените му дефекти. „Тератогенни, а не генетични“ — беше се постарал да й изясни той.

— Де да беше толкова просто… Той всъщност е започнал растежа си нормално, така че се е наложило да деформират тялото му до моите размери. И форма. Доста страховито. Идеята е била да мине за мен дори и при най-подробна проверка, така че когато на мен ми се случваха разни неща, например смяната на разтрошените кости на крака ми със синтетични, неговите също се били подменяни оперативно. Имам съвсем точна представа какви болки е изпитал. Освен това са го обучавали да бъде пълно мое копие. През всичките години, в които си мислех, че съм единствено дете, той е развивал най-тежкия случай на съперничество между братя, който човек може да си представи. Само си помислете. Нито за миг да не ти позволят да бъдеш самия себе си и постоянно — под заплахата от изтезания, всъщност — да те сравняват с по-големия ти брат… По времето, когато заговорът се провали, той беше на крачка от лудостта.

— Едва ли е изненадващо! Но… вие как го измъкнахте от комарците?

Той помълча, после каза:

— В известен смисъл той се измъкна сам. Веднага щом влезе в орбитата на моята майка бетанка. Бетанците имат много стриктни и ясни убеждения относно родителските задължения към клонингите. Мисля, че му дойде като гръм от ясно небе. Знаел е, че има брат — факт, който буквално са му набивали в главата в продължение на години — но не е очаквал да си има работа с родители. И определено не е очаквал да си има работа с Корделия Воркосиган. Семейството ми го осинови, тази формулировка май е най-лесносмилаемата. Известно време прекара тук, на Бараяр, а миналата година майка го прати на колонията Бета със заръка да се запише в университет и да се лекува под надзора на бетанската ми баба.

— Това звучи добре — каза тя, доволна от щастливия край на причудливата история. По всичко личеше, че членовете на семейство Воркосиган отстояват своето.

— Хм, може би. Ако съдя по оскъдната информация, която баба благоволява да ми отпусне от време на време, изглежда, му е доста трудно. Разбирате ли, той си има една идея фикс — напълно разбираема, между другото — да бъде колкото се може по-различен от мен, така че никой повече да не ни бърка. Срещу което аз нямам нищо против, не ме разбирайте погрешно. Според мен е страхотна идея. Но… но можеше да си промени лицето или тялото, или да се натъпче с хормони на растежа, или да промени цвета на очите си, или да си изруси косата, или нещо друго, но… вместо това той реши да увеличи теглото си. При ръст като моя ефектът е направо страховит. Мисля, че на него това му харесва. Прави го нарочно. — Той впери замислено очи в чинията си. — Надявах се бетанската терапия да постигне нещо в това отношение, но явно не е станало.

Покривката в ъгъла на масата внезапно натежа и Екатерин се стресна — едно изпълнено с решимост черно-бяло коте се покатери на масата, прибра миниатюрните си нотки във възглавничките на лапите си и се отправи към чинията на Воркосиган. Той се усмихна разсеяно, взе две скариди от салатата си и ги сложи пред малкото зверче, което замърка и задъвка ентусиазирано.

— Котката на портиера непрекъснато има котенца — обясни той. — Отношението им към живота ме изпълва с възхищение, но пък изникват в най-непод… — Той вдигна похлупака на подноса и захлупи котето. Неустрашимото мъркане се усили — като някаква малка машинария, която сменя скоростите. — Десерт?

На сребърния поднос имаше поне осем вида пасти, така стряскащо красиви, че на Екатерин й се стори престъпление срещу естетиката да ги изяде преди да ги е увековечила поне на видеозапис за поколенията.

— О, Боже! — След дълга пауза тя посочи една паста с дебел слой сметана и захаросани плодове, които лъщяха като скъпоценни камъни. Воркосиган сложи пастата в чинийка и й я подаде през масата. Самият той също се загледа с копнеж в богатия асортимент, но не понечи да си вземе. „Изобщо не е дебел — помисли тя. — А когато се е преструвал на адмирал Нейсмит, сигурно е бил направо гърчав.“ Вкусът на пастата по нищо не отстъпваше на външния й вид и приносът на Екатерин към разговора за известно време секна. Воркосиган я наблюдаваше усмихнат, макар вкусотията да я поглъщаше тя.

Докато Екатерин остъргваше с вилицата последните молекули сметана от чинийката си, в коридора се чуха стъпки и мъжки гласове. Тя позна боботенето на Пим, който тъкмо казваше:

— Не, милорд води делови разговор с новия си парков дизайнер. Не мисля, че би искал да го прекъсват.

Отговори му провлачен баритон:

— Даа, даа, Пим. И аз не искам. Идвам по поръчка на майка ми, важно е.

Воркосиган се намръщи и измърмори някаква ругатня. Когато обаче посетителят се появи на прага на Жълтия салон, лицето на лорд Воркосиган излъчваше единствено спокойствие и невъзмутимост.

Мъжът, комуто Пим не бе успял да препречи пътя, се оказа млад офицер, висок и изключително красив капитан в непарадна зелена униформа. Имаше тъмна коса, засмени кафяви очи и ленива усмивка. Спря, колкото да се поклони шеговито на Воркосиган, и каза:

— Привет, о лорд ревизор братчеде. Божке, това, дето съзират очите ми, да не би да е обяд, сготвен от Мама Кости? Не ми казвай, че съм закъснял. Остана ли нещичко? Може ли да оближа трохите от чинията ти? — Влезе в стаята и погледът му забърса Екатерин. — Няма ли да ме представиш на своя парков дизайнер, Майлс?

Лорд Воркосиган каза, малко нещо през зъби:

— Мадам Ворсоасон, позволете да ви запозная с моя лекомислен братовчед капитан Иван Ворпатрил. Иване, запознай се с мадам Ворсоасон.

Незасегнат от пренебрежителната характеристика, Ворпатрил се ухили, поклони се и й целуна ръка. Устните му се забавиха одобрително секунда в повече от приетото, но поне бяха сухи и топли, така че й бе спестено неудобството да изтрива скришно ръка в полата си, когато най-после той я пусна.

— Приемате ли поръчки, мадам Ворсоасон?

Екатерин не беше съвсем сигурна дали да се засмее, или да се обиди от искрящия му похотлив поглед, но първото й се стори по-безопасно и тя си позволи една бегла усмивка.

— Тепърва прохождам в бизнеса.

Лорд Воркосиган побърза да уточни:

— Иван живее в апартамент. Ако не се лъжа, на балкона му има една саксия, но когато за последен път я видях, съдържанието й беше предало богу дух.

— Това беше през зимата, Майлс. — Слабо мяучене откъм сребърния купол до лакътя му го разсея за миг. Той се втренчи в похлупака, надигна го любопитно от едната страна, каза: „А, едно от вас“, и го пусна обратно. Обиколи масата, забеляза неизползваната десертна чинийка, усмихна се блажено, сложи си две пасти и грабна вилицата на братовчед си. Отиде до свободното място от другата страна на масата, придърпа си един стол и се настани между лорд Воркосиган и Екатерин. Погледна отново към сребърния похлупак, откъдето долитаха все по-мощни и възмутени мяукания, въздъхна, освободи котето от затвора му, сложи го в скута си върху салфетка от фин лен и му намери занимание, като омаза лапите и муцунката му със сметана. — Недейте да прекъсвате заради мен — добави той с пълна уста.

— Тъкмо приключвахме — каза Воркосиган. — А ти защо си тук, Иване? — После добави тихо: — И защо трима гвардейци не могат да те спрат? Или трябва да издам заповед да стрелят на месо?

— Силата ми е голяма, защото каузата ми е справедлива — отвърна Ворпатрил. — Майка ме прати със списък от задачи за теб, дълъг колкото ръката ми до лакътя. С бележки под линия. — Измъкна навити на руло листове изпод туниката си и ги размаха пред лицето на братовчед си. Котето се търколи по гръб, задраска с лапи по рулото и Иван се включи в играта, с което го забавлява близо минута: — Мац-пис-пис-пис!

— Решимостта ти е твърда, защото те е страх повече от майка ти, отколкото от моите гвардейци.

— Същото може да се каже и за теб. Както и за гвардейците ти — отбеляза лорд Ворпатрил и лапна поредната хапка.

Воркосиган се подсмихна, после отново си надяна суровата си маска.

— Ааа… мадам Ворсоасон, изглежда, ще трябва да се заема с това. Може би ще е най-добре да приключим за днес. — Усмихна й се извинително и бутна стола си назад.

Лорд Воркосиган без съмнение имаше да обсъжда важни държавни дела с младия офицер.

— Разбира се. Беше ми приятно да се запознаем, лорд Ворпатрил.

Възпрепятстван от котето, капитанът не стана, но затова пък й кимна най-сърдечно за довиждане.

— Мадам Ворсоасон, удоволствието беше мое. Надявам се скоро да се видим пак.

Усмивката на Воркосиган се стопи. Екатерин стана заедно с него и той я изпрати в коридора, като пътьом промърмори в комуникатора на китката си:

— Пим, докарай колата отпред. — Махна с ръка и двамата закрачиха един до друг по коридора. — Извинете ме заради Иван.

Не й беше съвсем ясно за какво точно й се извинява, така че прикри объркването си с вдигане на рамене.

— Та значи се уговорихме? — продължи той. — Ще се заемете ли с моя проект?

— Може би ще е по-добре първо да видите няколко примерни разработки.

— Да, разбира се. Утре… или ми се обадете, когато сте готова. Имате номера ми, нали?

— Да, дадохте ми няколко номера, докато бяхме още на Комар. Пазя ги.

— А, добре. — Свърнаха по централното стълбище и Воркосиган се умълча. После вдигна очи към нея и добави: — А пазите ли онзи малък сувенир?

Имаше предвид миниатюрния Бараяр, медальон на верижка, спомен от мрачните събития, за които не можеха да говорят на обществено място.

— О, да.

Воркосиган замълча обнадеждено и тя с удивление си даде сметка, че той очаква от нея да извади бижуто изпод черната си блуза, което за съжаление нямаше как да направи — беше решила, че е твърде ценно, за да го носи всеки ден, и го беше прибрала, увито грижливо, в едно чекмедже в къщата на вуйна си. След миг бумтенето на наземната кола долетя отвън и той я поведе към двойната врата.

— Е, довиждане, мадам Ворсоасон. — Стисна й ръката, крепко и без да я задържа прекалено дълго, после я изчака да се настани на задната седалка. — Май е по-добре да се заема с Иван. — След като куполът се затвори и колата потегли, той се обърна и тръгна към къщата. Когато Пим и Екатерин минаха през портата, вече беше влязъл.

* * *

Иван остави една от мръсните чинии за салата на пода и метна котето до нея. Трябваше да признае, че от малките на почти всички животни стават чудесни помощници — беше забелязал как хладното изражение на мадам Ворсоасон се смекчава, докато той се лигавеше с дребната космата напаст. Откъде беше намерил Майлс тази страхотна вдовица? Облегна се на стола, загледа се в котето, чието розово езиче ближеше на бързи обороти салатения сос, и се замисли мрачно за собствената си кампания от предната вечер.

Мацката му се беше сторила толкова възможна млада жена — студентка в университета, за пръв път далеч от дома, просто нямаше как да не се впечатли от един имперски офицер, при това вор. Не й липсваше кураж за сметка на стеснителност — тя го беше взела със своя скутер. Иван беше експерт по употребата на скутери за разчупване на психологическите бариери и създаване на подходящо настроение. Няколко плавни виража почти безотказно водеха до сладки писъчета, после младата дама се притиска до ръката ти, а гърдите й се надигат и спускат, докато дъхът й излиза все по-бързо между полуотворените й и все по-целуваеми устни. Това момиче обаче… не беше се озовавал толкова близо до зрелищна раздяла със съдържанието на стомаха си от онзи път, когато се озова в един скутер с Майлс — братовчед му беше изпаднал в поредното си маниакално настроение и непременно държеше да демонстрира летателните си умения над Хасадар. Та въпросната дама се беше смяла демонично, докато Иван се бе усмихвал безпомощно през стиснати зъби и кокалчетата на ръцете му побеляваха върху предпазните колани.

После, в ресторанта, който тя беше избрала, съвсем случайно се засякоха с онова навъсено пале — студент последна година, и пъзелът беше започнал да се нарежда. Беше го използвала, по дяволите, за да изпробва верността на навъсеното студентче. И тъпото пале се бе търколило по гръб и бе размахало опашка, точно както се очакваше от него. „Приятно ми е, сър. О, това не е ли чичо ти, за когото спомена, че работел в Службата? Извинете…“ Изящният начин, по който бе превърнал прекомерно любезно издърпания стол в обида, беше достоен за уважение. Иван бе избягал малко след това, като мълчаливо им бе пожелал да се наслаждават един на друг. Краставите магарета и така нататък. Какво им ставаше на бараярските момичета напоследък? Превръщаха се почти… почти в галактички, сякаш бяха ходили на уроци при онази Куин, страховитата приятелка на Майлс. Саркастичната препоръка на майка му да се придържа към жени от собствената му класа и възрастова група започваше почти да придобива смисъл.

Леки стъпки долетяха откъм коридора и братовчед му се появи на прага. Иван обмисли и отхвърли идеята да удостои Майлс с живописен преразказ на снощния си разгром. Каквито и чувства да свиваха устните на Майлс и да свеждаха главата му в тази стойка на булдог с трън в задника, със сигурност не обещаваха съчувствие.

— Зле избра момента, Иване — озъби му се Майлс.

— Какво, да не би да ти развалих тет-а-тето? Парков дизайнер, а? И аз бих развил внезапен интерес към пейзаж като този. Какъв релеф само!

— Изящен — прошепна Майлс, за миг разсеян от някакъв въображаем образ.

— А и лицето й не е лошо, нали? — добави Иван, без да сваля очи от него.

Майлс за малко да захапе въдицата, но в последния момент предъвка отговора, който му беше на езика, и вместо това се навъси.

— Не ставай алчен. Не ми ли разправяше за любовните погледи, които си мятате с мадам Вор не знам коя си? — Тръшна се на стола си и загледа Иван с присвити очи.

— Е, тая работа май пропадна.

— Удивляваш ме. Да не би услужливият съпруг в крайна сметка да не се е оказал чак толкова услужлив?

— Не виждам защо се вдигна толкова шум. Тоест, в момента детето им го дундурка утробен репликатор. В наши дни човек дори не може да присади някое копеленце към семейното дърво, нали така? Както и да е, мъжът й се добрал до някаква служба в колониалната администрация и я подбра към Сергияр. Дори не ни остави да си вземем довиждане като хората. — Всъщност сцената беше доста неприятна и придружена с косвени смъртни заплахи. Въпросната дама можеше да смекчи удара, като покаже поне малък признак на съжаление или дори загриженост за живота и доброто здраве на Иван, но вместо това през цялото време вися на ръката на мъжа си и определено изглеждаше впечатлена от гръмкия начин, по който той защитаваше територията си. Колкото до провинциалната невръстна терористка със скутера, която се беше опитал да прикотка, за да изцери разбитото му сърце… Иван потисна полазилите го тръпки.

Отърси се от краткото си ретроспективно униние и продължи:

— Обаче вдовица, истинска, жива млада вдовица! Даваш ли си сметка колко е трудно да се открие такава в наши дни? Познавам колеги от щаба, които биха дали дясната си ръка за приятелски настроена вдовица, само дето въпросната ръка им е необходима за дългите самотни нощи. Та как се натъкна на това гърненце с мед?

Братовчед му не благоволи да отговори. След миг махна към рулото листове, което лежеше забравено до чинията на Иван.

— Та за какво е всичко това?

— А, това ли? — Иван разстла рулото, оглади листовете и ги подаде на Майлс през масата. — Това е дневен ред на предстоящата ти среща с императора, бъдещата императрица и майка ми. Притиснала е Грегор до стената и го тормози за последните подробности около церемонията. Тъй като ти ще си му Секундант, присъствието ти е желателно и задължително.

— Аха. — Майлс хвърли един поглед на съдържанието. Челото му се сбърчи озадачено и той вдигна поглед към Иван. — Не че това тук не е важно, но ти не трябваше ли в момента да си дежурен в Операции?

— Ха — възкликна Иван. — Знаеш ли какво ми направиха онези копелета?

Майлс поклати глава и вдигна въпросително вежди.

— Прехвърлиха ме официално към майка ми — към майка ми! — като адютант, докато не мине сватбата. Записах се в Службата, за да се махна от майка си, по дяволите. А ето че тя изведнъж ми се оказа началник!

Широката усмивка, разтеглила устните на братовчед му, беше лишена от всякакво съчувствие.

— Докато Лайза не я оженят по живо по здраво за Грегор и не поеме задълженията си като негова официална домакиня, майка ти е най-важният човек във Ворбар Султана. Не я подценявай. Виждал съм планове за планетарна инвазия, които не са и наполовина толкова сложни, колкото подготовката за тази императорска сватба. Леля Алис ще се нуждае от всичките си организационни умения, за да се справи със ситуацията.

Иван поклати глава.

— Знаех си, че трябваше да кандидатствам за извънпланетарна служба, докато още можех. Комар, Сергияр, някое забравено от бога посолство, където и да е, само не и Ворбар Султана.

Лицето на Майлс стана сериозно.

— Не знам, Иване. Като изключим някое внезапно нападение, това е най-значимото от политическа гледна точка събитие на… щях да кажа на годината, но ще е по-вярно да кажа, че е най-важното политическо събитие в целия ни досегашен живот. Колкото повече малки наследничета успеят да поставят между двама ни с теб и императорския трон Грегор и Лайза, толкова по-добре. И за нас, и за семействата ни.

— Ние още нямаме семейства — отбеляза Иван. „Значи това си е наумил относно хубавата вдовичка, а? О, не!“

— А ти би ли посмял да създадеш семейство? Аз определено се замислям по този въпрос всеки път, когато се сближа достатъчно с някоя жена, за да… няма значение. Но тази сватба трябва да мине по мед и масло, Иване.

— Това изобщо не го оспорвам — откровено заяви Иван и посегна да погали котето, което, след като бе облизало щателно чинията, се бе заело да остри ноктите си върху лъснатите му ботуши. Вдигна го в скута си, с което го подкупи да забрави временно ентусиазма си в тази посока, и зверчето се зае със сериозната задача да мърка, да храносмила и да произвежда нови косми, които по-късно да остави по други имперски униформи.

— Та какво, каза, е първото име на твоята вдовичка? — Всъщност Майлс все още не беше му споделил тази информация.

— Екатерин — тихо каза Майлс. Устата му сякаш галеше всяка от четирите срички преди с неохота да се раздели с тях.

„Охо, ясна е работата.“ Иван си спомни всичките задявки, на които го беше подлагал Майлс по повод на многобройните му любовни връзки. „Ти какво си мислеше — че съм кремък, на който да си точиш остроумието?“ По всичко личеше, че на хоризонта, като дъждовни облаци след дълга суша, се появяват удобни възможности да изравни резултата.

— Та казваш, че е потънала в скръб значи? Ако питаш мен, добре ще й дойде някой с чувство за хумор, да я поразсее. Може би трябва да се прежаля и да я поразведа из града.

Майлс си беше налял още чай и тъкмо вдигаше краката си на съседния стол. При думите на Иван краката му тупнаха с трясък на пода.

— Да не си си го помислил дори! Тази е моя.

— Така ли? Вече сте се сгодили тайно значи? Бързо действаш, братчед.

— Не сме — намусено призна Майлс.

— Но все пак сте се разбрали, един вид?

— Не още.

— Което означава, че на практика тя не принадлежи на никого, освен на самата себе си. Засега.

Майлс отпи бавно от чая си преди да отговори — нищо твърде нетипично за него.

— Смятам да променя това. Когато настъпи подходящият момент.

— Виж, в любовта и войната е позволено всичко. Защо и аз да не си опитам късмета?

Майлс му се озъби:

— Ако си напъхаш носа в това, войната ти е в кърпа вързана.

— Новият ти висок сан май ти е размътил мозъка, братчед. Дори един имперски ревизор не може да заповяда на една жена да легне с него.

— Да се омъжи за него — с леден тон го поправи Майлс.

Иван килна глава и се усмихна широко.

— Мили Боже Господи, ти наистина си превъртял!

— За разлика от теб, аз никога не съм се преструвал, че това не ме интересува. И не съм си дробил дръзки ергенски изявления, които да сърбам сега — процеди Майлс през зъби. — Нито ми се налага постоянно да защитавам младежката си репутация на расов жребец. Или да се надявам хората да я забравят, което и от двете да е вярно в твоя случай.

— Божке, много сме докачливи днес.

Майлс си пое дълбоко дъх, но Иван го изпревари.

— Да знаеш, че като скърцаш така враждебно със зъби и се пулиш злобно, изглеждаш още по-гърбав. Добре е да го имаш предвид.

След дълга, смразяваща пауза, Майлс кротко каза:

— Да не би да ми хвърляш ръкавица на бойното поле на остроумието… Иване?

— А… — Не му трябваше много време да стигне до правилния отговор: — Не.

— Хубаво — прошепна Майлс. — Добре… — Последва още една дълга и все по-неприятна пауза, през време на която Майлс наблюдаваше Иван с присвити очи. Най-накрая, изглежда, стигна до някакво решение. — Иване, моля те за думата ти на Ворпатрил — само между теб и мен, — че ще оставиш Екатерин на мира.

Веждите на Иван хвръкнаха нагоре.

— Това е малко прекалено, не мислиш ли? Тоест, тя също има право на глас, нали?

Ноздрите на Майлс се разшириха.

— Ти всъщност не се интересуваш истински от нея.

— Откъде знаеш? Откъде аз мога да знам? Едва успях да й кажа едно „добър ден“, преди да я отпратиш.

— Познавам те. За теб тя е заменима с всяка от следващите десет жени, на които хвърлиш око. Предлагам ти сделка. Можеш да имаш всички останали жени във вселената. Аз искам само тази. Мисля, че е честно.

Още един от онези Майлсови аргументи със запазена марка, които неизменно доказваха, по силата на логиката, че Майлс е прав да получи онова, което иска, каквото и да е то. Моделът му беше до болка познат — Майлс не се беше променил, откакто и двамата бяха по на пет години. Променило се беше само съдържанието.

— Проблемът е в това, че останалите жени във вселената не са твои, че да ми ги отстъпиш — победоносно отбеляза Иван. След две десетилетия и половина практика вече не се минаваше толкова лесно. — Опитваш се да замениш нещо, което нямаш, срещу… нещо, което нямаш.

Майлс го изгледа злобно.

— Сериозно — каза Иван. — Страстното ти желание не е ли малко внезапно за човек, който едва на Зимния празник е прекъснал връзката си с достойната за възхищение Куин? И къде си крил тази Кат междувременно?

— Екатерин. Запознахме се на Комар — отговори Майлс.

— По време на разследването ти? Значи наистина е отскоро. А бе, ти така и не ми разказа подробно за разследването си, лорд ревизор братчеде. Целият шум около слънчевото им огледало затихна някак прекалено внезапно. — Той замълча подканящо, но Майлс не захапа въдицата. Явно не беше в словоохотливо настроение. „Когато мълчи, думите му с ченгел да ги вадиш, разприказва ли се, не можеш го спря.“ Е, ако имаше възможност да избира, за невинните странични наблюдатели беше по-безопасно, когато Майлс мълчеше, отколкото когато бърбореше. След миг Иван добави: — Случайно да има сестра?

— Не.

— Все така става — въздъхна Иван. — Коя е тя всъщност? Къде живее?

— Племенница е на лорд ревизор Вортис, а съпругът й умря по ужасен начин преди няма и два месеца. Съмнявам се да е в подходящо настроение за твоя хумор.

По всичко личеше, че не е единствената, на която й липсва подобна склонност. Дяволите го взели, днес Майлс определено се беше наежил.

— Напъхал си е носа в някоя от твоите работи, нали? — Иван се ухили кисело. — Ето ти един начин да се реши проблемът с недостига на вдовици. Сам да си направиш такава.

Позадрямалото чувство за хумор, което бе парирало до този момент закачките на Иван, внезапно се изпари от лицето на братовчед му. Майлс се наведе напред и ръцете му стиснаха страничните облегалки на стола. Гласът му спадна до арктически мраз:

— Ще ти бъда благодарен, лорд Ворпатрил, ако се постараеш повече да не изричаш тази клевета. Никога.

Иван се изненада. Наистина. На няколко пъти беше виждал Майлс да влиза в кожата на лорд ревизор, но за пръв път обект на промяната ставаше самият той. Студените сиви очи на братовчед му внезапно му заприличаха на пистолетни дула. Иван отвори уста, после я затвори предпазливо. Какво ставаше, по дяволите? И как беше възможно някой толкова нисък да изглежда толкова заплашителен? От годините практика трябваше да е.

— Пошегувах се, Майлс.

— Изобщо не ми се стори смешно. — Майлс потри китките си и се намръщи, вперил поглед някъде пред себе си. Едно мускулче на бузата му потрепна и брадичката му се вирна. След миг добави по-спокойно: — Нищо няма да ти кажа за комарското разследване. Вредно е за здравето. Ще ти кажа само едно и очаквам да не питаш повече. Етиен Ворсоасон беше убит и аз определено не успях да предотвратя смъртта му. Но не съм я причинил.

— За бога, Майлс, не искам да кажа, че ти наистина…

— Както и да е — извиси глас братовчед му, преди Иван да е успял да продължи — всички доказателства, потвърждаващи това, за момента са дълбоко засекретени. Оттук следва, че ако срещу мен бъде отправено подобно обвинение, аз няма как да се добера до факти или свидетелства, с чиято помощ да го оборя. Помисли за последствията от такова нещо, ако обичаш. Особено ако… ако ухажването ми се увенчае с успех.

Иван притеснено загриза бузата си. После лицето му просветна.

— Но… Грегор има достъп до документите. Кой може да оспори думата му? Грегор може да те обяви за невинен.

— Моят доведен брат императорът, който ме е назначил за ревизор като услуга към баща ми? Както мислят всички?

Иван се размърда неспокойно. Значи Майлс бе разбрал какво се приказва из града?

— Нека си приказват. Важното е, че който трябва, знае как стоят нещата в действителност. Ти откъде ги разбираш тези работи, между другото?

Суховато свиване на раменете и кратко махване с ръка бяха единственият отговор, който получи. Напоследък Майлс твърде много се съобразяваше с политиката, направо изнервящо. Желанието на Иван да се набърква в политиката беше малко по-слабо от това да допре плазмена пушка до слепоочието си и да натисне спусъка. Не че се втурваше да бяга с писъци всеки път, когато някой повдигнеше щекотлива тема — това би привлякло твърде много внимание. Да се отдалечиш бавно и небрежно, това беше номерът. Майлс… Майлс беше достатъчно луд, за да издържи напрежението на една политическа кариера. Открай време. „По-добре ти, отколкото аз.“

Майлс, който от известно време съсредоточено разглеждаше ботушите си, отново вдигна поглед.

— Знам, че нямам право да изисквам нищо от теб, Иване. Все още съм ти длъжник покрай… покрай събитията от миналата есен. Както и за десетината други случаи, когато си ми спасявал кожата или си се опитвал да го направиш. Мога само да те помоля. Моля те. Съдбата не ми е отредила много възможности, а тази наистина означава много за мен. — Думите му бяха последвани от крива усмивка.

„Дяволите да я вземат тази усмивка.“ Иван ли беше виновен, че се е родил неувреден, а братовчед му се е родил сакат? Не, мамка му. Проклетата политика му го беше причинила и човек би предположил, че ще му е за урок, ама не. Както се видя, даже и снайперисткият огън не бе могъл да спре този хиперактивен дребосък. В деветдесет процента от времето той го вбесяваше до такава степен, че му идеше да го удуши със собствените си ръце, а в останалите десет правеше или казваше нещо такова, че да се гордееш с него и чак сълзи да рониш от умиление. Иван поне се беше постарал никой да не види лицето му, докато бе наблюдавал от галерията на Съвета как Майлс полага ревизорската си клетва — с типичната си ужасяваща решимост, сам пред стеклия се бляскав бараярски елит. Толкова малък, толкова разкривен, толкова отвратителен. И така осветен от вътрешен пламък. „Дай на хората светлина и те ще я следват навсякъде.“ Съзнаваше ли Майлс колко е опасен?

И този дребен параноик наистина вярваше, че Иван притежава магията да прилъже жена, която Майлс иска за себе си! Иван никога не би признал на глас колко се ласкае от тези опасения на братовчед си. Но пък Майлс толкова рядко изпадаше в пристъпи на смирение, че би било грях да му отнеме подобна възможност. Би било вредно за душата му, нали така?

— Добре — каза Иван и въздъхна. — Но ти отстъпвам само правото на първи изстрел, да знаеш. Ако ти отреже квитанцията, не виждам защо аз да не съм следващият на опашката.

Майлс се поотпусна.

— За друго не те и моля. — После се напрегна отново. — Имам думата ти на Ворпатрил, нали?

— Давам ти думата си на Ворпатрил — съгласи се намусено Иван след доста дълга пауза.

Този път Майлс наистина се отпусна и лицето му се проясни. Няколкото минути ленив разговор относно въздългия списък на лейди Алис със сватбени приготовления постепенно премина в изброяване на многобройните добродетели на мадам Ворсоасон. Ако имаше нещо по-непоносимо от неоснователната ревност на братовчед му, реши Иван, това беше задължението да изслушва романтичните му брътвежи. Явно замъкът Воркосиган нямаше да му осигури приятно местенце, където да се скрие от лейди Алис днес следобед, нито, както подозираше, през останалите следобеди в обозримото бъдеще. Майлс не прояви интерес дори към предложението да пийнат по едно за отскок, а когато се зае да обяснява на Иван за новите си озеленителни проекти, капитанът се извини със служебните си задължения и избяга.

Докато вървеше към централното стълбище, му светна, че Майлс отново го е изиграл. Беше постигнал точно каквото искаше, а Иван дори не беше сигурен как точно е станало това. Изобщо не беше възнамерявал да дава думата си на Ворпатрил. Самата идея изглеждаше направо обидна, ако я погледнеш под определен ъгъл. Той се смръщи объркано.

Всичко това беше една голяма грешка. Ако тази Екатерин наистина беше толкова съвършена, значи заслужаваше мъж, който да се бори за нея. И ако чувствата на вдовицата към Майлс трябваше да се подложат на изпитание, по-добре беше това да стане рано, отколкото късно. Майлс нямаше чувство за мярка, нямаше спирачка, нямаше чувство за… за самосъхранение. Колко ужасно би било, ако тя реши да го отхвърли. На Иван пак щеше да му се наложи да прибягва до познатата терапия с леденостудената вана. „Следващия път ще му задържа тиквата по-дълго под водата. Много бързо го пуснах последния път, в това ми беше грешката…“

Щеше да бъде един вид услуга към обществото да размаха пред лицето на вдовицата другите й алтернативи преди Майлс да й е размътил главата, както правеше с всички останали. Но… Майлс му бе изтръгнал онова обещание, решително и безмилостно. Но пък направо го беше насилил, а насила дадено обещание не е никакво обещание.

Начинът да заобиколи тази дилема му хрумна някъде по средата на стълбището и той чак подсвирна. Планът му беше почти… почти „а ла Майлс“.