Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (25)

Двадесет и пета глава

Той обикаляше из стаята за стотен път, почуквайки по стените.

— Ако можем да разберем коя е външна — каза той на Роан, — може би ще успеем да я пробием.

— С какво, с нокти ли? Ами ако сме през три стаи? Как ще излезеш? — възрази Роан. — Ти просто ме подлудяваш!

— Трябва да излезем.

— Трябва да чакаме. Лили не може без нас. Все някой ще направи нещо.

— Кой? И как? — Той огледа малката спалня. Не беше изградена като затвор. Беше просто гостна със самостоятелна баня. Нямаше никакви прозорци, което предполагаше, че е под земята или в някоя вътрешна част на къщата. Ако беше под земята, пробиването на стената нямаше да им бъде от голяма полза, но ако можеха да минат в друга стая, възможностите бяха по-големи. Тук имаше само една врата и двама стражи със стънери пред нея. Те се бяха опитали да примамят стражите да отворят вратата миналата нощ, претендирайки, че са болни, и веднъж, когато той наистина беше много зле и получи пристъп, стражите им бяха подали санитарната чанта на Роан, което не помогна, защото изтощената жена отговори на исканията му за действие със заплаха да го упои.

— Оцеляване, освобождаване, саботаж — пак заяви той. Това се беше превърнало в литания, която неспирно се въртеше в главата му. — Това е дълг на войника.

— Аз не съм войник — каза Роан, търкайки очите си — под тях имаше кръгове. — И Ваза Луиджи няма да ме убие. Ако имаше такива намерения, щеше да го стори миналата нощ. Той не действа с жертвата си както Риовал. — Тя захапа устната си, може би съжаляваше за последното изречение. — Или може би ще ни остави тук, докато аз те убия. — Тя се претърколи на леглото и затисна главата си с възглавница.

— Ти трябваше да разбиеш онзи леколет.

Изпод възглавницата се чу шум, който можеше да е или стон, или ругатня. Може би беше изказвал това си съжаление прекалено много пъти.

Вратата се отвори и той се завъртя като попарен. Един страж поздрави почти учтиво.

— Поздрави от барон Барапутра. Ако обичате, се пригответе да вечеряте с него и баронесата. Когато станете готови, ще ви придружим до горния етаж.

 

 

Трапезарията на Барапутра беше с големи стъклени прозорци, разкриващи гледка към замръзнала в скреж градина. Край вратите стояха грамадни стражи. Градината проблясваше в сгъстяващия се мрак. Бяха тук цял един джексъниански ден — двайсет и шест часа и няколко минути. Ваза Луиджи стана при тяхното влизане и по негов знак стражите се оттеглиха навън, създавайки илюзия за уединеност.

Трапезарията беше подредена стилно — с отделни дивани и малки маси, наредени в полукръг с изглед към градината. Една много позната на външен вид жена седеше на един от диваните.

Косата й беше бяла, с кичури от черно, и навита в сложни плитки на главата. Тъмни очи, фина кожа с цвят на слонова кост със съвсем малки бръчици, силно гърбав нос — доктор Дърона. Отново. Беше облечена във фина свободна светлозелена копринена блуза, може би случайно напомняща на облеклото в Лаборатория Дърона, и къси панталони в кремав цвят. Доктор Лотус Дърона, баронеса Барапутра, имаше изискан вкус. И средства да си го позволи.

— Роан, скъпа — каза тя, кимна и протегна ръка за целувка като на придворна дама.

— Здравей, Лотус — каза спокойно Роан и притисна устни до ръката й. Лотус се усмихна и с жест ги покани да седнат.

После докосна някакъв бутон и една девойка, облечена в кафява коприна, влезе и сервира напитки — най-напред на барона, правейки реверанс със сведени надолу очи. Изглеждаше много позната — със силно гърбав нос, с фина права черна коса, вързана на тила и развята като конска опашка на гърба… Когато поднесе на баронесата, очите й се вдигнаха нагоре и се разтвориха като цветя на слънце, светнали от радост. Когато се поклони на Роан, погледът й изглеждаше учуден и тъмните й вежди се сведоха надолу в недоумение. Роан й отговори със също толкова учуден поглед, който премина в зараждащ се ужас, когато девойката се отдалечи.

След това тя се поклони и на него и се намръщи още по-силно.

— Вие!… — прошепна тя изненадана.

— Действай, Лили, не гледай така глупаво — каза баронесата.

Напускайки стаята с полюшваща се походка, тя скришом погледна през рамо към тях.

— Лили? — изненада се Роан. — Нарекла си я Лили?

— Едно малко отмъщение.

Роан стисна юмруци.

— Как можа? Като се знаеш каква си? Като знаеш какви сме ние?

— Как можа ти да избереш смъртта пред живота? — Баронесата вдигна рамене. — Или още по-лошо — да позволиш на Лили да избере това за теб? Твоето време на изкушение още не е дошло, Роан, скъпа сестричке. Задай си въпроса отново след двайсет или трийсет години, когато ще чувстваш тялото ти да се скапва, и тогава ще видиш дали отговорът ще дойде така лесно.

— Лили те обичаше като дъщеря.

— Лили ме използуваше като слугиня. Обич? — Баронесата се засмя. — Не обичта държи стадото Дърона заедно, а заплахата от хищника. Ако бяха премахнати всички външни икономически и други опасности, далечните кръстовища на космическите коридори нямаше да са толкова далеч за нас и ние щяхме да се отделим от любимите си сестрички. Всъщност в повечето семейства става така.

Роан я разбра и явно се натъжи. Но не изрази несъгласие.

Ваза Луиджи си прочисти гърлото.

— Всъщност, доктор Дърона, не е необходимо да пътувате до далечни галактики, за да си намерите място. Къща Барапутра ще намери приложение за вашите таланти и опит. И може би малко автономия. Например ръководител на отделение. А по-късно — кой може да каже? — може би на цяло заведение.

— Не, благодаря — отсече Роан.

Баронът вдигна рамене. Дали баронесата не изглеждаше малко облекчена?

Той настойчиво се намеси.

— Бароне… наистина ли командата на Риовал отвлече Нейсмит? Знаете ли къде?

— Наистина интересен въпрос — промърмори Ваза Луиджи, като го погледна. — Цял ден се опитвам да установя контакт с Рай, но без успех. Предполагам, че там, където се намира Рай, там е и вашият клон-близнак… адмирале.

Той пое дълбоко дъх.

— Защо смятате, че аз съм адмиралът, сър?

— Защото срещнах другия. При недвусмислени обстоятелства. Не мисля, че истинският адмирал Нейсмит би позволил неговият телохранител да му заповядва. А вие?

Главата му се пръскаше.

— Какво прави Риовал с него?

— Ваза, това не е разговор за вечеря — укори го баронесата и погледна любопитно към него. — Освен това… какво толкова има да се тревожите?

— „Какво направи с малкото си братче?“ — Цитатът дойде отникъде, просто изтърван от устата му. Той докосна несигурно устните си. Роан го погледна. Лотус също.

— Колкото до вашия въпрос, адмирале — почна Ваза Луиджи, — зависи дали Рай е достигнал до същите заключения като мен. Ако е достигнал… вероятно не прави много. Ако не е, методите му ще зависят от вашия клон-близнак.

— Не… не ви разбирам.

— Риовал ще го проучи. Експериментално. Изборът му на действие ще следва от анализа на самоличността на обекта.

Това звучеше много лошо. Той си представи безброй тестове за избор. Намръщи се смутен.

— Рай е артист в своята работа — продължи баронът. — Може да предизвика най-необичайни психологически ефекти. Виждал съм го да превръща враг в абсолютно предан роб, който се подчинява на всяка заповед. Последният човек, който се опита да го убие и има нещастието да остане жив, завърши със сервиране на напитки на частните сбирки на Риовал, молейки се да му разрешат да удовлетворява всякакви искания от страна на гостите.

— Ти какво поиска? — попита баронесата сухо.

— Бяло вино. Това беше преди твоето време, скъпа. Обаче го наблюдавах. Изглеждаше доста измъчен.

— Смятате ли да ме продадете на Риовал? — попита той бавно.

— Ако той даде най-много, адмирале. Вие и вашият клон-близнак съсипахте моето имущество… и аз още не съм сигурен, че не сте планирали заедно всичко отначало докрай… а това излезе много скъпо на моята Къща. И — очите му блеснаха — лично за мен много неприятно. Аз няма да си правя труда да отмъщавам на човек в криоамнезия, но искам да си компенсирам щетите. Ако ви продам на Рай, вие ще бъдете наказан по-добре, отколкото дори бих могъл да си представя. Рай ще е доволен да има в ръцете си и двамата ви. — Ваза Луиджи въздъхна. — Страхувам се, че Къща Риовал винаги ще бъде малка, докато Рай позволява личното му удовлетворение да надделява над печалбите. Срамота. Аз бих могъл да постигна много повече с неговите ресурси.

Девойката се върна, сервира малки чинии с ордьовър и някакъв коктейл от вино и плодови сокове и отново бавно излезе. Ваза Луиджи я проследи с поглед, а баронесата присви очи, но щом той обърна глава, миглите й се сведоха надолу и тя се загледа в напитката си.

— Какво ще кажете за… Дендариите като участници в търга? — Да! Стига Барапутра да направи това предложение и Дендариите веднага ще се отзоват. С плазмено оръжие. Наистина високо наддаване. Но трябваше да стане бързо. Барапутра не може да го изложи на търг, без да се разкрие, че е негов пленник, а тогава, а тогава… какво? — Ако не друго, ще можете да ги използувате като конкуренти, за да накарате Риовал да даде повече — добави той хитро.

— Страхувам се, че средствата им са доста ограничени. И не са тук.

— Видяхме ги. Вчера.

— Само един таен оперативен екип. Никакви кораби. Никаква подкрепа. Аз разбирам, че те са се разкрили само за да накарат Лили да говори с тях. Но… имам основание да смятам, че в тази игра има и друг играч. Гледам ви и инстинктът ми го подсказва. Изпитвам странния подтик да взема скромна печалба и да оставя негативните участници в наддаването да се отнесат към Къща Риовал. — Баронът се засмя. „Негативни участници в наддаването?“ Оо. Хора с плазмени оръдия. Той се постара да не реагира.

Ваза Луиджи продължи:

— Което ни връща към първоначалния въпрос: защо се интересува Лили от всичко това? Защо Лили ти е възложила да съживиш този човек, Роан? И все в тази връзка, по какъв начин го е получила Лили, когато няколко стотици други сериозно търсещи хора не можаха?

— Тя нищо не каза — отговори спокойно Роан. — Но аз бях доволна, че можах да усъвършенствам уменията си. Благодарение на отличното попадение на твоя човек от сигурността, той представляваше значително предизвикателство за медицината.

Лотус и Роан заговориха на професионални медицински теми, а след това, когато момичето-клон им сервира изискана храна, се включи и баронът. Роан се изплъзваше толкова ловко, колкото ловко той задаваше въпросите си, пък и баронът, изглежда, не знаеше много. Но Барапутра, изглежда, не бързаше. Очевидно не бързаше и се подготвяше да играе някаква изчаквателна игра. След това стражите ги придружиха обратно до тяхната стая, която, най-после разбра той, беше част от коридор с еднакви стаи, проектирани може би за прислугата на важни посетители.

— Къде сме? — изсъска той на Роан, щом вратата зад гърба им се затвори. — Можеш ли да кажеш? Това главната квартира на Барапутра ли е?

— Не — отговори Роан. — Главната му резиденция все още се обновява. При някакво нападение на командоси били разрушени няколко стаи — допълни тя хапливо.

Той обикаляше бавно из стаята, но вече, за радост на Роан, не почукваше по стените.

— Струва ми се… че има друг начин да избягаме освен отвътре навън. Може и отвън навътре. Кажи ми… ще бъде ли по-трудно да се проникне и се отмъкне някой държан като затворник от Къща Барапутра, отколкото от Къща Фел или Къща Риовал?

— Е… предполагам, че от Къща Фел ще бъде най-трудно. Той има повече командоси и тежки оръжия. Най-лесно ще бъде при Риовал. Всъщност Къща Риовал е малка, само че е толкова стара, че по традиция се ползува с почестите на голяма Къща.

— Значи… ако човек иска нещо по-голямо и по-лошо от Барапутра, може да отиде във Фел?

— Може.

— И… ако човек знае, че идва помощ… тактически може да е по-умно да остави споменатия затворник в Къща Риовал, вместо да го държи в някое по-голямо място?

— Би могло — призна тя.

— Трябва да отидем във Фел.

— Как? Ние не можем да излезем дори от тази стая!

— От стаята, да, трябва да излезем от стаята. Но може би не трябва да излизаме от къщата. Ако някой от нас може просто да се добере до комуникационен пулт само за две минути. Да извика Фел, да извика някого да съобщи на света, че Ваза Луиджи ни държи. Това ще задвижи нещата.

— Да извика Лили — каза Роан упорито. — Не Фел.

„На мен ми трябва Фел. Лили не може да се справи с Риовал.“ Разглеждаше нелеката възможност той и Група Дърона да предприемат операция от взаимен интерес. Искаше услуга от Фел, от когото Лили желаеше да се освободи. Все пак… не трябваше да се предлага много на Фел в едно нападение срещу Риовал. Приключване без материални загуби и отмъщение за старата омраза. Да.

Отиде в банята и се загледа в огледалото. „Кой съм аз?“ Мършав, измъчен, със старчески вид човек с отчаяни очи и склонност към конвулсии. Ако можеше да реши кого от двамата близнаци беше зърнал бегло вчера, би могъл да нарече себе си другия чрез елиминиране. Човекът му беше заприличал на Нейсмит. Но Ваза Луиджи не беше глупак, а Ваза Луиджи беше убеден в противното. Той трябва да беше или този, или другият. Защо не можеше да реши? „Ако аз съм Нейсмит, защо брат ми претендира за обратното?“

И в този момент откри защо процесът беше наречен каскада.

Усещането беше като че ли се намира под водопад, който изсипва върху му тонове вода. Той тихо изскимтя, наведе се и обхвана глава с ръце. Изпитваше остри болки в очите, ужас притискаше гърлото му. Стисна устни, за да не допусне друг звук да се изплъзне от устата му и да привлече вниманието на Роан при всичките й тревоги. Точно сега трябваше да бъде самичък, оо, да!

„Нищо чудно, че не мога да разбера. Аз се опитвам да направя избор между два погрешни отговора. Оо, мамо! Оо, татко! Оо, сержант! Твоето момче измами много лошо това момче. Ужасно лошо.“ Лейтенант-лорд Майлс Нейсмит Воркосиган запълзя по теракотовия под и мълчаливо запищя — само тихичко съскане. „Не, не, не, оо, мамка му…“

Ели…

Бел, Елена, Таура…

„Марк… Марк?“ Този як, намръщен решителен човек беше Марк?

Не можеше да си спомни нищо за своята смърт. Докосна гърдите си изплашен, търсеше доказателства за… какво събитие? Стисна очи, опитвайки се да си спомни последното, което се беше запазило в паметта му. Нападението на хирургическия комплекс на Барапутра, да. Марк го беше организирал, Марк и Бел, и той беше долетял да се опита да извади със собствените си ръце горещите кестени от огъня. Някакво мегаломанско вдъхновение, обхванало Марк, го бе накарало да отвлече онези клонове-деца от Ваза Луиджи, който го беше обидил… и да ги заведе у дома, на майка си. „Какво ли знае моята майка за всичко това?“ Молеше се нищо да не знае. Те по някакъв начин все още бяха на Джексън Хол. „Колко време съм бил мъртъв?…“

„Къде, по дяволите, е ИмпСи?

Навсякъде, освен тук на пода в банята, разбира се.

Ау, ау, ау.“

И Ели. „Познавам ли ви, госпожо?“ Трябваше да си прехапе езика тогава.

„Роан… Ели.“ Имаше връзка, по някакъв чудноват начин. Неговата любовница беше висока, тъмноока, с тъмна коса, порочна интелигентна жена. Първото нещо, което видяха обърканите му, току-що събудени сетива, беше висока, тъмноока, с тъмна коса, порочна интелигентна жена. Съвсем естествена грешка.

Чудеше се дали Ели приема това обяснение. Вкусът му към тежковъоръжени приятелки имаше потенциални недостатъци. Той сдържа един мрачен смях.

Смехът се спря на гърлото му. „Таура тук?“ Знае ли Риовал това? Знае ли той каква прекрасна, с нокти като на хищна птица ръка беше извършила унищожаването на онези генни банки преди четири години, или за всичко обвиняваше адмирал Нейсмит? Наистина, всички многобройни убийци на Риовал след нападението, изглежда, бяха пращани маниакално и изключително срещу него. Но командосите на Риовал го бяха сбъркали с адмирала. Беше ли сбъркал и Риовал? Разбира се, Марк щеше да му каже, че е клон. „По дяволите, аз щях да му кажа същото, дори ако това бях аз, заради шанса да го объркам.“ Какво се е случило на Марк? Защо Марк се представяше като Майлс… заради откуп? Марк вероятно не може също да е в криоамнезия, нали? Не… Лили беше казала, че Дендариите и клоновете, и „адмирал Нейсмит“ — всички се били спасили. Тогава как са се върнали?

„Върнали са се заради теб, адмирал Рядко лайно.“

И са налетели на Риовал, който също го търси. Проклета среща.

Какво милостиво състояние беше криоамнезията. Искаше отново да се върне в нея.

— Добре ли си? — попита несигурно Роан от вратата на банята и го видя на пода. — Оо, не! Отново конвулсия? — Тя коленичи до него, дългите й пръсти затърсиха наранявания. — Удари ли се?

— А… аха… — „Няма да си правя труда да отмъщавам на човек в криоамнезия“, беше казал Ваза Луиджи. По-добре тогава да остане в състояние на криоамнезия, за момента, докато по-добре овладее нещата. И себе си. — Нищо ми няма.

Позволи й да го сложи на леглото. Тя галеше косата му. Той я гледаше през полузатворените си сънливи очи, давайки си вид, че е имал конвулсия. „Какво направих?“

„Какво да правя?“