Лоис Макмастър Бюджолд
Огледален танц (15)

Петнадесета глава

Графинята изпълни обещанието — или заплахата си — да изпрати Марк да обиколи града с Елена. Следващите няколко седмици бяха разнообразявани с чести екскурзии из Ворбар Султана и съседните райони, включително и Императорската резиденция. През този ден, за голяма радост на Марк, Грегор не си беше у дома. Посетиха всички музеи в града. Елена, вероятно изпълнявайки нареждане, го замъкна и в две дузини колежи, академии и технически училища. Марк се зарадва като научи, че не всички институти на планетата готвят военни офицери. Оказа се, че най-голямото учебно заведение в столицата е Ворбарският областен селскостопански и технически институт.

Елена приличаше на официален и безучастен екскурзовод. Каквито и да бяха личните й чувства — все пак виждаше родната си планета за първи път от десет години, — те не се отразяваха на маската й от слонова кост, с изключение на случайно възклицание на изненада при вида на някоя неочаквана промяна: нови сгради, съборени стари блокове, променени улици. Марк очакваше, че поради френетичния темп на обиколките тя фактически няма да има възможност да разговаря с него. И точно така стана, но вместо да разговаря, тя запълваше мълчанието с лекции. Марк започна да съжалява, че не беше хвалил повече Иван. Може би неговият братовчед щеше за разнообразие да го води от време на време в някоя кръчма.

Разнообразието дойде една вечер, когато графът неочаквано се върна в резиденция Воркосиган и съобщи, че ще ходят във Воркосиган Сарло — езерното имение. За по-малко от час Марк се намери с нещата си в един леколет заедно с Елена, граф Воркосиган и телохранителя Пим, който пое в тъмнината на юг към лятната резиденция на фамилия Воркосиган. Графинята не дойде с тях. Разговорът по време на пътуването беше от надут до никакъв с изключение на лаконичния, с половин дума шифър между графа и Пим. Най-после се появи планинската верига Дендарии — тъмно петно между сенки от облаци и звезди. Направиха един кръг над слабо проблясващо езеро и се приземиха по средата на хълм пред безвкусно построена къща. Беше осветена, подготвена за пристигането им. Охраната на министър-председателя беше от ИмпСи — сдържани хора, които ги следваха в друг леколет.

Тъй като наближаваше полунощ, графът се ограничи с кратко описание на вътрешността на къщата и предостави на Марк спалнята за гости на втория етаж с изглед към езерото. Марк, останал най-сетне самичък, се наведе над прозоречната рамка и впери поглед в тъмнината. Върху черните копринени води проблясваха светлини — от селото отсреща и от няколкото самотни имения в далечината. „Защо ме докара тук?“ — питаше се той. Воркосиган Сарло беше най-неофициалната от няколкото воркосигански резиденции, грижливо охраняваната емоционална душа на разпръснатото царство на графа. Дали беше преминал някой тест, за да бъде допуснат тук? Или езерното имение само по себе си представляваше тест? Той си легна и заспа, без да престава да мисли.

 

 

Марк се събуди и запримига от утринното слънце, което се промъкваше през прозореца: вечерта бе забравил да спусне жалузите. Някакъв прислужник му беше приготвил по-делнични дрехи и ги беше оставил в стенния гардероб. Той отиде в банята, изкъпа се, облече се и предпазливо излезе да потърси някого. Един иконом в кухнята го насочи навън, където бил графът — без, уви, да му предложи закуска.

Той тръгна по една калдъръмена пътека към някаква горичка, грижливо засадена с донесени от Земята дървета, чиито зелени листа бяха започнали да се изпъстрят и позлатяват от настъпващата есен. Големи дървета, много стари. Графът и Елена бяха близко до горичката в една стара градина, сега семейно гробище на фамилията Воркосиган. Каменната резиденция бе служила първоначално като казарма на гвардията, охраняваща вече порутения замък край езерото, а гробището бе приемало последните почетни салюти на гвардейците.

Марк вдигна вежди. Графът беше облякъл най-официалната си военна униформа — имперска парадна в червено и синьо. Елена беше също в официална униформа, макар и не така крещяща: Дендарии сива кадифена униформа със сребърни копчета и бели лампази. Беше клекнала до една плитка бронзова кадилница, поставена на триножник. В нея трептяха светлооранжеви пламъци, излизаше пушек, който изчезваше в позлатения от утринната мъгла въздух. Марк разбра, че правят заупокойно жертвоприношение, и се спря нерешително до вратата от ковано желязо в ниската каменна стена. За кого? Никой не го беше поканил.

Елена стана и тихо заговори с графа, докато жертвоприношението се превърна в пепел. После сгъна покривката, вдигна кадилницата от триножника и изсипа пепелта върху гроба. Избърса бронзовия съд и го прибра заедно със сгъваемия триножник в бродирана кафяво-сребърна торба. Графът погледна към езерото, забеляза Марк до вратата и му кимна. Не беше точно покана, но не беше и отблъскване.

Елена каза нещо на графа и излезе от градината. Графът й отдаде чест. Минавайки покрай Марк, тя го удостои с любезно кимване. Лицето й беше тържествено, но по-малко напрегнато и по-малко приличащо на маска, отколкото откакто бяха пристигнали на Бараяр. Сега вече графът определено махна на Марк, за да го повика. Чувствайки се неловко, но любопитен, Марк влезе и по посипаната с чакъл пътека отиде при него и каза:

— Какво… става?

Прозвуча доста непочтително, но, изглежда, графът не го схвана така, а кимна към гроба в краката им и Марк прочете: „Сержант Константин Ботари — и дати — Fidelis^[1]“.

— Разбрах, че Елена никога не е правила заупокойно жертвоприношение за баща си. Той беше мой служител осемнайсет години, а преди това бяхме заедно в космоса.

— Телохранител на Майлс. Зная. Но е бил убит преди Гален да почне да ме подготвя. Гален не му отдели много време.

— Трябвало е. Сержант Ботари беше… труден човек. Не мисля, че Елена можа да се примири с това. Тя трябва да го приеме, за да бъде в мир със себе си.

— Труден? Чух, че бил престъпник.

— Това е много… — Графът се поколеба. Марк очакваше да чуе „несправедливо“, или „невярно“, но думата, която накрая избра графът, беше — … непълно.

Тръгнаха сред дърветата. Графът искаше да разходи Марк. Роднини и поддръжници… кой беше майор Амор Клиюви? Това напомни на Марк за музеите в столицата. Историята на фамилията Воркосиган от Епохата на изолацията всъщност беше историята на Бараяр. Графът му показа гробовете на баща си, на майка си, на брат си и сестра си, на прадядо си и прабаба си. Вероятно всички, умрели преди тях, бяха погребани в старата столица Вашной и гробовете им бяха унищожени заедно с града от сетаганданските нашественици.

— Искам да бъда погребан тук — каза графът, загледан към спокойното езеро и хълмовете зад него. Сутрешна мъгла се вдигаше от повърхността и слънцето започваше да блести. — Да избягам от тълпата на Имперското гробище във Ворбар Султана. Искаха да погребат там бедния ми баща. Трябваше да оспорвам това. — Той кимна към близкия паметник: „Генерал граф Пьотър Пиер Воркосиган“. Очевидно беше спечелил спора.

— Като малък прекарах тук някои от най-щастливите години от живота си. А по-късно сватбата си и медения месец. — На лицето му се появи срамежлива усмивка. — Майлс беше заченат тук. Следователно, в известен смисъл, ти също. Погледни наоколо. Оттук си дошъл. След закуска ще си сменя дрехите и ще ти покажа още неща.

— Ах. Значи… хм… още никой не е закусвал?

— Преди жертвоприношение се пости. Подозирам, че точно по тази причина жертвоприношенията се призори. — Графът леко се усмихна.

Значи затова графът си беше облякъл лъскавите парадни дрехи, както и Елена своята сива униформа. Заради жертвоприношението. Марк погледна собствения си деформиран образ, отразен в лъснатите като огледало ботуши на графа. Изпъкналата повърхност го разширяваше до гротескни пропорции. Неговото бъдещо аз?

— Само заради това ли дойдохме? Да може Елена да извърши тази церемония?

— Е, и за друго.

Злокобно. Марк последва графа до голямата каменна къща. Изпитваше някаква неясна тревога.

 

 

Закуската беше сервирана от иконома в слънчев вътрешен двор, закътан зад храсти, сред които имаше само една пролука — към езерото. Графът се появи в стари черни работни панталони и туника в провинциален стил, свободна и препасана с колан. Елена не дойде.

— Иска да се поразходи — обясни лаконично графът. — Така че да започваме. — Марк благоразумно върна третото сладко руло в закритата панерка.

Радва се на въздържанието си много кратко, тъй като графът го поведе директно нагоре по склона. Изкачиха се на хълма и спряха да си починат. Гледката към дългото езеро, проточило се между хълмовете, беше прекрасна и си заслужаваше усилието. От другата страна на билото се простираше малка долинка, граничеща със стари каменни конюшни и зелени пасища с трева, пренесена от Земята. Няколко свободни коня пасяха. Графът заведе Марк до оградата, подпря се на нея и се загледа замислено.

— Онзи голям червеникавокафяв кон ей там е на Майлс. През последните години беше доста пренебрегнат. Майлс не винаги имаше време да язди дори когато си беше у дома. Когато Майлс го повикваше, той пристигаше в галон. Изумително. Този мързеливец да дотича в галоп. — Графът замълча. — Можеш да опиташ и ти.

— Какво? Да повикам коня?

— Много съм любопитен да видя дали конят може да установи разликата. Гласовете ви са… много еднакви… за моето ухо.

— Упражнявал съм се.

— Името му е, хм, Нини. — Марк го погледна и той допълни: — Нещо като галено име.

„Името му е Дебелия Нини. Ти го съкрати.“

— Значи какво трябва да направя? Да застана тук и да извикам: „Тук, Нини, Нини?“ — Чувстваше се като глупак.

— Три пъти.

— Какво?

— Майлс винаги повтаряше името три пъти.

Конят стоеше в другия край на пасището, наострил уши, загледан към тях. Марк пое дълбоко дъх и с най-добрия си бараярски акцент извика:

— Тук, Нини, Нини, Нини. Тук. Нини, Нини, Нини!

Конят изпръхтя и препусна към оградата. Не беше галон, макар че изведнъж вдигна високо копита и тръгна напред. Дойде, изпръхтя и поръси с плюнки както Марк, така и графа. След това се опря на оградата, която изскърца и се огъна. Отблизо беше истинска грамада. Подаде голямата си глава над оградата и Марк бързо се отдръпна.

— Здравей, Нини. — Графът го потупа по врата. — Майлс винаги му дава захар — каза през рамо той.

— В такъв случай нищо чудно, че припка при повикване! — каза Марк недоволно. А пък си бе помислил, че това е израз на любов.

— Да, но Корделия и аз също му даваме захар, а той никога не препуска към нас. Върви полека и пристига когато си иска.

Конят го гледаше — Марк беше готов да се закълне в това — с крайно учудване. Следващата душа, която беше предал с това, че не беше Майлс. Двата други коня, в някаква конска ревност, също пристигнаха, решили да не пропуснат случая. Уплашен, Марк попита жално:

— Носите ли захар?

— Оо, да — отговори графът, извади от джоба си половин дузина бели кубчета и му ги даде. Марк внимателно постави на дланта си едно кубче и го подаде на коня, държейки се колкото се може по-назад. Нини недоволно прибра уши и оголи зъби, прогонвайки конските си роднини, после стеснително протегна шия и взе бучката с меките си като гума устни, оставяйки тревистозелена слюнка върху дланта му. Марк изтръска част от нея върху оградата, погледна крачола на панталона си и избърса останалата в лъскавата шия на коня. Под ръката си усети стар грапав белег от рана. Нини блъсна оградата с глава и Марк се отдръпна. Графът възстанови реда сред конете с викове и удари. „Ах, точно като бараярски политици“ — помисли си Марк доста неуместно и се погрижи двата по-бавни коня също да получат своя дял от захарта. После съвсем машинално избърса длани в крачолите на панталоните си.

— Искаш ли да се опиташ да го пояздиш? — предложи графът. — Макар че напоследък не е язден, сигурно е в добра форма.

— Не, благодаря — каза Марк и почти хлъцна. — Може би друг път.

— Добре.

Тръгнаха покрай оградата. Нини вървеше успоредно с тях от другата страна, докато надеждите му не бяха прекъснати от ъгъла. Когато отминаха, изпръхтя. Изненадващо печален звук. Марк се прегърби като от удар. Графът се засмя, но, изглежда, почувства опита си да обърне всичко на смях толкова ужасен, че усмивката му веднага угасна. Той погледна през рамо назад.

— Вече прехвърли двайсетте. Пределна възраст за един кон. Започвам да се отъждествявам с него.

Тръгнаха към дърветата.

— Там има трасе за яздене… извива до едно място, откъдето се вижда къщата. Там ходехме на пикник. Искаш ли да го видиш?

Екскурзия. Никак не му се ходеше на екскурзия, но вече беше отхвърлил недвусмисленото предложение на графа да поязди коня. Не се осмели да му откаже втори път, за да не помисли графът… че се сърди.

— Добре. — Не се виждаха никакви телохранители на ИмпСи, нито въоръжена охрана. Графът беше изменил на принципите си, за да осигури спокойствие. Марк се сви в очакване на интимен разговор.

Стигнаха до края на горичката и първите паднали листа зашумоляха под краката им. Но шумоленето им не можеше да запълни тишината. Графът, въпреки че се преструваше на небрежен, беше неуверен и напрегнат. Излязъл от равновесие. Изнервен, Марк изтърси:

— Графинята е измислила всичко това, нали?

— Не съвсем — каза графът. — Всъщност да.

Съвсем объркан отговор. И вероятно верен.

— Ще простите ли някога на барапутранците, че са застреляли не когото трябва?

— Вероятно не. — Тонът на графа беше спокоен, дружелюбен.

— Ако беше обратното — ако барапутранците се бяха прицелили в един нисък човек вляво — щеше ли сега ИмпСи да търси криокамерата? — Щеше ли Майлс да изхвърли Филипи, за да постави на нейно място Марк?

— Тъй като в този случай Майлс щеше да бъде ИмпСи в района… предполагам, че отговорът е „да“ — промърмори графът. — А понеже аз никога нямаше да те срещна, моят собствен интерес навярно щеше да бъде малко… академичен. Твоята майка обаче все пак щеше да ги накара да те търсят — добави той замислено.

— Нека на всяка цена да сме честни един към друг — каза Марк тъжно.

— Вероятно не можем да изградим нещо, което да издържи на друга основа — каза сухо графът. Марк почервеня и изсумтя одобрително.

Трасето отначало вървеше покрай един поток, след това тръгваше нагоре по дере или старо корито на река, облицовано с изронени и свличащи се камъни. По-нататък известно време вървеше хоризонтално, криволичейки сред дърветата. Тук-таме, почти безразборно, от трупи и храсти бяха направени прегради за прескачане.

Трасето минаваше през тях и около тях. Защо беше сигурен, че Майлс ги е прескачал? Трябваше да признае, че в гората имаше нещо първично и спокойно, че плетениците от слънце и сянка, високите дървета, донесени от Земята, и местните и вносни храсти създаваха илюзия на безкрайно уединение. Човек можеше да си представи, че цялата планета е безлюдна пустиня, ако не знаеше нищо за еволюцията на Земята. Тръгнаха по една двойно по-широка пътека, където можеха да ходят един до друг.

Графът навлажни устните си.

— Та за криокамерата…

Марк вдигна глава също като коня, когато бе усетил захарта. ИмпСи не му беше говорила по този въпрос, графът също беше отказал да му говори. Подлуден от информационния вакуум, накрая той не издържа и извади душата на графинята, макар да не му беше приятно. Но дори и тя можа да му даде само отрицателни отговори. Сега ИмпСи знаеше над четиристотин места, на които можеше да се намира криокамерата. Като начало. Четиристотин места, в цялата вселена… беше невъзможно, безполезно, безплодно…

— ИмпСи са я намерили. — Графът потърка челото си.

— Какво! — Марк спря. — Върнали са го? Страхотно! Търсенето приключи! Къде са… защо не ми казахте… — Той млъкна, когато му дойде наум, че сигурно има достатъчно сериозна причина, поради която графът не му беше казал веднага. И не беше сигурен, че иска да я чуе. Лицето на графа беше непроницаемо.

— Празна.

— Оо! — Колко глупаво „Оо!“ Марк се почувства невероятно глупав. — Как… не разбирам. — От всички сценарии, които си беше представял, никога не беше допускал този. „Празна?“ — Къде?

— Агентът на ИмпСи я е намерил да се продава от една фирма за доставка на медицинска апаратура на Хиген Хаб. Почистена и рециклирана.

— Сигурни ли са, че е същата?

— Ако отличителните знаци, дадени ни от капитан Куин, са верни, същата е. Агентът, едно от най-умните ни момчета, просто я купил без много шум. Докарали са я с бърз куриерски кораб в щаба на ИмпСи на Комар за пълен юридически анализ. Не че има кой знае какво да се анализира.

— Но това е следа, която може да доведе до успех. Фирмата-доставчик трябва да има архив… ИмпСи трябва да може да проследи пътя на криокамерата до… до… — „Докъде?“

— И да, и не. Архивът води само една стъпка по-назад от фирмата-доставчик. Независимият превозвач, от когото са я купили, изглежда, е виновен само в това, че е купил крадена вещ.

— От Джексън Хол? С това областта за претърсване се ограничава!

— Мм. Не трябва да се забравя, че Хиген Хаб е истински панаир. Все пак възможността криокамерата да е отправена към Сетаганданската империя от Джексън Хол и отново да е изкарана обратно през Хиген Хаб е… малка, но реална.

— Ами времето?

— Точното време трудно може да се докаже, но е възможно. Илян го е изчислил. То ограничава района за изследване само до… девет планети, седемнайсет станции и всички кораби по пътя между тях. — Графът се намръщи. — Почти бях сигурен, че имаме работа със сетагандански заговор. Лордовете Гем, сигурен съм в това, ще знаят или ще се досетят за ценността на пратката. Кошмарът, който ме довежда до отчаяние, е, че криокамерата по някакъв начин е попаднала в ръцете на някой дребен джексъниански крадец, който просто е изхвърлил съдържанието, за да продаде апаратурата. Ние сме готови да дадем откуп за мъртвото тяло… десет пъти по-голям от стойността на криокамерата, а ако тялото е съхранено и е възможно да се съживи… всичко, каквото поискат. Мисълта, че Майлс гние някъде поради грешка, ще ме подлуди.

Марк притисна ръце до челото си. Вратът му се беше стегнал така, че го чувстваше като дърво.

— Не… това е лудост, това е просто лудост! Сега държим и двата края на въжето, липсва ни само средата. То трябва да може да се съедини. Норууд… Норууд беше лоялен към адмирал Нейсмит. И умен. Аз го срещнах за малко. Разбира се, никой не очакваше да го убият, но той не би изпратил криокамерата, ако имаше опасност да се изгуби или да не може да се откупи. — Беше ли Норууд достатъчно лоялен? Норууд е очаквал, че ще може да вземе криокамерата от мястото, където я е изпратил най-много за един ден. Ако тя е пристигнала… където и да е… с бележка да се задържи до поискване, а след това никой не я е потърсил… — Била ли е рециклирана преди или след като фирмата-доставчик от Хаб я е закупила?

— Преди.

— В такъв случай някъде в прохода трябва да има скрито здравно заведение. Може би криозаведение. Може би… може би Майлс е бил пренесен в нечия стационарна банка за съхранение. — Неидентифициран и изоставен? Такова милосърдие може би е възможно на Ескобар, но на Джексън Хол? Много малка надежда.

— Моля се да е така. Малко са местата, на които има такива условия. Могат да се проверят. Сега ИмпСи се е заела да ги проверява. Само че… замразеният труп изисква голям опит. Почистването и изпразването може да се извърши от лечебницата на всеки кораб. Или технически отдел. Много по-трудно е откриването на един немаркиран гроб. Или може би изобщо без гроб, просто изхвърлен като смет… — Графът втренчи поглед в дърветата.

Марк можеше да се закълне, че графът не вижда дърветата. Можеше да се закълне, че графът вижда същата картина, която виждаше той: замразено малко тяло с разкъсани гърди — не беше необходим телфер, за да се повдигне, — изхвърлено безгрижно, безразсъдно на бунището. Дали ще се запитат някога кой е бил този малък човек? Или за тях това ще бъде само нещо отблъскващо? Кои, по дяволите, са тези те?

И от колко време графът беше в плен на тази мисъл и как можеше да говори отново и отново по същия въпрос?

— Откога знаете за това?

— Рапортът пристигна вчера следобед. Така че ти разбираш… той беше относително по-важен, отколкото да зная, къде се намираш ти. За Бараяр. — Графът тръгна отново по трасето, после пое по едно отклонение, което се стесняваше и започна рязко да се издига към едно място с по-високи дървета и по-малко храсти.

Марк го следваше с труд.

— Никой със здрав разум няма да иска да помогне на Бараяр по издирването. Всички ще го разглеждат като възможност да постигнат нещо срещу Бараяр.

Графът се усмихна през рамо.

— Май си говорил прекалено много с Корделия.

— Да. Е, тя е единствената личност, която разговаря с мен. — Марк настигна графа, който беше намалил темпото.

Графът направи болезнена гримаса.

— Прав си. — Той тръгна нагоре по каменистата пътека. — Съжалявам. — След няколко стъпки добави с проблясък на черен хумор: — Питам се дали рисковете, които поемах навремето, са се отразявали по същия начин на моя баща. Ако е така, за него достойно е отмъстено. — Повече чернилка, отколкото хумор, реши Марк. — Но е по-необходимо от всякога… да зная…

Графът неочаквано спря, седна край пътеката и опря гръб на едно дърво.

— Странно — промърмори той. Лицето му, почервеняло и влажно от изкачването по хълма и от нарастващата утринна горещина, неочаквано побледня и се обля в пот.

— Какво? — попита предпазливо Марк. Беше задъхан. Сложи ръце на коленете си и погледна мъжа, така странно снижил се до нивото на очите му. На лицето на графа се четеше объркване и вглъбеност.

— Трябва… Трябва да си почина малко.

— Тази идея и на мен ми харесва. — Марк също седна на един камък. Графът не продължи веднага разговора. Безпределна тревога стисна стомаха на Марк. „Какво му е? Нещо не е наред с графа. Оо, по дяволите…“ Небето беше станало синьо и нежно, повя лек ветрец, дърветата въздъхнаха и още няколко златни листа полетяха надолу. Студеният мраз по гърба на Марк нямаше никаква връзка с времето.

— Не е спукана язва — каза графът с безстрастен, академичен тон. — Веднъж ми се е случвало, но това не е същото. — Той скръсти ръце на гърдите си. Дишането му беше станало бързо и повърхностно, неритмично.

„Нещо много сериозно.“ Смел човек, който се опитва да покаже, че не го е страх — най-ужасната гледка, която Марк бе виждал. Смел, но не глупав: например не предпочете да каже, че му няма нищо, и да продължи нагоре, за да го докаже.

— Не изглеждате добре.

— И не се чувствам добре.

— Какво чувствате?

— Ами… болка в гърдите — призна графът очевидно разтревожен. — Нещо повече от болка. Много… странно… усещане. Появи се просто както си ходех.

— Не е от стомашно разстройство, нали? — Като онова, което сега вреше в стомаха на Марк.

— Страхувам се, че не е.

— Може би е по-добре да повикате помощ по апаратурата за персонална връзка — предложи Марк нерешително. Беше адски сигурно, че той не може да направи нищо, ако случаят беше такъв, какъвто изглеждаше.

Графът се изсмя. Прозвуча като сухо хриптене. Звукът не беше успокоителен.

— Оставих я.

— Какво? Вие, министър-председателят, да ходите без…

— Исках да осигуря спокоен, непрекъсван разговор. За разнообразие. Без половината заместник-министри на Ворбар Султана да ме питат къде са си оставили бележките по дневния ред. Така правех с… Майлс. Понякога, когато ставаше мъчно поносимо. Това подлудяваше всички… после се примириха. — На последната дума гласът му стана силен и лек. Той легна на нападалите листа. — Не… не помага… — Протегна ръка и Марк — собственото му сърце лумкаше от ужас — му помогна отново да седне.

„Парализираща отрова… сърдечен инфаркт… аз трябваше да се справя с теб… трябваше да чакам и да те гледам двайсет минути, докато умреш…“ Как бе станало това? Черна магия? А може би той беше програмиран и част от него вършеше неща, за които останалата част дори не подозираше — като някоя от раздвоените личности в книгите. „Аз ли направих това? Оо, Господи! Оо!“

Графът успя да се усмихне и прошепна:

— Не се плаши, момче. Просто се върни вкъщи и доведи охраната. Не е много далеч. Обещавам да не се движа. — После се чу прегракнало гъргорене. Смях?

„Но аз не обръщах никакво внимание на пътеките, по които се изкачвахме. Просто го следвах.“ Дали да не опита да го носи? Не. Марк не беше лекар, но добре разбираше, че идеята да се опита да го пренесе е много лоша. И глупава. Графът беше много по-тежък от него.

— Добре. — В крайна сметка нямаше чак толкова завои. — Вие… вие… — „Да не си посмял да умреш, дяволите да те вземат. Не сега! Не с мен!“

Марк се обърна и затича назад; плъзгаше се, падаше по лице на пътеката. Надясно или наляво? Наляво, надолу по широката пътека. Откъде, по дяволите, бяха излезли на нея? Бяха минали през някакви храсти… но по целия път имаше храсти и безброй пътечки между тях. А, имаше и едно препятствие за коне. Може би беше това? Всичките са еднакви. „Ще се изгубя в тези гори, тичам в кръг вече… двайсет минути, докато умрат мозъчните му клетки и той се вдърви, и всички ще мислят, че съм го направил аз…“ Препъна се в едно дърво, подскочи, спря и се опита да определи посоката. Чувстваше са като куче, което тича за помощ: когато пристигне, единственото, което ще може да направи, е да лае, да вие и да се търкаля по гръб, и никой не ще може да го разбере… Задъхан той се хвана за дървото. Огледа се. Не трябваше ли мъхът да расте на северната страна на дърветата, или това се отнасяше само за Земята? Но повечето от тези дървета бяха от Земята. На Джексън Хол някакъв лигав лишей растеше на южната страна на всичко, включително по сградите, и трябваше да го изстъргват от касите на вратите… аха! ето го потока. Но нагоре или надолу по потока бяха тръгнали? Той се обърна наляво и затича.

Слава Богу! По пътеката пред него крачеше висока жена. Елена. Сигурно отиваше към конюшните. Той не само беше на прав път, но и беше намерил помощ. Опита се да извика. Гласът му прозвуча като грачене, но успя да привлече вниманието й. Тя погледна през рамо, видя го и спря. Той залитна към нея.

— Какво става с вас, по дяволите? — Първоначалната й студенина и раздразнение отстъпиха на любопитството и зараждащата се тревога.

— Графът… — почна задъхано Марк. — Стана му лошо… в гората. Доведете… охраната му…

Тя сви подозрително вежди.

— Болен? Как така? Преди час се чувстваше прекрасно.

— Наистина е болен! По дяволите, побързайте!

— Какво сте направили… — започна тя, но неговата очевидна силна мъка надделя над подозрението й. — Комуникационната апаратура в конюшнята е най-близо. Къде го оставихте?

Марк неопределено махна с ръка назад.

— Някъде… не зная къде. По пътеката към мястото, където сте ходили на пикник. Това говори ли ви нещо? Проклетата охрана на ИмпСи няма ли скенери? — Той затропа с крака, ядосан от нейното разтакаване. — Вие имате по-дълги крака. Тичайте!

Най-после тя повярва и затича, като му отправи един последен свиреп поглед, от който той почти се изприщи.

„Не съм го направил аз…“ Той се обърна и запраши натам, където беше оставил графа. Чудеше се дали вместо това не трябва да избяга и да се скрие. Ако открадне някой леколет и се върне в столицата, ще може ли да отиде в някое галактическо посолство и да получи политическо убежище? „Тя мисли, че съм аз… всички ще мислят, че съм аз…“ По дяволите, той сам не си вярваше, защо тогава бараярците да му вярват? Може би трябваше да си спести тичането и още сега да се самоубие тук, в тези глупави гори. Но нямаше никакво оръжие и макар теренът да беше неравен, нямаше високи и достатъчно стръмни скали, от които да се хвърли, за да е сигурен, че ще умре.

Отначало помисли, че е завил в погрешна посока. Разбира се, графът не би могъл да стане и да продължи да ходи… не. Беше си там, легнал по гръб до падналия дънер. Дишането му беше повърхностно и накъсано, с дълги паузи, ръцете стиснати, очевидно изпитваше по-голяма болка, отколкото когато Марк го беше оставил. Но не беше мъртъв. Още не беше мъртъв.

— Здравей… момче — изпухтя той.

— Елена ще докара помощ — разтревожено каза Марк, вдигна глава, огледа се и се ослуша. „Защо още ги няма?“

— Добре.

— Не… приказвайте.

Това накара графа да се засмее. Приличаше повече на сумтене и ефектът беше по-ужасен от нарушеното дишане.

— Само Корделия… понякога е успявала… да ме накара да млъкна. — Но все пак млъкна. Марк благоразумно не каза нищо, за да не се опита отново да заговори.

„Живей, дявол да те вземе! Не можеш да ми изиграеш този номер!“

Познато шумолене го накара да вдигне поглед. Елена беше решила проблема с транспорта — идваше с въздушен велосипед. Зад нея, хванал я през кръста, въртеше мъж със зелена униформа на ИмпСи. Елена бързо се спусна, направо през дърветата, без да обръща внимание на удрящите като камшик клонки, които оставяха червени бразди по лицето й. Човекът от ИмпСи скочи още докато велосипедът беше във въздуха, на половин метър от земята, и изръмжа на Марк:

— Отстъпете! — Носеше санитарна чанта. — Какво му направихте?

Марк се обърна към Елена.

— Лекар ли е?

— Не, медик-санитар. — Елена също беше задъхана. Медикът повдигна глава и докладва:

— Сърцето, но не зная какво или защо. Не е необходимо лекарят на министър-председателя да идва тука, трябва да ни посрещне в Хасадар. Трябва ни болнична обстановка.

— Добре. — Елена даде команди по комуникационната апаратура.

Марк се опита да им помогне да качат графа на велосипеда, но медикът го погледна свирепо и пак изръмжа:

— Не го пипайте!

Графът — Марк мислеше, че е в безсъзнание — отвори очи и прошепна:

— Ей. Момчето не е виновно, Джеси.

— Извинявай, Марк — измърмори медикът.

„Той умира и продължава да мисли за мен. Опитва се да снеме съмненията от мен.“

— Въздушната кола ще ни срещне на най-близката просека. — Елена посочи надолу по склона. — Идете там, ако искате да пътувате с нас.

Велосипедът бавно и внимателно се вдигна във въздуха.

Марк я послуша и се затича надолу по склона, следейки движещата се над дърветата сянка. Тя го изпревари. Той засили темпото, хващаше се за дънерите на завоите и стигна до просеката с ожулени длани точно когато медикът от ИмпСи, Елена и телохранителят Пим качваха графа в купето на лъскава черна въздушна кола. Марк се вмъкна вътре, седна отзад до Елена и веднага след това капакът се затвори и колата се херметизира. Пим пое управлението, колата се издигна по спирала нагоре, след това полетя. Медикът коленичи на пода до пациента си, сложи му кислородна маска и му направи синергичен^[2] хипоспрей за предпазване от шок.

Марк пухтеше по-силно от графа поне до момента, когато съсредоточеният армейски медик го погледна намръщено, но за разлика от графа, след малко възстанови нормалното си дишане. Беше се изпотил и вътрешно трепереше. Последния път беше изпитал това чувство, когато барапутранските сили за сигурност бяха стреляли със смъртоносни оръжия по него. Можеха ли въздушните коли да летят толкова бързо? Марк се молеше в турбините на ракетния двигател да не попадне нещо по-голямо от насекомо.

Въпреки синергията очите на графа помътняха и бяха уплашени. Той посягаше към малката пластмасова кислородна маска, отблъскваше опитите на разтревожения медик да контролира ръцете му, настойчиво сочеше към Марк и толкова ясно показваше, че иска да му каже нещо, че беше по-малко рисковано да му разрешат, отколкото да се опитват да го спрат. Марк коленичи до главата му.

Графът пошепна с тон на най-голямо доверие.

— Всяко… истинско богатство… е биологическо.

Медикът изненадано погледна Марк. Не разбираше. Марк можа само безпомощно да вдигне рамене.

— Мисля, че богатството му се изплъзва.

Графът се опита да говори още един път по време на спешното пътуване: смъкна маската, за да промълви: „Плюва“, при което медикът му повдигна главата, за да плюе — едно противно кашляне, което само временно очисти гърлото му.

„Последните думи на великия човек“ — мрачно помисли Марк. Целият този чудовищен, удивителен живот свършваше с едно „Плюва“. Наистина съвсем биологическо. Обгърнал с ръце тялото си, той седеше свит на кълбо на пода и разсеяно гризеше кокалчетата на пръстите си.

Когато пристигнаха на площадката за приземяване в Хасадарската областна болница, към тях мигновено се спусна цяла армия медицински персонал, която бързо отнесе графа. Армейският медик и телохранителят на графа излетяха. Марк и Елена бяха отведени в една уединена чакалня и останаха там.

По едно време надникна една жена с болничен лист в ръка и попита Марк:

— Вие ли сте най-близкият роднина?

Марк отвори уста и спря. Просто не можеше да отговори. Спаси го Елена, която каза:

— Графиня Воркосиган лети насам от Ворбар Султана. Ще пристигне след няколко минути. — Това, изглежда, задоволи жената и тя излезе.

Елена беше права. След по-малко от десет минути коридорът оживя от тракане на боти. Графинята влезе, съпровождана от двама души въоръжена охрана, отправи към Марк и Елена една бърза успокоителна усмивка и без да спира, влезе пред двойната врата. Някакъв минаващ лекар, който не беше в течение на нещата, се опита да я спре:

— Извинете, госпожо, тук не се пускат посетители.

Гласът й се извиси над неговия:

— Не говори глупости, момче, това тук е мое. — Протестите му завършиха с извинения, когато видя униформите на въоръжената охрана и си направи правилен извод.

— Насам, госпожо — достигна гласът му отдалеч.

— Наистина е така — каза Елена на Марк, извила устни в язвителна усмивка. — Медицинската мрежа в областта Воркосиган е изградена по един от нейните проекти. Половината от персонала тук са дали клетва да й служат, срещу което ще получат образование.

Времето течеше бавно. Марк отиде до прозореца и загледа столицата на региона Воркосиган. Хасадар беше нов град, наследник на разрушения Воркосиган Вашной. Почти всички сгради бяха издигнати в края на Епохата на изолацията, повечето през последните трийсет години. Проектиран с оглед на по-нови транспортни средства вместо конски каруци, той се беше разгърнал подобно на град във всеки друг развит галактичен свят, с акцент върху няколко извисяващи се в небето кули, които блестяха на утринното слънце. Все още беше само сутрин? Струваше му се, че беше съмнало преди цяло столетие. Болницата по нищо не се различаваше от подобно скромно заведение, примерно, на Ескобар. Официалната резиденция на графа тук беше една от няколкото напълно модерни вили в списъка на сградите, собственост на семейство Воркосиган. Графинята твърдеше, че я харесва, и въпреки това я използуваха само когато идваха в Хасадар по работа: повече като хотел, отколкото като дом. Странно.

Сенките на кулите в Хасадар се скъсиха преди графинята да се върне. Когато тя влезе, Марк я погледна разтревожен. Стъпките й бяха бавни, очите й уморени, напрегнати, но устата й не беше изкривена от скръб. Преди графинята да заговори, той разбра, че графът е все още жив.

Тя прегърна Елена и кимна на Марк.

— Арал се стабилизира. Сега го подготвят за прехвърляне в Имперската военна болница във Ворбар Султана. Сърцето му е много засегнато. Нашият човек казва, че определено ще се наложи трансплантация или механично поддържане.

— Къде бяхте рано сутринта? — попита Марк.

— В щаба на ИмпСи. — Беше логично. Тя го погледна. — С Арал си разпределихме работата. Не беше необходимо и двамата да се тъпчем в кабината за декодиране. Арал ти е казал новината, нали? Той се закле, че ще ти каже.

— Да, точно преди да му стане лошо.

— Какво правихте?

Въпросът беше малко по-добър от обичайното: „Какво му направихте?“ Марк се опита да опише как бяха прекарали сутринта.

— Стрес, закуска, тичане нагоре по хълмовете — размишляваше графинята. — Обзалагам се, че той е определял темпото.

— Военно — потвърди Марк.

— Ха — каза тя мрачно.

— Оклузия^[3] ли е? — попита Елена. — На такова приличаше.

— Не. Затова толкова ме изненада. Знаех, че артериите му са чисти… беше подложен на импрегниране с лекарства срещу това, иначе неговата ужасна диета щеше да го убие още преди година. Артериална аневризма^[4] в сърдечния мускул. Спукване на кръвоносен съд.

— Стрес, а? — каза Марк с пресъхнала уста. — Кръвното му беше ли високо?

Тя присви очи.

— Да, доста, но съдът беше отслабнал. Във всеки случай скоро щеше да се случи.

— Пристигна ли… допълнително съобщение от ИмпСи? — попита плахо той.

— Не. — Тя отиде до прозореца и отправи невиждащ поглед към кулите на Хасадар. Марк я последва. — Състоянието, в което е намерена криокамерата, е… доста обезпокоително за надеждите ни. Добре, че то подтикна Арал да направи опит да се сближи с теб. — Графинята замълча за малко, после допълни: — Опита ли се?

— Не… не зная. Той ме разведе, показа ми някои неща. Опита се. Толкова се стараеше, че ми беше болно да го гледам. — И сега продължава да ме присвива под лъжичката. Според някои митологии там се намира душата.

— Така ли?

Това вече беше прекалено много. Стъклото на прозореца беше удароустойчиво, но ръката му не беше. Юмрукът му, тласкан от душата, се отдръпна назад и замахна.

Графинята бързо протегна ръка. Юмрукът му удари в дланта й и се отклони.

— Стига глупости — посъветва го тя хладно.