Емили Гифин
Обичай този, с когото си (38)

Година и един ден по-късно…

Днес е първият рожден ден на Луиза. Аз се качвам в самолета от „Ла Гуардия“, с който ще пътувам за пищното празненство, което Марго прави за дъщеря си. Не за първи път правя това пътуване — понякога сама, понякога с Анди — като често двамата сновем между дома ни в Бъкхед и апартамента ни с една спалня във Вилидж. Този начин на живот изглежда учудва мнозина, особено Стела, която дори онзи ден ме попита как решавам кои обувки в кой гардероб да държа или просто си купувам по два чифта от всичко? Усмихнах се и си помислих, че никога няма да разбера нейната мания към обувки, така както тя не разбира как е възможно двамата с Анди да сме щастливи с този объркан компромис. Вярно, не е съвършен, но на нас ни върши работа — засега.

Продължавам да предпочитам големия град — там се чувствам напълно тази, която съм. Обичам да работя със Сабина, Джулиън и Оскар в стария, изложен на течение таван и да чакам Анди или Сузан да дойдат при мен през уикенда. Но в същото време започнах да оценявам истински и Атланта, където станах по-толерантна към тълпата, която навремето ненавиждах, създадох си свои приятелства, независими от семейство Греъм. Освен това открих изненадваща професионална ниша в новия ни град — да правя портрети на деца. Започнах с Луиза и бързо разширих бизнеса. Е, не е върховна работа, но спокойното съсредоточаване върху семейството е задоволително и почти виждам времето, когато то може да ме удовлетворява напълно.

Но пък това може и никога да не се случи. Може би Анди и аз винаги ще трябва да полагаме усилия, за да намерим точния баланс — в рамките на семейството ни, брака ни, съвместния ни живот. Да, аз съм съпруга на Анди. Аз съм Греъм. Но също така съм и сестра на Сузан, дъщеря на майка ми, личност.

Колкото до Марго, отношенията ни дълго време останаха хладни, като всяка от нас упорито се преструваше, че разрив няма, което правеше разрива още по-задълбочен и непреодолим. Докато най-сетне един ден тя дойде при мен и поиска да говорим.

Приех и я наблюдавах как се мъчи да намери точните думи, докато повива хленчещата Луиза.

— Може би не биваше да реагирам така — подхвана тя нервно. — Но бях толкова изплашена, Елън… и толкова изненадана от нелоялността ти в цялата работа.

Споменът за станалото ме изпълни с чувство за вина, понеже знаех, че тя е права — аз наистина проявих нелоялност.

— Предполагам как си се чувствала — казах, защото помня как се чувствах всеки път, когато Сузан биваше наранена от Винс или от някой друг. — Анди ти е брат… Но какво ще кажеш за лоялността между нас? За нашето приятелство?

Тя сведе поглед и загали с пръсти гладката, заоблена бузка на Луиза, а в това време аз събирах смелост да й кажа простата истина.

— Имах нужда да замина — рекох. — Трябваше да замина.

Почаках я да срещне погледа ми и когато го направи, видях, че в очите й нещо просветна — най-накрая тя беше разбрала, че чувствата ми към Лио нямат нищо общо с брат й и с нашето приятелство.

Тя залюля лекичко бебето и каза:

— Съжалявам, Елън.

Кимнах, а тя продължи:

— Съжалявам, че не ти казах, когато той дойде да те търси. Съжалявам, че постъпих така…

— И аз съжалявам. Наистина съжалявам.

После и двете се разплакахме, плакахме дълго, заедно с Луиза, докато накрая не ни остана друго, освен да избухнем в смях. Това беше момент, който само най-добри приятелки или сестри могат да споделят.

Сега затварям очи, самолетът набира скорост по пистата и след малко се издигаме в небето. Вече не изпитвам страх от самолети — поне не и какъвто изпитвах преди, но въпреки това сърцето ми тупти силно, обзема ме някогашната тревога, смесена със спомените от миналото. Това е единственият път, когато наистина отново мисля за Лио. Може би заради онзи наш съвместен среднощен полет. Може би защото мога на практика да погледна надолу през прозореца си и да видя сградата, където той живее, и мястото, където го видях за последен път преди година и един ден.

Отдавна не съм говорила с него. Нито в отговор на двете му обаждания. Нито дори когато му изпратих снимките от Кони Айлънд, включително и онази, която му направих на плажа. Имаше неща, които обмислях да му кажа в запечатан плик. „Благодаря ти… Съжалявам… Винаги ще те обичам.“

Те бяха истина — и продължават да са истина, — но по-добре да останат неизречени, точно както реших никога да не признавам на Анди колко близо бях да загубя всичко. Вместо това запазих този ден дълбоко в себе си, за да ми напомня, че любовта е сбор от нашата сила, от силата на нашето обвързване, от връзката, която ни крепи заедно.