Емили Гифин
Обичай този, с когото си (29)

28.

Въпреки че отвътре непрекъснато ми идеше да го направя, успявам да прекарам уикенда, без да се обадя по телефона, да пусна имейл или да изпратя съобщение на Лио. Вместо това върша правилните неща — всичко онова, което се очаква от мен. Поставям в нови рамки снимките. Пиша на Стела приветлива бележка с почти дълбока искрена благодарност. Ходя на църква и закусвам с целия клан Греъмови. Правя близо сто качествени черно-бели снимки на Уеб и Марго и корема й. През цялото време потъпквам всеки надигащ се пристъп на яд, като уверявам себе си, че не приемам поръчката от злоба, отмъщение или преразглеждане на миналото. Напротив, ще отида в Ню Йорк по работа и за да прекарам известно време с Лио. Имам абсолютното право на работа, както и да бъдем приятели с Лио. И нищо от тези неща не бива да накърнява брака ми, приятелството ми с Марго или живота ми в Атланта.

И тъй, до неделя вечер, докато седя пред компютъра и купувам самолетен билет за Ню Йорк, вече съм напълно убедена, че намеренията ми, ако не напълно, са поне достатъчно чисти. Но когато заварвам Анди в дневната да гледа голф по телевизията и подмятам нехайно, че ми предстоят снимки на Кони Айлънд за „Таим Аут“, сърцето ми се изпълва с познатата вина.

— Това е чудесно — казва Анди, без да отлепва поглед от Тайгър Удс.

— Дааа… Както изглежда, ще пътувам по-следващата седмица… ще направя снимките… ще пренощувам и… може би ще се видя с някои приятели — казвам, сякаш мисля на глас. Сърцето ми ще изскочи от лошо предчувствие. Стискам палци Анди да не започне да задава много въпроси, за да не се наложи да лъжа как съм получила поръчката.

Но когато той само възкликва: „Страхотно!“, вместо да пита за подробности, изведнъж се чувствам някак пренебрегната, да не кажа — направо незаслужаваща капка внимание. В края на краищата ние непрекъснато обсъждаме неговите дела и колегиалните взаимоотношения в кантората му — с баща му, секретарките и другите младши съдружници. Той редовно изказва пред мен на глас встъпителните си и заключителни аргументи. А миналата седмица дори ходих да наблюдавам кулминационната точка на свидетелски показания по едно дело за възстановяване на застраховка — бях се издокарала и седях най-отпред в съдебната зала, за да го насърчавам безмълвно, докато той превеждаше открито много пострадалия ищец, носещ гипсова превръзка, по пътеката от лъжи, преди да покаже на видео лента как мъжът играе фризби в парка Пидмонт. После много се смяхме в колата, ударихме длани един на друг и весело повтаряхме: „Не можеш да понесеш истината!“ — любимата ни реплика от филма „Доблестни мъже“.

И все пак това ли е най-доброто, което мога да чуя, когато става дума за моята работа? Една дума, изразяваща широко разпространена възхвала. „Страхотно“!?

— Дааа — пак казвам и си представям как работя с Лио до себе си. — Трябва да е добре.

— Звучи добре — изрича Анди и се намръщва, когато Тайгър опитва дълъг лек удар. Топката се търкулва право към дупката, пада вътре, но после изскача от нея. Анди удря юмруци в масичката за кафе и извиква:

— По дяволите! Как можа да не влезе?

— При това положение какво — изостава с един удар ли? — питам.

— Дааа. А на него наистина му беше нужен — Анди клати глава и извива надолу ръба на зелената си шапка с емблемата на „Масгърс“, която той винаги слага от суеверие за късмет на идола си.

— Тайгър винаги печели — отбелязвам, докато камерата улавя преданата му, прелестна съпруга.

Тъкмо се питам доколко е здрав бракът им, когато Анди отговаря:

— Невинаги.

— Така изглежда. Дава шанс на някой друг — продължавам и макар да съм малко обидена на Анди, в същото време се възмущавам от себе си, задето се опитвам да обсъждам нещо толкова неоспоримо, какъвто е случаят със световния фаворит Тайгър.

— Аха… Сигурно — изрича Анди, сякаш едва ме е чул.

Обръщам глава към него и оглеждам леко наболото, секси окосмяване по брадичката му, ушите му, които като че ли щръкват малко повече, когато е с шапка, и успокояващото синьо на очите му, което подхожда напълно на небесносините райета на полото му. Отмествам се по-близо до него на дивана — сега между нас няма пространство и бедрата ни се докосват. Полагам глава върху гърдите му и двамата преплитаме ръце. После затварям очи и си казвам да престана да съм толкова раздразнителна. Не е честно да съдя Анди, особено след като той няма никаква улика, че е подсъдим. Минават няколко минути, в които оставаме в това приятно положение, аз слушам приспивния глас на коментаторите и откъслечните аплодисменти от време на време от иначе пазещата тишина публика и не спирам да си повтарям, че съм щастлива.

Но след малко, когато нещо с Тайгър пак се обърква и Анди скача на крака като ужилен, започва да размахва ръце и да говори на телевизора в негова подкрепа, каквато аз от седмици не съм получавала от него:

— Хайде, приятел. Ти никога не си пропускал тези, когато са от значение! — чувствам как ме облива нова вълна на възмущение.

„Нищо чудно, че си имаме неприятности“, помислям си, като сега вече слагам официален етикет върху онова, което преди изглеждаше само едностранно неизразено мнение. Съпругът ми показва повече страст към голфа — при това голф по телевизията — отколкото към нашите взаимоотношения.

Задържам поглед в него още няколко минути, като стоически наблюдавам домашната сцена, която без чужда помощ смекчава вината ми, задето заминавам за Ню Йорк. После ставам, качвам се горе, вземам мобилния си телефон и се обаждам на Лио.

Той отговаря след четвъртото позвъняване леко задъхан, сякаш е тичал, за да вдигне телефона.

— Не ми казвай, че си променила решението си — изрича той, преди дори да съм казала „здравей“.

Усмихвам се.

— Нищо подобно.

— Значи идваш?

— Идвам.

— Със сигурност ли?

— Да. Със сигурност.

— Кога?

— Другия понеделник.

— Страхотно — казва Лио по същия начин, по който Анди приключи разговора ни долу.

Заглеждам се в тавана и се чудя как една и съща дума може да звучи съвсем различно от устата на Лио. Колко различно е всичко с Лио.

 

 

На другата сутрин хващам Сузан на път за летището и я посвещавам в последната глава на привидно никога несвършващата сага за Лио. Когато стигам до частта за Марго, тя, както се очакваше, кипва.

— Тя за коя се мисли? — пита Сузан.

Знаех си, че фокусът на сестра ми ще се насочи върху Марго и се чувствам едновременно подразнена и отбранителна, когато отговарям:

— Знам. Трябваше да ми каже… Но вярвам, че го е направила от сърце за мое добро.

— Направила го е от сърце за доброто на брат си — възразява Сузан с нотка на презрение. — А не за твое.

— Едно и също е — казвам, защото смятам, че в най-добрите взаимоотношения е еднакво важно доброто и на двамата. И независимо от нашите проблеми, на мен ми харесва да си мисля, че Анди и аз все още имаме такава връзка.

— Изобщо не е едно и също — не отстъпва Сузан.

Докато си претоплям кафето за втори път, обмислям думите й и се питам коя от нас има право. Аз ли, която съм прекалено идеалистична, или Сузан, която е просто непримирима?

— Освен това — продължава Сузан, — коя е тя, че да се прави на Господ?

— Не бих казала, че „се прави на Господ“. Това не е евтаназия… Тя просто се е опитвала да ме предпази…

— Предпазвала те е? — прекъсва ме Сузан. — От какво?

— От Лио… От мен самата.

— Значи си щяла да предпочетеш Лио, така ли? — пита тя ликуващо.

Изпълва ме чувство на безсилие, иска ми се тя да е по-непредубедена в моменти като този. Иска ми се да постъпва повече като майка ни, чийто първи инстинкт беше винаги да вижда доброто в хората, да гледа на нещата откъм светлата им страна. Но пък може би тъкмо смъртта на майка ми е направила Сузан такава — винаги да мисли най-лошото и никога да не вярва, че нещата могат и да се оправят. Избутвам тези мисли настрана, съзнавайки колко често смъртта на майка ми усложнява неща, които всъщност почти нямат нищо общо с нея. Колко много пресилва тя всичко, дори след като вече я няма. Особено след като вече я няма.

— Приятно ми е да си мисля, че можех да му кажа същото — продължавам, мъчейки се да бъда честна със сестра си… и със себе си. — Но не знам… може би щях да преосмисля чувствата си дотолкова, че да прекратя отношенията с Анди. Можеше да направя ужасна грешка.

— Сигурна ли си, че щеше да е грешка?

— Да — отговарям и се сещам за една стара статия за едно списание, която прочетох наскоро, статия, която бях писала някъде по времето, когато с Анди започнахме да излизаме, точно когато Лио се е върнал. Поколебавам се, но после казвам на Сузан за нея. — Бях толкова щастлива, че започнах здравословна, стабилна връзка.

— Писала си това? Използвала си същите думи?

— Малко или повече.

— Здравословна и стабилна, а? Това звучи… приятно — казва Сузан, давайки ясно да се разбере, че „приятно“ не е нещо, към което да се стреми човек в йерархията на взаимоотношенията. Че „страстно“ е по-добро от „приятно“, винаги.

— „Приятно“ е доста подценено — казвам и си помислям, че половин Америка би убила за „приятно“. В днешно време бих избрала „приятно“.

— Щом казваш.

Въздъхвам.

— По-добре е от онова, което имах с Лио.

— И какво е било то?

— Вълнение… Безпокойство… Несигурност… Всичко беше толкова различно с Лио.

— В какъв смисъл различно? — пита тя автоматически, безмилостно.

Отварям задната врата и сядам на стълбите на верандата с чашата с кафе, мъчейки се да намеря отговор на въпроса й. Но всеки път, когато се опитам да го оформя с думи, се чувствам така, сякаш предавам Анди, сякаш по някакъв начин искам да противопоставя страстта на платоническата любов. А съвсем не е така. Всъщност снощи с Анди правихме секс — страхотен секс — инициатор, на който бях аз, но не от чувство за вина или по задължение, а защото той изглеждаше толкова неустоим, както се беше излегнал в леглото до мен по къси долни гащета. Целунах го там, където свършваше почернялата му от играенето на голф кожа, възхищавайки се на стегнатия му като на тийнейджър корем. Той отвърна на целувката ми, което ме накара да си помисля за това колко много жени се оплакват, че съпрузите им подминават любовното встъпление, а Анди никога не пропуска да ме целуне.

— Елън? — прозвучава раздразненият глас на Сузан по телефона.

— Тук съм — отговарям, хвърляйки гневен поглед към маранята на задния двор. Прекалено е горещо за кафе. Отпивам глътка и оставям чашата си в една наторена леха.

— В какъв смисъл различно? — повтаря Сузан, макар да имам чувството, че тя знае много добре какво е различното, че всяка жена знае разликата между онзи, за когото се жениш, и онзи, който си е отишъл.

— Ами нещо като… планината и плажа — отговарям най-накрая, хващайки се за сламка, за да направя някакъв вид адекватна аналогия.

— Кой е плажът? — пита Сузан и чувам бибипкането на летищна товарна количка, проправяща си път в терминала, последвано от гръмко съобщение за промяна на изхода към самолета.

Изведнъж ме пронизва желание да съм на летището, в очакване да замина някъде. Където и да е. За първи път изпитвам завист към работата на Сузан — към физическата й свобода, към постоянното й движение. Вероятно и на нея това й харесва, иначе защо ще продължава да работи нещо, което тя често описва като работа на сервитьорка без бакшиши.

— Анди — отговарям и вдигам поглед към палещото бяло небе. Като че ли безмилостната гореща вълна е избелила синевата му и е оставила безцветна празна шир. — Анди е слънчевият ден със спокойни тюркоазни води и чаша вино — усмихвам се и за миг се чувствам обнадеждена от мисълта, че се излежаваме на някой плаж. Може би ни трябва единствено една хубава почивка. Може би на мен ми трябва да се кача на самолет този път с Анди, вместо да пътувам без него. Но дълбоко в себе си знам, че едно романтично бездействие няма да оправи проблемите ни — и че аз може би ще бъда прецакана незнайно как.

— А Лио? — продължава Сузан.

— Лио — името му се изплъзва от езика ми и сърцето ми затуптява по-бързо. — Лио е екскурзия в планината. Когато вали ситен дъжд. Когато си малко дезориентирана и гладна, а нощта всеки момент ще падне.

Двете със Сузан се разсмиваме.

— Няма конкуренция — отбелязва тя. — Плажът печели.

— Всеки път — въздъхвам.

— Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е в това, че… ми харесва да съм в гората… Харесва ми тъмнината… спокойствието. Толкова е загадъчно… вълнуващо. А и гледката от върха към вечнозелените дървета, към долината…

— Е страхотна… — довършва изречението ми Сузан.

— Дааа — поклащам глава и си представям силните ръце на Лио и широките му рамене. Как изглежда в чифт „Ливайс“, докато върви леко пред мен, винаги контролирайки нещата. — Наистина е такава.

— Ами тогава, продължавай напред и се наслаждавай на гледката…

— Така ли мислиш? — очаквам да ми предпише точните параметри, да ми каже какво мога и какво не бива да правя.

Тя обаче просто отговаря:

— Само не се приближавай много до ръба.

Изсмивам се нервно, повече притеснена, отколкото развеселена.

— Иначе може и да паднеш — додава тя.

 

 

И все пак, в дните, доближаващи ме към пътуването ми, въпреки съвета на Сузан и бдителността ми да държа Лио на една ръка разстояние, се улавям, че съм някак прекалено близо до ръба и неговата орбита ме всмуква обратно. Формалната ни размяна на имейли преминава постепенно във вълнение на позната — дори с нотка на флиртуване — закачка, която на свой ред отстъпва пред един постоянен поток от по-дълги и все по-интимни текстове, имейли и дори телефонни разговори. Докато не съм напълно обсебена, точно както навремето, като за известно време се опитвам да убедя себе си, че изобщо не съм обсебена. Че съвсем не е както някога.

После, най-неочаквано, вече е сутринта преди заминаването ми — а също така и денят на сбирката за поднасяне на подаръци за бъдещото бебе на Марго — събитие, от което на определено ниво вече се ужасявах, най-малкото защото Джини си присвои планирането, като го направи официално, показно тържество, вместо една приятна среща на близки приятелки, събиращи се да честитят предстоящото раждане на едно обичано бебе. Но сега, повече отвсякога, гледам на празненството като на нещо, което трябва да изтърпя и да очаквам с нетърпение да приключи, за да мога да избягам в Ню Йорк, да възстановя момента, който двамата с Лио прекъснахме по време на среднощния ни полет, и да стигна до същността на въпроса, какъвто и да е той.

Тъкмо се протягам под завивките, след като току-що съм целунала Анди за довиждане и с пожелание за успешна игра на голф, когато мобилният ми телефон иззвънява силно, вибрирайки към ръба на нощното шкафче. Пресягам се към него, надявайки се да е Лио, жадна за сутрешната си доза бодрост от него. И наистина, на дисплея светва неговото име.

— Здравей — казвам замаяна, щастлива и сърцето ми се разтуптява по-бързо, докато очаквам първите му думи.

— Здрасти — отговаря Лио с все още сънен глас. — Сама ли си?

— Да — казвам и се запитвам за стотен път дали той е все още с приятелката си. Въз основа на неговите неочаквани прекъсвания на телефонните разговори имам чувството, че той е с нея и макар ревнивата, собственическа част от мен да иска той да е сам, в някои отношения ми харесва, че и той има връзка. По някакъв начин приятелката му изравнява резултата; предоставя на Лио нещо, което и той да загуби.

— Какво правиш?

— Още съм в леглото… и си мисля.

— За какво?

Поколебавам се, преди да му поднеса нещо като признание.

— За утре — отговарям, преливайки едновременно от въодушевление и от страх. — За теб.

— Какво съвпадение — казва той и въпреки че думите му са някак свенливи, той ги изрича много недвусмислено и директно. — Нямам търпение да те видя.

— Аз също — цялата изтръпвам, като си представям нас двамата заедно на Кони Айлънд да се разхождаме покрай водата, да правим снимки в златистия, романтичен час преди залеза, да се смеем, разговаряме и просто да сме заедно.

— Значи и ти искаш да ме видиш? — пита той и звучи също толкова замаян, колкото съм и аз.

— Още сега ли?

Той се разсмива.

— Не. Не сега. Утре. След снимките.

— О, не ме е грижа. Какво си намислил? — питам и мигом съжалявам за отговора, опасявайки се, че прозвучах прекалено блудкаво сантиментална, каквато бях някога — все оставях той да взема решенията.

— Може ли да те заведа на вечеря?

— Разбира се — и закопнявам утре да дойде час по-скоро. — Звучи наистина чудесно.

— Ти звучиш чудесно. Харесва ми дрезгавият ти глас. Връща спомени.

Усмихвам се и се претъркулвам в леглото — в половината на Анди, където чаршафите му все още пазят миризмата му. После затварям очи и се вслушвам в трепетната, интимна тишина. Поне цяла минута, ако не и повече изминава така и аз се пренасям в нашето общо минало. Времето преди Анди. Време, когато можех да се чувствам без угризения, без вина. Без нищо друго, освен чистото удоволствие от момента. И накрая се оставям на бликащия в мен физически копнеж, който се трупаше от много дълго време.

След това си казвам, че той не знае какво направих току-що и че той положително не прави същото. Казвам си, че трябва да се освободя от всички тези мисли и че утре сутринта ще бъдем съвсем делови или, в най-добрия случай, близки приятели със съпътстващо романтично минало. Но преди всичко си казвам, че каквото и да се случи, аз обичам Анди. И винаги ще обичам Анди.