Емили Гифин
Обичай този, с когото си (14)

13.

— Знаех си, че ще те подхлъзнат на динена кора — заявява сестра ми няколко дни по-късно, след като й се обаждам да й кажа за нашето потенциално — може би — преместване в Атланта. Тонът й е много критичен, но в същото време и снизходителен. — Просто си знаех.

„Аз също знаех, че така ще реагираш“, помислям си аз, но казвам:

— Аз не бих го определила като „подхлъзване на динена кора“. Преди всичко, още не сме взели окончателно решение…

Сузан ме прекъсва:

— Само обещай, че няма да започнеш да говориш с южняшки акцент.

— Хората от Атланта нямат кой знае колко силен акцент — възразявам. — Проявява им се толкова случайно… Анди почти няма акцент.

— И гледай да не казваш ’сички — продължава тя важно, сякаш иска да й обещая, че няма да се присъединявам към някоя зловеща религиозна секта и да пия тяхната разтворима лимонада. — Ти си янки, не го забравяй.

— Добре. Ако се преместим — все още има „ако“ — ще взема мерки срещу акцента и предано ще казвам „всички“ вместо „’сички“. Също така никога няма да карам пикап, няма да развявам знамето на Конфедерацията, нито ще дестилирам уиски в задния двор — уверявам я аз, докато си почивам от работата, с която се бях захванала — да отделям за пране светлите дрехи от тъмните — и седя с кръстосани крака на пода в спалнята.

Въпреки явното чувство, което долавям от Сузан, че тя не одобрява напълно Анди, Марго и техния свят, аз се усмихвам. Изпитвам силни чувства към сестра си и ми става приятно най-накрая да чуя гласа й след седмици игра на телефонна гоненица. След колежа връзката ни стана спорадична, в зависимост от нашите графици, и по-важното, от настроението на Сузан. Понякога тя просто се укрива и колкото и да не я оставям на мира, няма да се покаже, докато не се почувства добре и готова за разговор.

В резултат се научих да правя списък с теми за разговор, които сега изваждам от тефтерчето си. Знам, че няма да забравя важните точки — като Атланта или Дрейк, — но изобщо не искам незначителните да изпаднат между процепите, от страх, че разговорите ни ще загубят своето всекидневно, приятно настроение. Не мога да си представя, че ще се случи и все пак знам, че се случва непрекъснато между сестри, особено когато не живеят близо една до друга или нямат много общо, или пък майка, която да ги сплотява. По някакъв начин чувствам, че ако започна да й разправям обикновени подробности за живота ми — било то за новия си крем за под очите или за неочаквания имейл, който получих от един познат от гимназията, или за случайния, забавен спомен за родителите ни, когато веднъж ни заведоха да пазаруваме за новата учебна година в Деня на труда — с нас никога няма да се отнасят само като към родни сестри. Ние винаги ще бъдем нещо повече от две зрели жени, които поддържат телефонна връзка и се виждат само по семейно задължение.

Преглеждам списъка си, после изслушвам последните й новини, които всъщност не са нищо ново, просто допълнение към статуквото. А то е, че Сузан продължава да мрази работата си като стюардеса в „Ю Ес Еъруейз“ и продължава да не е сгодена за приятеля си Винс. Тя е на тази работа и е с Винс близо шест години, като и двете неща подхождаха на начина й на живот, когато ги започна. Сега обаче, вече трийсет и шест годишна, тя е изморена от това да поднася питиета във въздуха на груби хора и дори е още по-уморена да поднася питиета на Винс и на незрелите му приятели, докато те насърчават с викове отборите на „Стийлърс“, „Пайрътс“ и „Пенгуинс“^[1]. Тя иска животът й да се промени — или поне Винс да се промени, — но не знае какво да направи, за да се случи това.

На всичко отгоре е такъв инат, че никога няма да поиска съвет от по-малката си сестра. Не че аз знам какво да я посъветвам. Винс е главен предприемач и двамата със Сузан се запознават и си разменят телефонните номера по време на едно автомобилно задръстване. На него не може да се разчита, той не смята да се обвързва и навремето живял с една стриптийзьорка на име Хъни. Иначе е сърдечен, остроумен и е душата на компанията. И което е най-важното — Сузан искрено го обича. Затова се научих просто да давам съпричастно ухо или да се засмивам където трябва, което правя в момента, докато тя ми разказва подробно как Винс й подарил неопакована кутийка с пръстен в Деня на Свети Валентин веднага след като правили секс. Познавайки Винс, съм напълно сигурна накъде вървят нещата.

— О, не — изстенвам и възобновявам сортирането на прането ми.

— О, да — потвърждава Сузан.

А аз си мисля: „Никакви такива! Кажи ми, че не съм чакала шест години, за да получа просташко предложение, и то в леглото. И, Господи, ами ако е пръстен във формата на сърце?“… Но в същото време си казвам: „Вземи каквото можеш, сестричке. На харизан кон зъбите не се гледат“.

— И какъв се оказа? — питам в напрегнато очакване.

— Пръстен с гранат. Скапания ми зодиакален камък.

Избухвам в смях — лоша работа. Но и донякъде мил жест.

— Е, поне полага усилия — вметвам.

Сузан подминава забележката и додава:

— Кой, по дяволите, над десетгодишна възраст, се интересува от зодиакалния си камък?… Ти, например, знаеш ли кой е твоят?

— Турмалин — отговарям.

— В такъв случай ще кажа на Анди да го има предвид. Да ти купи такава сладка къщичка, на която да й отива турмалин — Сузан се разсмива с характерния си весел смях, който звучи така, сякаш тя не може да си вземе въздух. Чувството й за хумор я спасява от това да не изпада в дълбоки депресии. Това, както и фактът, че независимо от надменното й, грубо държане тя има много нежно сърце. Вярно, наистина би могла да страда, както страдат много самотни жени, които чакат напразно годежен пръстен, но тя не страда. И макар да си мисля, че понякога проявява ревност към по-добрата ми съдба, към по-лесния ми житейски път, тя е прекрасна сестра, която искрено ми желае най-доброто.

Затова знам, че ще се зарадва за снимките ми на Дрейк — за което горя от нетърпение да й кажа. И тя, като Анди, харесва Дрейк, но не толкова заради музиката му, колкото заради политическата му активност. Макар сестра ми външно да не е хипи — тя остави тревата и чехлите с коркова подметка веднага след периода, когато си падаше по „Грейтфул Дед“^[2] в колежа — страст я обхваща, когато стане дума за каузите й, особено свързаните с околната среда и бедността в Третия свят. Като под „страст“ нямам предвид, че тя просто говори — Сузан всъщност запретва ръкави и върши неща, които имат значение — а това се явява необикновен контраст на инертността, която винаги е напаст за личния й живот. Когато бяхме в гимназията, например, тя беше посредствена ученичка, въпреки гениалния й коефициент за интелигентност с четиринайсет точки по-висок от моя — което разбрахме от ровенето в папките на родителите ни. И все пак тя намираше време и енергия да учреди клон в училище на „Амнести интернешънъл“ и да изпраща петиции, пришпорвайки администрацията да сложи в училищния бюфет кошчета за боклук, който може да се рециклира — безпрецедентен случай навремето, поне в нашия град.

И днес тя като че ли винаги е включена в една или друга благородна мисия — било то да засажда дървета в обществени паркове и гробища на доброволни начала, да изстрелва сладкодумни писма до нейните законодатели или дори да предприема дълго и мъчително пътуване до Ню Орлиънс след пораженията на урагана Катрина, където ремонтираше къщи заедно с „Хабитат за хуманност“. Когато Сузан говори за различните си проекти, аз се улавям, че ми се иска да съм мотивирана да правя повече за по-голямото добро; степента на моята активност е, че гласувам всеки ноември (което случайно е малко повече от това, което мога да кажа за Анди, който гласува само на президентски избори).

И наистина, когато свършвам да й разказвам за Дрейк — без частите, касаещи Лио, Сузан възкликва:

— Леле! Каква си късметлийка!

— Знам — отговарям и се изкушавам да й разкажа цялата история, в която късметът не играе роля. Ако възнамерявах да се доверя на някого на този свят, това щеше да е Сузан. Не само заради нашата кръвна лоялност — и простия факт, че тя не е свързана с Анди, — а защото беше единственият човек в живота ми, който като че ли не изпитваше неприязън към Лио. Те се бяха срещали само веднъж и никой от тях не подхвана разговор с другия, но мога да кажа, че между тях се породи внезапно разбирателство и безмълвно уважение един към друг. Помня, че тогава си помислих, че в действителност те имаха доста сходни неща — включително политическите си възгледи, парливото им остроумие и привидно противоречивия им начин да бъдат едновременно страстни и дълбоко безпристрастни. Дори когато Лио разби сърцето ми и бях сигурна, че Сузан злобно ще се нахвърли върху него, тя прояви повече философия, отколкото закрила. Каза, че всеки имал нужда поне веднъж да бъде зарязан — това било част от живота — и че очевидно връзката ни е вървяла натам. „По-добре сега, отколкото когато имате вече три деца“ — беше отбелязала тя, макар тогава да си помислих, че бих предпочела да е второто. Бих предпочела да имам нещо от Лио, независимо от болката, която щеше да го придружава.

Във всеки случай се въздържам да й кажа за него сега — всъщност Лио е спорен въпрос. Освен това не искам това по нечестен начин да изопачи мнението й за взаимоотношенията ми с Анди и едва ли не виждам как това нарежда на опашка нейното депресиращо схващане, че всеки брак е опетнен по някакъв начин. Или едната, или и двете страни улягат, или някой от двамата е незадоволен, или пък единият мами другия или поне възнамерява да го направи. Чувала съм всичко това много пъти и то изобщо не помага да изтъкне, че собствените ни родители изглеждаха щастливи заедно, защото тя отхвърля този аргумент или с: „Откъде да знаем какво точно е било? Ние бяхме деца“, или дори с по-веселото: „Да, но какво от това? Мама почина. Нали помниш? Каква шибана приказка!“.

Марго, която винаги се втрещява от циничните тиради на сестра ми, поддържа мнението си, че вероятно по този начин Сузан осмисля положението си на неомъжена жена. Съзирам известна истина в това, но си мисля също, че се стига до нещо от рода на: кое е първо — кокошката или яйцето. С други думи, ако Сузан беше малко по-старомодно романтична или поставеше на Винс ултиматум като повечето жени в родния ни град, той лесно щеше да запее друга песен. Защото я обича много, за да я пусне да си върви. Но въпреки отричането на брака от страна на Сузан, Винс има непоклатимо извинение да отлага сватбата и да не носи отговорност за това. Според мен общите им приятели и родителите му го притискат повече, отколкото Сузан — и обикновено тя е тази, която възразява с: „Не искам да съм непочтителна, лельо Бети, но, моля те, гледай си работата… И вярвай ми, Винс не получава нищо даром“.

Но, както се оказва, не се стига до разговор за Лио, защото Сузан изтърсва с авторитетния си глас на по-голямата сестра:

— Идвам с теб.

— Сериозно ли говориш?

— Даа.

— Но ти не се побъркваш по звезди — „или поне не го показва“, мисля си, макар че съм я заварвала да преглежда таблоиди, включително „Нешънъл Инкуайърър“.

— Така е, но Дрейк не е типична звезда. Той е… Дрейк. Затова, идвам.

— Наистина?

— Да, защо не? От месеци се каня да дойда да те видя и нищо не ми коства да се метна на самолета за Ел Ей.

— Вярно е — това е най-хубавото в работата й и това е причината тя да не я напуска. Сузан може да отиде където си поиска, по всяко време.

— Ще ти бъда помощничка… При това ще работя безплатно, имай го предвид.

— „Платформ“ ми осигурява помощник на свободна практика — казвам, защото не искам да приема, макар и да нямам обяснение защо.

— Тогава ще помагам на помощника ти. Ще държа онова там нещо, дето е като голям сребърен диск, както когато снимаше река Мононгахела през един адски студен зимен ден. Помниш ли? Помниш ли как си изпуснах ръкавицата в реката и едва не премръзнах?

— Помня — Сузан не допуска да забравиш някои неща. — А ти помниш ли, като ти купих нови ръкавици?

— О, да. Помня ги, евтинките.

Засмивам се.

— Не бяха евтинки.

— Бяха, и още как. Затова сега ми се реванширай и ме вземи със себе си в Ел Ей.

— Добре — отстъпвам. — Но никакви автографи.

— О, я стига. Аз не съм чак такава тъпачка.

— И без повече подсещания за ръкавиците.

— Дадено — обещава тя тържествено. — Никога вече.

 

 

На другия ден, докато Анди е в командировка в Торонто, аз се съсредоточавам върху фотосесията, като подготвям апаратурата и се съветвам няколко пъти с фоторедактора и художествения директор на „Платформ“, които ме уведомяват, че трябва да наблегна на хуманитарната дейност на Дрейк. Затова искат от две до три „сериозни, визуално богати, свойствени на околната среда цветни снимки“.

— Знаете ли какво местоположение търсите? — питам фоторедактора и усещам как ме залива първата нервна вълна.

— Тъкмо затова повикахме вас — казва тя. — Видяхме ваша работа в уебсайта ви. Хареса ни. Такава съвършена красота. Така че, оставяме на вас.

Изпълвам се с увереност и леко оживление, което чувствам винаги, когато някой оцени работата ми. Питам дали има начин да използвам един ресторант, който открих в интернет и е само на три километра от хотела.

— Той има класическа и ретро атмосфера, с под от черно-бели шестоъгълни плочки и червени сепарета — допълвам и си помислям, че те не са като онези в ресторанта, където се видях с Лио последния път. — Нали разбирате, червеното ще бъде нещо като символ на неговата дейност, свързана със СПИН… Според мен ще изглежда наистина страхотно.

— Великолепно! — отбелязва тя. — Ще се обадя на агента му за одобрение.

— Чудесно — отговарям, сякаш съм чувала тези думи хиляди пъти.

След няколко минути тя ми се обажда по телефона и казва:

— Изпратете ми точния адрес на ресторанта и Дрейк и неговите хора ще бъдат там точно в три часа. Единственият проблем е, че графикът му е много сгъстен. Ще трябва да работите бързо. Ще разполагате само с двайсет-трийсет минути. Това устройва ли ви?

— Напълно. Ще направя снимките — звуча като печена професионалистка, по-уверена, отколкото съм в действителност.

Затварям и се обаждам на Сузан да я питам дали двайсет минути си заслужават един трансконтинентален полет.

Тя е непоколебима.

— Двайсет минути с величие си е двайсет минути с величие. И определено по-голямо величие отдавна не съм виждала.

— Добре. Само гледай добрият стар Винс да не те чуе, че го казваш.

Сузан се разсмива.

— О, Винс знае, че е посредствен.

— Поне си знае мястото — вметвам.

— Да. Щото има много малко по-лоши неща от мъж, който не си знае мястото.

Засмивам се, запаметявайки този неин „бисер“, но без да оценя пълната истина, докато не пристигам в Ел Ей три дни по-късно.