Емили Гифин
Обичай този, с когото си (20)

19.

Марго се разплаква, когато й казваме, че подготвяме оферта за къщата, а свекърва ми дори вдига мизата, като заявява, че новината е отговор на молитвите й. Вече задоволена, Марго лесно се разплаква, дори когато не е бременна, на дългите реклами или от няколко тона от „Много тържествено“^[1], а Стела се моли много по-малко, отколкото любимия й син, че се завръща след толкова години, прекарани „горе в Севера“. И все пак. Наистина, няма връщане назад след тези реакции — човек просто не си играе с най-нежните семейни струни.

Така че, когато в Ню Йорк настъпва пролетта, моето кратко, инстинктивно решение, взето над домашно изпечени вафли, без да съм спала и с голяма доза вина, поема по свой собствен, безумен път напред.

За щастие, след като Анди съобщава ликуващ за напускането си в адвокатската фирма, той също, като че ли има най-малкото двойствени чувства по отношение на предстоящото ни преместване, въпреки че вниманието му е съсредоточено повече върху цялостната картина и проявява едва ли не весела невъздържаност — почти както гимназистите от по-горните класове нямат търпение да дойде краят на учебната година и завършването им. Той трескаво крои планове заедно с най-близките ни приятели, прави графици за последните ни вечери в любимите ни ресторанти и купува билети за представления на Бродуей, които сме се канили да гледаме от памтивека. Дори една събота сутрин настоя да отидем с ферибота до Статуята на свободата — забележителност, на която съм се възхищавала от прозореца на самолета, почти като момент на гордост. После, докато изтърпявахме тълпите от туристи, ситния дъжд и ужасно монотонния екскурзовод, Анди ме насърчава да направя снимки на изгледа, за да ги изложим в новия си дом. Угаждам му, но не мога да не си помисля, че една обрамчена снимка на нюйоркското пристанище, колкото и да е внушителна (ако самата аз казвам така), няма да донесе много утеха, когато ще ми липсва недосегаемата енергия на Ню Йорк.

До този момент дребните неща са тези, които се врязват в мен най-силно, докато си вършим работата в града и препускаме към крайния срок през юни. Като богатата структура на всекидневието ми, състояща се от неща, които почти не съм забелязвала преди, но сега ме изпълват със сантименталност. Като ходенето ми пеша на работа и мълчаливото другарство на работещите като мен, с които се разминавам на пешеходните пътеки. Като оживените закачки на Сабина и Джулиън в ателието и острата миризма от печатарската машина на Оскар. Като дълбоките бръчки на мъжа от химическото, докато решително връзва плика с ризите на Анди и ни пожелава приятен ден с турския си акцент, и веселата команда на корейската ми маникюристка „да си избера лак“, макар да е научила досега, че винаги си нося свой собствен. Като полюшването на вагона на метрото, препускащ по релсите, и задоволството, когато хванеш такси в някоя оживена нощ в края на седмицата във Вилидж. Като бургерите в „П. Дж. Кларкс“, китайския дим сум^[2] в „Чай-натаун Брасри“ и гевречетата в ъгловата бодега^[3] до нас. Неща като да знам, че когато изляза от нашата сграда от кафяв камък, ще видя нещо ново всеки божи ден. Неща като разнообразния избор и хората, като суровата градска красота, като безкрайното жужене на вероятности навсякъде.

Във всички тези блуждаещи мисли неотменно присъства Лио — наред с обезпокоителното съзнаване, че дълбоко в себе си го свързвам с града и обратното. До такава степен, че, напускайки Ню Йорк, е все едно, че напускам него.

Аз обаче нито веднъж не му се обаждам. Дори когато измислям поне половин дузина безупречни, свързани с работата извинения и също толкова умни обяснения за това защо едно по-категорично приключване може да бъде добре за всекиго. Дори когато изкушението е толкова силно, че чак ме плаши — вероятно така бих се чувствала по отношение на кокаина, ако някога бих го опитала.

Вместо това непоколебимо оставам вярна на възвишеното схващане за редното срещу нередното, черното срещу бялото и стопроцентовата лоялност към Анди. Като крайна застрахователна полица считам за нужно да бъде до мен всеки удобен случай, което означава почти през цялото време, след като напусне фирмата. Насърчавам го да ме придружава до работата ми или до някоя фотосесия, влача се с него до гимнастическия салон и планирам винаги да се храним заедно. Непрекъснато правя първата крачка за физически контакт с него — както в леглото вечер, така дори и на някои публични места. Често му казвам, че го обичам, но никога механично. Напротив, наистина мисля за тези думи, за значението им. Обич като глагол. Обич като ангажимент.

През цялото време си казвам, че съм почти на финалната права. Емоциите ми скоро ще влязат в релси и нещата ще се върнат към нормалния си ритъм, или поне към дните преди онова кръстовище. И ако това не се случи, преди да напусна града, то положително ще се случи в Атланта, в съвсем нов контекст, далече от Лио.

Но докато дните се изнизват и заминаването наближава, се улавям, че се питам какво точно е било нормалното. Нормални ли бяха нещата, когато Анди и аз започнахме да се срещаме? Нормални ли бяха до момента, когато се сгодихме и когато закрачихме по пътеката към свещеника? Обичах ли истински Лио? По едно време бях сигурна, че отговорът е „да“. Но, ако това да го видя отново — и просто да докосна ръката му — може да обели многото пластове в сърцето ми, тогава престанала ли съм да го обичам, както се очаква човек да престане да обича всекиго, освен този, с когото е? Ако отговорът е „не“, тогава дали времето или промяната на географското място наистина ще разреши проблема? И независимо от отговора, какво казва обикновеният въпрос за връзката ми с Анди?

Нещата стават по-смущаващи от странното, неопределено чувство, че този емоционален терен не е напълно непознат, че аз съм изпитала някои от тези чувства много отдавна, още когато майка ми почина. В случая за съпоставка не може и дума да става, тъй като в напускането на Ню Йорк или в това, че няма да разговарям с Лио няма трагичен елемент. Но в известен смисъл, който е трудно да се назове точно и е несигурен, има ясно застъпване.

И така, късно една вечер, когато Анди е навън с приятели, аз се огъвам и се обаждам на сестра ми, надявайки се да намеря точното встъпление — и точните думи, — за да предам какво чувствам, без да повишавам значението на Лио или да проявя неуважение към паметта на майка ни.

Сузан вдига телефона в добро настроение и ми казва, че Винс също е излязъл с приятели, което в неговия случай не е рядкост. Няколко минути говорим общи приказки, после изслушвам оплакванията й за седмицата, свързани предимно с Винс, и няколко колоритни разказа по време на полет. Най ми харесва този за една побъркана възрастна жена в първа класа, която разляла коктейла си „Блъди Мери“ неведнъж, не два пъти, а три пъти върху пътника до нея и когато Сузан отказала да й сервира четвърти коктейл, тя проявила войнственост.

— В какъв смисъл войнственост? — драмите по време на полет винаги ме развеселяват и удивляват.

— Нарече ме кучка. Чудничко, а?

Разсмивам се и я питам какво е направила после, защото знам много добре, че е имало някакво отмъщение.

— Накарах няколко полицаи да посрещнат пияния й задник на изхода.

И двете прихваме.

— Била е права жената. Ти наистина си кучка.

— Знам. Това ми е призванието.

Пак се разсмиваме и след секунда Сузан най-неочаквано ме пита дали съм се чула с Лио.

Минава ми през ума да й разкажа за полета ни, но решавам, че това е нещо, което винаги ще запазя като лично, свещено. Затова й отговарям, че не съм и въздишам толкова шумно, че това предизвиква продължение.

— Ооо! Какво става?

Замислям се за няколко секунди, после й споделям, че откакто съм се върнала от Ел Ей, Лио не престава да ми липсва и че това чувство изобщо не е стихвало. Че нещо ми напомня за „онази зима“ — което е завоалиран начин да споменем смъртта на мама, когато не сме в настроение да излеем изцяло скръбта си.

— Леле, Елън! Нима сравняваш това, че не си разговаряла с Лио, със смъртта на мама?

Бързо и разпалено отричам и добавям:

— Може би просто съм меланхолична, защото напускам града… и заради всички промени.

— Ти… какво? Сравняваш напускането на Ню Йорк със смърт?

— Не. И това не е — съзнавам, че не бива да си правя труда да споделям такова сложно чувство дори на сестра си.

Но както е в стила й, Сузан ме притиска за обяснение. Замислям се за секунда, после й казвам, че по-скоро става дума за чувството за предстоящ завършек и че колкото и да се подготвям за предстоящото, всъщност не знам какво да очаквам.

— А и този страх, който се натрупва по време на чакането — добавям неуверено. — Както беше с мама… Ние от седмици знаехме, че краят е близо. Смъртта й изобщо не беше изненада. И все пак… дойде ни като изненада, нали?

Сузан прошепва „да“ и за момент разбирам, че и двете безмълвно си спомняме деня, когато училищният съветник влезе съответно в нейната и в моята класна стая, а после изчака заедно с нас навън, до пилона със знамето и една пряспа сняг, идването на баща ни да ни вземе и закара вкъщи, за да я видим за последен път.

— И след това… — продължих, като си заповядвах да не плача и да не допускам никакви картини от онзи ужасен ден или всеки следващ — отчаяно исках да завърша училище и да тръгна по нов път… на ново място, което да не ми напомня непрекъснато за мама…

— Да… Отиването на лагер през онова лято помогна донякъде.

— Наистина — и си спомних, че това беше част от мотивацията ми да потърся колежи, далече от Питсбърг, на места, където мама никога не е била, нито е говорила за тях, при хора, които не знаеха, че съм останала без майка. Прочистих гърлото си и продължих: — Но в същото време, така както много исках да се махна от къщи и от всички вещи на мама, от сълзите на татко — дори от теб, — в същото време ме плашеше мисълта, че веднъж замина ли или прелистя ли календара, или пък направя ли нещо напълно различно от начина, по който живяхме с нея, ще я загубим още по-бързо. Че едва ли не ще… я заличим от съзнанието си.

— Много добре разбирам какво имаш предвид. Много добре… Но… Ели…

— Какво? — питам тихо, знаейки, че ще последва труден въпрос.

И наистина, Сузан пита:

— Защо не искаш да заличиш Лио?

Дълга минута мисля и въздушната връзка се изпълва с мълчание. Но колкото и да се опитвам, не ми идва подобаващ отговор — или изобщо някакъв отговор.