Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love the One You’re With, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Корекция
sonnni (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Емили Гифин. Обичай този, с когото си

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2010

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-418-5

История

  1. — Добавяне

22.

Следващите няколко седмици, докато с Анди се установяваме в новия си дом, аз правя всичко възможно да вървя по пътя на изкуплението. Всяка сутрин, като се събудя, започвам да се навивам, като повтарям под душа весели клишета на висок глас като: „Домът е там, където е сърцето“ и „Щастието е състояние на ума“. Казвам на Анди, на Марго и Стела, дори на непознати — като на продавачката в хранителния магазин „Хоул Фуудс“ и на жената зад мен на опашката за заверка на документите ми за колата — че съм щастлива тук и че Ню Йорк не ми липсва. Казвам си, че само да мога да пожелая тези неща да са истина, миналото ми ще бъде заличено, прегрешенията ми ще бъдат изчистени и Лио ще бъде забравен завинаги.

Но въпреки най-големите ми усилия с най-чисти намерения, нещата не се развиват точно така. Напротив, докато върша цялото обзавеждане през куп за грош — дали когато подреждам снимките с рамки върху лавиците на вградените библиотечни шкафове от двете страни на каменната камина, когато оглеждам внимателно видовете пластмасови кутии за съхранение на храна в магазина „Таргет фор Рабърмейд“, когато заедно с декоратора на Марго ще се спирам пред мострите за платове или ще засаждам бели каладиуми в големи бронзови саксии на предната ни веранда — аз се чувствам без настроение и не на място.

И по-лошо, гложди ме мисълта, че бях повече себе си по време на онзи полет в малките часове — състояние, в което не се бях чувствала от много отдавна, и че направих грешка, задето напуснах Ню Йорк. Голяма грешка. Грешка, която би станала повод за негодувание и би породила опасни пукнатини в живота ми. Грешка, която причинява болка на сърцето ти. Грешка, която те кара да копнееш за друг избор, за миналото, за някой друг.

Междувременно задоволството на Анди, клонящо към искрена радост, ме кара да се чувствам още по-отчуждена. Не толкова, защото нещастието не идва само — въпреки че има такъв елемент — но защото неговото щастие означава, че преместването ни е за постоянно и аз ще бъда впримчена в този свят завинаги. В неговия свят. Доживотна присъда с попадане в автомобилно задръстване и наложителното шофиране навсякъде, дори за чаша кафе или за бърз маникюр. С отбиване в редица от малки магазинчета и с липсата на избор за доставка на късна вечеря вкъщи. Със събиране на безсмислено лъскави, ненужни вещи, за да запълвам празните пространства в нашия разпръснато застроен дом. Със заспиване, заслушана в дразнещата мъртва тишина, вместо в приятното жужене и пулсиране на големия град. Със спокойни, знойни лета с Анди, който играе голф и тенис всеки уикенд, и без нито една бяла Коледа. С разтапящи се от любезност руси, синеоки съседи, които се обличат с „Лили Пулицър“ и играят на карти, и с които на практика нямам нищо общо.

Но ето че една сутрин през август, след като Анди тръгва за работа, а аз се озовавам насред кухнята с неговата купа с овесени ядки, която той небрежно беше оставил на масата, изведнъж осъзнавам, че онова едва доловимо чувство вече е избуяло напълно, до задушаване. Втурвам се към мивката, хвърлям купата му в нея и панически се обаждам на Сузан.

— Мразя това място — казвам й, едва удържайки сълзите си. Самото изричане на думите на висок глас като че ли затвърдява отношението ми и прави чувствата ми едновременно официални и окончателни.

Сузан издава успокояващ звук и казва:

— Преместването винаги е трудно. Нима отначало не мразеше Ню Йорк?

— Не — възразявам, все още надвесена над мивката и едва ли не се наслаждавам, че се чувствам като угнетена, призната домакиня. — Ню Йорк беше приспособяване. Отначало бях поразена… Но никога не съм го мразила. Не и както се чувствам сега.

— Какъв е проблемът? — пита тя и за секунда ми се струва, че е искрена, докато не добавя: — Привързаният съпруг ли? Огромната къща? Басейнът? Новото ти ауди? Или… момент… сигурно е това, че спиш до късно и не се налага да ставаш и да отиваш на работа, така ли?

— Ей, я почакай — казвам, чувствайки се разглезена и неблагодарна като знаменитост, която се оплаква, че не може да се усамоти и че животът й е тооолкова труден. И все пак продължавам, вярвайки, че чувствата ми са оправдани. — Полудявам, че агентката ми не се обажда с поръчка и аз по цял ден снимам магнолиите в задния ни двор или как Анди се разтакава с кутията с инструменти и се прави на сръчен… или децата на ъгъла, които продават лимонада, докато бавачките им не ми отправят кръвнишки поглед, сякаш ще им направя нещо… Просто искам да работя…

— Но не ти е нужно да работиш — прекъсва ме Сузан. — Има разлика, повярвай ми.

— Знам. Знам, че съм късметлийка. Знам, че трябва да съм развълнувана или поне — задоволена с всичко… това — и обхващам с поглед просторната си кухня с нейните мраморни плотове, с блестящата готварска печка „Викинг“ и пода с широки кедрови дъски. — Но просто не се чувствам добре тук… Трудно е за обяснение.

— Опитай — подканва ме Сузан.

Главата ми се изпълва с обичайните ми оплаквания, преди да се спра на незначителния, но по някакъв начин символичен анекдот от предишната вечер. Разказвам й как едно малко момиченце от съседната къща дойде да ни продава курабийки, правени в девическия скаутски лагер, и как се подразних, докато наблюдавах Анди да се мъчи над формуляра за поръчки, сякаш вземаше решението на живота си. Имитирам го, като преувеличавам акцента му: „Какво трябва да вземем: три кутии «Тагалонг» и две «Тин Майнт»[1] или две «Тагалонг» и три «Тин Майнт»?“.

— Да бе, какво важно решение! — заявява безизразно Сузан.

Не й обръщам внимание и продължавам:

— А после Анди и майката на малкото момиченце се впускат в двайсетминутни празни приказки за техните две степени на разделение[2], което очевидно е много в този град — и всичките им общи познати от „Уестминстър“…

— Лондонското ли?

— Не. Много по-важно от онова малко старо абатство в Англия. Въпросното „Уестминстър“ е най-елитното частно училище в Атланта… в целия Югоизток, скъпа моя.

Сузан се засмива кратичко и на мен ми минава през ума, че макар тя да иска да съм щастлива, вероятно на някакво ниво моето състояние й доставя удоволствие. В края на краищата тя ми го каза още от самото начало: „Ти си аутсайдер. Не си една от тях. И никога няма да те допуснат напълно до тях“.

— И после — продължавам, — когато мисля, че всичко е приключило и ние с Анди може да се върнем към нашето безсмислено, сковаващо гледане на телевизия — между другото, имам чувството, че само това правим, — майката кара дъщеря си да благодари на „господин и госпожа Греъм“ и за секунда на дезориентация поглеждам през рамо за родителите на Анди, преди да осъзная, че аз съм госпожа Греъм.

— Не искаш ли да си госпожа Греъм? — пита Сузан многозначително.

Въздъхвам.

— Не искам връхната точка на деня ми да бъде „Тин Майнт“.

— „Тин Майнт“ са много вкусни. Особено ако ги подържиш във фризера.

— Я стига.

— Извинявай. Давай нататък.

— Как да ти кажа… Чувствам се просто… като в капан… изолирана.

— Ами Марго?

Обмислям въпроса, разкъсвана между чувството на подчертана лоялност към приятелката ми и тъжната истина, че макар да разговарям с Марго по няколко пъти на ден, усещам известно отчуждение напоследък, чувство, което започна с онзи неин укорителен поглед по време на прощалното ни парти — и което остана, въпреки разговора ни на другия ден на летището.

Тогава й бях благодарна, че ме оправда, че не ми обърна гръб въпреки прегрешението ми. Но сега ме изпълва смущаващото, дразнещо чувство, че тя всъщност смята, че дължа на нея, на Анди и цялото семейство толкова много. Че съм извадила късмет, че съм тук, в сърцето на династията Греъм и че не е възможно да ми липсва Ню Йорк, че нямам право да изпитвам някакви чувства за каквото и да било или когото и да било, ако те по някакъв начин не съвпадат с тяхната представа, тяхното мнение за подобаващо благоприличие и достойнство.

„Онова, което най-много ти харесва, е нещото, което ще те доведе до лудост“, мисля си аз — и това е самата истина. Толкова ми харесваше съвършеният като картина свят на Греъмови. Възхищавах се на богатството, успехите, близостта им един към друг — как дори бунтарят Джеймс (който най-накрая се изнесе от къщата за гости на родителите си) започна да ходи на църква почти всяка неделя сутрин, макар и с кървясали очи и вмирисани на цигари смачкани панталони каки. Харесваше ми, че те се съветват един с друг, преди да предприемат нещо, че са изключително горди с фамилното си име и традиции и че до един издигат Стела на пиедестал. Харесвах факта, че никой не беше умрял, разведен или дори разочарован.

Но сега… Сега се чувствам като в капан. Поставен от тях. Поставен от всичко това.

За секунда ми минава през ума да призная това на Сузан, но съзнавам, че ако го сторя, ще си проиграя картите. Никога няма да съм в състояние да си върна думите назад или да ги смекча и някой ден, когато бурята отмине, сестра ми може да ми ги хвърли в лицето. Това й е присъщо.

Затова просто казвам:

— Марго е добре. Продължаваме да се чуваме често… Но просто не сме на една и съща вълна… Тя е погълната от бременността си, което е разбираемо, предполагам…

— Мислиш ли, че скоро ще бъдете отново на една вълна? — пита тя, явно намеквайки за плановете ни с Анди да създадем семейство.

— Вероятно. Може и аз да нароя няколко дечица. Ние вече така сме се застояли вкъщи, че сякаш ги имаме. Тъкмо за това си мислех снощи… Как родителството изглежда толкова приятно за приятелите ни в Ню Йорк, които имат деца. Те като че ли изобщо не са се променили — същата комбинация от незрялост, но са станали и по-изтънчени. Юпита работяги. Преобладаващото население в града. Продължават да ходят да слушат хубава музика и да се отдават на дълга закуска в модни ресторанти.

Въздъхвам и се сещам за Сабина — как, вместо да води трите си близначета само на часове за игри и безсъдържателна музика, тя също така ги мъкне в МоМА[3] или на филмовия фестивал САН. И вместо да ги облича в бухнали гащеризончета, тя ги облича в обикновени черни памучни тениски и дънки, като ги превръща в мини сабинчета, размивайки границите на поколенията.

— Но тук разговорът изглежда истински — продължавам, вече възбудена. — Всеки е завършена личност, дори преди да има деца. Като през петдесетте години, когато младежите ставаха като родителите си на двайсет и една… И аз чувствам как и ние — Анди и аз — ставаме такива… Вече я няма загадката, няма го предизвикателството, страстта, силното желание. Просто е това… нали разбираш. Това ще е нашият живот отсега нататък. Само че това ще е животът на Анди. Не моят.

— Значи той е доволен, че сте се преместили? И не изпитва никакво угризение?

— Никакво. Прелива от вълнение… Подсвирква си дори повече от обикновено… Същински Анди Грифит[4]. Подсвирква си вкъщи. Подсвирква си в двора и гаража. Подсвирква си, докато тръгва на работа с татенцето си или отива да играе голф с тукашните си най-добри приятели.

— Тукашните си най-добри стари приятели? Ти не каза ли, че червеновратите[5] не живеят в Атланта?

— Не говоря за червеновратите, а за бившите членове на братствата в колежа.

Това разсмива Сузан, а в това време аз изплаквам остатъците от „Трикс“, които плуват в локва от мляко с цвета на розово великденско яйце, и макар навремето да намирах избора за закуска на Анди симпатичен, в този момент просто се чудя как е възможно един зрял човек, без деца, да яде овесени ядки с пастелен цвят, на чиято кутия е нарисувано зайче.

— Каза ли му как се чувстваш? — пита сестра ми.

— Не. Няма смисъл.

— Не виждаш смисъл в честността? — пробва тя внимателно.

Подобно нещо й казвам винаги, когато тя и Винс имат проблеми: „Бъди открита. Споделяй чувствата си. Излей ги навън“. Изведнъж ми хрумва, че не само сме си разменили ролите, но и че такъв съвет е по-лесно да се изговори, отколкото да се изпълни. Той изглежда лесен само когато твоите проблеми са относително маловажни. А точно в този момент моите проблеми са всичко друго, но не и маловажни.

— Не искам Анди да се чувства виновен — казвам, което е по-сложната страна на въпроса.

— Добре, но може би трябва да се чувства виновен. Той те накара да се преместиш.

— Не ме е карал да правя нищо — възразявам, пронизана от успокояваща защита на Анди. — Той ми предложи куп вратички за измъкване. Аз просто ги подминах… Не оказах никаква съпротива.

— Постъпила си глупаво.

Отдалечавам се от мивката и с чувството, че съм десетгодишна, заявявам:

Ти си глупава.

Бележки

[1] Марка шоколадови бисквити. — Бел.прев.

[2] Перифраза на модела „шест степени на разделение“, според който човек може да стигне до всеки друг човек посредством пет или шест свои познати. — Бел.прев.

[3] Съкращение на Museum of madern art — Музей на съвременното изкуство. — Бел.прев.

[4] Телевизионен сериал, излъчван от 1960 до 1968 г. „Шоуто на Анди Грифит“ разказва за овдовелия шериф Анди Тейлър, чиято роля се изпълнява от Анди Грифит. — Бел.прев.

[5] Превод от rednecks — название на бедните бели земевладелци в Южните щати. — Бел.прев.