Емили Гифин
Обичай този, с когото си (33)

32.

Когато отбиваме по Нютън авеню, не мога да определя дали е било само вчера, или преди цял живот, откакто бях тук, за да оставя Лио след завръщането ни от Калифорния с мисълта, че това е краят. Правя си мимолетна равносметка на емоциите от онова утро — как се задавях от тъга тогава — и се питам дали наистина съм вярвала, че повече няма да го видя. Питам се също какво точно ме доведе тук отново в този момент. Преместването ми в Атланта и всичко, което го съпътстваше ли? Узнаването, че в онзи далечен декемврийски ден е искал да се върне при мен? Или просто необяснимата, неумолима притегателна сила на Лио, с която въздейства върху сърцето ми? Спираме до тротоара пред дома му, плащам на шофьора, като в същото време се надявам да получа някои отговори още днес. Имам нужда да получа някои отговори.

— Искате ли касова бележка? — пита ме шофьорът, докато отваря отвътре багажника и слиза от колата.

— Не, благодаря — отказвам, макар да знам, че трябва да си правя сметка на разноските — че така пътуването ми ще е по-работно.

Слизам от таксито и веднага зървам Лио, облегнат на парапета на верандата си. Бос, облечен с джинси и сив мъхест пуловер, той присвива очи към небето, сякаш гледа дали ще вали. Сърцето ми пропуска удар, но аз се успокоявам, като поглеждам настрани и се съсредоточавам върху свалянето на багажа ми върху тротоара. Не мога да повярвам, че наистина съм тук, дори когато събирам кураж да срещна погледа на Лио. Той вдига ръка и се усмихва, изглежда толкова непринуден.

— Здравей! — казвам и гласът ми се изгубва във внезапен порив на вятъра и шумното затваряне на багажника. Затаявам дъх, докато таксито изчезва от поглед. Сега посещението ми е напълно официално.

След секунди Лио се озовава до мен.

— Ти успя — казва той, давайки да се разбере, че е наясно, че не е било само да се кача на самолета и да пристигна. „В това отношение е прав“, помислям си и в съзнанието ми изплува бележката върху плота и как Анди я заварва все още там — а жена му я няма.

— Дааа — отговарям с чувство за вина, — успях.

Лио поглежда към багажа ми.

— Хайде, дай да ти помогна.

— Благодаря — казвам и запълвам последвалото мълчание с: — Не се притеснявай… Няма да остана тук. Ще бъда на хотел — което, разбира се, прави ситуацията още по-неловка.

— Не за това се притеснявам — отговоря Лио, сякаш наистина се притеснява, — а за нещо съвсем друго.

Наблюдавам го как вдига с дясната си ръка куфара ми, въпреки че е на колелца, и премята през рамо фотографската ми чанта. Потискам усещането за копнеж, когато тръгвам след него по стълбите за към верандата, оттам в апартамента, където надушвам аромат на кафе и познатата миризма на старата му къща. Обхващам с поглед дневната му и ме залива лавина от спомени, предимно хубави. „Сетивно претоварване“, помислям си, и се чувствам слаба, изпълнена с носталгия и отново на двайсет и три.

— Е, какво ще кажеш? — пита Лио.

Не знам какво точно ме пита, затова за всеки случай се съсредоточавам върху други неща, а не върху миналото.

— Имаш нови мебели — изричам с възхита.

— Да — той посочва една абстрактна картина в черно и синьо и кожен диван в цвят на канела под нея. — Направих някои промени тук и там… Харесва ли ти? — и ме поглежда весело.

— О, да — мъча се да се отпусна, да не поглеждам към спалнята му, да не давам воля на много спомени. Поне не на всички наведнъж.

— Добре — отговаря той с престорено облекчение. — Ти се омъжи и се премести в Джорджия… На мен пък се полага поне да се обзаведа с нов диван.

Усмихвам се.

— Както разбирам, направил си малко повече от това — имам предвид предимно работата му, но също и Каръл. Оглеждам отново наоколо за следи от съжителство. Не забелязвам такива. Няма нищо, пипнато от женска ръка, нито снимки на Каръл. Всъщност няма никакви снимки.

— Търсиш ли нещо? — пита ме той закачливо, сякаш е разбрал какво точно правя и мисля.

— Да. Какво си направил със снимката ми?

Той заклаща показалец към мен, после прави две крачки към стар, превъзходен скрин, отваря едно чекмедже и почва да рови в него.

— Тази ли… имаш предвид? — пита той и ми показва моя снимка, на която съм без предни зъби.

— Я стига! — казвам и се изчервявам цялата.

Той свива рамене и изглежда едновременно самодоволен и смутен.

— Не мога да повярвам, че си я запазил. Става ми по-приятно, отколкото трябва.

— Защо, хубава снимка — отбелязва той и я поставя върху полица, предназначена за порцеланови изделия, но покрита с вестници. Както преди всичко в дома на Лио е сведено до минимум, освен всичко книжно. Книги, вестници, списания и бележници са разхвърляни или струпани буквално навсякъде — на пода, върху масичката за кафе, по столове и полици.

— Е? — той се обръща и тръгва към кухнята, която е единствената напълно непроменена стая на пръв поглед, включително зеления линолеум от 70-те години. — Гладна ли си? Да ти приготвя нещо?

— Не, благодаря — дори и да изпитвах глад, изобщо не бях в състояние да ям в момента.

— А кафе? — пита той и долива чашата си. С прасковен цвят. Аха! Каръл.

— Да… Но половин чаша.

— Половин чаша ли? — изненадва се той, запретвайки ръкави. — Ти коя си? Баба ми ли?

— Ау — изричам нежно, спомняйки си за енергичната му баба. Виждала съм я само веднъж — на рожден ден на племенника му — жизнена, ексцентрична възрастна жена, която казва каквото мисли и й се разминава поради възрастта й. — Как е баба ти? — питам, съзнавайки, че по време на онзи среднощен полет ние не разговаряхме много за семействата си.

— Ами все тъй неуморима… Продължава да ни слисва — той изважда за мен бяла чаша, която не подхожда на неговата. На нея има някакъв надпис, но не мога да го видя добре от мястото си.

— Това е страхотно — казвам. Майка ми изплува в главата ми, както става винаги, когато чуя за живи възрастни родственици, само че се старая да не превземе напълно и без това претъпканото ми съзнание.

— Наистина ли само половин чаша, бабче?

Усмихвам се.

— Добре де. Ще изпия цяла чаша… Но просто мисля, че…

— Какво?

— Че трябва да тръгваме…

— Защо, бързаме ли?

— Може да завали.

— Е, и?

— Трябва да снимам — подчертавам.

— Знам — също подчертава той.

— Ами тогава… — казвам, сякаш вече съм наложила мнението си и се питам какво му има, та не го схваща.

— Не можеш ли да снимаш на дъжд?

— Разбира се, че мога.

— Ами тогава? — имитира той интонацията ми.

Сега вече двамата сме в настроение за шеги — което е плашещо, при положение, че си решил да не правиш нищо, за което може да съжаляваш.

— Мисълта ми е, че… — използвам израза си от времето на прогимназията, подходящ за почти всяка неловка ситуация.

— А пък моята мисъл е, че снимки на дъждовен Кони Айлънд няма да станат толкова лоши… нали?

— Предполагам — отговарям и си помислям, че всъщност може да станат дори по-хубави. Че времето, прекарано с Лио в дъжда, може да се окаже наистина приятно.

— Тогава седни — прекъсва той лъкатушещите ми мисли и посочва дивана, поглежда ме в очите и допълва: — Остани за малко.

Издържам на погледа му, изпитвайки едновременно опасение и надежда за това до какво въпросното „малко“ ще доведе. После се обръщам, за да седна в далечния край на дивана, подпирам лакът на облегалката и изчаквам кафето си, него. Наблюдавам го как пълни чашата ми, оставяйки място само за малко мляко и две чаени лъжички захар.

— По-рядко и сладко, нали? — пита ме той.

— По какво съдиш, че все още пия кафето си така? — усмихвам му се свенливо.

— О, знам аз — отговаря Лио безизразно, но пак може да мине като опит за флирт.

— Откъде знаеш? — отвръщам му с флиртуващ тон.

— Пиеше го така в онзи ресторант — пояснява той, като ми подава чашата и сяда на дивана точно където трябва — близо до мен, но не съвсем. — През януари.

— Обърнал си внимание на кафето ми?

— Обърнах внимание на всичко.

— Като например? — настоявам да узная и чувствам онова познато замайване, което се дължи на присъствието на Лио.

— Като… на синия пуловер, с който беше облечена… На начина, по който наклони глава настрани, когато ме видя да влизам… На изражението ти, когато ми каза, че си се омъжила…

— И какво беше то? — вметвам с желанието той да престане да използва думата „омъжена“.

— Знаеш какво.

— Кажи ми.

— Изражение, означаващо мразя те.

— Никога не съм те мразила.

— Лъжкиня.

— Добре, де. В известен смисъл те мразех.

— Знаех си.

— А сега? — осмелявам се да го погледна в кафявите му очи. — Сега изражението ми същото ли е?

Лио присвива очи, сякаш търси отговор по лицето ми. После казва:

— Не. Вече го няма. Няма го, откакто… откакто пътувахме от Ел Ей, когато те спасих от онова мърляво старче.

Засмивам се и потрепервам престорено.

— Той беше толкова гаден.

— Да, вярно. Слава богу… Иначе може би нямаше да си толкова радостна да ме видиш.

Поклащам глава — не за да му противореча, а в смисъл, че нямам коментар, поне не и такъв, който мога да споделя.

— Какво?

— Нищо — отговарям. Десет минути от „работното“ ми пътуване, и вече навлизам в опасна територия.

— Кажи де — настоява той.

— Ти ми кажи — отпивам първата си глътка кафе; още е прекалено горещо, но иначе е фантастично.

— Ами… да видим… Какво мога да ти кажа? — поглежда към тавана, а аз плъзвам поглед по гладко обръснатото му лице, къдравите бакенбарди, мургавата кожа. — Мога да кажа, че съм щастлив, че дойде… Щастлив съм, че те виждам… Много съм щастлив, че те виждам.

— И аз съм щастлива, че те виждам — казвам и изведнъж се чувствам неимоверно стеснителна.

— Ами, хубаво — кима той, отпива от кафето си и сритва крака на масичката за кафе. — Получихме каквото си струваше, а?

— Да, така е — отговарям; и двамата сме забили поглед в пода.

След секунди очите ни отново се срещат, усмивките ни се стопяват и макар да не мога да си обясня защо, знам, че и неговото сърце бие лудо като моето. Помислям си за Анди и усещам, че вината ми започва да намалява, което на свой ред ме изпълва с нова вина, особено когато Лио прочиства гърлото си и изрича на глас името на съпруга ми:

— Анди знае ли, че си тук?

Обикновен въпрос, който обаче срива дръзкото признание, че може би съм тук за малко повече от фотосесия.

— Да — отговарям със съзнанието, че отговорът ми не изяснява нищо. Моето „да“ може да означава, че за мен пътуването е чисто професионално, затова казвам на съпруга си само за работата. А може да означава и че споделям с него всичко. Или пък, че съм му казала само толкова, колкото да се стигне до голяма кавга и ултиматум чрез бележка.

— И?… Добре ли го прие? — пита Лио загрижен.

Аз не отмествам поглед от кафето си и поклащам глава, надявайки се това да говори достатъчно. Вероятно е така, защото Лио казва просто:

— Съжалявам.

Кимам в знак на благодарност, съзнавайки, че толкова много от нашето взаимодействие е — и винаги е било — за подтекста, за онова, което се случва под повърхността ни.

— Ами… твоята приятелка? — питам, разменяйки ролите.

Той поклаща глава, срязва с ръка въздуха и цъка с език.

— Минала работа.

— Скъсахте ли?

— Да — кима той.

— Кога? — питам, но всъщност искам да знам защо и кой с кого скъса.

— Преди няколко седмици — отговаря той неопределено.

— Искаш ли… да говориш за това?

— А ти искаш ли?

— Зависи от теб.

Лио свива рамене и започва да говори по същество с накъсани изречения.

— Казах й, че пак съм ти се обаждал. Тя реагира остро. Обясних й, че това нищо не значи, защото си женена. А какво значело тогава, попита тя. Нищо, отговорих, но тя ме обвини, че все още имам чувства към тебе — той ме поглежда, а аз свеждам поглед от очите към брадичката му, после нагоре към устните му.

— И?

— И — свива отново рамене той. — Не можах да й кажа онова, което тя очакваше да чуе. Затова си тръгна.

Представям си този прям, болезнен разговор и сърцето ми се изпълва със съпричастност към тази жена, която изобщо не познавам.

— И ти просто… я остави да си тръгне? — питам го със страхопочитание от прямотата му — която може също да се изтълкува и като жестокост. Едно от най-добрите му — и най-лошите — качества.

Лио кима бавно. После оставя кафето си на масичката, извръща лице към мен и казва:

— Да. Проблемът е… че тя беше права. Аз наистина имам чувства към тебе, Ели.

Преглъщам силно, сърцето ми се е качило в гърлото, в ушите ми, върху масичката за кафе, и аз повтарям думите му и противно на желанието си питам:

— Какви точно чувства?

— Чувства, каквито трябваше много отдавна да подредя — той среща погледа ми за секунда, после поглежда пред себе си. — Чувства, които отново изплуваха на повърхността, след като те видях… Чувства, каквито не бива да изпитвам към… омъжена жена.

Ето пак. Омъжена.

Отварям уста, но не намирам думи. Поне не и такива, които да изрека гласно.

— Така че… — спасява ме Лио. Потрива ръце, после ги свива, духа по кокалчетата им и подхвърля едно от онези прочувствени, но безсмислени изречения, които много обича да използва: — Това е положението.

Кимам в знак на безопасно съгласие.

— В смисъл… какво ще правиш, нали? — пита той.

Въпросът е риторичен, но въпреки това отговарям предпазливо:

— Не знам — и поклащам глава.

Лио ме поглежда с повдигнати вежди, сякаш разбира точно как се чувствам, точно какво се опитвам да кажа и че ако не друго, то поне и двамата сме на един хал.