Серия
Кел Сейбин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Rainbow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 153 гласа)
Сканиране
bobych (2009)
Разпознаване и корекция
Qnka (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Среднощна дъга

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2004

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-062-900


Първа глава

Остаряваше и не беше вече за подобни простотии, мислеше си раздразнен Грант Съливън. За какъв дявол клечеше тук, след като си беше обещал повече да не стъпва в джунглата? Задачата му бе да спасява една празноглава кукличка, само че от всичко, което видя през последните два дни, докато наблюдаваше крепостта в джунглата, реши, че тя май няма никакво желание да бъде спасявана. Остана с впечатление, че госпожицата си прекарваше чудничко: смееше се, флиртуваше и по цял ден лежеше край басейна. Спеше до късно, а после пиеше шампанско на покритата с теракота тераса. Баща й не бе на себе си от притеснения по нея, въобразяваше си, че е подложена на неописуеми мъчения в ръцете на похитителите си. А тя се държеше така, сякаш бе на почивка на Ривиерата. Мъчения, друг път! Ако някой беше подложен на мъчения, това бе той и никой друг. Жилеха го комари, хапеха го мухи, потта се стичаше на струйки по тялото му, а краката му се схващаха от безкрайното стоене на едно място. Отново бе започнал да яде войнишки полуфабрикати, приготвяни за военните зони, бе забравил, че ненавижда тази храна. Старите му рани започнаха да се обаждат от влагата, а можеше да се похвали с не една и две. Естествено, вече бе прекалено стар за тази работа.

През половината от тридесетте и осем години на своя живот, непрекъснато бе въвлечен ако не в една, то в някоя друга война, господ знае къде по света. Чувстваше се уморен, толкова уморен, че миналата година предпочете да се оттегли, обзет от желанието всяка следваща сутрин да се буди все в едно и също легло. Не искаше нито компания, нито съвети, нищичко, освен да го оставят на мира. Когато се почувства изчерпан, знаеше, че в него вече не е останала и капка живец.

Не че се оттегли в планините, за да живее в пещера, където нямаше да му се налага да вижда други хора и да говори с тях, но определено се бе замислял над тази възможност. Вместо това си купи запусната ферма в Тенеси, в самото подножие на планината и се остави на зелените мъгли да го лекуват. Напусна, но очевидно не всички връзки бяха прекъснати: имаше хора, които все още знаеха как да го издирят. Предполагаше, че благодарение на репутацията му някои хора държаха да са винаги наясно къде се намира. Когато работата изискваше опит в джунглата и изключителни умения, веднага се сещаха за Грант Съливън.

Движение на терасата привлече вниманието му и той предпазливо премести едно широко листо на няколко сантиметра, за да може да вижда. Ето я, благоволи да се появи наконтена с феерична рокля, високи токчета и огромни слънчеви очила. Беше понесла книга и висока чаша с нещо, което дори от разстояние личеше, че е приятно изстудено; настани се грациозно на един от шезлонгите край басейна и се приготви да пропилее досадния горещ следобед. Помаха на мъжете от охраната, които обикаляха територията на плантацията и им отправи блестяща усмивка, увенчана с трапчинки.

Дяволите да я вземат красивата безполезна малка кукла! Да си беше стояла под крилото на татко си, вместо да се шляе по света, за да докаже колко е „независима“! Бе успяла единствено да докаже, че притежава забележителен талант да се забърква в разни каши.

Горката малка тъпачка. Сигурно и през ум не й минаваше, че е едно от главните действащи лица в това гадно шпионско преследване, в което поне три правителства и още няколко групировки, всички враждебно настроени, се опитваха да открият липсващ микрофилм и да се доберат до него. Единствено фактът, че никой не бе наясно колко знае тя и дали изобщо знае нещо, бе спасило живота й до този момент. Интересно, дали бе замесена в шпионските интриги на Джордж Пърсол, чудете се той, или просто му бе любовница, „секретарката“ от средите на висшата класа. Дали знаеше къде е микрофилмът, или това бе известно само на изчезналия Луис Марсъл? Единственото, което се знаеше със сигурност бе, че Джордж Пърсол се е добрал до микрофилма. Само че той бе починал от сърдечен удар — в нейната спалня — а микрофилмът така и не бе намерен. Дали Пърсол не го бе предал на Луис Марсъл? Марсъл бе изчезнал два дни преди Пърсол да умре и ако микрофилмът беше в него, той нямаше никакво намерение да проговори. Американците го искаха, руснаците го искаха, сандинистите го искаха, както и всяка бунтовническа групировка в Централна и Южна Америка. По дяволите, каза си Съливън, доколкото му беше известно, май и ескимосите драпаха да се доберат до микрофилма.

А къде ли беше самият микрофилм? Какво ли беше направил с него Джордж Пърсол? Ако наистина го бе предал на Луис Марсъл, обичайната му връзка, къде тогава беше потънал Луис? Да не би да е решил да продаде микрофилма на този, който дава най-много? Малко вероятно. Грант се познаваше с Луис; двамата бяха попадали заедно на доста напечени места и бе убеден, че може да разчита на Луис да му пази гърба, което само по себе си бе достатъчно красноречиво.

Вече цял месец правителствени агенти бяха по стъпките на микрофилма. Един от ръководните кадри на калифорнийска изследователска фирма бе направил споразумение да продаде строго секретната лазерна технология, изготвяна от фирмата му, благодарение на която в най-близко бъдеще щяха да се разполагат лазерни оръжия в космоса. От охраната на фирмата бяха заподозрели човека и побързали да уведомят съответните органи; заедно бяха успели да се намесят в момента на продажбата. Само че двамата купувачи бяха успели да избягат с микрофилма. След това един от тях прекарал партньора си и отнесъл микрофилма в Южна Америка, след като опекъл собствената си сделка. Агентите в Централна и Южна Америка бяха алармирани и американският агент в Коста Рика се бе свързал с мъжа, представяйки се за заинтересован купувач. И в този момент нещата съвсем се объркали. Сделката се провалила, агентът бил ранен, но успял да се измъкне с безценния филм. Би трябвало агентът да го е унищожил, но си оставеше фактът, че не го е направил. Кой знае как агентът се бе добрал до Джордж Пърсол, който най-спокойно пристигнал в Коста Рика, благодарение на бизнес връзките си. А и кой би заподозрял Джордж Пърсол в шпионаж? Той винаги бе давал вид на хрисим бизнесмен, въпреки, че имаше неутолима страст към зашеметяващи „секретарки“, слабост, към която всеки латиноамериканец би проявил разбиране. Името и дейността на Пърсол бяха известни на малцина агенти, сред тях Луис Марсъл, затова починалият бе имал възможност да действа толкова ефективно. Само че в този случай Джордж бе оставен на тъмно, агентът, изгарял от температура вследствие на раната и пропуснал да му каже да унищожи филма.

Луис Марсъл трябвало да се свърже с Джордж, но изчезнал. След това Джордж, винаги в отлично здраве, бе починал от сърдечен удар… и вече никой нямаше представа къде се намира филмът. Американците искаха да са сигурни, че технологията няма да попадне в ръцете на други; руснаците горяха от нетърпение да се доберат до нея, а всеки революционер в района търсеше микрофилма, за да го предложи на някой щедър купувач. Можеше да се закупи цял арсенал, да се организират революции с парите, които щеше да струва микрофилмът на черния пазар.

Мануел Турего, шеф на националната сигурност в Коста Рика, бе изключително далновиден човек, но истински мръсник, мислеше си Грант, един умен мръсник. Грабнал бе бързо госпожица Присила Джейн Хамилтън Гриър и я бе отвел в грижливо охраняваната си плантация във вътрешността на страната. Сигурно бе излязъл с номера, че се ползва със защитата на важен свидетел, а глупачката му бе безкрайно благодарна, че я „защитава“. Турего бе изключително разумен, досега не я бе наранил. Очевидно знаеше, че баща й е много богат и влиятелен човек и не е много разумно да вбесява богаташ с неговите връзки, освен ако не е крайно необходимо. Турего изчакваше; изчакваше Луис Марсъл да се появи, изчакваше микрофилмът да се появи, защото рано или късно, това щеше да се случи. Междувременно Присила бе в ръцете му; затова можеше да си позволи да чака. Независимо дали тя знаеше нещо, или не, младата госпожица най-малкото си оставаше ценна разменна монета.

От мига, в който Присила бе изчезнала, баща й се бе поболял. Звънял настоятелно на всички политици, които му дължаха услуги, но бе разбрал, че нито един измежду тях не притежава властта да измъкне Присила от ръцете Турего. Докато Луис не се появеше, американското правителство нямаше да си мръдне пръста, за да освободи младата жена. Заради неяснотата дали тя знае нещо, или не, възможността отвлечената все пак да е наясно къде се намира микрофилмът, не търсеха Луис особено настоятелно. Може пък отвличането й да му дадеше шанса, от който се нуждаеше като отклонеше вниманието от него.

Най-сетне, отчаян, притеснен и вбесен заради неотзивчивостта на правителството, Джеймс Хамилтън бе решил да поеме нещата в свои ръце. Бе похарчил едно малко състояние, за да разбере местонахождението на дъщеря си, но се оказало, че плантацията е недостъпна. Беше наясно, че ако изпратеше достатъчно хора, за да превземат къщата, оставаше възможността дъщеря му да бъде убита по време на схватката. И тогава някой му споменал името на Грант Съливън.

За богаташ като Джеймс не бе проблем да намери човек, който не иска да бъде открит, дори да става въпрос за оттеглилия се бивш агент, заврял се някъде в планините на Тенеси. Двадесет и четири часа по-късно, Грант седеше срещу Хамилтън в библиотеката на огромното му имение, където всяко ъгълче нашепваше, че тук са играли много пари. Хамилтън бе предложил да погаси цялата ипотека върху фермата на Грант. Единственото му желание бе да си върне дъщерята жива и здрава. Лицето му бе изопнато от тревога и у него прозираше отчаяние, което накара Съливан да приеме, независимо от парите.

Спасяването й му се струваше безкрайно трудно, дори невъзможно; ако все пак успееше да пробие охраната на плантацията — нещо, в което искрено се съмняваше — да я изведе щеше да се окаже съвсем друга работа. Не само това, но Грант от собствен опит знаеше, че дори да се добере до нея, тя вече можеше да не е жива, или съвсем да си е загубила ума. Дори не се бе замислял какво може да й се случило след отвличането.

Само че да се добере до нея, се оказа неестествено лесно; още щом си тръгна от дома на Хамилтън, на челото му се вряза нова бръчка. На около километър и половина от имението на Хамилтън, той вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и забеляза, че го следи един син автомобил. Повдигна подигравателно вежди и отби край пътя.

Запали си цигара, пое небрежно дима и зачака двамата мъже да стигнат до него.

— Здрасти, Къртис.

Тед Къртис се наведе, надникна през отворения прозорец и се ухили.

— Дали ще успееш да познаеш кой иска да се види с теб?

— Мамка му — изруга раздразнено Грант. — Добре, ще карам след теб. Нали няма да ме карате да се влача след вас чак до Вирджиния.

— Не-е-е. Само до най-близкия град. Той чака в мотела.

Фактът, че Сейбин си е направил труда да дойде чак тук от централното управление, говореше много на Грант. С Кел Сейбин се познаваха още от едно време, бившият му колега не знаеше какво са това нерви, а във вените му сигурно течеше ледена вода. Човек не се чувстваше много комфортно в негово присъствие, но Грант знаеше, че същото разправят и за него. Никой от двамата не признаваше правила, много добре знаеха какво представлява адът, бяха живели и ловували в сивата джунгла, където закони не съществуваха. Разликата помежду им бе, че Сейбин се чувстваше добре в студената сивота, тя бе животът му, а Грант й се бе наситил. Когато беше усетил, че у него остава все по-малко човечност, бе разбрал, че нещата са отишли прекалено далече. По онова време бе започнал да губи яснотата кой е и какво прави. Почти нищо не го интересуваше. Единствените случаи, когато се чувстваше жив, бе по време на някое преследване, тогава адреналинът се изтласкваше по вените му и сетивата му се изостряха. Куршумът, който за малко не го уби, в действителност го спаси, защото го накара да поспре достатъчно дълго, та да започне да мисли отново. Тогава реши, че времето му на тази работа е изтекло.

Двадесет и пет минути по-късно, стиснал между дланите си чаша силно горещо кафе, подпрял ботуши на стандартната за мотелите пластмасова масичка за кафе, Грант бе измърморил:

— И така, ето ме. Казвай.

Кел Сейбин бе метър и осемдесет, цели пет сантиметра по-нисък от Грант, а мускулестото му тяло подчертаваше, че много държи да е в добра форма, макар и вече да не участваше в операции. Беше тъмен — черна коса, черни очи, маслинов тен, енергията, стаена в него го обвиваше в студен блясък също като защитно поле. Човек никога не успяваше да разбере нещо по изражението му, той бе хитър, ловък и пресметлив като притаила се в засада пантера, но Грант му имаше доверие. Не че харесваше Сейбин; Сейбин нямаше приятели. Само че пътищата на двамата се бяха преплитали цели двадесет години, докато най-сетне бяха станали като части от едно цяло. Грант си представи червено-оранжевият проблясък на изстрел, усети тежката влага и горещина на джунглата, почувства мириса на гнила растителност, видя лъсването на метал при презареждане на оръжия… Гърбът му бе толкова близо до другия, че плешките им се допираха, зад него бе същият мъж, който сега седеше срещу него. Подобни моменти оставаха в паметта на човек.

Кел Сейбин бе опасен човек. Враждебно настроени правителства с радост биха платили цяло състояние, за да се доберат до него, но Сейбин си оставаше просто една сянка, която се изплъзваше от слънцето, докато насочваше войните си към сивите мъгли.

Сейбин оглеждаше мъжа, отпуснал се лениво срещу него с нетрепващ безизразен поглед, но тази ленивост бе за заблуда, сигурен бе. Грант му се стори още по-слаб и твърд, отколкото по времето, докато участваха в мисии. Едногодишното вегетиране не бе успяло да го размекне. Все още имате нещо диво у Грант Съливън, нещо опасно и неукротимо. Това бе тревожният неспокоен блясък в кехлибарените му очи, очи проблясващи пронизителни и златни като на орел под тъмните гъсти вежди. Тъмно русата му коса изглеждаше непокорна, започнала да се къдри около яката, подчертавайки, че е бил далече от цивилизацията. Бе доста загорял; малкият белег на брадата не се забелязваше веднага, но тънката резка, разрязала лявата му скула минаваше като сребърна нишка през бронзовата кожа. Белезите не го загрозяваха, само напомняха за стари битки.

Ако Сейбин трябваше да избере човек, който да тръгне след дъщерята на Хамилтън, той щеше да избере тъкмо този мъж. В джунглата Съливън бе ловък като дива котка, сливаше се със зеленината, превръщаше се в част от нея, използваше я. В бетонните джунгли бе също толкова ловък, но в зеленият ад на земята, нямаше по-добър от него.

— Ще тръгнеш ли след нея? — попита най-сетне Сейбин с тих глас.

— Да.

— Тогава да ти разкажа всичко. — Без да обръща внимание на факта, че Грант вече няма право да знае служебни тайни, Сейбин му разказа за липсващия микрофилм. Разказа му за Джордж Пърсол, за Луис Марсъл, за цялата смъртоносна игра на котка и мишка и за тъпата малка Присила, озовала се в средата на бъркотията. В момента я използваха като димна завеса за Луис, но Кел бе силно притеснен заради Луис. Не бе в негов стил да потъне така, а Коста Рика съвсем не беше най-спокойното място на земята. Всичко можеше да му се случи. И въпреки това, където и да бе той, не бе в ръцете нито на правителството, нито на някоя политическа групировка, защото всички го издирваха, а всички, освен Мануел Турего и американското правителство се опитваха да открият Присила. Дори костариканското правителство не знаеше, че жената е в ръцете на Турего; този път той действате самостоятелно.

— Пърсол е едно от неизвестните в това уравнение — призна раздразнено Кен. — Той не е професионалист. Дори и досие няма.

След като Сейбин нямаше досието му, значи Пърсол не беше просто неизвестен, той бе напълно невидим.

— А как стана така, че работата се провали? — попита лениво Грант и притвори очи така, че заприличаха на цепки. Имаше вид на човек, който всеки момент може да заспи, но Сейбин го познаваше добре.

— Следили са нашия човек. Притискали са го. Той едва дишаше от високата температура. Не е успял да намери Луис, но си спомнил как може да се свърже с Пърсол. До тогава никои не бил и чувал името на Пърсол, нито пък имали представа как да се свържат с него в случай на нужда. Нашият човек просто му предал филма и тогава всичко се обърнало нагоре с краката. Пърсол духнал.

— Ами нашият човек?

— Жив е. Измъкнахме го, но Турего вече се бе докопал до него.

Грант изръмжа.

— Значи Турего знае, че нашият човек не е казал на Пърсол да унищожи микрофилма?

Кел изглеждаше изпълнен с негодувание.

Всички знаят. Там сигурност няма. Прекалено много хора са готови да продадат всяка информация, до която се докопат. В организацията на Турего има доносник, затова до сутринта всички са знаели. А на сутринта Пърсол вече бил починал от сърдечен удар в стаята на Присила. Преди да успеем да се намесим, Турего беше отвел момичето.

Тъмно кафяви мигли засенчиха златните очи на Грант почти напълно. Наистина имаше вид на човек, който ще захърка всеки момент.

— Добре де. А тя знае ли нещо за микрофилма, или не?

— Нямаме представа. Лично аз предполагам, че не знае. Пърсол е разполагал с няколко часа, за да скрие микрофилма, преди да отиде в стаята й.

— Защо не си е стояла при татенцето, където й е мястото? — измърмори Грант.

— Хамилтън ни проглуши ушите да я измъкнем, но двамата не са особено близки. Тя е купонджийка. Разведена, много повече се интересува къде може да се позабавлява, вместо да свърши нещо полезно. Всъщност Хамилтън я е изключил от завещанието си преди няколко години. С Пърсол е вече от две години. Изобщо не са криели връзката си. Пърсол обича някоя хубавица да му се усуква на врата, а и може да си позволи да я издържа. Той е от хората, които не пропускат забавлението, приятен е, съвсем по неин вкус. Не би ми минало през ум, че може да е куриер, особено толкова умен, че да ме заблуди.

— А ти защо не се намесиш, за да освободиш момичето? — попита неочаквано Грант и отвори очи, за да погледна втренчено Кел със студените си жълти очи.

— Причините са две. Първо, мисля че тя не знае нищо за микрофилма. За мен най-важното е да го намеря, което означава да намеря Луис Марсъл. Второ, ти си най-добрият за тази задача. Помислих си го, когато… ами, когато уредих да пуснат името ти на вниманието на Хамилтън.

Значи все пак Кел се бе заел да открие момичето, но смяташе да го постигне по свой заобиколен начин. Е, само оставайки зад кулисите, щеше да бъде от полза.

— Няма да имаш проблем с влизането в Коста Рика — каза Кен. — Вече съм го уредил. Само че, ако не успееш да измъкнеш момичето…

Грант се изправи, гъвкав, див, грациозен, тих и смъртоносен.

— Знам — отвърна тихо той. Не бе нужно никой от тях да го изрича, но и двамата знаеха, че куршум в главата й, щеше да е много по-милостиво отношение, отколкото, ако Турего решеше, че тя знае къде е скрит микрофилмът. В момента я държаха само като мярка за безопасност, но ако филмът не се появеше, тя оставаше последна връзка с него. Тогава животът й нямаше да струва и пукната пара.

Така че сега вече бе в Коста Рика, в дебрите на тропическите гори и прекалено близо до никарагуанската граница, за да се чувства спокоен. Наоколо бродеха бунтовнически банди, войници, революционери и най-обикновени терористи, които вгорчаваха живота на хората, поискали да прекарат простичкия си живот на спокойствие. Подобни проблеми минаваха покрай Присила, без да я засягат. Все едно че бе някаква тропическа принцеса, докато отпиваше с невероятния си финес от охладената напитка и не обръщаше никакво внимание на джунглата, която непрекъснато завземаше границите на плантацията и се налагаше редовно да я кастрят.

И така, беше видял достатъчно. Моментът щеше да бъде тази вечер. Вече знаеше програмата й, познаваше навиците на охраната и бе набелязал слабите места. Никак не обичаше да се придвижва през джунглата нощем, но не му оставаше друг избор. Трябваха му няколко часа, за да се измъкне от това място, преди някой да разбере, че тя липсва. Добре че ги бе научила, че спи до късно, поне до десет сутрин. На никой нямаше да му мине нещо съмнително през ум, ако тя не се появеше до единадесет. А по това време, двамата щяха да са далеч. Пабло ще ги вземе с хеликоптер от предварително уговореното сечище утре сутринта, малко след изгрев.

Грант се отдръпна бавно от края на джунглата и се запромъква през гъстата зеленина, докато между него и къщата не остана плътна завеса. Едва тогава се изправи на крака, повървя малко, много тихо и предпазливо, защото вече знаеше за прокараните жици и сензори, които сам бе открил. Беше тук от три дни, движеше се предпазливо около плантацията и опипваше с поглед къщата. Знаеше къде спи момичето, имаше и план как ще я измъкне. Не можеше да се получи по-добре; Турего го нямаше в къщата. Беше тръгнал вчера и не се бе връщал, което означаваше, че и днес няма се прибере. Смрачаваше се и бе опасно да се пътува по реката в тъмното.

Грант си даваше ясна сметка колко опасности крие реката; затова смяташе да преведе момичето през джунглата. Въпреки че и там дебнеха опасности, реката би била логичният им път за бягство. Ако случайно ги разкриеха преди Пабло да ги прибере, преследвачите щяха да се спуснат по реката, поне първоначално. Надяваше се да имат достатъчно преднина, за да стигнат до хеликоптера.

Налагаше се да изчака още няколко часа, преди да влезе в къщата и да измъкне момичето. Щеше да остави достатъчно време на всички, за да се изморят, да се отегчат и да им се доспи. Отиде към малката полянка, където бе натрупал провизиите си, провери внимателно за змии, особено за кадифените кафяви, които обичаха да се настаняват на полянката в очакване на следващото му хранене. След като установи, че опасност няма, седна на повалено дърво, за да изпуши една цигара. Пи малко вода, но не беше гладен. Знаеше, че чак до утре няма да изпита глад. Когато му предстоеше акция, той не можеше да яде; бе прекалено напрегнат, всичките му сетива бяха така изострени, че дори и най-незначителният звук, долетял от джунглата му се струваше като гръм. Адреналинът вече блъскаше във вените му и той се чувстваше превъзбуден. Сега разбираше защо викингите са полудявали по време на битка. Чакането му се струваше непоносимо, но се налагаше да изчака. Отново погледна часовника, светлият циферблат малко късче от цивилизацията в една джунгла, която поглъщаше хората живи. Намръщи се, щом забеляза, че е минал малко повече от половин час.

За да прави нещо и успокои изопнатите си нерви, той започна да си събира багажа. Подреждаше всичко така, че да знае кое къде е поставено. Провери оръжията и мунициите с надеждата да не му се налага да ги използва. Това, от което се нуждаеше най-много, като изключим желанието му да измъкне момичето невредимо, бе безшумна и безпроблемна операция. Ако се наложеше да използва автоматично оръжие, то щеше да издаде местонахождението им. Предпочиташе безшумния смъртоносен нож.

Усети капка пот да се стича надолу по гръбнака му. Господи, дано само момичето да прояви достатъчно здрав разум и да си затваря устата, а не да започне да пищи, докато я извежда. Ако се налагаше, бе готов дори да я удари, за да изпадне в безсъзнание, но това би означавало да я носи през джунглата, протегнала листака си като живи пръсти.

Усети, че неволно поглажда ножа, а дългите му фини пръсти се плъзгат по острието като ласка на любовник. Пъхна го в калъфа. Дяволите да я вземат, помисли си горчиво той. Заради нея пак се бе забъркал в неприятности, а старите чувства отново го обземаха. Човек се пристрастяваше към усещането за опасност, като към наркотик, а сега то гореше във вените му, разяждаше го отвътре като киселина, убиваше го и същевременно го караше да се чувства по-жив и жизнен. Всичко това заради някаква разглезена въртиопашка, за която най-доброто забавление бе да скача от легло в легло. Може пък точно тези умения да й бяха спасили живота, защото Турего се мислеше за невероятен любовник.

Нощните звуци на джунглата започнаха да нахлуват около него: пропискваха маймуни, долавяше шумоленето, цвърченето и кашлянето на обитателите на джунглата, докато се приготвяха да се заемат с нощните си задачи. Съвсем близо до реката долови кашлицата на ягуар, но той нямаше нищо против обичайните звуци. Тук се чувстваше у дома. Невероятното съчетание на гените му и уменията, придобити още като момче в блатата на южна Джорджия го превръщаха в част от тропическата гора, също като ягуара, който дебнеше на брега на реката. Макар гъстият листак да скриваше светлината, той не запали фенера си, искаше очите му да са напълно привикнали към тъмнината, когато тръгне. Разчиташе на слуха и инстинктите си и знаеше, че в този момент не го грози опасност. Опасностите щяха да надвиснат, когато се натъкнеше на хора, не на някой от обитателите на джунглата. Докато го заобикаляха тези успокояващи звуци, той бе сигурен, че наблизо няма да се мерне човек.

В полунощ стана и започна да се прокрадва по пътя, който бе начертал наум. Животните и насекомите не се стреснаха от присъствието му и гълчавата продължаваше безспир. Единственото му притеснение бе да не би някоя змия да се е спотаила на пътеката, която бе избрал, но се налагаше да поеме този риск. Носеше дълга пръчка, която размахваше пред себе си. Когато стигна края на плантацията, остави пръчката и приклекна, за да провери терена и да се убеди отново, че нещата са такива, каквито ги познава.

Видя охраната на обичайните места, вероятно спяха, с изключение на един, който обикаляше наоколо, но и той скоро щеше да полегне. Небрежни са, каза си презрително той. Очевидно бе, че не очакват посетители на такова отдалечено място надолу по реката. През трите дни, прекарани тук, ги бе наблюдавал непрекъснато и бе забелязал, че голяма част от времето прекарват в приказки, пушат и не са особено бдителни. Но все пак бяха на поста си, а пушките им бяха заредени с истински куршуми. Една от причините Грант да доживее до тридесет и осем бе, че се страхуваше от оръжията и ги уважаваше заради това, което можеха да причинят на човек. Не понасяше небрежността, защото тя отнемаше живота на хората. Зачака. Сега поне можеше да вижда, защото нощта бе ясна, звездите светеха ниско, блеснали ярко в небето. Харесвате светлината на звездите; тя хвърляше множество сенки, които щяха да прикрият движенията му.

Мъжът, застанал на левия ъгъл на къщата не помръдваше, откакто Грант го наблюдаваше. Спеше. Единственият, който обикаляше наоколо се бе настанил до една от колоните пред къщата. Бледият червен блясък до ръката му го издаваше, че пуши, и ако следваше обичайните си навици, след като довърши цигарата, щеше да нахлупи шапка над очите и да спи чак до сутринта.

Тих като привидение, Грант напусна скривалището си, промъквайки се от дърво към някой храст, невидим в черните сенки. Безшумно се качи на терасата, опасала цялата къща, залепи се за стената и отново огледа наоколо. Цареше тишина и спокойствие. Стражите разчитаха прекалено много на опънатите жици и нямаха представа, че те могат да бъдат откачени.

Стаята на Присила бе отзад. Имаше плъзгащи се стъклени врати, които може и да бяха заключени, но това никак не го притесняваше; лесно се оправяше с ключалките. Изправи се до вратата, протегна ръка и натисна тихо бравата. Вратата се отвори веднага и веждата му се вдигна. Не беше заключено. Много умно от нейна страна.

Бавно, с едва доловими движения, открехна вратата само толкова, че да се промъкне вътре. Щом се озова в стаята спря и зачака очите му отново да се приспособят. След светлината на звездите, вътре му се стори тъмно като в джунглата. И мускул не трепваше по тялото му, той чакаше неподвижен и се ослушваше.

Скоро започна да различава предметите. Стаята бе просторна, с хладен дървен под, покрит със сламени постелки. Леглото бе до стената от дясната му страна и имаше призрачен вид заради мрежата против комари, обвила го отвсякъде. Под мрежата се виждаха смачкани завивки и дребно отпуснато тяло в единия край. Стол, малка кръгла маса и висок лампион бяха поставени от тази страна на леглото. От лявата му страна сенките бяха по-плътни, но видя врата, която по всяка вероятност водеше към банята. На стената имаше огромен гардероб. Бавно и безшумно като тигър, дебнещ плячката си, той се придвижваше покрай стената, за да се слее със сянката на гардероба. Вече различаваше очертанията на стол в другия край на леглото, от страната, където спеше тя. Дълга бяла дреха, или халат, или може би нощница, бе прехвърлена на облегалката. Мисълта, че тя може би спи гола, го накара да се усмихне широко, но в тази усмивка нямаше и следа от веселост. Ако наистина се окажеше, че спи гола, щеше да се съпротивлява като подивяла котка, когато я събудеше. Заради доброто и на двамата се надяваше тя да е облечена.

Приближи се до леглото, очите му бяха съсредоточени върху дребната фигура. Тя не помръдваше… Косъмчетата на врата му настръхнаха и без да се замисля, той отскочи настрани, а върху рамото му се стовари ударът, предназначен да попадне във врата. Превъртя се и скочи на крака, готов да се изправи срещу нападателя си, но стаята отново бе станала тиха и тъмна. Нищо не помръдваше, дори жената в леглото. Грант отново се дръпна в сенките и се опита да долови тихото дишане на другия, прошумоляването на дреха, каквото и да е. Тишината в стаята бе оглушителна. Къде ли беше нападателят му? Също като Грант и той се бе дръпнал в сенките, които бяха толкова плътни, че можеха да осигурят прикритието на неколцина мъже.

Но кой го нападна? Какво търсеше този някой в спалнята на жената? Дали е изпратен да я убие, или и той също се опитваше да я отвлече от Турего?

Противникът му по всяка вероятност се криеше в някой тъмен ъгъл до гардероба. Грант извади ножа, но след това отново го прибра; ръцете му можеха да действат също толкова безшумно, колкото и ножът.

Ето… само за миг, едно незначително движение, но то му разкри местонахождението на другия мъж. Грант приклекна, след това се втурна напред слепешком, прихвана мъжа ниско и го блъсна надолу. Непознатият се превъртя, докато падаше и скочи на крака пъргаво и сръчно, дребна слаба фигура, вече очертана на мрежата против комари. Изнесе крак в ритник, но Грант предвиди удара и усети въздушната струя на ритника покрай брадичката си. Изнесе се напред и улови ръката на мъжа, извивайки я така, че той да не може да мръдне. Забеляза, че онзи се отпуска. Хладнокръвно, без да влага каквото и да е чувство, Грант хвърли дребния на пода и притисна с едното си коляно наранената ръка, докато другото отпусна върху гърдите на мъжа. В момента, в който вдигаше юмрук, за да прекрати безмълвната битка, Грант усети нещо странно, нещо меко под коляното си. В същия момент разбра. Неподвижната фигура в леглото продължаваше да лежи, без да трепва, защото това бяха завивки, а не човек. Момичето не си беше в леглото, беше го забелязала да се промъква през плъзгащите се врати и се бе скрила в сенките. Но защо не изпищя? Защо го бе нападнала, след като много добре знаеше, че няма начин да го победи? Свали коляното си и бързо прокара ръка по гърдите, за да се увери, че не й е изкарал въздуха. Усети повдигането и спускането им, чу и тихото приглушено възклицание, когато тя усети допира му, докато се отдръпваше от нея.

— Всичко е наред — понечи да прошепне той, но тя неочаквано се изви на пода и се откъсна от него. Коляното й се стрелна нагоре; той не очакваше удар, бе съвсем уязвим и коляното й се стовари в слабините му с такава сила, че цялото му тяло пламна от непоносима болка. Пред очите му затанцуваха червени светлини, той се присви на една страна, а ръцете му автоматично покриха болезненото място, докато стискаше зъби в опит да сдържи стоновете, които напъваха в гърлото му.

Тя се отдръпна от него и той долови тих вопъл, сигурно издаден от страх. Едва гледаше от болка, но успя да забележи, че тя повдига нещо тъмно и обемно; след това се измъкна през отворената стъклена врата и изчезна.

Едва сдържана ярост го накара да се изправи на крака. По дяволите, тя бе решила да бяга сама. Щеше да провали целия му план! Без да обръща внимание на болката в слабините, хукна след нея. Трябваше да си изяснят нещата.