Емили Гифин
Обичай този, с когото си (36)

35.

Приключвам разговора със Сузан и обгръщам с ръце главата си, завладяна от сложността на създалото се положение. Толкова съм объркана, че не съм в състояние да опиша какво чувствам към себе си, камо ли към Лио, който се връща в дневната и сега е надвесен над мене. Едно е сигурно — какъвто и опит да правя да осмисля положението, просто няма начин да се възстановя от разтърсващия разговор, който проведох със Сузан. Няма начин да разбера докъде бяхме стигнали с Лио. Настроението е развалено и не може да са възстанови. Лио очевидно усеща това, защото сяда до мен и като че ли се чувства неловко на собствения си диван.

— Добре ли си? — пита той с набръчкано от загриженост чело; ръката му леко докосва коляното ми, задържа се за секунда, после се прибира обратно в скута му.

— Не знам — отговарям, мъчейки се да се справя с прямия, но и някак загадъчен съвет от Сузан. — Не знам какво правя.

Лио издиша в събраните си длани.

— Кофти работа, наистина… Съжалявам.

Поглеждам го и тълкувам неговото „съжалявам“, че не е извинение, произтичащо от разкаяние и търсещо прошка, а съчувствено съжаление, поднасяно в случаи на нещастие, развод или смърт. С други думи, той разбира, че положението е отвратително, но не съжалява за целувките ни или за чувствата ни. Аз не съм сигурна дали изпитвам същото. Някак си е много рано да кажа.

Кимам в знак на благодарност или поне на потвърждение, тъй като ми минава през ума, че Сузан изобщо не спомена Лио или моите чувства към него. Питам се защо, в мига, когато изтърсвам въпрос, който изведнъж ми се струва крайно неуместен:

— Мислиш ли, че ние с теб щяхме да сме заедно?

Лио ме поглежда учуден и може би замислен, понеже вероятно му прави впечатление, че употребих „щяхме“, а не „ще“.

— В какъв смисъл? — пита той.

— Нали разбираш… Ако се бяхме събрали отново… щяхме ли да останем заедно?

— Завинаги? — тонът му отговаря на въпроса ми. Той не вярва в „завинаги“. И никога не е вярвал.

Но аз вярвам, поне на теория.

— Да. Завинаги — потвърждавам, мислейки си за брак, деца, всички неща, които все още искам.

— Кой знае — отговаря Лио с разсеяно, философско изражение.

Помислям си за скъсването ни, после за скорошната негова раздяла и се питам дали е имало нещо общо между двете ситуации. Задавам въпроса възможно най-небрежно при създалите се обстоятелства:

— Защо скъсахте с Каръл?

— Нали ти казах сутринта.

— Не съвсем — отговарям и чувствам, че ми се повдига.

Той замахва с едната си ръка във въздуха, сякаш е в недоумение — точно така реагира и за нашето скъсване, когато стана въпрос за това в бара в Ел Ей.

— Причините са много — казва той и го виждам как започва да отмества темата. Клепачите му натежават, изражението му издава равнодушие.

— Например?

— Например… Не знам… Тя е чудесно момиче… Но просто… не тя е жената.

— Как разбра, че не тя е жената? — настоявам да узная, търсейки свои собствени отговори. Някаква тайна, загадъчна лакмусова проба за истинската любов. Определение за сродни души.

— Просто разбрах — отговаря той и докосва бакенбарда си. — Човек винаги знае.

— И ние ли скъсахме поради тази причина? — в гласа си долавям мъчителна нотка.

Лио въздъхва.

— О, стига, Елън — тонът му издава умора и известна досада в резултат на съживени спомени — лоши спомени от миналото.

Но аз не се предавам.

— Кажи ми. Нужно ми е да разбера.

— Добре. Виж. Ние вече го обсъждахме… Мисля, че нашето скъсване беше свързано повече с това дали моментът е подходящ, отколкото с всичко друго. Ние бяхме прекалено млади.

— Не бяхме чак толкова млади.

— Достатъчно млади. Аз не бях готов за… това — той посочва разстоянието между нас, като най-накрая признава очевидното — че той е причината, не аз. Той е скъсал с мен.

Кимам, сякаш разбирам преценката му, макар че не я разбирам. Да, бяхме млади, но в някои отношения младата любов като че ли е най-силна и идеалистична, неопетнена от всекидневните затруднения. Лио се е отказал, преди двамата да сме били подложени на изпитание. Може би защото той не е искал да бъде подложен на изпитание. Може би защото е предположил, че ще се провалим. Може би защото тогава той просто не ме е обичал достатъчно.

— Щеше ли да чувстваш оставането ти с мен като… трайно обвързване? — питам.

Изразът „трайно обвързване“ ехти в главата ми, терзае сърцето ми и ме изпълва с тревога. Това е израз, който избягвах месеци наред, дори в собствените си съкровени мисли, но не мога повече да го избягвам. В някои отношения той е нещо като плашещата същност на въпроса — страхът, че се обвързах трайно, когато казах „да“ на Анди. Че трябваше да си се представя за този вид любов. Че трябваше да повярвам, че Лио ще се върне някой ден при мен.

— Глупости, не! — възразява Лио, клатейки глава разстроен. — Не беше така и ти го знаеш.

Понечвам да го притисна да продължи, но той ми излиза със спонтанно обяснение:

— Виж какво, Ели. Ти беше жената… Ти си жената… Ако съществува такова нещо…

Поглеждам го в очите, зениците му са се слели с тъмнокафявото около тях. Главата ми се замайва, когато отмествам поглед настрани, за да не бъда погълната обратно в погледа му, когато толкова много е изложено на опасност.

— Добре — казвам.

Отговорът е напълно неадекватен, но е единственият, който ми се струва безопасен в този момент на истина.

— Тогава… какво мислиш? Какво искаш? — пита той.

Затварям очи и чувствам, че увисвам във времето и съм малко дезориентирана, както се чувства понякога човек, когато се събуди на непознато място и в първия момент не знае къде се намира. После поглеждам Лио отново и изведнъж, смаяна и донякъде ужасена, осъзнавам, че този избор, който преди години ми бе отнет — първо от Лио, а после и от Марго — сега трябва да направя самата аз. Най-накрая. Несъзнателно си се представям, че съм буквално на разклонение на пътя, нещо като в призрачна анимация на Дисни. Два виещи се черни пътя. Две табели, заковани на чворести дървета, сочещи в противоположни посоки. Този е пътят за Анди. Този е пътят за Лио.

Отпускам ръце покрай тялото си, пръстите ми драскат лекичко гладката мека кожа на новия диван на Лио. После безмълвно преповтарям последните думи на Сузан и се питам дали обезверената ми, нещастна в любовта сестра има предвид нещо. То не е за онова, което е могло да бъде. Не е и за това дали имам искрени чувства към Лио под пластовете от носталгия, похот, несподелена любов. Всъщност не е изобщо за Лио.

То е за Анди, просто и ясно.

То е за това дали истински обичам съпруга си.

— Мисля, че трябва да тръгвам — казвам и отговорът, който винаги е бил в сърцето ми, най-накрая изкристализира също и в главата ми.

Лио слага отново ръката си върху крака ми, като този път я отпуска с по-голяма тежест.

— Елън… недей…

Мислите ми запрепускват, когато чувам само половината от онова, което ще каже по-нататък. Нещо от рода, че не иска да ме загуби отново. Нещо от рода, че знае, че съм омъжена, но че на двамата ни е толкова добре заедно. Той довършва с „липсва ми това да сме двамата заедно“, което е по-силно и подкупващо от това, че аз му липсвам — особено след като и аз чувствам същото. И на мен ми липсва да сме двамата заедно. Винаги ми е липсвало и вероятно винаги ще ми липсва. Обзета от скръб и чувство за неизбежна, последна загуба, докосвам ръката му. Понякога няма щастлив край. Каквото и да стане, аз ще загубя нещо, някого.

Но може би до това се свежда всичко. Любов, не като порив на страст, а като избор да се обвържеш с нещо, с някого, независимо от препятствията или изкушенията, които застават на пътя ти. И може би да се прави този избор отново и отново, ден след ден, година след година, говори повече за любовта от това никога да не си имал избор, който да направиш.

Поглеждам Лио в очите, сърцето ми се къса, но съм твърдо решена и някак освободена.

— Трябва да тръгвам — ставам бавно, вземам едно по едно нещата си, като в забавен каданс.

Лио става също, с неохота ми помага да си облека шлифера, съпровожда ме до вратата, после до верандата. Докато слизаме по стълбите, от далечината се задава свободно такси, носи се към нас по иначе пустата улица. Поличба да не се отклонявам от пътя. Тръгвам по тротоара, слизам от бордюра, минавам между две паркирали коли и помахвам на шофьора.

Лио стои малко настрани и наблюдава.

— Къде отиваш? — пита ме той. Гласът му е спокоен, но в очите му се забелязва нещо неестествено. Нещо, което не съм виждала досега. Малко по-рано може би щях да се радвам на това, да се чувствам победителка, излекувана. Сега обаче само засилва тъгата ми.

— В хотела си — казвам и кимам на шофьора, който слага чантите ми в багажника.

— Ще ми се обадиш ли, като пристигнеш там?

— Да — отговарям и се запитвам дали ще удържа на обещанието си.

Лио тръгва към мен, слага ръка върху моята и изрича името ми с последна нотка на протест.

— Съжалявам — казвам, като се отдръпвам и се настанявам на задната седалка. Усмихвам се насила, което ми се струва смела постъпка, зрението ми се замъглява от сълзи и аз бързо ги преглъщам. После затварям вратата, поставям длан върху прозореца в знак на сбогом. Точно както направих онази сутрин след среднощния полет.

Само че този път не плача и не се обръщам назад.