Емили Гифин
Обичай този, с когото си (18)

17.

Не помня какво съм отговорила на този първи въпрос на Лио; помня само, че по време на дългия полет ние успешно избягвахме темата за връзката ни, за това как точно приключи тя или въпроси от личен характер. Придържахме се предимно към безопасни пристанища — като филми и музика, пътуване и работа. Такива разговори се водят, когато се запознаваш с някого и искаш да научиш нещо повече за него, или с познат, когото отдавна не си виждал. Ние се задържаме на повърхността на нещата и все пак се усеща и съществена непринуденост, естествен поток от въпроси и отговори, белязани с удобни паузи. Толкова удобни, че накрая и двамата се връщаме отново на интимен терен.

Това стана съвсем невинно, когато свърших с разказа си за последните снимки, които направих в Адирондакс^[1].

— Има нещо особено в това да снимаш малък град, местните хора, привързани толкова силно към корените си… Носи огромно удовлетворение…

Гласът ми замира, когато чувствам погледа на Лио. Обръщам се към него.

— Ти наистина обичаш работата си, нали? — пита той. В тона му има толкова много възхищение, че сърцето ми затуптява.

— Да, така е.

— Уверих се в това днес… Хареса ми да те наблюдавам как работиш.

Усмихвам се и устоявам да му кажа, че и на мен ми хареса да го наблюдавам, докато вземаше интервюто. Но го оставих да говори.

— Странно — продължава той, сякаш мислейки на глас. — В някои отношения ти изглеждаш като онази Елън, която познавах някога, а в други… си толкова различна.

Питам се как точно е стигнал до това заключение, понеже разговорите ни, откакто се разминахме на онова кръстовище, не надвишат и час. Освен това установявам, че усещането ми за Лио също се променя и ми идва наум не само, че всяка история има две страни, ами че тези версии също могат да претърпят развитие с течение на времето.

Наблюдавам как Лио отпива от пластмасовата си чаша джинджърова бира с лед и изведнъж се виждам през неговите очи. Тогава и сега. Два съвсем противоположни портрета. За миг се виждам каква съм била в миналото — изпаднало в нужда, самотно младо момиче без майка, отскоро в големия град, което се мъчи да открие своята самоличност, самоличност извън задушаващия роден град, със спокоен колежански опит, с блестяща най-добра приятелка.

Виждам се как се влюбвам за първи път и как тази всепоглъщаща любов — как Лио — вероятно ще бъде отговорът ми. Той беше всичко, което исках: страстен, сантиментален, силен и когато бях с него, се чувствах най-малкото като вторична даденост на всички тези неща. И все пак, колкото повече се опитвах да се отдам на тази връзка, толкова по-несигурна ставах. Тогава всичко ми се струваше, че е по вина на Лио, но, поглеждайки назад, виждам, че двамата трябва да си поделим вината. Най-малкото, мога да разбера защо вече не го привличах както в началото.

Замислям се за коментарите на Лио по-рано днес, за това как се бил взел прекалено на сериозно. Може би това беше истина, но съм наясно също, че аз не се вземах достатъчно на сериозно. И това се оказа фатална комбинация, която доведе до неизбежното ни скъсване.

— Дааа. Ще ми се да си мисля, че съм се развила малко — казвам най-накрая, когато още сцени от връзката ни се връщат в спомена ми, неща, които бях потискала или просто — забравила. Сещам се, например, колко много обичаше Лио да спори и как по лицето му минаваше мигновен изблик на раздразнение, когато нямах мнение. Колко се разстройваше, че не съм независима, че съм склонна да предпочета лесния път във всяко едно отношение.

— Ние и двамата имахме още да израстваме… Да видим много от света и да си направим собствени преценки — казва Лио и с това потвърждава, че не само аз размишлявам за връзката ни.

— Е? — питам колебливо. — Ти направи ли си собствени преценки?

— На някои неща. Но нали знаеш, животът е дълъг път.

Кимам и си помислям за майка ми. Ако имаш късмет. Минават няколко минути и тогава осъзнавам за първи път, откакто видях Лио на събирането на съдебни заседатели, че вече не мога да определя какъв точно беше той, когато бяхме заедно. Той не беше мъжът на мечтите ми, съвършеният мъж, когото навремето издигах на пиедестал, не беше негодникът, когото Марго правеше всичко възможно да превърне в демон, нито някой мъж от точно тази цялост. Той просто беше неподходящият за мен човек по онова време. Ни повече, ни по-малко.

— Сигурно си изтощена — отбелязва Лио след дълго мълчание. — Ще те оставя да поспиш.

— Всичко е наред. Нека поговорим още малко…

Мога да чуя усмивката в гласа на Лио, когато отговаря:

— Ти все това казваше…

В този момент през ума ми минават десетки неща — до едно неуместни и половината от които за малко да изтърся. Но отклонявам разговора и задавам въпроса, който примирам да задам, откакто го виждам на кръстовището.

— Имаш ли си някого сега?

Запазвам изражението си равнодушно, докато се стягам в очакване на отговора му, опасявайки се, че ще ме обземе ревност, каквато никак не ми се иска да изпитам. Но когато той кимва, чувствам само облекчение, макар да си представям красотата на статуя с чуждестранен акцент, пленителен ум и интригуваща, неустоима склонност към подлост. Подобно на тази, за която дивата Нико пее във „Фатална жена“ на „Велвет Ъндърграунд“. Представям си, че тя има разрешително за управление на самолет и може да пие текила наравно с момчетата, но и да плете пуловери на Лио и да готви с поне три вида зехтин. Тя е гъвкава, с дълги крайници и изглежда еднакво добре както във вечерна рокля, така и в бяла блуза без гръб и в боксерките на Лио.

— Тооова е чудесно — казвам с малко повече ентусиазъм. — Ти… Връзката ви… сериозна ли е?

— Надявам се… Заедно сме от две години — и за моя изненада той бръква в задния си джоб и вади от портфейла си нейна снимка. Лио не ми беше правил впечатление, че е от хората, които държат снимка на гаджето си в портфейла си, нито че я показват наоколо. Но съм направо шокирана, когато светвам лампата над главата си и погледът ми пада върху една доста невзрачна блондинка, застанала до кактус, висок колкото човешки ръст.

— Как се казва? — питам, оглеждайки здравите й, почернели от слънцето ръце, късата й, небрежна коса и широката усмивка.

— Каръл.

Повтарям името й наум и си помислям, че тя изглежда точно като една Каръл. Добре сложена, обикновена, мила.

— Хубава е — отбелязвам и му връщам снимката. Струва ми се, че точно това — всъщност само това — трябваше да кажа.

Лио прибира снимката в портфейла си и кима, сякаш да ме увери, че е съгласен с преценката ми, макар че не намира външния й вид за ужасно интересен или важен.

Мен обаче, независимо от обикновения й вид, ме пробожда неочаквано чувство на съревнование, което не вярвам, че бих изпитала, ако ми беше показал жената, която си представях. Едно е да те победи подобие на Анджелина Джоли, друго — да загубиш от жена, която е от твоята черга. Напомням си, че това не е състезание и загасвам лампата над главата си.

— Как се запознахте с Каръл? — питам.

Лио прочиства гърлото си, сякаш обмисля истината, после отговаря:

— Не е кой знае каква история.

Това, разбира се, ме радва.

— Хайде де — настоявам, предполагайки, че е била уредена от приятели среща, което според мен се нарежда най-долу на стълбицата на романтичния небосклон.

— Е, добре. Запознахме се в един бар… в най-неприятната вечер на годината… поне в Ню Йорк.

— В навечерието на Нова година ли? — подмятам усмихната, правейки се, че в мен не е останала и капка горчивина.

— Малко по-късно — намига ми Лио. — В Деня на Свети Патрик.

Усмихвам се, защото се сещам как споделях неговата неприязън към този ден — 17 март.

— Я стига. Какво ти става? Нали не обичаш да ходиш от една хубава, шумна кръчма в друга? И да се веселиш, да крещиш и да пиеш зелена бира още от сутринта.

— Така е. Почти толкова обичам и побратимените момчета в Ъпър Ийст Сайд, които повръщат навсякъде по Шеста линия на метрото.

Разсмивам се.

— Какво си правил извън къщи в Деня на Свети Патрик?

— Разбирам, шокиращо е, нали?… Все още няма да спечеля състезание по популярност, но май не съм вече антисоциален, какъвто бях… Мисля, че някакъв ирландски приятел трябва да ме е изкарал насила онази вечер…

Въздържам се от изкушението да кажа: „По-успешно отколкото аз бих могла ли?“, но питам:

— А Каръл? Тя ирландка ли е?

Глупав, незаслужаващ внимание въпрос, но той ми позволява да остана на темата за любовния живот на Лио.

— Нещо такова. Англичанка, шотландка, ирландка. Каквато и да е — после добавя някак произволно: — От Върмонт е.

Насилвам се да се усмихна мило, при мисълта, че гледам да проуча всички подробности и си представям как Каръл отваря вратата на семейния обор в някой хладен есенен ден и гордо показва на приятеля си от големия град как се дои крава… Двамата се превиват от смях, когато той не може да се справи добре и млякото изпръсква лицето му, преди той да се прекатури от боядисаното дървено столче в леглото от слама… тя пада върху него и почва да сваля работния си комбинезон…

Изтривам картината от съзнанието си и извършвам последно посегателство над Каръл.

— Тя с какво се занимава? За да се издържа.

— Учен е. Медицински изследовател в „Колумбия“… Изучава сърдечната аритмия.

— Брей! — впечатлена съм от начина, по който всички хора, използващи дясната половина на мозъка, чувстват хората, използващи лявата половина на мозъка си и обратно.

— Да — казва Лио. — Много е умна.

Поглеждам го, очаквайки да продължи, но ми става ясно, че е приключил с разговора за Каръл. Кръстосва крака и додава с тенденциозно сърдечен глас:

— Твой ред е. Разкажи ми за Анди.

Трудно е да се отговори на този въпрос, дори когато не разговаряш с бившия си, затова отговарям усмихнато:

— Знам, че си репортер и обичаш такива въпроси с отворен край, но ще бъдеш ли по-конкретен? Какво искаш да знаеш?

— Добре, искаш нещо конкретно… Да видим… Обича ли игри с дъски?

Разсмивам се, защото се сещам, че Лио никога не играеше с мен такива игри.

— Да — отговарям.

— Ааа! Много е добре за теб.

Кимам усмихната и продължавам:

— Нещо друго?

— Хммм… Избягва ли закуската или я смята за най-важното ядене за деня?

— Второто.

Лио кима, сякаш си взема бележка наум.

— Вярва ли в Бог?

— Да. И в Исус също.

— Много добре… А… завързва ли разговори с непознати в самолет?

— Понякога. Но в общи линии не и с бивши приятелки. Поне доколкото знам…

Лио ми хвърля смутен поглед, но не лапва въдицата. Вместо това въздиша и продължава:

— Добре… Тогава друго… Съпругът ти искрено ли се изненадва, когато отвинти капачката на кока-колата си и види, че виж ти, дявол да го вземе, той Не е Печелившият Този Път?

— Това вече е забавно — засмивам се. — Защото да! Той очаква да печели… Неуморим оптимист е.

— В такъв случай, изглежда, че си си намерила солиден мъж, който играе шах, закусва сутрин, има страх от Бога и за него чашата е наполовина пълна.

Прихвам, но после ме обзема безпокойство, че не съм представила достатъчно добре Анди с поредицата от въпроси и отговори от страна на Лио или по-лошо — по някакъв начин съм го подценила. Затова заключавам с решителна лоялна забележка:

— Да. Анди е чудесен мъж. Много добър човек наистина… Аз съм голяма късметлийка.

Лио се обръща към мен и усмивката му бързо се стопява.

— Той също е късметлия.

— Благодаря — чувствам, че се изчервявам.

— Истина е… Елън, не знам как тъй те оставих да си тръгнеш…

Усмихвам се леко, обзема ме чувство на свян, когато се чудя как такова просто изявление изведнъж се оказва толкова лековито, трепетно и вълнуващо.

И става само по-лошо — и по-добре — когато Лио накланя задната си облегалка и настанява ръката си върху облегалката за ръце до моята, така че ръцете ни се допират от лакътя до китката. Затварям очи, поемам си въздух и чувствам, че ме облива гореща вълна и енергия, от която ми секва дъхът. Това е чувството, когато искаш нещо толкова много, че граничи с действителна нужда и силата и неотложността на тази нужда напълно ме завладява.

Заставям се да преместя ръката си, съзнавайки колко наложително е да върша правилното нещо. Чувам писък в главата си: „Аз съм наскоро омъжена и обичам съпруга си!“ Но това не помага. Направо не мога да се отдръпна. Просто не мога. Вместо това накланям и своята облегалка за гърба, за да се изравни с неговата и разтварям пръсти, надявайки се силно той да посегне към тях. И той посяга — отначало неуверено, кутретата ни едва се докосват, после се застъпват леко, после малко повече и още повече, сякаш прилив го избутва към мен, върху мен.

Питам се дали продължава да ме наблюдава в сумрака на кабината, но не отварям очи, за да видя; надявам се мракът да ме прави по-малко виновна, да прави онова, което върша, не чак толкова реално. Ефектът обаче е точно обратният — всичко е по-реално, по-силно, така, както винаги можеш да се съсредоточиш повече върху едно чувство, когато останалите са изолирани.

Времето минава, но никой от нас не заговаря. Сега ръката на Лио е изцяло върху моята. Тежестта и топлината й е същата, каквато беше в ресторанта, в деня, когато всичко това започна, но жестът е съвършено различен. Този допир не произтича от разговора. Той самият е разговор. Както и покана. Покана, която аз приемам с отпуснато завъртане на китката си, докато я изправям с лице към неговата и ето че официално ние се държим за ръцете. Уверявам себе си, че това е най-невинният жест. Учениците си държат ръцете, когато се свалят. Родители и деца си държат ръцете. Приятели си държат ръцете.

Но не и по този начин. Никога не и по този начин.

Вслушвам се в дишането на Лио, лицето му е близо до моето, когато пръстите ни се сключват, преплитат, пренагласят. И в това положение ние летим на изток, като накрая се понасяме свободно, увиснали във въздуха, заедно.

 

 

Следващият отрязък от време минава като в мъгла, докато ту заспивам, ту се събуждам. Смътно чувам инструкциите на стюардесата, но не се събуждам, преди да започне спускането ни към летището. Поглеждам замаяна през прозореца към светлините на града, после се обръщам към Лио, който продължава да спи и държи ръката ми. Вратът му е извит, тялото му е леко сгънато към мен, лицето му е обляно от яркото осветление на кабината. Неистово бързам да запомня тъмните, дълги бакенбарди покрай челюстта му, леко разчорлени при ушите, дългия, прав нос, широките му, обли клепачи.

Стомахът ме присвива, когато се улавям, че се чувствам точно както на сутринта, когато се любихме за първи път. Бях се събудила преди изгрев-слънце и много ясно си спомням как лежах неподвижно до него — той спеше, а аз наблюдавах гърдите му, които се спускаха и издигаха, и си помислих: „А оттук нататък?“.

Сега пак си задавам същия въпрос. Няма нищо обнадеждаващо в този момент. Това не е начало, а край. Май е време да отдръпна ръката си от неговата. Май е време да му кажа „сбогом“.

След секунди ние кацаме със силно раздрусване. Лио отваря очи. Прозява се, протяга се на мястото си и ми се усмихва бавно, дезориентирано.

— Здрасти! — казва той.

— Добро утро! — поздравявам го тихо. Гърлото ми е сухо и стегнато, но не мога да определя дали е от жажда или съм напрегната от тъга. Обмислям дали да бръкна в чантата си за бутилката с вода, но не съм напълно готова да прекъсна контакта ни, и то заради малко хидратация.

— Сутрин ли е вече? — пита той и поглежда крадешком през прозореца тъмната писта.

— Почти. Часът е шест и половина… Пристигнахме по-рано.

— По дяволите! — лицето му отразява същото чувство на потиснатост и противоречивост, каквото изпитвам и аз.

— Какво има? — иска ми се да го изрече с думи за нас двамата, да ми каже, че не може да повярва, че сме отново в Ню Йорк и че е време да продължим по пътя си. Всеки в своя живот.

Той поглежда към сключените ни ръце.

— Знаеш какво.

Кимам и проследявам погледа му към кръстосаните ни палци. После стискам ръката му за последен път, преди да я пусна.

През следващите няколко минути ние следваме тълпата, като уморено събираме ръчния си багаж, обличаме якетата си и влизаме в залата за пристигащи. И двамата мълчим, разменяме си погледи едва пред първата редица от тоалетни — погледи, от които става ясно, че смятаме да се изчакаме.

Въпреки това, няколко минути след като съм си измила зъбите и съм се сресала, пак съм изненадана, когато завивам зад ъгъла и го виждам облегнат на сивата стена, с толкова ярко изразено красиво лице, че дъхът ми секва. Той ми хвърля половин усмивка, после съвсем бавно отваря пакетче с дъвки. Лапва една и ми поднася пакетчето.

— Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той прибира пакетчето в джоба си, после се оттласква от стената с раменете си.

— Готова ли си?

Кимам и ние тръгваме към багажната лента.

— Имаш ли багаж? — пита ме той, докато слизаме с ескалатора.

— Само апаратурата. Една чанта… А ти? — знам, че отговорът ще е „не“; Лио винаги пътува възможно най-ненатоварен.

— Не, само ръчния. Но… ще те изчакам.

Не възразявам и когато стигаме до лентата, установявам, че съм се надявала разтоварачите да не са се изтрепали да бързат тази сутрин. Но де такъв късмет — веднага зървам черната си чанта и не ми остава нищо друго, освен да се наведа и да я взема.

— Остави на мен — Лио ме избутва леко настрана и издърпва чантата ми от лентата с тих стон. За една изпълнена с вина секунда си представям, че всъщност това е животът ми. Лио и аз, репортер и фотограф, се прибираме в града след поредния ни съвместен ангажимент със знаменитост.

Лио закрепва платнения си сак върху багажа ми и пита:

— Поръчала ли си кола?

Поклащам глава.

— Не. Обикновено вземам такси.

— Аз също. Искаш ли заедно да вземем едно?

Отговарям утвърдително, със съзнанието, че само удължаваме неизбежното. Лицето му светва, което едновременно ме изненадва и ми вдъхва увереност.

— Добре, тогава. Да вървим.

Навън ранното пролетно утро е хладно и ясно. Мека розова светлина шари безоблачното небе. Няма съмнение, че денят ще бъде красив. Вървим по тротоара към стоянката за таксита и се нареждаме на късата, бързо придвижваща се опашка. След малко Лио натоварва чантите ни в багажника на таксито.

— Накъде? — пита шофьорът, след като се настаняваме на задната седалка.

Лио отговаря:

— Две спирания. Първото е в Астория, Нютън авеню и Двайсет и осма… а второто — той ме поглежда, повдигайки тъмните си вежди в очакване.

— Двайсет и седма и Трийсета — отговарям и в същия момент си представям вътрешността на апартамента си — спуснати щори, пълна тишина, освен глухите звуци от сутрешния трафик; Анди по тениска и долнище на пижама спи свит в леглото ни. Чувство на вина прорязва гърдите ми, но си казвам, че скоро ще си бъда у дома.

— Мъри Хил, а? — пита одобрително Лио. Той никога не е бил почитател на стария ми квартал.

— Да. Много ни харесва. Гледка няма… но е много удобен, в центъра…

„На нас — помислям си. — На моя съпруг и на мен“.

Мога да кажа, че местоимението направи впечатление на Лио, защото в изражението му настъпва слаба промяна, когато кимва, доста почтително. Или може би просто размишлява за другата половина на неговото „нас“ — за Каръл, която вероятно в момента е на Нютън авеню и го очаква в най-хубавата си нощница. Докато пътуваме по магистралата на Лонг Айлънд, съзнавам, че нямам представа дали те живеят заедно, или дали той предвижда брак — с нея или друга — в бъдеще.

Съзнавам също, че изобщо не споменах на Лио за евентуалното ми преместване в Атланта. Ще ми се да си мисля, че просто забравих, но дълбоко в себе си знам, че беше умишлен пропуск, макар да нямам обяснение защо го направих. Безпокоя ли се, че Лио ще погледне на преместването така, сякаш някогашната скучна Елън се влачи след мъжа си? Или ще ме отпише напълно на географско основание? Или защото на определено ниво, аз не искам да се местя, независимо какво казах на Анди?

Пак си повтарям, че по-късно ще имам време за анализи. Точно сега искам само да се наслаждавам на простата красота на момента, който изживявам — изгряващото слънце на хоризонта, тихата египетска музика по радиото, съзнаването, че Лио е до мен на задната седалка, докато изминаваме последния етап на нашето пътуване.

След минути излизаме на бул. „Астория“, точно под моста Трайбъро и издигнатото над улицата метро. Поглеждам нагоре към решетката от коловози и в мен нахлуват спомени, свързани с времето, когато вземах влака за този квартал. Още повече спомени ме заливат, когато завиваме в пресечката на Лио и виждам познатата редица от ниски, тухлени къщи, боядисани в нюансите на кремаво, червено и розово и боклукчийските кофи и зелените тенти отпред. Лио посочва къщата си — в средата на пресечката — и казва на шофьора:

— Ей там, вляво, моля… До белия пикап.

После, докато таксито бавно спира, той ме поглежда отново, поклаща глава и казва почти същото, което си мисля и аз:

— Толкова е странно.

— На мен ли го казваш. И през ум не ми е минавало, че пак ще дойда тук.

Лио прехапва долната си устна, после пита:

— Знаеш ли какво искам да направя в момента?

Няколко непозволени картини минават през главата ми, когато нервно питам:

— Какво?

— Да те грабна от това такси и да те взема със себе си вкъщи — гласът му е толкова нисък, че чак ме хипнотизира. — Да изпържа яйца с бекон… да направя кафе. После да седна на дивана и просто… просто да те гледам и да разговарям с теб цял ден…

Сърцето ми ще се пръсне, докато си мисля за другите неща, които правехме на втория етаж на тази къща, само на няколко крачки от мястото, където сме сега. Всичко друго, освен да разговаряме. Поглеждам Лио в очите, чувствам се слаба и леко ми се гади, докато объркано се мъча да убедя себе си, че няма нищо лошо, ако вляза с него. Какво толкова, ако остана няколко минути и изпия набързо чаша кафе? Анди дори още не се е събудил. Няма да му липсвам поне още час, час и нещо. Какво толкова, наистина?

Прочиствам гърлото си, допирам кокалчетата на ръцете си до бедрата си и поглеждам брояча, който продължава да отброява, докато сме спрели.

— Значи това искаш, а? Още малко да си поговорим на по чаша кафе?

Лио ме изглежда продължително и сериозно.

— Добре. Права си. Съжалявам… — после прокарва ръка през косата си, издиша и вади две двайсетачки от портфейла си.

Поклащам глава в знак на отказ.

— Имам пари, Лио.

— В никакъв случай — в това отношение Лио и Анди имат нещо общо — и двамата не позволяват на жена да плаща за каквото и да е. Но при Анди това като че ли е вродено кавалерство, докато при Лио е въпрос на гордост. Той отново ми навира парите.

— Хайде.

— Прекалено много са — възразявам. — Броячът показва само петнайсет.

— Просто ги вземи, Елън. Моля те.

Понеже не искам нашият последен разговор да се превърне в престрелка заради няколко доларова сметка за такси, вземам парите.

— Добре. Благодаря.

Той кима.

— Удоволствието е мое… Цялата нощ беше… удоволствие за мен — думите му са сковани, но тонът е всичко друго, само не и механичен. Той говори сериозно. Времето, което прекарахме заедно, му е харесало колкото и на мен.

Улавям скептичния поглед на шофьора в огледалото за обратно виждане, преди да слезе и да отиде до багажника, където запалва цигара и чака.

— Толкова ли ни личи? — пита Лио.

Разсмивам се нервно.

— Предполагам.

— Добре. Докъде бяхме стигнали?

— Аз забравям — чувствам се замаяна и много тъжна.

Лио поглежда към тавана на колата, после отново към мене.

— Мисля, че току-що установихме, че да дойдеш вкъщи е лоша идея, нали?

— Да, струва ми се.

— Ами… тогава — очите му ме изгарят, — май това е всичко.

— Така е. Това е всичко.

Той се поколебава и за секунда, точно както в онзи ресторант, си помислям, че ще ме прегърне или дори ще ме целуне. Но той само ми хвърля кратка, тъжна усмивка, след което се обръща да си върви. Вратата на таксито се затръшва зад него и аз го наблюдавам как премята сака си през рамо, прекосява тротоара и заизкачва стълбите по две наведнъж към предната веранда. Не се обръща да помаха за довиждане, нито да хвърли още един поглед към таксито, просто отваря вратата на къщата и изчезва вътре. Очите ми парят от сълзи, когато колата се отделя от тротоара и аз повтарям и преповтарям в ума си онези последни думи. Това е всичко.