Емили Гифин
Обичай този, с когото си (7)

6.

На другата сутрин Марго ми се обажда много преди изгрев-слънце — или, както би казал Анди, преди всеки с ума си да е станал. Анди рядко се ядосва, но три неща неизменно го дразнят — хора, които те прекъсват насред изречението, препирни относно политиката по време на приятелски сбирки и когато сестра му звъни по телефона прекалено рано сутрин.

— Какво, по дяволите? — недоволства той след второто позвъняване. Гласът му е дрезгав както винаги сутрин след няколкото бири, които гаврътнахме снощи в едно бистро на Трето авеню, заедно с бургери и най-вкусните пържени картофки в квартала. Прекарахме чудесно, смяхме се повече от обикновено, но вечерята ни не успя да отхвърли спомена за Лио така, както секса. Той упорито продължи да е с мен цялата вечер, коментирайки намусения мъж на масата до нас и музиката на Джони Мичел. Когато допих третата си бира и слушах Анди да разправя за работата си, се улових, че мислите ми ме отнасят към онази сутрин, когато Лио ми каза, че лицето ми било най-любимото му нещо на света. Изрече го просто така, напълно прозаично и несантиментално по време на кафето. Аз бях без грим, с прибрана на конска опашка коса, от прозореца на дневната му в очите ми струеше слънце. Но аз му повярвах. Със сигурност мога да кажа, че говореше сериозно.

— Благодаря — отвърнах, изчервявайки се и си помислих, че неговото лице дотогава също ми беше най-любимото. Запитах се дали това, повече от всичко друго, не е признак на истинска любов.

После той додаде:

— Никога няма да се уморя да те гледам… Никога.

И именно този спомен, който е може би най-значимият ми спомен за Лио, още веднъж изпълва главата ми, докато силното звънене в спалнята ни продължава. Анди изстенва, когато телефонът най-накрая спира да звъни, смълчава се за няколко секунди и почва отново.

— Остави го да се превключи на гласовата поща — казвам, но Анди се пресяга през мен и грабва слушалката от нощното ми шкафче. За да е сигурен във виновника, той поглежда екрана, за да види кое име ще се изпише — което е напълно ненужно. Като изключим нещо спешно, това може да е само Марго. И наистина, името на съпруга й Уеб Бъфингтън светва на екрана, заедно с Атланта, Джорджия, където, за мое голямо разочарование, те се върнаха миналата година. Знаех, че преместването им е неизбежно, особено след като тя срещна Уеб, който също е от Атланта. Колкото и да обичаше Ню Йорк и работата си, Марго си оставаше южнячка по душа и силно държеше на всичко традиционно, съпътстващо благовъзпитания начин на живот. Още повече, че на Уеб, по неговите думи, „толкова му е втръснал големия град“. Той искаше да играе голф, да шофира, да има пространство за всичките си странни електронни играчки.

Както беше видно от тазсутрешното обаждане, Марго и аз продължаваме да се чуваме всеки ден, но ми липсват срещите на живо с нея. Липсват ми дългите закуски през уикендите и питиетата след работа. Липсва ми споделянето на неща за града и за някои общи приятели. Тя липсва и на Анди, освен в досадни моменти като този, когато сънят му се нарушава.

Той удря с палец бутона за разговор и изревава в слушалката:

— Господи, Марго! Знаеш ли колко е часът?

Чувам гласа й в отговор:

— Знам, знам. И искрено се извинявам, Анди. Но този път е основателно. Уверявам те. Дай ми Елън, моля те.

— Дори още няма седем часа — продължава той. — Колко пъти да ти повтарям да не ни събуждаш? Че единствената поносима част от работата ми е, че започва късно? Щеше ли да правиш така, ако Елън беше омъжена за някой друг? И ако не, защо не се замислиш дали не трябва да уважаваш собствения си брат малко повече от някой случаен човек?

Усмихвам се на „някой случаен човек“ и си помислям, че човекът нямаше да е случаен, ако бях омъжена за него. После мисълта ми се пренася отново към Лио и се свивам, знаейки, че за мене той никога няма да бъде само някой случаен човек. Разбирам обаче какво има предвид Анди и съм сигурна, че и Марго го разбира, но той не й дава възможност да отговори. Вместо това ми натиква телефона и демонстративно заравя глава под възглавницата си.

— Здрасти, Марго — казвам възможно най-тихо.

Тя изрича едно формално извинение, после добавя с треперлив глас:

— Имам новина!

Това са съвсем същите думи, същият напевен, поверителен тон, който тя използва, когато ми се обади вечерта, след като се бе сгодила за Уеб. Или, както Уеб обича да вметва в преразказването на годежа им, преди да е успяла да събере кураж да му отговори с „да“. Той преувеличава, разбира се, макар че тя се обади първо на мен, дори не на майка си, което ме поласка по начин, който не мога да определя. Според мен имаше нещо общо с това, че аз нямах майка и с успокоението, че приятелите могат да заместят семейството, дори когато поводът не е смърт.

— Боже мой, Марго! — възкликвам вече напълно разбудена и без да се притеснявам, че безпокоя Анди.

Анди открива главата си и пита с изражение на разкаяние, и дори на безпокойство:

— Тя добре ли е?

Кимвам щастливо, успокояващо, но той продължава да изглежда изплашен, когато прошепва:

— Какво има?

Вдигам палец. Искам потвърждение, въпреки че нито за миг не се съмнявам каква ще е новината й. Точно този неин глас е запазен единствено за две неща — за сватба и за бебе. Беше имала най-малко три значителни повишения в „Джей Крю“ и беше „blase“^[1] почти от всяка една. Не беше въпрос на скромност, че тя никога не се интересуваше особено от работата си, независимо колко добре се справяше. Може би защото е знаела, че работата има самоналожена дата на изтичане на срока. Че в даден момент към трийсетте си години тя ще пожелае да напусне и да започне нов етап в живота — например да се омъжи, да се върне в Атланта и да започне да гради семейство.

— Сериозно! — питам, като гледам бързо да си представя Марго с издут корем, в бутикова рокля за бременни.

— Какво да е сериозно? — пита Анди, оформяйки думите с устни.

Поглеждам го и се питам за какво ли друго си мисли той, че разговаряме двете. Изпълва ме чувство на обич към неговия момчешки опит да отгатва. „Да, Анди, тя прави канелени курабийки тази сутрин. Да, Анди, тя е в магазина за малък роял.“

— Ахъ! — изписква Марго. — Бременна съм! Току-що си направих тест.

— Леле! — възкликвам и се чувствам объркана, макар да знаех, че те правеха опити за това и че Марго винаги получава каквото поиска — отчасти поради факта, че е настойчива, експанзивна личност. Но преди всичко поради факта, че тя е просто един от онези очарователни хора, за които нещата просто се подреждат. Малки неща, големи неща, междинни неща. Познавах я от петнайсет години и единственото й поражение в буквалния смисъл, на което бях свидетел, единственото време, когато тя искрено се бореше, бе, когато дядо й умря през втората година на следването ни. А всъщност не можеш да смяташ смъртта на дядо си за сериозно изпитание. Поне не и когато си преживял преждевременната смърт на родител.

Казвам всичко това за Марго без възмущение. Да, майка ми почина на четирийсет и една годишна възраст и да, аз израснах, облечена в конфекция в деня за снимки на класа, но пак не бих казала, че идвам от училището на злостните критики. И наистина си прекарвах добре в периода на съзряването си, поне засега. Не съм безработна, безпътна или склонна към депресии. Не съм болна или самотна. Освен това, дори всички тези неща да са верни, аз просто не се състезавам с моята най-добра приятелка. Никога не съм разбирала онези жени, онези трудни, сложни взаимоотношения, които често се срещат. Дали понякога не завиждам на Марго — особено когато я виждам с майка й? Искам ли да имам нейния усет за мода, нейната увереност и печати в паспорта? Да, разбира се. Но това не означава, че бих й отнела тези неща — или че завиждам на щастието й във всяко отношение. Освен това сега аз съм в нейното семейство. Онова, което е нейно, всъщност вече е и мое.

Затова, независимо че тази добра новина съвсем не беше неочаквана, ето ме седнала, слисана и замаяна, преливаща от радост. В края на краищата има огромна разлика между планирането на бебе и положителния резултат от теста. Да узнаеш, че след броени месеци ще станеш майка — или в моя случай леля.

— Поздравления — казвам, готова да заплача.

— Бременна ли е? — отгатва най-накрая Анди с широко отворени очи.

Кимвам и се усмихвам.

— Да-а… Още ли си ядосан, чичо Анди?

Той се ухилва и казва:

— Дай ми телефона.

Подавам му го.

— Маги Бет! Трябваше веднага да кажеш!

Чувам я да отговаря:

— Знаеш, че трябваше да съобщя първо на Елън.

— През главата на собствената си плът и кръв?

— Само един от вас се радва да ме чува по всяко време на деня.

Анди подминава закачливия й намек и добавя:

— По дяволите! Това е страхотна новина. Толкова се радвам, че ще дойдем у вас следващия уикенд. Нямам търпение да те прегърна силно.

Грабвам отново телефона и я питам дали е изчислила термина си; момче ли очаква да бъде, или момиче; измислила ли е имена; къде иска да организирам поднасянето на подаръците за бебето й — в Ню Йорк или в Атланта.

Тя ми отговаря: двайсет и първи септември; смята, че е момиче; още не е мислила за имена; и че поднасянето на подаръците ще бъде прекрасно където и да е.

— Как реагира Уеб? — питам, спомняйки се, че тук е включена и друга страна.

— Щастлив е. Изненадан. Малко блед — смее се Марго. — Искаш ли да го чуеш? Той е до мен.

— Разбира се — отговарям, въпреки че не съм в настроение да разговарям с него.

Истината е, че никога не съм в настроение да разговарям с Уеб — макар той да не се е държал с мен другояче, освен приятелски, което трудно може да се каже за някои от момчетата, с които излизаше Марго преди него. Винаги я бе привличал арогантният тип и Уеб определено също имаше заложбите за арогантен тип. Първо, той е ултрауспешен спортен агент и бивш полуизвестен професионален тенисист — поне е известен в тенис кръговете с това, че веднъж победил Агаси в един младежки турнир. И на върха на успеха и богатството той има секваща дъха класическа красота, изумително хубава коса и толкова прави и бели зъби, че всеки път, когато отметне глава назад от смях, се сещам за старата реклама: „Четкайте дъха си с «Дентин»“. Със силен, плътен глас и забележимо присъствие, той е от типа мъже, които знаят как да омаят жените с красноречието си и да изведат до кулминационна точка някоя неприлична шега, което кара мъжете да се смеят гръмко и да дюдюкат. Накратко, по всички критерии Уеб би трябвало да бъде крайно самодоволен. Но не е. Тъкмо обратното, той е кротък, уравновесен и тактичен.

Въпреки това, незнайно защо, аз просто не се чувствам удобно край него — може би защото двамата нямаме нищо общо, освен Марго. За щастие никога не й признах това, когато започнаха да се срещат — може би, защото заподозрях веднага, че това е Той. За първи път виждах Марго напълно, невъзмутимо лапнала по някого, за първи път тя хареса някого така — или дори повече — отколкото харесваха нея. Не зачекнах този въпрос и пред Анди, може би защото той изглеждаше такъв голям почитател на Уеб, а може би, защото не можех да определя какво точно не харесвах у него.

Веднъж обаче споделих чувствата си пред сестра ми, точно преди сватбата на Марго, след като се бях върнала непредвидено в Питсбърг един уикенд. Двете обядвахме в „Ийт енд Парк“, нашето любимо местенце в гимназиалните години, останало и до днес сантиментален избор всеки път, когато си отивах у дома. Всяка маса пораждаше многобройни спомени и ние избрахме най-близката до вратата, която изникваше в съзнанието ни нейна среща тук с едно момче, което сега излежава присъда; за ненадейното потичане на кръв от носа на баща ми (а отначало помислихме, че е кетчуп) и когато аз изядох пет сандвича с чили заради бас. Докато двете със Сузан подправяхме обилно нашите „Биг Бой“ с различни подправки, тя отвори дума за сватбата на Марго — в гласа й долових нотка на известно презрение, което като че ли неизменно присъстваше, когато станеше въпрос за семейство Греъм — презрение, което по мое мнение беше неоправдано и малко злобно. Но въпреки тона й, мога да кажа, че Сузан бе заинтригувана от Марго по същия безсрамен и повърхностен начин, по който ни заинтригуваха Люк и Лора в „Централна болница“ и от Бо и Хоуп в „Дните на нашия живот“.

— Това е толкова глупаво — казваше Сузан всеки път, когато наблюдавахме двойките в любимите ни сериали. Тя извърташе очи нагоре, докато изтъкваше невероятностите и противоречията на любовните истории от екрана, но продължаваше да седи, приковала поглед в телевизора, жадна за още.

По подобен начин, докато си похапвахме сандвичите, Сузан искаше да узнае всички подробности за предстоящата сватба на Марго, за да изтръгне някаква потенциална драма.

— Тяхното беше кратък годеж, нали? — попита тя с повдигнати вежди. — Възможно ли е да е забременяла?

Засмях се и поклатих глава.

— Тогава защо бързат толкова?

— Те са влюбени — отвърнах, като си помислих, че цялото им ухажване беше книга с приказки, включително краткотрайността му. Годежът им стана преди моя, независимо че ние с Анди започнахме да се срещаме преди тях.

— Колко е голям пръстенът й? — попита ме тя някак критично.

— Огромен е. Безцветен, превъзходен.

Сузан „смля“ тази информация и продължи:

— Що за име е това Уеб?

— Фамилно име. Съкратено от Уебстър.

— Като телевизионното шоу — разсмя се тя. — Аха.

— Ти харесваш ли го?

Предвид настроението й, се замислих дали да излъжа и да й отговоря с недвусмислено „да“, но никога не съм можела да лъжа Сузан. Затова й казах истината — че макар да изглежда съвършеният човек, аз съвсем не бях ентусиазирана Марго да се омъжи за него. Чувствах се егоистка и нелоялна, признавайки това, особено когато Сузан подметна:

— Защо? Да не би да те е пренебрегнала заради него?

— Не. Нищо подобно — отвърнах, което беше самата истина. — Тя не е такава.

— Тогава каква е причината?… Той смущава ли те?

— Не — побързах да опровергая, чувствайки, че минавам в отбрана. Обичах сестра си, но това не беше необикновена динамика между нас, откакто аз се преместих в Ню Йорк, а тя остана в родния ни град. Тя едва доловимо нападаше, а аз едва доловимо се отбранявах. Имах чувството, че тя сякаш негодуваше, задето съм напуснала Питсбърг завинаги. Или по-лошо, предполагаше, че се чувствам нещо повече от нея, което беше напълно невярно. По отношение на важните житейски ценности аз се чувствах абсолютно същата, каквато винаги съм била. Просто бях отворена за нещо повече. Имах пласт изтънченост и многословие, което се придобива от живеенето в голям град и честно казано, от близостта със семейство Греъм. — С какво да ме смущава?

— Не знам. С външния си вид? С парите си? С това, че е такъв сладкодумен фантазьор, тенисист, агент?

— Той съвсем не е сладкодумен — отвърнах, мъчейки се да си спомня какво й бях казала за Уеб по-рано. Тя имаше непогрешима памет, която често използваше срещу мен. — В действителност е доста земен.

— Земен мултимилионер, а?

— Ами всъщност, да — отдавна се бях научила, че човек не бива да слага всички хора с пари в една категория. Богатите са толкова различни, колкото и потиснатите. Някои са трудолюбиви, други — мързеливи. Някои са постигнали всичко сами, други са били родени със сребърна лъжица в уста. Едни са скромни и подценявани, други — изтъкващи се самохвалковци. Но схващанията на Сузан никога не са излизали извън рамките на дните, в които гледахме „Далас“, „Династия“ и „Любовна лодка“ (докато растяхме, ние със сестра ми много гледахме телевизия, за разлика от Анди и Марго, на които им разрешавали само по половин час на ден.) Според Сузан всички „богати“ хора (термин, използван подигравателно) бяха едни и същи — лековерни, егоисти и вероятно „лъжливи републикански змии“.

— Добре, тогава — каза тя. — Теб може би просто те смущава фактът, че той принадлежи на света на Марго, а ти… не.

Помислих си, че беше грубо и тесногръдо да говори така и й го казах. Добавих, че съм над такива младежки несигурности и че факторът смущение е приключил в колежа, някъде след особеното внимание за привличане в женския клуб, когато Марго бе включена в морето от руси дебютантки, каращи БМВ, и аз напразно се опасявах, че принадлежността й към онези клубове с гръцки символи ще развали приятелството ни. Още повече, казах на сестра си, че съвсем определено принадлежах на света на Марго. Тя беше най-добрата ми приятелка и съквартирантка. И имаше вероятност да се омъжа за брат й, за бога!

— Добре, извинявай — каза Сузан, но в гласа й не прозвуча извинение. Тя сви рамене и отхапа от сандвича си. Сдъвка го и преглътна бавно, отпи глътка кола със сламката си и додаде със саркастично раздразнение: — Беше просто теория. Моля те, прости ми.

Простих й, тъй като не можех да се ядосвам на Сузан — но не го забравих скоро. В действителност следващия път, когато Анди и аз излязохме да вечеряме навън с Уеб и Марго, аз се подразних, че сестра ми имаше право. Може би аз бях старицата, която греши. Може би накрая Марго щеше да осъзнае колко сме различни и Уеб ще я открадне завинаги. Може би Уеб всъщност е елитен сноб и добре е прикривал това.

Но докато вечерта се изнизваше, съсредоточила вниманието си върху него и всичките му превзетости, аз реших, че Сузан всъщност умело използва случая. Нямаше нищо, което да не се харесва у Уеб. Той беше истински добър човек. Ставаше дума просто за необяснимата липса на връзка с другите. Уеб ме накара да изпитам същото чувство, което изпитах като дете, когато преспивах в дома на една приятелка и откривах странна миризма в мазето им или необичаен подбор от чуждестранни зърнени храни в шкафа им. Уеб не ме смущаваше, не ме обиждаше, не ме безпокоеше по отношение на Марго. Той просто ме караше да чувствам смътна… носталгия. Носталгия по какво — не знаех.

Но въпреки това бях решена да се свържа с него на някакво неповърхностно ниво. Или, в най-лошия случай, да стигна до удобен етап на нещата, когато можехме да останем сами в стая и да няма нужда отчаяно да се оглеждам и да се надявам на завръщането на трета страна.

Затова, когато сега Марго подава телефона на Уеб и той възкликва гръмогласно и уверено „Ей, здрасти!“, аз също повишавам глас в съответствие с неговото приповдигнато настроение и му отговарям с ентусиазъм:

— Поздравления. Толкова се радвам за вас!

— Ние също сме много щастливи… цяло чудо след тия четирийсет и пет секунди! Твоята приятелка не си губи времето, нали?

Засмивам се и се питам дали той се дразни, или се забавлява на постоянния ни телефонен живот и заричането ни да се виждаме само двете поне веднъж в месеца, после казвам:

— Очаквам с нетърпение да ви видя следващия уикенд. Ще трябва да празнуваме.

— Да, ще бъде чудесно. А ти, Анди и аз просто ще трябва също да вдигнем чаши и да пием за Марго.

Насилвам се пак да се изкикотя и потвърждавам, да, ще трябва да направим точно това. После Уеб връща телефона на Марго и тя ми казва, че ме обича. Аз също й казвам, че я обичам. Анди ми подсказва да й предам, че и той я обича. Ние и двамата казваме, че обичаме идващото бебе. После затварям телефона и се излягам до Анди. Двамата се поглеждаме лице в лице, краката ни се докосват. Ръката му лежи върху бедрото ми, точно под голямата за мен тениска. Ние се усмихваме един на друг, без да продумваме и анализираме голямата новина. Новина, която е много по-голяма от, да речем, тази да се натъкнеш на бивше гадже на улицата.

И тъй, за първи път, откакто преминах по онова кръстовище, чувствам, че ме облива усещане за перспектива. Перспектива, която не е съпроводена от секс. Или от приятна вечеря навън. Или от нощ, в която, спейки до моя прекрасен съпруг, се събуждам през няколко часа, за да чуя спокойното му, равномерно дишане. Лио няма място в този момент, помислям си. Той няма роля в семейството на Анди. В нашето семейство.

— Ти искаш ли също едно? — казва Анди, като се измества до мен, а после започва да масажира кръста ми.

— Едно какво? — питам, макар да знам какво има предвид.

— Бебе. Известно ми е, че двете с Марго обичате да вършите нещата заедно.

Не мога да кажа дали се шегува, дали ми отправя предложение или говори теоретично, затова просто измърморвам:

— Някой ден.

Движенията на Анди се забавят и постепенно спират. После той затваря очи за още няколко минути сън, а аз наблюдавам как трепкат клепачите му и си представям някой ден, всеки ден с Анди.