Емили Гифин
Обичай този, с когото си (13)

12.

Седмица по-късно, след много неофициални празненства, Анди и аз официално празнуваме бъдещата ми работа с Дрейк в „Були“, един от любимите ни ресторанти в града. Освен изключителната храна и топла атмосфера „Були“ има сантиментално значение за нас, понеже именно там вечеряхме, преди да правим любов за пръв път, което се падна съвсем случайно точно месец след първата ни среща. На другата сутрин подразних Анди, че е имал нужда новата френска гозба на главния готвач Давид Були да го вдъхнови да пожелае да легне с мен.

— Права си — отсече той закачливо. — На еленовото месо се дължеше. Никога няма да забравя това еленово месо. Най-вкусното, което някога съм ял.

Разсмях се, защото знаех истината — че изчакването е присъщ на Анди начин да изразява романтично и почтително отношение. Като изключим високите залози на приятелството ми с Марго, Анди проявява достатъчно голям интерес към мен, затова иска да върши нещата както е редно, а не да има за цел леглото след доста питиета — методология, която се практикува от повечето мъже на нюйоркската арена на срещите или поне от двамата мъже, с които бях спала след Лио. И макар някои да са критикували, че първия ни път ни е липсвала спонтанност, аз не бих променила нищо от това. И все още не бих.

Което прави дори по-приятна изненадата тази вечер, когато седим на същата ъглова маса в сводестата зала за хранене. Повдигам вежди, когато питам:

— Съвпадение ли е?

Анди свива рамене със самодоволна усмивка.

Много ясно, че не е никакво съвпадение. Усмихвам се на непоколебимата деликатност на съпруга ми. Понякога той наистина изглежда прекалено добър, за да е истински.

През следващите няколко минути, след задълбочено изучаване на листа с напитките и ястията, ние избираме мезетата — фоа гра^[1] с фрикасе кремини за мен и егплант терин^[2] за Анди — заедно с най-доброто шампанско на заведението. Анди се запъва при произнасянето на френските имена, въпреки че е учил най-малко десет години френски като малък. Сервитьорът промърморва искреното си одобрение, ако не за нескопосаното произношение на Анди, то поне за избора ни.

Минути след като шампанското и мезетата ни пристигат и Анди вдига тост за неговата „красива, великолепна съпруга“, той минава направо по същество на въпроса със снимките.

— Е, в какви пози ще снимаш Дрейк?

Усмихвам се на думата „пози“, която трудно може да се отнесе до страниците на лъскаво, стилно списание, а по-скоро до онзи вид евтин портрет, за който Сузан и аз трябваше търпеливо да седим върху груба тъмнокафява черга, която бодеше лактите ни, на фона на ограда от бели колчета и изкуствени облаци.

Но аз знам накъде бие Анди — и въпросът, зададен повече технически, ми беше изплувал в съзнанието десетки пъти през изминалите няколко дни. Казвам му, че тепърва ще разговарям с художествения директор или монтажиста, така че не съм сигурна какво ще искат те, но аз имам някои завършени идеи за настроението на снимките.

— Мисля за унило настроение. Почти меланхолично — казвам. — Особено като се има предвид работата на Дрейк, свързана с кампаниите срещу СПИН.

— Вътрешни или външни снимки ще му правиш?

— Знаеш, че предпочитам естествената светлина. Или до много прозорци, или навън. Може би с овладяна светлина.

— Какво значи овладяна светлина? — пита Анди така, както аз често му задавам вероятно основни процедурни, правни въпроси.

— Това е техника, при която субектът е добре осветен, обикновено в средата на деня, но фонът избледнява до челен — пояснявам. — Често използван начин при снимки навън. Такива фотографии си проличават веднага, щом ги видиш.

Анди кима и казва:

— Е, може би хотелът ще има тераса. Тогава ще бъде страхотно. Или би могла да снимаш до басейн или, мили Боже, защо не в самия басейн! Нали се сещаш, хвърляне на плажна топка, нещо от сорта.

Засмивам се, защото си представям Дрейк в бански „Спийдо“ и колкото и да съм развълнувана, то Анди ми се струва много по-развълнуван от мен. „Отчасти, мисля си, това е защото с годините той остана много по-лоялен и пламенен фен на Дрейк.“ Но предимно се дължи на склонността му да се прехласва по звезди, която е в явен и забавен (макар че Марго би казала „унижаващ“) контраст на начина, по който повечето манхатънци напълно подценяват случайните си срещи на живо със знаменитости, почти като почетна значка. Сякаш колкото са по-преситени, толкова повече правят изявления, че и техният живот е също толкова легендарен, без, разбира се, кавгите и досадата от славата. Но не и Анди. Спомням си дивия му ентусиазъм, когато зърнахме Спайк Лий пред един банкомат в Уест Сайд, Кевин Бейкън и Кийра Седжуик, които тичаха в парка („две за цената на едно!“), Лив Тайлър, докато разглеждаше канцеларски материали в „Дейтс Пейпъри“ и най-големият късмет — Дъстин Хофман, който разхождаше черния си лабрадор в Ийст Хамптън. След като подминахме двойката, Анди ми сподели, че едва се въздържал да не избухне в смях от известната реплика от „Абсолвентът“ — „Само една дума… пластмаса“, — което ме разсмя, но едва ли би развеселило Дъстин.

Само че едно е Дъстин Хофман на плажа, съвсем друго е Дрейк Уотърс по време на фотосеанс. Затова, когато Анди ме пита полушеговито бих ли взела автограф от Дрейк за него, аз поклащам решително глава:

— В никакъв случай.

— Хайде де — настоява той и се пресята да си открадне още една хапка от гъшия ми пастет, който според двама ни е по-добрият избор. — Просто го накарай да напише нещо кратко и мило. Нещо от рода на „На Анди, моя скъп приятел и голям вдъхновител. Твой в мелодията, Дрейк Уотърс“. Или просто един подпис „Дрейк“… или „Господин Уотърстайн“. Едно от тези.

Разсмивам се, защото бях забравила, че от дните, когато си купувах „Тийн Бийт“, научих, че истинската фамилия на Дрейк е Уотърстайн. И как четях внимателно тези сочни подробности: „Истинското име на Дрейк! Любимата храна на Роб Лоу! Любовните увлечения на Рики Шрьодер! Новото кутре на Ривър Финикс!“.

Анди изглежда унил — или поне се прави на такъв.

— Наистина ли няма да го направиш? Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно. Наистина, няма да го направя.

— Добре, Ани. Така да бъде.

Може би за трети път той шеговито, но с нотка на възхищение, се обръща към мене с „Ани“ или „Мадам Лейбовиц“^[3] и всеки път се чувствам донякъде измамничка. Лъжкиня, задето не му казах цялата истина за това как получих работата. Но поръчката ми започна да губи допълнителното си значение, свързано с Лио, и вече съм в състояние напълно да убедя себе си, че на практика тази работа се дължи именно на таланта ми. В края на краищата, втълпявам си аз, истинските намерения на Лио (дали да смекчи вината за това как се отнесе навремето с мен; чисто доброжелателство, защото е виждал мои работи и искрено смята, че имам талант или да ме съблазни, поне духовно?) вече нямат нищо общо. Работата е моя и това е работа, за която съм сигурна, че мога да върша добре. Отказвам да бъда насилвана от Дрейк или „Платформ“. Отказвам също и да се чувствам задължена на Лио, ако това всъщност е целта му.

Лапвам последния си залък и успокоявам съпруга си:

— Добре, добре. Ще проявя находчивост за автографа… Ако Дрейк и аз се спогодим и снимките вървят добре, ще му кажа, че моят задръстен съпруг иска автограф от него. Съгласен?

— Съгласен — отвръща Анди радостен, като подминава „задръстен съпруг“ така, както много уверен мъж би го сторил. Усмихвам се, мислейки си, че малко са нещата, по-секси от мъж, който не се взема на сериозно.

Сервитьорът се спира до масата ни, за да долее шампанско в чашите — мехурчетата стигат съвсем до ръба, без да прелеят. Анди посочва почти празната ни бутилка и ме пита дали искам още шампанско. Кимам, предвкусвайки непринудеността на съпружеското, безсловесно общуване и си представям опияняващ, празничен секс по-късно тази вечер. Анди поръчва още една бутилка и ние продължаваме да говорим за Дрейк и снимките.

После, някъде в приятния промеждутък между мезетата и предястията, Анди изправя гръб и изражението му добива неприсъща за него сериозност.

— Виж — подхваща той. — Искам да говоря с теб за нещо друго.

За секунда ме обзема паника, помислям си, че е видял сметката на мобилния ми телефон или по някакъв начин е разбрал, че съм разговаряла с Лио.

— Да?

Той си играе със салфетката и ми хвърля бавна, нерешителна усмивка, което ме навежда на мисълта, че ако той беше съпругата, а аз — съпругът, щях да съм сигурна, че ще чуя, че очакваме бебе. Точно толкова тържествен, неспокоен — и в същото време развълнуван — изглежда той.

— За какво? — питам с облекчение, че не аз съм тази, от която се очаква да съобщи такава специална новина.

Анди се навежда напред и казва:

— Смятам да напусна работата си.

Поглеждам го очаквателно, тъй като това съвсем не е някаква нова важна новина. Той говори за напускане от първия си работен ден, което очевидно е нещо нормално за съдружниците в голяма фирма.

— Какво е новото в случая? — питам.

— Смятам да е в най-скоро време. Всъщност днес написах заявлението си за напускане.

— Сериозно? — чувала съм за това заявление много пъти досега, но не знаех, че наистина го е написал.

Той кима и поглажда чашата си за вода, преди да отпие дълга глътка. После потупва салфетката в скута си и казва:

— Наистина искам да напусна.

— И какво ще работиш? — чудно ми е дали Анди ще тръгне по пътя на брат си Джеймс — да не прави нищо съществено и само да спи, да играе голф и да ходи по купони.

— Освен да се размотавам покрай известната ми съпруга ли? — намигва ми той.

— Да — засмивам се. — Освен това.

— Ами… Ще ми се да продължа да практикувам право… но да го правя в по-малък, по-тесен… семеен кръг.

Мисля, че се сещам накъде бие, но изчаквам той да го каже.

— В Атланта — добавя той най-накрая. — С баща ми.

Отпивам от шампанското, сърцето ми ще се пръсне от напиращи емоции, и питам:

— Смяташ ли, че това ще ти доставя удоволствие?

— Мисля, че да. А и татко ще бъде толкова въодушевен.

— Знам. Когато бяхме в града, той го спомена пет пъти.

Анди ме поглежда в очите и продължава:

— Ами ти? Ти как ще се чувстваш при това положение?

— Че ще работиш с баща си ли? — съзнавам, че задавам тъп въпрос, че той пита за нещо по-голямо от работата му, но нямам представа защо.

— Не. Относно Атланта — уточнява той и върти ножа в ръката си. — Да живееш в Атланта.

Ние с него бяхме говорили за преместване там и преди, особено след като Марго напусна Ню Йорк. Дори когато последния път бяхме в Атланта, оглеждахме къщи, но този път чувството е различно. Този път то е действително и, по думите на Анди, предстоящо.

За да го потвърдя, попитах:

— Имаш предвид да се преместим скоро ли?

Анди кима.

— Тази година? Толкова скоро ли?

Той пак кима, после се впуска в нервно, прочувствено излияние.

— Последното, което искам, е да те насилвам. Ако искаш да останеш в Ню Йорк… или смяташ, че това ще навреди на работата ти, ще остана. Не че мразя града или че отчаяно искам да се преместя, или каквото и да е друго… Но след последното ни пребиваване в Атланта… оглеждането на къщи… мисълта за очакваната ни малка племенница и че родителите ми остаряват и изобщо всичко… не знам — просто се чувствам готов за промяна. За по-лесен живот. Или поне за по-различен живот.

Кимам, мислите ми препускат. Нищо от това, което казва Анди, не е съвсем неочаквано. Не само защото и преди сме обсъждали такава възможност, но и защото сме на възраст, в която много от приятелите ни са женени, имат деца и масово се местят в предградията. Но все още мисълта да напусна града в толкова кратки срокове ме изумява. Главата ми се изпълва с класически нюйоркски картини: Сентръл парк в хладен есенен ден, пързалянето с кънки на „Рокфелер Плаза“, почерпка с вино на някоя открита тераса посред лято — и изведнъж ме залива носталгия по миналото. Чувствам носталгия дори за тази вечер, за ястията, които си поръчахме с Анди, за самия спомен, който връщаме сега.

— Кажи нещо — подканва ме Анди, като си дърпа ухото, жест, който прави само когато нещо го безпокои или когато нещо истински го интересува. Подобно явно дърпане на ухото забелязах, когато ми предложи брак и сега ми минава през ума, че този момент не е по-различен. Той иска да узнае как гледам на такава голяма промяна. Стъпка, която ще предприемем заедно. Не е като обвързването с брак, но в много отношения е дори по-голяма промяна.

Пресягам се и вземам ръката на Анди в своята с огромното желание да му доставя удоволствие, но в същото време и да бъда напълно честна с него.

— Мисля, че ще е чудесно — казвам, като гласът ми звучи не толкова неуверено, колкото се чувствам, макар истината да е, че не знам как се чувствам.

— Знам — кима Анди. — И вярвай ми, не се опитвам да те поставям в затруднено положение. Но… наистина искам да ти покажа нещо.

Той издърпва ръката си от моята, бръква във вътрешния джоб на спортното си сако и изважда сгънат лист хартия.

— Виж това.

Вземам листа, разгъвам го и втренчвам поглед в голяма къща от кедрово дърво и тухли, с покрита предна веранда, подобна на къщите, които Марго ми изпращаше по имейла след последното ни пътуване, придружени винаги с: „В съседния квартал!“ или „Напълно подходяща за вас!“.

Но тази къща не е от дните, когато Марго си убиваше времето с компютъра си. Тази къща ми се предлага от Анди с шампанско в „Були“.

— Харесва ли ти? — пита той колебливо, макар че е повече от ясно какъв отговор иска да чуе.

— Разбира се — отговарям и плъзгам поглед върху подробностите, изписани под снимката: пет спални, четири бани и още една допълнителна тоалетна, ограден заден двор, отоплен басейн, високи тавани, веранда с мрежеста врата, измазан сутерен с дневна светлина, гараж за три коли, стая за посудата с мивка между кухнята и столовата, кухненски асансьор, обслужващ трите нива.

Няма абсолютно нищо, което да не се хареса. Това е къща мечта във всяко едно отношение — като никоя къща в родния ми град или дори такава, каквато съм си представяла като дете. Нито дори, когато майка ми ми каза, че била сигурна, че съм щяла да имам хубав живот, изпълнен с красиви неща и с красиви хора.

— Не се притеснявам за теб, Ели — беше допълнила тя, милвайки ръката ми. — Никак не се притеснявам.

Беше една седмица, преди да почине, веднага след като се прибра от болницата за последен път; спомням си как слушах утешителния й глас и си представях зрелия си живот със съпруг, дом и деца и се питах дали някое от тези неща би могло някога да заличи и болката от загубата на майка ми.

Сега вдигам поглед от рекламния лист и казвам:

— Много е красива, Анди. Наистина е красива.

— Вътре е също толкова красива — казва Анди, говорейки бързо. — Марго каза, че била влизала… по повод някаква разпродажба на детски дрехи или нещо подобно. В сутерена имало огромно помещение, което си можела да подредиш за ателие. Вече няма да е нужно да плащаш наем за такова. Направо слизаш долу по пижама… И най-хубавото е, че къщата се намира на сто метра от къщата на Марго и Уеб. Направо страхотно, нали?

Кимам, поглъщайки всичко.

— Наистина е идеална — продължава Анди. — Идеална за нас. Идеална за семейството, което искаме да създадем.

Поглеждам отново къщата и зървам цената.

— Леле! — възкликвам.

Парите са нещо, за което Анди и аз рядко говорим — той и Марго си приличат в това отношение, — но докато тя като че ли нехае за богатството на семейството, той понякога изглежда смутен от това, едва ли не се извиняваше. В резултат той прави определен избор, като малкия ни апартамент, а аз често забравям колко е заможен.

— Ти май наистина си богат, а? — отбелязвам усмивка.

Анди свежда поглед и поклаща глава. После отново ме поглежда в очите и казва искрено:

— Ние с теб сме богати… В много отношения.

— Знам — отговарям, радвайки се на момента.

Двамата се гледаме един друг, както ми се струва, доста дълго време и накрая Анди нарушава мълчанието.

— Е?… Какво ще кажеш?

Отварям уста, затварям я, пак я отварям.

— Обичам те, Анди — главата ми се върти от шампанското и от толкова други неща. — Това ще кажа.

— Приемам го — отговаря той точно когато ни поднасят омарите. — Е, не е автограф от Дрейк, но го приемам.