Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макгрегър (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Now, Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 146 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Зовът на сърцето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-732-007-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lenitooo)
  3. — Корекции от sonnni

Пролог

— Мамо!

Ана Макгрегър стана на крака и протегна ръце към сина си. Вълна от паника, страх и мъка се надигна вътре в нея, но бе спряна от солидна стена от самообладание, което с мъка си наложи. Не биваше да губи контрол сега. Просто нямаше право. Децата й бяха дошли при нея и бяха тук.

— Кейн! — Пръстите й бяха леденостудени, когато го прегърна, ала не трепереха.

Лицето й все още беше бледо и без цвят от преживяното през последните часове напрежение, но очите й бяха тъмни и сухи. Тъмни, млади и пълни със страх. Те блестяха и Кейн си помисли, че никога не бе виждал майка си толкова уплашена. Никога досега.

— Добре ли си?

— Разбира се. — Знаеше от какво имат нужда и тя, и той, затова докосна с устни бузата му. — Вече съм много по-добре, защото си тук. — Със свободната си ръка Ана придърпа снаха си Даяна да седне до нея.

По дългата тъмна коса на младата жена бе полепнал мокър сняг, който вече се топеше на раменете й. Ана въздъхна дълбоко, преди да погледне отново сина си.

— Дойдохте много бързо.

— Взехме чартърен полет. — Зад големия мъж, адвокатът със солидна практика и баща на едно чудесно момиченце, се бе спотаило малкото момченце, което искаше да крещи на глас. Баща му бе неуязвим. Баща му бе Макгрегър. Не можеше да лежи изпочупен в болницата. Не можеше да умира? Това не беше истина!

— Как е той?

Ана беше лекар и можеше да му отговори съвсем точно — счупени ребра, засегнат бял дроб, множество контузии и вътрешен кръвоизлив, който колегите й в момента се опитваха да спрат. Ала беше също така и майка. Затова каза:

— В операционната е. — Стисна ръката му и направи опит да се усмихне. — Той е силен, Кейн. А доктор Файнстайн е най-добрият в целия щат — трябваше да се уповава на това, както и на семейството си. — Как е Лора?

— Оставихме я на Люси Робинсън — отвърна Даяна. Знаеше много добре какво е да сдържаш чувствата си, когато ти се иска да плачеш на воля. Започна да разтрива пръстите на свекърва си. — Не се тревожи.

— Не се тревожа. — Този път наистина се усмихна. — Но нали познавате Дениъл. Лора е първата му внучка. Веднага щом се събуди, ще попита за нея. Ще зададе най-малко сто въпроса. — А той ще се събуди, обеща на себе си Ана. Господи, трябва!

— Ана! — Даяна прегърна свекърва си през раменете. Изглеждаше така мъничка, така крехка и беззащитна. — Яла ли си нещо?

— Какво? — Тя поклати глава и стана.

Три часа. Дениъл беше в хирургията вече три часа. Колко пъти в живота си бе била в операционната, опитвайки се да спаси нечий живот, когато отвън някой е чакал и е агонизирал от страх и любов сред безличните бели стени и студени коридори? Беше се борила и беше учила, за да бъде лекар и да облекчава болката. Да лекува другите. Сега, когато собственият й съпруг бе ранен, можеше само да чака. Както всички останали жени по света. Не, не като всички, защото Ана знаеше какво представлява хирургията, на какво мирише и как изглежда. Познаваше инструментите, сложните машини за поддържане на живота и потта на докторите. Идеше й да крещи от безсилие. Скръсти ръце и отиде до прозореца.

Зад тъмните й очи сякаш бе спусната желязна завеса. Беше необходимо заради децата, заради нея самата, ала най-вече заради Дениъл. Ако беше възможно да бъде спасен благодарение на силното й желание, значи щеше да бъде спасен.

Снегът почти спря. Точно той бе причина пътищата да бъдат толкова хлъзгави и опасни, помисли си тя. Снегът бе заслепил някакъв младок, който изгубил контрол над своя автомобил и връхлетял върху малката смешна двуместна кола на мъжа й. Ръцете й се свиха в юмруци.

Защо не караш лимузина, старче? Какво искаш да докажеш с тази малка червена играчка? Такъв си беше Дениъл. Винаги бе парадирал, винаги…

Мислите и се завъртяха като калейдоскоп и върнаха миналото. Ръцете й се отпуснаха. Не беше ли това една от причините да се влюби и да преживее четиридесет години заедно с него? По дяволите, Дениъл Макгрегър, никой никога не е могъл да ти каже нищо!

Ана притисна пръсти към очите си и почти се разсмя, въпреки страха, стиснал като в менгеме сърцето й. Колко пъти му беше казвала тези думи! Не можеше да ги изброи. И как му се възхищаваше!

Звукът на приближаващи стъпки я накара да се обърне. Видя Алън, най-големия си син, първородният. Още преди да имат деца Дениъл се беше заклел, че един от наследниците му ще бъде в Белия дом. Алън бе на път да превърне клетвата на баща си в действителност. Въпреки това той бе единственият от децата й, който се грижеше за нея повече и от баща им. Гените на Макгрегърови бяха силни. Изобщо родът Макгрегър имаше силна жилка и здрави корени.

Тя се остави в прегръдките на сина си.

— Баща ти ще се радва да те види. — Гласът й не трепна, но жената в нея искаше да хлипа върху гърдите му. — Ала сигурно ще ти се накара, задето си довел жена си в нейното положение. — Ана се усмихна на Шелби и протегна ръка. Снаха й имаше благи очи, огнена коса като лъвска грива и бе в силно напреднала бременност. — Трябва да седнеш, мила.

— Ако и ти седнеш. — Без да дочака отговор Шелби поведе свекърва си към стола. Когато се настаниха, Кейн им подаде чаши с кафе.

— Благодаря ти — продума майка му и отпи. Можеше да почувства аромата му, силен и горещ, да го усети на езика си, но в устата й нямаше никакъв вкус.

Ана се заслуша в бързия приглушен тропот от гумените подметки на персонала по пода.

Болница. Болниците бяха нейният дом, точно както крепостта, която Дениъл бе построил за двама им преди повече от четвърт век. Винаги се бе чувствала удобно и уверено в тези антисептични помещения. Сега се чувстваше безпомощна.

Кейн крачеше нервно из стаята. Такава бе природата му — винаги да кръстосва, да броди. Неспокоен дух. Колко горди бяха с Дениъл, когато спечели първото си дело! Алън седеше до нея, напрегнат, ала уверен, какъвто винаги си с бил. Знаеше, че страда мълчаливо.

Тя видя как Шелби мушна ръката си в неговата. Синовете й бяха направили добър избор в живота си. Кейн със своята уравновесена и силна Даяна, Алън със свободомислещата, енергична Шелби. В една връзка трябва да има баланс. Толкова, колкото любов и страст. Синовете й го бяха постигнали. А дъщеря й…

— Рина! — Кейн скочи, прекоси стаята и прегърна сестра си.

Колко много си приличат, помисли си Ана. Стройни и добре сложени. От всичките й деца, Серина бе взела най-много от темперамента и упоритостта на баща си. А сега самата тя бе майка.

Можеше да почувства спокойствието и силата, които се излъчваха от Алън до нея. Децата й бяха пораснали. Как бе станало това? Кога?

„Ние го направихме, Дениъл. Ние двамата.“

Ана затвори за миг очи. Можеше да си позволи само толкова.

„Няма да ме оставиш да им се радвам сама, нали?“

— Как е татко? — С една ръка Серина прегръщаше брат си, а с другата съпруга си.

— Все още е в операционната. — Гласът на Кейн бе дрезгав от цигарите, а може би и от страх. Той се обърна към Джъстин. — Радвам се, че успяхте да дойдете. Мама има нужда от всички нас.

— Мамо! — Серина приклекна в краката на майка си, както правеше това винаги, когато имаше нужда от утеха или искаше да си говори с нея. — Той ще се оправи. Той е издръжлив и силен.

Но Ана видя молбата в очите на дъщеря си.

„Кажи ми, че ще се оправи, мамо! Ако ти го кажеш, значи е вярно. Ще повярвам!“

— Разбира се, че ще се оправи. — Ана вдигна очи към зет си. Джъстин беше играч, също като Дениъл. Щеше да я разбере. Сетне докосна с нежна ласка лицето на Серина. — Мислиш ли, че ще пропусне такова събитие, всички вие заедно тук?

Дъщеря й се засмя.

— Същото казва и Джъстин. — Усмихна се, когато видя мъжът й да прегръща едната й снаха. — Даяна! — Тя също стана и я прегърна. — Как е Лора?

— Чудесно. Вече има второ зъбче. А Робърт?

— Истински кошмар. — Серина помисли за сина си, който вече боготвореше дядо си. — Шелби, как се чувстваш?

— Дебела. — Шелби се усмихна и опита да прикрие факта, че вече повече от час имаше контракции. — Обадих се на брат си — обърна се тя към Ана. — Грант и Джени също ще дойдат. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се. Те също са от семейството — потупа я Ана по ръката.

— Татко направи ще се разтопи. — Серина едва преглътна през топката страх, заседнала в гърлото й. — Толкова много внимание. Освен това има и една новина, която искаме да ви съобщим с Джъстин. — Тя погледна мъжа си, търсейки неговото съгласие и подкрепа. — Ние ще си имаме второ бебе. Искахме да бъдем сигурни, затова не ви казахме по-рано. Мамо! — Гласът й едва не се пречупи, когато отново приклекна до майка си. — Дениъл ще бъде много доволен, нали?

— Да, мила. — Ана я целуна по двете бузи. Мислеше за внуците, които вече имаше, и за онези, които щеше да има. Семейство, продължение на рода, безсмъртие. Нали Дениъл искаше точно това! Дениъл… Все Дениъл. — Той винаги е желал много внуци и правнуци. Направо ще се размекне.

— А не е ли така? — продума тихо Алън.

Ана едва преглътна сълзите си. Колко добре познаваха баща си!

— Да, така е.

Минутите течаха. Децата й се разхождаха из стаята, говореха тихо, стискаха си ръцете и се прегръщаха за кураж. Ана остави полупразната чаша с кафе. Беше изстинало и безвкусно. Четири часа и двадесет минути. Много време! Почувства до себе си Шелби, която се напрегна и задиша ускорено, ала не издаде нито звук. Разбра какво става и автоматично сложи ръка върху корема й, където бе малкото неродено внуче.

— Колко начесто са?

— На по-малко от пет минути.

— Откога?

— От няколко часа. — Шелби погледна свекърва си. Очите й бяха пълни с възбуда и малко страх. — Повече от три, за да бъда точна. Ще ми се да бях избрала по-подходящ момент.

— Избрала си го чудесно. Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — За миг Шелби сгуши нос в шията на Ана. — Всичко ще бъде наред. Ние ще се оправим. Алън! — Тя протегна двете си ръце към мъжа си, за да й помогне да стане. — Мисля, че няма да родя бебето в болницата на Джорджтаун.

— Защо? — Той внимателно й помогна да се изправи.

— Защото ще го родя тук. И то много скоро. — Тя леко се засмя, когато видя как очите му се разшириха. — Не се опитвай да търсиш логика при бебетата, Алън. То е готово да излезе.

Цялото семейство се скупчи около тях и всички им предлагаха помощ, съвети, подкрепа. Ана запази спокойствие и повика сестра и количка. След известно суетене Шелби най-сетне бе настанена.

— Ще сляза да видя как си.

— Ще бъдем добре. — Снаха й протегна ръце към Алън. — Кажи на Дениъл, че ще бъде момче. Аз му го обещавам.

Ана наблюдаваше как Шелби и синът й изчезнаха зад вратата на асансьора. В този момент доктор Файнстайн влезе в стаята.

— Сам? — извика тя и се озова за секунда при него.

Джъстин задържа Кейн, който понечи да последва майка си.

— Остави я за малко насаме с него.

— Ана, той е силен мъж. — Доктор Файнстайн сложи ръце на раменете й. Сега тя не беше колега, нито хирург. Беше съпруга на пациент. — Силен мъж — повтори докторът.

Ана почувства как я изпълва надежда и се насили да остане спокойна.

— Колко силен?

— Загубил е много кръв и не е толкова млад. Но успяхме да спрем кръвоизлива. — Поколеба се за миг, сетне осъзна, че я уважава прекалено много, за да блъфира и мънка. — Почти го бяхме изтървали на операционната маса. За секунди. Ала той се пребори. Ако желанието за живот влиза в сметките, смятай, че е прескочил трапа.

Ана обви раменете си с ръце. Студено, толкова студено беше тук. Защо всички чакални са студени?

— Кога ще мога да го видя?

— Сега ще го закарат в реанимация. — Докторът сложи ръце на раменете й. Тези ръце часове наред бяха вършили най-деликатната и благородна работа на света — да върнат един човешки живот. — Ана, няма да ти обяснявам какво означават следващите двадесет и четири часа.

Тя знаеше. Живот или смърт.

— Не, няма нужда. Благодаря ти, Сам. Ще кажа на децата. После ще се кача горе.

Обърна се и тръгна по коридора. Мъничка, хубава жена със сиви нишки в катраненочерната коса. Лицето й бе изящно оформено, а кожата й бе нежна като на момиче. Беше отгледала три деца, беше стигнала върховете на професията си с много труд и бе прекарала половината от живота си, обичайки един мъж.

— Вече не е в операционната — рече Ана спокойно, като повика на помощ всичкото самообладание, на което бе способна. — Ще го закарат в реанимация. Спрели са кръвоизлива.

— Кога ще можем да го видим? — Въпросът излезе от много устни едновременно и прозвуча като един.

— Когато се събуди. — Гласът й бе твърд, не трепна. Беше поела отговорността, а това бе нещо, което можеше да върши много добре. — Мисля да остана тук тази нощ. — Погледна часовника си. — Той може да идва в съзнание и ще бъде по-добре да знае, че съм до него. До утре едва ли ще може да говори. — Това бе всичката надежда, която можеше да им даде. — Искам да слезете в родилното и да видите как върви раждането. Стойте колкото искате, после идете у дома и чакайте. Ще ви позвъня веднага щом има нещо.

— Мамо…

Ана прекъсна Кейн само с поглед.

— Правете каквото ви казах. Искам да си починете и да сте добре, когато баща ви е готов да ви види. — Тя вдигна ръка и погали сина си по бузата. — Заради мен.

Сетне се обърна и напусна децата си, за да отиде при съпруга си.

 

 

Той сънуваше. Дори през мъглата на упойката, Дениъл осъзнаваше, че сънува. Това бе един мек и красив свят, изпълнен с видения и спомени. Той се бореше, искаше да излезе от него и да се ориентира. Когато отвори очи, видя Ана. Не се нуждаеше от нищо друго. Не искаше нищо повече. Тя беше красива. Винаги е била. Беше силната, уверената, хладнокръвната жена, на която първо се възхищаваше, после обичаше, накрая уважаваше. Опита се да посегне към нея, обаче не можа да вдигне ръка. Ядосан на слабостта си, опита отново и чу гласа й някъде отдалеч.

— Лежи спокойно, скъпи. Никъде няма да отида. Ще стоя тук до теб и ще чакам. — Почувства устните й върху ръката си. — Обичам те, Дениъл Макгрегър, дяволите да те вземат!

Устните му се извиха в нещо като усмивка и той затвори очи. Щом Ана беше тук, можеше спокойно да го направи.