Емили Гифин
Обичай този, с когото си (11)

10.

— „Елън, Лио е. Виж, искам да те питам нещо. Обади ми се, когато можеш.“

Съобщението от Лио, дълго само четири секунди и четиринайсет думи, продължава да държи интереса ми по начин, който мога да обясня като крайно смущаващ и дори досаден. След като останах до мивката, загледана в пространството за няколко минути, изслушах съобщението още веднъж, за да се уверя, че не съм пропуснала нищо. Естествено, не бях, затова натиснах бутона за изтриване и изрекох гласно:

— Не си прави илюзии, приятелче.

Ако Лио си мисли, че може да остави всички онези години да отминат, а после да ми позвъни, както някога, с претендиращ въпрос, и да очаква, че ще скоча и ще изстрелям отговор, изгаряща от нетърпение, е, много се лъже. В най-добрия случай той е самонадеян, а в най-лошия — чист манипулатор.

Изпълнена с възмущение, си измивам зъбите, после слагам ново розово червило на плътната си долна устна, а след това и на по-тънката горна. Попивам го с книжна кърпичка, виждам, че почти съм го изтрила и нанасям нов пласт, а накрая слагам безцветен блясък за устни. Подчертавам бузите, челото и брадичката си с пудра и си поставям очна линия. След малко спирала за мигли и коректор за под очите съм готова да тръгвам. Срещам погледа си в огледалото, усмихвам се леко и решавам, че изглеждам хубавка — макар че всеки би изглеждал хубав на мекото осветление в банята на Марго. И Марго, като майка си, не харесва луминесцентните лампи.

Отварям вратата, свързана с гостната, като убеждавам себе си, че едно е да проверя гласовата си поща, съвсем друго — да се обадя на Лио. Но аз няма да му се обаждам скоро, ако изобщо му се обадя. Коленича до пътната си чанта и бъркам в нея, за да намеря малката си чантичка от змийска кожа, която помня, че сложих в багажа си в последния момент. Стела ми я беше подарила за миналата Коледа и съм сигурна, че ще й стане много приятно да види, че я използвам. Тя е тактична и щедра по отношение на подаръците, въпреки че често съзирам в тях желанието й да приличам по някакъв начин на дъщеря й. С други думи, да съм от онези жени, които инстинктивно изключват от тоалета си ръчните чанти, когато излизат вечер.

Прехвърлям в чантичката блясъка за устни, едно малко огледалце и пакетче зелени ментови бонбони „Съртс“. Остана съвсем малко място и пускам и мобилния си телефон — за всеки случай. За всеки случай на какво — не знам, но винаги е добре човек да бъде подготвен. После обувам черни плетени обувки с висок ток и слизам долу, където Марго и мъжете са се настанили на високите столчета край кухненския „остров“ и се угощават с вино, сирене и пълнени маслини. Оглеждам Анди и Марго, седнали един до друг как се присмиват на Уеб, като имитират един от клиентите му; забелязвам колко поразително си приличат двамата. Освен сърцевидната форма на лицата им и кръглите, правилно разположени сини очи, те излъчват еднаква радостна аура — определен автентичен начин на живот.

Лицето на Анди грейва още повече, когато поглежда към мене.

— Здравей, мила — казва той и става да ме целуне по бузата, а после прошепва в ухото ми. — Ухаеш прекрасно.

Съвсем случайно си бях сложила лосион за тяло с аромат на боровинки и ванилия, също подарък от Стела.

— Благодаря, мили — прошепвам му и аз, и ме пробожда чувство за вина към съпруга ми и майка му.

Казвам си, че не съм направила нищо нередно — всичко е по вина на Лио. Той ме притисна до стената и създаде измамна завеса между мен и хората, които обичам. Това, естествено, е малка тайна в схемата на нещата, но все пак е тайна и тя ще набъбва все повече, ако му се обадя. Така че просто няма да го направя. Няма да му отговоря.

И все пак, докато си бодвам маслинка с клечка за зъби и слушам разсеяно поредната история на клиента на Уеб — за един футболист на „Фалконс“, който бил хванат да внася марихуана в самолета, чувствам, че съм на път да отстъпя. Заключавам, че ако не се обадя на Лио, може да продължа да се питам какво ли има да ми казва, какво толкова иска да ме пита. И колкото повече размишлявам над тези вероятности, толкова повече ще ставам неспокойна и толкова повече той и миналото, което представлява, може да подрони настоящето. Нещо повече, ако не му се обадя, това може да се изтълкува като стратегия, създаваща впечатлението, че все още не ми е безразличен. А всъщност ми е безразличен. Напълно. Затова ще му се обадя, ще чуя каквото иска да ме пита и после ще го уверя, с четиринайсет или по-малко свои думи, че независимо от онова, което му казах в ресторанта, имам достатъчно приятели. И нямам нужда да възобновявам стар приятел — ако, всъщност, с него сме били такива. Тогава ще приключа с него веднъж завинаги. Отпивам дълга глътка от виното и си помислям, че едва ще изчакам да се върна в Ню Йорк, за да приключа с разговора.

Но независимо от обета си да изхвърля Лио от живота си сутринта на идния понеделник, не успявам да се отърся от мислите за него, които ме владеят тази вечер, дори след като вече съм във „Вакханалия“ с цялото семейство Греъм. И толкова съм разсеяна, че в един момент Стела се обръща към мен, веднага след третото блюдо на нашето вкусно меню, завършващо с подходящи за виното мезета, които Уеб определя като „вълшебни“, и ме пита:

— Какво има, скъпа? Тази вечер като че ли не те свърта на едно място.

В тона и погледа й се долавя загриженост, но аз съм я виждала неведнъж как се отнася с децата си — и със съпруга си — така че съм наясно, че това е прикрито мъмрене. В думите й „да присъстваш“, когато си с другите, е нещо крайно важно — и много често в нашата култура на смартфони и мобилни телефони, хората са неангажирани, вглъбени в себе си и незаинтересовани от непосредственото им обкръжение. Това е едно от многото неща, за които се възхищавам на Стела — независимо че държи на запазването на благоприличие, тя всъщност като че ли разбира какво има най-голямо значение.

— Извинявай, Стела — казвам.

Чувствам се виновна и притеснена от укора й, но забележката й оказва също така и странен помощен ефект върху това да ме накара да се чувствам на място в семейното паство, сякаш съм едно от собствените й деца. Така се отнася тя с мен години наред, особено откакто сме женени с Анди. Мислите ми се връщат към Коледата след годежа ни, когато тя обгърна с ръце раменете ми в един момент, когато бяхме сами, и рече: „Никога няма да се опитвам да изместя майка ти, но знай, че те чувствам като втора дъщеря“.

Това беше най-точното нещо, което можеше да каже. Стела винаги казваше точното нещо и, по-важното, винаги мислеше, каквото казва.

Сега тя поклаща глава и се усмихва, сякаш ми прощава, но аз продължавам да се запъвам, докато й обяснявам:

— Само съм малко уморена. Ние започнахме доста рано… а и… всичката тази прекрасна храна…

— Разбира се, скъпа — тя оправя коприненото си, шарено шалче, вързано свободно около лебедовата й шия. Не е от хората, които са злопаметни, повече или по-малко — качество, което не е успяла да предаде на дъщеря си, която е в състояние забележимо да таи незначително зло чувство години наред, с което развеселява всички ни.

И вземайки това предвид, аз пропъждам Лио от ума си за стотен път днес и се съсредоточавам, доколкото мога върху следващата тема, зачекната от господин Греъм — обновеното голф игрище на клуба. Но след около три минути разговор за колички за голф, дупки и брой удари между четиримата мъже на масата и очевидния огромен интерес от страна на Марго и майка й, започвам отново да отстъпвам и решавам, че не мога да чакам и секунда повече. Трябва да разбера какво иска Лио. Още сега.

Сърцето ми затуптява, когато се извинявам и тръгвам към малкия скъп магазин за сувенири, в съседство до ресторанта, където се намира тоалетната. С чантичката в потната си ръка, аз съм напълно втрещена от себе си, сякаш наблюдавам някоя от идиотизираните жени във филм на ужасите — от онези, които, като чуят обезпокояващ звук късно през нощта, решават, че вместо да позвънят на 911, е много по-разумно да излязат на пръсти в задния двор, гъсто залесен с дървета, за да проверят какво става. В края на краищата може и да няма убиец с брадва, който да се спотайва там, но и тук също има ясни и настоящи опасности. Марго или Стела могат всеки момент да ме сварят по време на разговора. Както и Анди за първи път може да реши да хвърли поглед на телефонната ми сметка, когато пристигне в края на месеца и да поиска да узнае с кого от Куинс съм изпитала внезапна нужда да се свържа посред семейната ни вечеря в Атланта.

Но независимо от тези очевидни клопки, аз най-глупаво се затварям в тоалетната и спешно се колебая дали да се обадя на Лио, или просто да му пратя съобщение. С чувството на нещо като морална победа решавам да му изпратя набързо съобщение с двата си палеца.

„Здравей! Получих съобщението ти. Какво има?“

Набирам и натискам бутона за изпращане, преди да променя решението си или да се замисля върху избора на думите си. Затварям очи и поклащам глава.

Чувствам се едновременно облекчена и ужасена от себе си, както може би се чувства зависимият след първата глътка водка — емоции, които се засилват след секунди, когато телефонът ми започва да вибрира и светва с номера на Лио. Спирам се точно пред тоалетната и се правя, че се възхищавам на изложената за продажба керамика на витрината на магазина. После си поемам дълбоко въздух и изричам „Здравей“.

— Здравей — отвръща Лио. — Аз съм. Току-що получих съобщението ти.

— Да — казвам, крачейки напред-назад и оглеждайки се нервно наоколо. Сега в допълнение към възможността да бъда заварена от Марго или майка й, съм изложена на погледа на някой от мъжете в семейството ми, които също могат да посетят съседната мъжка тоалетна.

— Как си? — пита Лио.

— Добре съм — отговарям кратко, — но не мога да говоря в момента… На вечеря съм… Просто… просто се питах какво те интересува.

— Ами… — Лио прави пауза като за драматичен ефект — това е дълга история.

Въздишам и си помислям, че, разбира се, господин „Кратък и ясен“ изведнъж има дълго предложение за мен.

— Кажи ми кратката версия — отчаяно се нуждая от някаква следа. Дали е лекомислен и скалъпен въпрос относно фотоапарата му? Или е толкова сериозен, колкото това дали аз съм виновна за венерическото заболяване, което той пипна междувременно? Или е нещо средно от двете?

Лио прочиства гърлото си.

— Ами… става дума за работа. За твоята работа.

Не мога да не се усмихна. Значи все пак е видял снимките ми. Знаех си.

— Е? — питам възможно най-жизнерадостно и пъхвам чантичката си под изпотяващата ми се мишница.

— Виж… Както казах, това е дълга история, но…

Правя няколко крачки към залата за хранене и предпазливо надниквам иззад ъгъла — виждам, че всички от семейството ми са по местата си. Теренът е чист поне за още няколко секунди. Отдръпвам се, за да не ме видят, подканвайки го с жест на ръката да продължи.

— Да?

Лио продължава:

— Мога да ти предложа потенциален ангажимент за портрет… ако те интересува… Правиш портрети, нали?

— Даа, правя — отговарям и любопитството ми леко се възбужда. — Кой е човекът?

Задавам въпроса, но съм напълно готова да му откажа. Да се извиня, че имам много работа за седмици напред. Че вече имам агент за поръчките ми и всъщност не се налага да обикалям в търсене на работа наслуки. Че успях — може би не точно преуспях, но успях достатъчно. Така че, благодаря, че си се сетил за мен, но не, благодаря. „О, и още нещо, Лио? Да. Вероятно е по-добре да не ми се обаждаш повече. Без лоши чувства, става ли? Чао, чао!“

Ще кажа всичко това в момент на покачен адреналин. Дори вече вкусвам задоволството.

И точно тогава Лио прочиства отново гърлото си и хвърля коза.

— Дрейк Уотърс.

— Дрейк Уотърс! — изумявам се и не мога да повярвам, надявайки се, че става въпрос за друг Дрейк Уотърс, а не легендата, който бе печелил десет пъти „Грами“, и наскоро бе номиниран за Нобеловата награда за мир.

Но, естествено, има само един Дрейк.

И наистина, Лио потвърждава, а аз си спомням дните в гимназията, когато си слагах тениска от концерт с неговото име поне веднъж в седмицата, тесните си, нарочно разкъсани и избелени джинси и гуменки „Тре-торн“, с нашарени с черен флумастер знаци на мира. И макар оттогава да не му бях фенка, той безспорно остава в елитния ми списък с „Иконите, заради които бих убила, за да ги фотографирам“, сред които са Мадона, Бил Клинтън, Мерил Стрийп, Брус Спрингстийн, кралица Елизабет, Стинг и — въпреки че не и в същата лига като другите и поради съвършено незначителни причини — Джордж Клуни.

— Е, какво ще кажеш? — пита Лио с нотка на насмешливо самодоволство. — Интересува ли те?

Леко сритвам дървения под, мислейки си, че мразя Лио, задето ме изкушава по този начин. Мразя себе си, задето се огъвам. Едва ли не мразя и Дрейк.

— Да — отговарям, чувствайки се огорчена и победена.

— Чудесно. В такъв случай ще поговорим ли по-обстойно по-късно?

— Даа — отново се съгласявам.

— В понеделник сутрин става ли?

— Става. Ще ти се обадя в понеделник.

Затварям телефона и се връщам на масата, където стаявам съвсем новата тайна и изразявам престорен необуздан ентусиазъм към десерта си с екзотични плодове.