Емили Гифин
Обичай този, с когото си (35)

34.

Останалият свят изчезва, когато двамата с Лио си шепнем един на друг в ъгъла на претъпканото купе на метрото, което криволичи под земята от Бруклин през Манхатън обратно към Куинс. Пътуването ни вече отлита така, както става винаги — на връщане времето като че ли минава по-бързо, отколкото на отиване, а този път дори още по-бързо поради страха и копнежа.

Съзнавам, че това, което върша, е нередно и неоправдано, проява на слабост, но не се отказвам и подхранвам възмущението си с неизменните си оплаквания: Анди не разбира чувствата ми. И по-лошо, дори не прави опит да ги разбере. Той ме изостави предната вечер. Днес нито се обади, нито смекчи отношението си. Той е този, който отказа да говорим повече. Той е този, който като че ли се интересува повече от семейството, родния град, работата си и всичко, което той иска, освен от мен. Но може би най-простото обяснение е, че той не е Лио. Той не е този, който, откакто се запознахме, беше в състояние да ме обърне наопаки и с главата надолу както никой друг — за добро или за лошо.

Така че, ето ни и нас. Продължавайки оттам, където спряхме по време на онзи полет, пръстите ни са сплетени очаквателно. Не съм сигурна как ще се развият нещата оттук нататък, но знам, че ще бъда честна със себе, с Анди и с Лио. Ще следвам сърцето си, докъдето и да ме отведе то. Дължа го на всекиго.

Когато стигаме станцията на Лио, заставаме един зад друг и тръгваме по циментовия перон, който добре помня. Пулсът ми е ускорен, но в същото време се чувствам странно спокойна. Вечерта е красива и ясна — от онези, в които можеш да видиш милиони звезди, ако си някъде извън големия град — и докато слизаме по стълбите, ме изпълват спомени за други вечери като тази. Мога да кажа, че Лио също мисли за миналото, когато ме хваща за ръка и излиза от станцията, изпълнен със сексуални намерения. Никой от нас не проговаря, докато не свиваме в неговата пресечка и той ме пита дали ми е студено.

— Не — отговарям, съзнавайки, че треперя, но не от студ.

Лио ме поглежда и в момента, в който пак ме хваща за ръка, телефонът ми иззвънява приглушено в джоба на шлифера ми за първи път днес. И двамата се правим, че не го чуваме, ускоряваме крачка, сякаш това ще прекрати звъненето. Накрая то наистина спира, но след още няколко крачки започва отново, този път като че ли по-силно, по-настоятелно. Отдръпвам ръката си от неговата и бръквам в джоба, като и двамата мислим и се опасяваме, че е Анди.

„Ако заминеш, повече не се връщай“, чувам го да казва. Стаявам дъх и виждам, че на екранчето свети името на Сузан; залива ме едновременно чувство на облекчение и разочарование. Лио поглежда настрани, не казва нищо, когато решавам да не отговоря и прибирам телефона обратно в джоба, задържайки там ръката си.

Но ето че сега, когато сме вече на крачки от външните стълби на къщата му, в мен се надига внезапен прилив на адреналин и вина и ме заковава на място.

Лио спира до мен, поглежда ме в очите и казва:

— Какво?

Свивам рамене и му се усмихвам леко, сякаш нямам отговор. Но онова, което си мисля, е, че ми се иска да замразя този момент, да забавя по някакъв начин крайното си решение и просто да лавирам между две къщи, два свята, две любови.

Качваме се по стълбите, заставам до Лио, докато той отключва вратата. С влизането вътре познатата миризма на миналото ме бомбардира отново. Стомахът ми е на възел. Това можеше и да е вечерта, когато като съдебни заседатели издаваме решението си, онази наша първа вечер заедно — омайващото предчувствие е същото, дори без питиетата. Всичко, всичко може да се случи. Нещо ще се случи. Оставям фотографската и дамската си чанта на пода в антрето, Лио прави същото със своята куриерска чанта. Двамата безмълвно отиваме до дивана, но не сядаме. Вместо това Лио мята ключовете си върху холната масичка и се пресяга да светне малката лампа с матовочервен абажур на една масичка в ъгъла. После присвива очи към ръчния си часовник и казва:

— Резервацията ни е след двайсет и пет минути.

— За къде? — питам, макар всъщност да няма никакво значение.

— В едно малко италианско местенце. Недалече оттук — отговаря той колебливо, дори някак нервно. — Но трябва да побързаме, за да успеем… Или пък мога да се обадя и да я отложа за по-късно?

Незнайно защо нервността му ми вдъхва спокойствие и докато събличам шлифера си и го сгъвам върху облегалката на дивана, най-самоуверено заявявам онова, което съм сигурна, че той иска да чуе:

— Не ми се ходи никъде.

Той казва:

— На мен също — протяга ръка с дланта нагоре, подканвайки за моята. Подавам му я, после се хвърлям в обятията му и обгръщам с ръце кръста му. Раменете, гърдите, ръцете му — всичко е толкова топло, здраво, силно, дори повече, отколкото си спомням. Затварям очи, когато прегръдката ни става по-плътна и ние бавно започваме да се полюшваме в такт на въображаема музика — меланхолична, жална балада, от онези, които могат да те разплачат неочаквано, дори когато не ти се плаче.

Той прошепва името ми. Аз прошепвам неговото, очите ми се замъгляват. После той казва:

— Преследвах те в сънищата си от дълго време, Ели.

Точно така. От нечии други уста думите щяха да прозвучат измислени. Но от Лио те са честен стих от нашата собствена епична балада, написана от сърцето.

„Наистина ли се случва това?“, питам се, после задавам въпроса гласно.

Лио кима и прошепва:

— Да.

Помислям си за Анди — естествено е да си помисля за Анди, — но въпреки това повдигам бавно глава, точно когато чувствам, че Лио навежда своята. Лицата ни, наклонени на една страна, се срещат и лекичко се допират едно до друго. Ние сме буза до буза, после нос до буза, после нос до нос. Аз стоя напълно неподвижна, заслушана в дишането му, в дишането и на двамата. Като че ли цяла вечност мина, преди долната му устна да докосне леко моята горна, ние се нагласяваме леко така, че устните ни сега се допират съвсем една в друга, устните ни се разтварят. После, когато правим немислимото, неминуемото, умът ми се изпразва и всичко и всеки извън този мъничък апартамент в Куинс изчезва напълно. Оставаме само ние двамата, хванати здраво за нещо, което не мога да определя.

Докато телефонът не иззвънява отново.

Звукът му ме стряска така, сякаш в стаята прозвучава действителен глас. Гласът на Анди. Но когато бръквам в джоба, виждам отново името на Сузан и текст, маркиран „спешно“. По необяснима причина ме обзема паника, представям си, че се е случило нещо с баща ни и си представям ясно думите: „Татко почина.“ Вместо това прочитам командата на по-голямата ми сестра: „Обади ми се веднага.“ Преминавам на следващия ред, очаквайки да прочета още нещо, но няма нищо.

— Всичко наред ли е? — пита Лио, поглеждайки телефона ми, после бързо измества поглед настрани, сякаш се сеща, че онова, което е написано на телефона ми, не е негова работа. Поне не още.

Затварям телефона и заеквам:

— Ами… не… не знам.

— Анди ли е?

Трепвам и пронизана от чувство за вина, отговарям:

— Не, сестра ми. Мисля… мисля, че трябва да й се обадя… Извинявай.

— Няма нищо — Лио потърква брадичката си и отстъпва с две крачки назад. — Ще бъда оттатък — той посочва спалнята си, обръща се и прекосява хола. Преборвам порива си да тръгна след него, силно желаейки да седна на леглото му, да го наблюдавам как ме наблюдава.

Поемам си няколко дълбоки глътки въздух, сядам на дивана и натискам бутона за скоростно набиране телефона на Сузан, с мисълта, че моментът може и да бе прекъснат, но настроението си остава същото.

Сестра ми се обажда след първото позвъняване и задава въпроса, който очаквам:

— Къде си?

— В Ню Йорк — чувствам, че отговарям уклончиво, както не бих отговорила, преди да целуна Лио.

— Къде по-точно?

— В Куинс — признавам виновно.

— Елън. Къде си? — настоява тя.

— В апартамента на Лио… Току-що се върнахме от снимките… Нали помниш? На Кони Айлънд? — и се питам защо не съм по-директна със сестра си — човекът, който винаги е бил на моя страна. Дори преди да имаше страна, която да вземе.

— Какво става? — пита тя, очевидно разтревожена.

— Нищо — но начинът ми на говорене й подсказва повече и тя мигом го долавя.

— Целуна ли го? — думите й прозвучават тъпо дори за Сузан.

Бавя отговора си, оставяйки интуицията й да изтълкува мълчанието. Така и става и тя додава:

— А… спа ли с него?

— Не — отговарям, може би, без да звуча съвсем обидена, вероятно защото мисълта ми беше минавала през ума неведнъж за последните няколко часа, минути, секунди.

— Но сте се целували, нали?

— Да — и нещо в изреченото на глас потвърждение прави всичко реално. Чувствата ми към Лио. Нелоялността ми към Анди. Бракът ми, намиращ се в критично положение.

— Трябва да си тръгнеш оттам — казва тя с глас, изпълнен с тревога и настойчивост. — Тръгни си още сега.

— Сузан… не…

Тя цъква с език и казва:

— Ще съжаляваш.

— Не се знае.

— Ще съжаляваш, Елън… Господи, не искам да съжаляваш. Не искам да се разкайваш.

Мисля си, че единственото, за което се разкайвам в тази секунда, е, че отговорих на обаждането на сестра ми — или преди всичко, че държах телефона си включен, но казвам:

— Снощи с Анди се скарахме жестоко. Всичко е пълна бъркотия.

— Добре. Знам точно как стават тези неща — отговаря тя с престорена търпеливост, — но ти… ги влошаваш още повече.

Това не мога да отрека. Вместо това отговарям по прогимназиален начин:

— Той си тръгна. Снощи. Вероятно е отишъл при сестра си…

Сузан ме прекъсва.

— Не. Не е отишъл при сестра си. Отишъл е на хотел… и се обади на твоята сестра.

Премигвам, после се вторачвам в червения абажур, докато не забелязвам петна на бялата стена над него.

— Обадил ти се е? — казвам накрая.

— Да — отговаря тя, — от „Риц“, а после отново, преди около половин час — гласът й заглъхва, а аз мислено довършвам изречението: докато ти си се целувала с Лио.

— И какво каза? — питам, разкъсвана от противоречиви чувства, вцепенена.

— Разстроен е, Елън. Изплашен е и иска да говори с теб — минимален укор се долавя в гласа й, но предимно безпокойство… и известна тъга.

— Не, не иска. Изобщо не ми се е обаждал. Нито веднъж.

— Ами, обиден е, Елън… Наистина е обиден… и обезпокоен.

— Той ли ти го каза?

— Да. Малко или повече.

— Ти какво му каза? — питам, без да съм сигурна какъв искам да е отговорът й.

— Казах му да не се тревожи… Че си заминала за Ню Йорк по работа, а не заради Лио, и че той трябва да ти има доверие.

Поглеждам надолу към обувките си, все още влажни от дъжда, и се питам дали резултатът щеше да е същият, ако Анди не си беше тръгнал и не беше оставил бележка върху плота? Щеше ли това да е предрешен въпрос? Или не?

— Добре — продължава Сузан, — не казвам, че Анди е съвършен. Далеч съм от това. А и ти знаеш отношението ми към егоцентричната Марго. Боже мой, още не мога да повярвам, че не ти е казала, че Лио се е опитал да се върне при теб… Но…

— Но какво?

— Но те са твоето семейство. И ти си късметлийка, че имаш… семейство.

Помислям си за баща ни, за това как е погълнат отново от живота на Шарън, от децата й. После си помислям за Винс — как отказва да се обвърже със сестра ми и какво обезсърчаващо място трябва да е това. И, разбира се, си помислям за майка ни. Винаги мисля за майка ни.

— Ти също си моето семейство — казвам, чувствайки вина по неочакван за мен начин.

— Знам. Както и ти си моето. Но хайде, Елън, знаеш какво имам предвид… Те са семейството в стила на Норман Рокуел^[1]. И те те включват във всичко. Считат те за една от тях. Ти си една от тях.

Затварям очи и си мисля за тоста на господин Греъм за мен на сватбения ми ден, изричайки думи в същия този смисъл. И как Стела се отнася с мен като с дъщеря, а Марго — като със сестра — дори още преди да се омъжа за Анди.

— Наистина ли искаш да захвърлиш всичко това? — гласът на Сузан е мек, предпазлив. — Искаш ли да се откажеш от Анди?

— Не знам — реалността на ситуацията достига до съзнанието ми, става безусловна, плашеща. Въпреки това не искам да вземам решение, основано на страх.

След минута мълчание Сузан пак заговаря:

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Естествено.

Тя помълчава, преди да попита:

— Обичаш ли го?

Нямам представа кого има предвид — Анди или Лио, — но и в двата случая й отговарям, че да, обичам го.

— Тогава не го прави — казва тя, очевидно имайки предвид Анди.

— Сузан — подхващам, поглеждайки през коридора към Лио. — Не е толкова просто.

— Напротив, просто е — прекъсва ме тя. — Виж, Ел, това е положението. И то наистина е просто.