Емили Гифин
Обичай този, с когото си (9)

8.

Никога няма да забравя момента, когато разбрах, че Анди се интересува от мен не само защото съм най-добрата приятелка на сестра му или дори всъщност негова приятелка. Колкото и да е любопитно, това не се случи в Ню Йорк, макар двете с Марго да се виждахме с Анди доста често, обикновено в някой бар за по едно питие.

Случи се в Атланта, където Марго, Анди и аз се бяхме прибрали у дома по случай Деня на благодарността. Предишната вечер прекарахме празника у майката на Марго, Стела; жената се беше приготвила съвсем самичка (дългогодишната икономка на семейство Греъм била пусната в едноседмична почивка) и най-мазните чинии бяха почистени и сложени в миялната машина. Анди и аз останахме сами в кухнята, след като си предложих услугите да измия кристалната и сребърната посуда (и никой не възрази, от което се почувствах още по-радушно приета), а пък Анди — да ги подсуши — което според мен беше чудесно в едно традиционно семейство, където мъжете изглежда помагаха в домакинските задължения.

Междувременно Марго, родителите й и брат й Джеймс се оттеглиха в „студиото с телевизора“, за да гледат „Изкуплението Шоушенк“. Между другото имаше още три други стаи, които можеха да се нарекат „студио“, но се наричаха „стая за игри“, „библиотека“ и „семейна стая“. Цялата къща беше внушителна, простираше се във всички посоки и беше пълна с красиви антики, персийски килими, маслени картини и други ценни наследствени вещи, събирани при екзотични пътувания и от починали родственици. И все пак, независимо колко официална беше къщата, всяка стая излъчваше уют, който си обяснявах с топлото, меко осветление и излишеството от удобни кресла, в които човек можеше да се настани удобно. Стела не вярваше в много неща — като например в купените от магазина подправки за салати, в това, че подарък не се подарява, във фамилните имена с тирета, а най-много — в неудобното седене. „Нищо не разваля една вечеря по-бързо от твърдите столове“, заяви ми тя веднъж най-безцеремонно. Когато ми поднесеше „бисери“ от този род, винаги ми хрумваше, че трябва да ги запиша в тефтерчето си, за да ги използвам в бъдеще.

Но в къща, пълна с красиви, удобни стаи, като че ли кухнята ми беше любимото място. Харесвах стените в карамелен цвят, покритите с плочки плотове и тежките медни тенджери и тигани, които висяха от куки над „острова“ в средата на кухнята. Прехласвах се по панорамния прозорец, който гледаше към задната тераса, и по камината, облицована с камък, край която всички се събираха. Беше от онзи вид просторни, светли кухни, които можеха да се видят във филмите. Кухня, характеризираща голямо щастливо семейство със силна, но и традиционна майка като опора на семейството, красив, предан баща, миловидна дъщеря с добре поддържан външен вид и двама добродушни синове, които не изпускаха случай да бръкнат с дървени черпаци в къкрещите върху огромната печка „Викинг“ тенджери и да оценят готварските способности на скъпата им майка — или скъпата им икономка. Всичко в тази кухня беше съвършено — също като семейството в нея.

Спомних си, че точно това си мислех, когато потопих ръцете си в горещата сапунена вода и извадих две сребърни чаени лъжички. Казах си каква късметлийка съм, задето съм тук и че точно така очаквах да прекарам Деня на благодарността, с изключение, може би, на времето — навън беше 16 градуса.

Същата онази година моето семейство ме беше разочаровало — което не беше нещо необичайно след смъртта на майка ми. В продължение на няколко години баща ми се опитваше да поддържа традициите ни, но Шарън промени всичко това — не злонамерено, но просто имаше свои деца и свой начин да върши нещата. Онази година тя и баща ми заминаха за Кливланд на гости у сина на Шарън, Джош, и новата му жена Лесли, която беше бивша главна мажоретка от щата Охайо, факт, с който Шарън като че ли прекомерно и някак си не на място се гордееше. Така Сузан и аз бяхме принудени сами да се погрижим за себе си и макар да се съмнявах, че две сами сестри ще успеят да организират един задоволителен Ден на благодарността, празник, който се въртеше около храната, а нито една от нас не беше експерт в кухнята, на мен ми се прииска да направя опит. На Сузан обаче — не. Тя ясно даде да се разбере, че няма „да посреща празника тази година“. Не бях много сигурна какво имаше предвид, но бях свикнала на настроенията й и знаех, че да я насилвам с един традиционен Ден на благодарността е неразумно. Затова с огромна благодарност приех поканата на Марго да отида у тях.

Сега, когато Анди ме попита за семейството ми, аз му разказах някои неща, като се стараех в гласа ми да не прозвучи огорчение, нито да предавам баща си и сестра си. Или по-лошо, да не създавам впечатление, че съм една нещастна, слаба като клечка приятелка на Марго.

Анди, който тъкмо си беше сложил кухненска синя престилка с къдри по краищата — повече за комедиен ефект, отколкото от полза — ме изслуша внимателно и рече:

— Е, радвам се, че си тук. Винаги съм казвал — колкото повече хора, толкова по-весело.

Усмихнах се и си помислих, че много хора говорят така, но семейство Греъм истински го вярват и дотогава поне петима-шестима приятели се бяха отбили да ги поздравят, включително гаджето на Марго от гимназията, Тай, който донесе две дузини от прословутите курабийки от „Хенрис“ — стара фурна в Атланта. Марго отричаше, но си личеше, че Тай е все още влюбен в нея — или поне обичаше семейството й. Бях жив свидетел на това.

— Знаеш ли — казах на Анди, — повечето семейства не са такива.

— Какви?

— Ами… щастливи.

— Всичко това е привидно — отвърна Анди. — Ние ви мамим.

За секунда се притесних, почувствах, че илюзиите ми се изпаряват. Имаше ли някаква дълбока тайна, за която не знаех? Някакъв вид малтретиране? Чиновническо престъпление? Или по-лошо, някаква окончателна, безнадеждна диагноза, от онези, които променят всичко в едно семейство? Вгледах се в Анди и като видях веселото му изражение, мигом изпитах облекчение. Представата ми за тях като заможно и сплотено семейство се оказа напълно непокътната.

— Не. Ние наистина сме в хармонични отношения… С изключение на Джеймс — каза той, имайки предвид по-малкия си брат, обичния нехранимайко в семейството, който тогава живееше в къщата за гости в задния двор, откъдето му беше дошъл и прякорът Кейто Кейлин. Джеймс наскоро беше загубил поредната си работа — той имаше повече „противни шефове“ от всеки друг, когото познавах — и беше съсипал поне третата си луксозна, получена даром кола. Но дори лудориите на Джеймс като че ли добавяха само приятен привкус, останалите членове на семейството просто поклащаха глави с любящо недоумение.

През следващите няколко минути ние с Анди се смълчахме, само лактите ни се докосваха от време на време, докато вършехме работата си, но в един момент, най-неочаквано, той изтърси:

— Чувала ли си се с онова момче, с което излизаше? Лио му беше името, нали?

Сърцето ми подскочи. По-рано сутринта си бях мислила за Лио — дали щеше да бъде със семейството си в Куинс, или щеше да пропусне почивните дни, както беше направила Сузан. Предположих, че е последното, особено ако срокът го притискаше. И все пак, едно беше да си мисля за него, съвсем друго — да говоря за него. Поех си дълбоко въздух, търсейки подходящите думи. Имах чувството, че отговорът ми щеше да е от значение и макар да исках да съм точна, исках също и да създам впечатлението, че съм силна.

— Не — отвърнах най-накрая. — Ние скъсахме окончателно.

Малко преувеличих, като се имаше предвид периодът, в който скърбих, но реших, че от страна на Лио беше окончателно. Освен това, щом не си влизал във връзка с другия дори веднъж след скъсването, това не е ли „окончателно“? Има ли значение какво чувстваш вътре в себе си? Сетих се, че веднъж бях на косъм да се обадя на Лио. Беше веднага след единадесети септември. Не повече от седмица беше минала след този ден, но страната — и особено градът — бяха все още обзети от скръб и страх. Знаех, че офисите и домът на Лио не бяха близо до Световния търговски център и че рядко му се налагаше да идва във финансовия район на Ню Йорк. И все пак. Разправяха се такива безумни истории за този ден, истории за хора, които се намирали на места, които обикновено не посещавали, че започнах да си мисля най-лошото. „Освен това, заключих пред Марго, толкова много стари приятели ми се обадиха, дори бегли познати, за да проверят как съм. Нима изразяването на съчувствие не беше в реда на нещата?“ В края на краищата може и да таях някаква мъст към Лио, но все пак исках да е жив. Разсъжденията ми удариха на камък пред Марго, която ме убеди, че при никакви обстоятелства не бива да се обаждам на Лио, и то с един прост, необорим аргумент: „Той не ти се обажда да пита как си, нали?“.

Долях още малко препарат към течащата вода и уханието на лимон изпълни въздуха.

Анди кимна и отбеляза:

— Окончателните скъсвания винаги са нещо добро.

Смотолевих съгласието си.

— Да. Всъщност никога не съм разбирала хората, които остават в приятелски отношения с бившите си.

— Знам. Някой продължава да поддържа пламъка.

— Като Тай — засмях се.

— Тооочно така. В смисъл, хайде, човече, остави мечтата да умре най-сетне.

Пак се разсмях и си помислих, че аз със сигурност оставих мечтата да умре заедно с Лио, макар в случая да нямах избор.

— Тогава — продължи Анди и попита направо: — имаш ли си някого?

Поклатих глава.

— Не. Не съвсем. От време на време ходя на срещи… предимно благодарение на Марго. Мисля, че тя ме запознава с всеки почтен, свободен мъж в модната индустрия… Но нищо сериозно… А ти?

Зададох въпроса, въпреки че в основни линии знаех положението му — беше свободен след кратка връзка с актриса от второстепенен театър до Бродуей на име Фелиша. Марго не знаеше подробности, само че били скъсали и била сигурна, че е по настояване на Анди. Очевидно Фелиша му е излизала твърде скъпа — кралица на драмата, макар и неизвестна.

Докато му подавах една кристална чаша, Анди потвърди закачливо:

— Сам съм.

Той ми се усмихна с единия край на устните и аз изведнъж се запитах дали имаше предвид нещо повече от това да води празни приказки и да ми помага за посудата. Възможно ли е братът на Марго да проявява интерес към мене? Не е възможно, беше първата ми мисъл. Нямаше значение, че Анди беше отзивчив, дружелюбен и някак шантав — той все пак беше много милият, много успешният по-голям брат на Марго, което по някакъв начин го изключваше от моята категория или най-малкото го поставяше в забранена територия. Затова пропъдих от ума си всяка романтична мисъл за Анди, докато продължихме да вършим ритмично работата си — миене, плакнене, подсушаване. След малко изведнъж приключихме. И за моя изненада изпитах съжаление за това.

— Е, привършихме — каза Анди, като си избърса ръцете, отвърза престилката си и я сгъна прилежно върху плота. Аз извадих тапата на мивката и се загледах в отначало бавно, после по-бързо оттичащата се вода, която накрая изчезна с едно шумно „ууп“. Подсуших ръцете си и избърсах плота с кърпа с монограм „Г“. Имах чувството, че се разтакавам, но за какво точно, не знаех.

Точно тогава Анди ме погледна и каза:

— И тъй, Елън?

Чувствах се нервна, затова избягвах погледа му и отвърнах:

— Да?

Анди прочисти гърлото си, докато въртеше в ръцете си кутия кибрит върху плота и заговори:

— Какво ще кажеш, като се върнем в Ню Йорк… да излезем някъде? За вечеря или нещо друго… само ние двамата?

Нямаше никаква грешка — Анди искаше да се срещне с мен. Умът ми запрепуска при мисълта за последиците от това да изляза с брата на най-добрата ми приятелка. Не беше ли рисковано това предложение? Ами ако нещата се задълбочаха и свършеха зле? Щеше ли Марго да вземе страна? Щяхме ли да запазим приятелството си? Или в най-лошия случай, щях ли да се чувствам неловко да се връщам у дома с нея? За секунда ми мина през ума да откажа или да намеря някакво извинение и да избегна всякакъв потенциален конфликт на интереси. В Манхатън имаше хиляди подходящи мъже; защо да поемам точно по този път?

Вместо това го погледнах в сините очи, ледени на цвят, но по-топли от всички кафяви очи, които бях срещала, и казах сдържано и предпазливо:

— Мисля, че предложението си заслужава.

Анди скръсти ръце, облегна се на плота на кухненския остров и се усмихна. И аз му се усмихнах. После, точно когато чухме Марго да върви към кухнята, той ми намигна дяволито и прошепна:

— Помисли си само. Ако всичко върви добре… вече се познаваш със семейството ми.

През останалата част от уикенда вълнението ми нарастваше, когато Анди и аз си разменяхме многозначителни погледи, особено на другата вечер, когато Стела подхвана разговор за това дали синовете й си имат приятелки.

— Нямате ли си някоя по-специална? — попита тя, докато играехме „Скрабъл“, поставен върху кожената масичка в стаята за игри.

Джеймс се разсмя и отвърна:

— Да, мамо, има много специални жени… Ако ме разбираш накъде бия.

— Джеймс! — Стела, чиято златиста коса беше винаги професионално фризирана, заклати глава с престорено раздразнение в посока към средното си дете, като междувременно подреди думата „гноми“ с останалите си букви.

— Браво, мамо — обади се Анди с обожание, после се обърна към мене: — Знаеш ли, че майка никога не е губила тази игра?

Усмихнах се и ми направи впечатление, че южняците изпускаха „моят“, „моята“, „моите“, когато говореха за родителите си.

— Чух за това — отвърнах впечатлена и в същото време леко смутено от матриархата в семейство Греъм. В действителност през годините бях чувала за много неща, които Стела бе допринесла за положението си на обичана, издигана почти в култ жена в семейството, и едно от тях бяха игрите с дъски. Умната, изумителната, силната Стела. Пръскайки очарование, тя никога нямаше да умре от рак — бях сигурна в това — а в съня си в собственото си легло на преклонната възраст деветдесет и четири години, с усмивка на лице и с безупречната й глава върху копринената калъфка на възглавницата й.

— Защото хитрува — вметна Джеймс с бавния си, провлачен говор, чийто акцент беше много по-силен от този на останалите от клана; обяснявах си го с мудния му характер, което се отразяваше и на говора му. Той ми намигна и додаде: — Трябва добре да си отваряш очите за нея, Елън. Тя е много хитра.

Всички се разсмяхме на нелепото описание, че винаги благовъзпитаната Стела Греъм може да мами, а тя отново заклати глава върху изящната си шия. После скръсти ръце пред сивата си маркова рокля, а тежките й златни дрънкулки на гривната се плъзнаха към лакътя й.

— А ти, Анди? — попита Стела.

Почувствах, че лицето ми пламва и забих поглед в украшението й във вид на Айфеловата кула, несъмнено подарък от бащата на Марго, към когото и до днес се обръщам с „господин Греъм“, единственият, който не взе участие в играта тази вечер. Седеше до камината и четеше „Уолстрийт Джърнъл“, като от време на време поглеждаше в речника и влизаше в ролята на арбитър за някои спорни думи.

— Какво аз? — попита Анди, изплъзвайки се от въпроса на майка си, като същевременно изглеждаше развеселен.

— Той заряза Фелиша — намеси се Марго. — Не ти ли казах?

Стела кимна, но задържа погледа си върху Анди.

— Има ли вероятност да се сдобриш с Луси? Такова сладко и хубаво момиче… — замечтано отбеляза тя. — Много харесвах Луси.

Джеймс избухна в смях, после имитира Рики Рикардо:

— „Луууууси! Прибрах се!“

Всички се разсмяхме, а Анди повдигна вежди и ме стрелна мимолетно с погледа на посветен в тайна човек.

— Не. Приключих с Луси — отсече той и босият му палец на крака намери обутия мой под масата. — Но другата седмица имам уговорена среща.

— Сериозно? — възкликнаха в един глас Марго и Стела.

— Аха — отвърна Анди.

— Потенциална? — попита Марго.

Анди кимна, а господин Греъм погледна над вестника с умерено любопитство. Марго ми беше казала, че единственото желание на баща й било някой ден Анди да се върне в Атланта и да поеме адвокатската му практика и виждал женитбата му с момиче янки като единствена съществена пречка за мечтата му.

И наистина, господин Греъм попита, без да сваля вестника:

— Случайно да е от Юга?

— Не — каза Анди. — Но мисля, че всички ще я харесате.

Усмихнах се, изчервих се и сведох поглед към буквите си от играта — С, Ъ, Д, Б и А, които приех за добър знак.

 

 

И така, с Анди започнахме да излизаме. Което обяснява защо, когато ходя на гости у семейството на Марго (към което сега се отнасям като към семейството на Анди, след като бях направила пълната промяна между първата ни среща и брака), винаги го чувствам малко като сантиментално пътуване, като да четеш старо любовно писмо и да се връщаш към мястото на първата среща на връзката. И сега си мисля за всичко това, около седмица след голямата новина на Марго за бебето, и пътувам за Атланта на гости за уикенда.

Полетът е плавен, в кобалтовосиньото февруарско небе няма нито едно облаче, но въпреки това съм малко напрегната. Винаги съм неспокойна по време на полет, вероятно съм наследила тази плашливост от майка си, която отказваше да се качва на самолет. Не че родителите ми можеха да си позволят пътуване със самолет за където и да било — факт, който ми причиняваше болка, когато виждах как всяка зима баща ми и Шарън вземаха самолет до Флорида, откъдето тръгваха на някой шикозен круиз по Карибско море. Искам баща ми да е щастлив, но понякога ми се струва, че не е честно Шарън да бере плодовете от пенсионирането на баща ми — и фактът, който отдавна установих, че животът не е честен, всъщност не омекотява удара.

Във всеки случай сега стюардесата бодро съобщава, че наближаваме летище „Хартсфийлд Джексън“, затова да седнем по местата си и да приберем табличките за храна на местата им. Анди изпълнява нарежданията и поставя кръстословицата от „Ю Ес Ей Тудей“ в скута си. После потупва вестника с писалката си и казва:

— Трябва ми дума синоним за „предел“.

— Връх — предлагам.

Той поклаща глава.

— Не става.

Опитвам отново.

— Апогей?

Той кима.

— Благодаря — и изглежда горд от знанията ми за кръстословици. Той е адвокатът, а аз съм ковачът на думи. И аз като майка му, сега умело му скривам топката на „Скрабъл“ и „Богъл“ — на практика всички игри на дъска. Което е добре според Анди — на него почти му липсва състезателен дух.

Когато самолетът леко се накланя, аз хващам облегалката на седалката с едната си ръка, а с другата — крака на Анди. Затварям очи и си спомням онзи момент в кухнята преди много години. Може и да не беше толкова вълнуващо като започването на любовна връзка с тайнствен непознат, изолиран по време на дело за убийство, но в някои отношения беше дори по-хубаво. Имаше съдържание. Сладка, солидна сърцевина. Основа от приятелство и семейство — простите неща, които наистина имат значение, вечни неща. Анди не беше загадъчен, защото вече го познавах, преди да ме покани да излезем. Може би не го познавах добре и повечето от онова, което знаех, беше филтрирано чрез Марго — но все пак го познавах по някакъв фундаментален, значим начин. Знаех произхода му. Знаех кого е обичал и кой го е обичал. Знаех, че е добър брат и син. Знаех, че е забавен, мил, атлетичен млад мъж. От типа мъже, които помагат при миенето на съдовете след вечерята в Деня на благодарността, било то с таен мотив или не.

Затова, когато няколко дни по-късно с Анди излязохме на първата си среща, ние се познавахме много повече от другите двойки на първата им среща. Все едно се срещахме за четвърти път, можехме да пропуснем автобиографичното опознаване и просто да се отпуснем и да прекараме добре. Нямаше ги преструвките и позите, на които бях свикнала в края на връзката ми с Лио, както и с многото други злополучни срещи след него. Всичко беше непринудено и искрено, балансирано и окуражително. Изобщо не се налагаше да се питам какво си мисли Анди или какво чувства, понеже той беше като разтворена книга и толкова явно щастлив. Държеше се като любезен, почтителен южняшки джентълмен, изпълнен с романтика и доставящ удоволствие по душа.

Мисля, че някъде дълбоко в себе си знаех от самото начало, че на нашата връзка й липсва известна емоционалност, но не в смисъла, сякаш нещо не й достига. Тъкмо обратното, тя ми действаше толкова успокояващо, че нямаше от какво да се дразня — нещо като да се почувстваш за първи път здрава след тежка настинка. Самото чувство, че не си нещастен беше еуфорично. „Този — мислех си, докато Анди и аз ставахме все по-близки — беше начинът, по който би трябвало да стават нещата. Това би трябвало да е любовта.“ И по-важното, аз вярвах, че това беше единственият вид любов, който нямаше да угасне. Анди притежаваше жилавост. Заедно ние имахме потенциала да издържим докрай.

Чувствам, че самолетът предприема последното си спускане, Анди сгъва вестника си, напъхва го в сака в краката си и стиска ръката ми.

— Добре ли си?

— Да — отговарям и си помислям, че това му е хубавото на Анди — винаги се чувствам най-малкото добре, когато съм с него.

След минути кацаме благополучно в Атланта и самолетът се насочва към изхода на терминала няколко минути по-рано от разписанието; Анди става, за да свали палтата ни от отделението за багаж над главите ни, а аз включвам телефона си, за да проверя дали Марго се е обаждала. Планът ни от предишната вечер беше да се срещнем пред гишето на авиокомпания „Делта“ точно в девет и половина, но Марго често закъснява или променя плана в последния момент. И наистина, иконката на пощенската ми кутия на телефона започва да мига. Едно ново съобщение. Натискам бутона и мигом осъзнавам едновременно с вълнение и ужас, че съобщението не е от Марго. От Лио е. Лио, който две седмици след срещата ни очевидно спазва обещанието си за възобновяване на връзката.

Шашната, поглеждам Анди, който нехае. Бих могла да изслушам цялото съобщение, без той да разбере и една виновна част от мен примира да чуе какво казва Лио. Но аз не му давам повече възможност от: „Здрасти, Елън. Лио се обажда“, веднага затварям телефона и го прекъсвам. Няма да му разреша да изрече повече от това в родния град на Анди. В присъствието на Анди. Точка!