Емили Гифин
Обичай този, с когото си (28)

27.

През следващите минути, докато Лио ме запознава накратко с поръчката — статия за Кони Айлънд — аз се моля Анди да не нахълта в стаята и да ме завари с притаен дъх и пламтящи бузи. В даден момент ще трябва да му кажа, че ще замина за Ню Йорк, но не мога да го припиша на спора ни. То не е заради спора ни.

— Ще ми трябват няколко общи снимки на плажа… на дъсчената крайбрежна пътека… на увеселителните влакчета — продължава Лио.

— О, разбира се — казвам разсеяно. Не съм готова да затворя, при никакви обстоятелства, но не искам да насилвам късмета си.

— Няма да е толкова вълнуващо, колкото миналите снимки, нали? — отбелязва Лио, сякаш ще снимам за възхвала.

— Няма значение — казвам развълнувана и жадна за още малко подробности. — За къде ще бъдат?

— За „Таим Аут“.

Кимам и го питам:

— За кога ще ти трябват снимките?

— През следващите две седмици. Изпълнимо ли е?

— Би трябвало — мъча се да запазя хладнокръвие, правя се, че не съм замаяна от радост от откритието за неговото завръщане. — Ще ми се да чуя повече за това… но…

— Трябва да затваряш ли? — пита Лио доста разочарован за мое задоволство.

— Да — отговарям, после му казвам защо: — Анди се прибра…

— Ясно — Лио го изрича така, сякаш да затвърди положението ни на съзаклятници. За разлика от снимките с Дрейк, този път ние сме заедно. От началото до края.

— Пак ще ти се обадя… — гласът ми заглъхва.

— Кога? — пита той и макар тонът му да не издава нетърпение, въпросът му говори именно за това.

Усмихвам се противно на волята си — спомням си как се опитвах да го притисна за същото, като винаги настоявах да ми каже кога пак ще се чуем, пак ще се видим. Затова му отговарям с един от неговите ученически, леко иронични отговори:

— Толкова скоро, колкото позволяват човешките възможности — и се запитвам дали си спомня собствения си израз и дали го използва с „как й беше името“.

Лио се разсмива, това звучи толкова приятно. Спомня си, това е добре. Спомня си всичко, също като мен.

— Чудесно — откликва той. — Ще чакам.

— Добре — тръпки ме полазват, като се сетя колко дълго го чаках, колко време ми отне, докато се откажа от него.

— Е… чао, Елън — усмивката му се връща в гласа му. — Чао засега.

— Чао, Лио — и затварям телефона, поемам си няколко глътки въздух, за да дойда на себе си. После изтривам кой ме е търсил и тръгвам към банята. „Става дума за работа — помислям си и се поглеждам в огледалото. Става дума за намиране на собственото щастие“.

Измивам си зъбите, наплисквам си лицето със студена вода и навличам чиста тениска и бели къси панталони. Слизам долу, като се приготвям да се видя с Анди и осъзнавам, че макар ядът ми от сутринта да не е преминал напълно, разговорът ми с Лио го е уталожил и на негово място е дошло умерено вълнение и изпълнена с вина толерантност. Възможно е сега Анди да играе крокет с Джини в задния двор и честно си казвам, че това няма да ме нервира. Дори може да им поднеса ментов коктейл с уиски.

Но вместо с Джини Анди е със Стела, вместо крокет, виждам редица от рекламни торбички на „Нийман Маркъс“, поставени върху кухненския плот. Докато разгъва тънка бяла хартия от една рамка от чисто сребро, Анди ми хвърля поглед, с който или се извинява, или просто ме предупреждава да не издавам семейното ни напрежение, а може би и двете. Отвръщам му със смирена, неопределена покровителствена усмивка и после превключвам на поведение „добрата снаха“.

— Здравей, Стела — поздравявам я бодро, заставайки малко по-изправена, за да подражавам на съвършената й стойка, точно както често се улавям, че и намирането на думи, и говорът ми са по-бавни в нейно присъствие.

— Здравей, миличка! — казва тя и ме прегръща. Вдъхвам неизменния й летен парфюм — смесица от портокалови цветчета и сандалово дърво, докато тя продължава:

— Надявам се, няма да възразиш, че… понапазарувах малко за вас…

Поглеждам към плота и виждам най-малко още дузина сребърни рамки с различна големина — всичките украсени, всичките тържествени и, несъмнено, всичките много скъпи.

— Много са красиви… Но не биваше — казвам, с искреното желание да не беше ги купувала. Защото макар наистина да са красиви, те съвсем не са по вкуса ми. Аз харесвам обикновените черни, дървени рамки.

— О, това е нищо — отговаря Стела, като изважда една рамка, цялата в мъниста, и поставя в нея една семейна снимка от детството й, на която всички са облечени в дрехи от фин бял лен и се усмихват широко от борда на малка лодка в Чарлстън. Небрежно-елегантна лятна снимка в стила на белите протестанти с англосаксонски корени. Тя издухва прашинка от стъклото и изчиства с палец зацапано място в ъгъла. — Просто малък подарък за новата къща.

— Ти вече ни подари толкова много неща — казвам, изреждайки наум старинния часовник, ленените кърпи за ръце за тоалетната, евтините, но все още запазени мебели за верандата, маслената картина на Анди като дете — все целенасочени подаръци за дома, все неща, които не можех да откажа, все неща, съответстващи на благосклонната пасивна агресия на Стела. Тя е толкова мила, толкова грижлива, толкова щедра, че чувстваш, че трябва да правиш нещата по нейния начин. И ги правиш.

Тя пропъжда с ръка забележката ми и казва:

— Не е нищо, наистина.

— Добре тогава, благодаря ти — казвам кратко и си помислям, че Марго беше тази, която ме научи на правилото да възразя един-два пъти, но накрая никога да не отказвам подаръци или комплименти.

— Няма защо, скъпа — Стела несъзнателно потупва ръката ми. Ноктите на пръстите й са самото съвършенство на лакиране в червено, което подхожда на плисираната й пола и чантичката плик „Ферагамо“ и придават на едрото сапфирено украшение на безимения й пръст склонност към патриотизъм^[1].

— И тъй, Ел — намесва се Анди с вид, който издава неприкрито желание. — Какво ще кажеш, дали да не използваме тези рамки за снимките ни от сватбата и медения месец? Онези, които са в антрето?

Стела засиява и ме гледа очаквателно за одобрението ми в качеството ми на господарка на дома.

— Разбира се — усмихвам се и си мисля, че това ще е много подходящ избор, като се има предвид, че сватбата също бе организирана в стила на Стела.

Анди събира няколко рамки и посочва към предната част на къщата.

— Хайде… да идем да им определим местата.

Мигане, мигане. Побутване, побутване.

Докато Стела си тананика и започва прилежно да сгъва пазарските торбички, аз извъртам очи нагоре и тръгвам след Анди към антрето за нашата целенасочена разузнавателна мисия „рамки“.

— Много съжалявам — подхваща той шепнешком и се обляга на лъскавата до блясък махагонова масичка (също „подарък“ от родителите му), където са подредени сватбените ни снимки. Изражението и езикът на тялото му са искрени, дори сериозни, но аз не мога да не се запитам колко от готовността му да се разкае има връзка с присъствието на майка му в дома ни. И как Греъмови като че ли правят всичко, мислейки един за друг. — Наистина съжалявам.

— Аз също — чувствам се във война със себе си, докато избягвам погледа му. Част от мен отчаяно иска да се помири с Анди и да го почувства близък отново, но друга част едва ли не иска да задържи обтегнатите отношения, за да оправдае онова, което правя. Каквото и да е то.

Кръстосвам плътно ръце пред гърдите си, защото той продължава:

— Трябваше да кажа нещо снощи… по повод забележката за виното…

Най-накрая го поглеждам в очите; чувствам се донякъде разстроена, че той всъщност като че ли смята, че препирнята ни е била заради посредствените лозя край Питсбърг. Естествено, той може да каже, че тук става дума за нещо повече — въпроси, много по-съществени от снощи. Като например дали съм щастлива в Атланта, дали си подхождаме, както си мислехме навремето, и защо в нашия скорошен брак се чувства напрежение.

— Няма нищо — казвам и се питам дали щях да бъда толкова отстъпчива, ако не бях разговаряла с Лио. — Може би преиграх до известна степен.

Анди кимва като в знак на съгласие, което укрепва намаляващото ми възмущение дотолкова, че да добавя дребнавата забележка:

— Но аз наистина, наистина не понасям Джини и Крейг.

Анди въздиша.

— Знам… Но ще бъде доста трудно да ги избягваме…

— Не можем ли поне да опитаме? — казвам и почти се усмихвам искрено този път и пускам ръцете до тялото си.

Анди се разсмива тихо.

— Разбира се. Ще опитам.

Усмихвам му се, докато той продължава:

— И нека след следващото ни пререкание… да се сдобрим, преди да си легнем. Родителите ми никога не си лягаха скарани… вероятно затова са заедно толкова дълго…

„Поредната самодоволна забележка за съвършените Греъмови“, помислям си, а гласно изричам:

— Е, да, вярно, аз се преместих на дивана сърдита.

Той се усмихва.

— Разбирам. Но нека не правим и това.

— Добре — свивам рамене.

— И тъй, всичко наред ли е между нас? — пита той и бръчките на челото му изчезват.

Пронизва ме възмущение, че той си мисли, че толкова лесно можем да продължим нататък, да замажем нашите неприятности, моите чувства.

— Даа — отговарям с неохота. — Добре сме.

— Просто добре ли?

Поглеждам го и за миг ми се приисква да му изясня нещата. Да му кажа, че ние сме насред малка криза. Да му кажа всичко. В сърцето си знам, че това е единственият начин да оправим всичко, да станем отново едно цяло. Но тъй като не съм напълно готова да станем отново едно цяло, аз се усмихвам вяло и казвам:

— Някъде между наред и добре.

— Е, предполагам, че това е начало — Анди се навежда и ме прегръща. — Толкова много те обичам — прошепва той в ухото ми.

Затварям очи, отпускам се и го прегръщам също, като се опитвам да забравя за разправията ни и оплакванията ми за живота ни и преди всичко затова как Марго може би е подправила миналото ми — било то с добри намерения, или не.

— И аз те обичам — казвам на съпруга си, чувствайки вълна едновременно на обич и привличане, — а после и облекчение, че все още се чувствам по този начин с него.

Но в мига, преди да се отделим един от друг, точно там, до сватбените ни снимки, и с очи, които продължавам да държа затворени, единственото, което виждам, е Лио, застанал в антрето ми през всичките тези години. А сега седи в апартамента си в Куинс, слуша Боб Дилън и чака да му се обадя отново.