Емили Гифин
Обичай този, с когото си (6)

5.

Когато завивам към нашия тих, ограден с дървета жилищен блок в Мъри Хил, вече е съвсем тъмно. Анди щеше да се прибере много по-късно, но като никога нямам нищо против, че се е наложило да поработи по-дълго в лъскавата си фирма. Тъкмо ще имам време да си взема душ, да запаля няколко свещи, да отворя бутилка вино и да намеря най-подходящия албум — нещо весело, без никакви асоциации с Лио, за да прочистя от ума си и последните следи на миналото. „Танцуваща кралица“ ще свърши работа, казвам си и се усмихвам. В АББА няма абсолютно нищо, което да извиква във въображението ми спомени за Лио. Защото искам вечерта да е напълно посветена на Анди и мен. На нас двамата.

Когато пристъпвам от студения дъжд в сградата от червеникавокафяв камък, изпускам въздишка на облекчение. Няма нищо пищно в тази сграда, но на мен тъкмо това ми харесва. Харесва ми занемареното фоайе със скърцащите паркети, наковани във вид на рибена кост, и месинговия полилей, плачещ за едно хубаво излъскване. Харесва ми персийският килим в багрите на скъпоценни камъни, който изпуска лека миризма на молци. Харесва ми дори тромавият, клаустрофобично малък асансьор, който създава впечатлението, че всеки момент ще се развали. Но най-много ми харесва, че това е нашият първи съвместен дом.

Тази вечер избирам стълбите, като вземам по две стъпала наведнъж, и си представям как един ден, в далечното бъдеще, двамата с Анди ще се върнем тук с нашите бъдещи деца. Ще направим с тях една голяма обиколка на мястото, където „мама и татко са живели за първи път“. Ще им кажем: „Да, с парите на татковото семейство можехме да си позволим разкошна жилищна сграда в Горен Ийст Сайд, но ние избрахме тази, в този тих квартал, защото в него имаше повече атмосфера… Точно както той предпочете мен пред всички онези синеоки южняшки красавици“.

Стигам до четвъртия етаж, изваждам ключа си и докато го превъртам, установявам, че Анди ме е изпреварил. Вече се е прибрал. С чувство на нещо средно между смут и притеснение отварям вратата, поглеждам през тясната кухничка в дневната и зървам съпруга си, проснат на дивана, облегнал глава върху една оранжева плюшена възглавница. Вече е захвърлил сакото и вратовръзката си на пода, а яката на синята му официална риза е разкопчана. Отначало си помислям, че спи, но после виждам как единият му бос крак се движи в такт с песен на Ани Дифранко. Това е мой компактдиск и е толкова далече от обичайните за Анди най-слушани мелодии от четирийсетте (или сантименталната му кънтри музика), че допускам, че нашето стерео свири на произволна честота. Анди не се извинява за вкуса си към музиката и докато аз слушам любимите си изпълнители като Елиът Смит или Мариан Фейтфул, той извърта очи нагоре при по-бурните текстове и подмята забележки от рода на „Извини ме, но отивам да глътна малко отрова под мивката“. Но независимо от различните ни вкусове, той никога не ме кара да спра или да намаля музиката, която слушам. Анди е пълна противоположност на властващ чешит. Той е манхатънски тъжител с манталитет на сърфист и на човек без притеснения, който смята, че трябва да живееш и да оставиш другите да живеят както си искат.

Наблюдавам дълго време Анди, както е излегнат под меката, кехлибарена светлина на лампата и се изпълвам с чувство, което може да бъде описано единствено като облекчение. Облекчение, че съм тук, че това е животът ми. Когато пристъпвам още няколко крачки към дивана, Анди изведнъж отваря очи. Протяга се и казва с усмивка:

— Здравей, мила.

— Здравей — отвръщам сияеща и оставям чантата си върху кръглата ретро маса за ядене, която намерихме на битпазара в Челси. Марго и майка й я мразят почти толкова, колкото и кичовите дреболийки, които отрупват всяка повърхност в апартамента ни. Маймуна с очила с телени рамки е чучнала на перваза на прозореца. Мъниста от последния Марди гра^[1] висят от компютърния монитор. Колекция от строени върху плота фигурки за сол и черен пипер. Аз съм много по-прибрана и организирана от Анди, но и двамата сме „вещомани“ в сърцата си — което, както се шегува Марго, е единствената опасна част от нашето обвързване.

Анди въздиша, докато прехвърля дългите си крака на пода и сяда на дивана. После поглежда часовника си и казва:

— Не се обаждаш. Не пишеш. Къде беше цял ден? Няколко пъти те търсих по мобилния…

Тонът му е непринуден — ни най-малко обвинителен, — но аз потръпвам от чувство за вина, когато отговарям:

— Ами насам-натам. Мотах се из дъжда. Бях изключила телефона си.

„До едно верни твърдения“, помислям си. Но знам, че крия нещо от съпруга си и за миг ми минава мисълта да преразгледам клетвата си за тайни и да му кажа останалото. Какво всъщност се случи днес. Той положително ще се подразни — и вероятно ще му стане неприятно, че съм позволила на Лио да дойде в ресторанта, за да ме види. И аз бих се почувствала така, ако Анди отиде да пие кафе с бившата си приятелка, при положение, че би могъл, без усилие, да я разкара. Възможно е дори истината да постави началото на малък спор — нашият първи семеен спор.

От друга страна, не му е присъщо да се чувства заплашен от Лио или да изпитва враждебност към него. Той просто го презира по типичния безцеремонен начин, по който почти всеки презира по-значимия бивш на своя значим човек. С лека смесица от ревност и състезателност това отминава с времето. В действителност Анди е толкова непреднамерен, че вероятно не би почувствал нито едно от тези неща, ако не бях допуснала грешката да се разкрия малко повече по време на един от нашите разговори късно вечер в началото на връзката ни. Особено това, че използвах думата „силно“, когато описвах какво бяхме споделяли Лио и аз. Това не ми се струваше чак такова откровение, тъй като бях допуснала, че Марго му е казала едно-друго за Лио и мен, но разбрах, че това е нещо ново за него в мига, когато Анди се извъртя към мен в леглото и сините му очи засвяткаха по невиждан дотогава начин.

— Силно ли? — възкликна той с израз на обида по лицето. — Какво по-точно влагаш в това „силно“.

— О, не знам…

— Сексуално силно ли?

— Не — побързах да отрека. — Не това.

— Или че сте прекарвали цялото си време заедно? Всяка нощ и всеки буден миг?

— Не — повторих и лицето ми пламна от нов срам, когато си спомних нощта, когато Марго ме обвини, че съм я пренебрегвала заради Лио. Че съм била от онези момичета, които поставяли мъжа пред приятелството. „И ненадежден мъж без брачен потенциал на всичко отгоре“, добави тя с отвращение. Дори тогава някъде дълбоко в себе си знаех, че тя вероятно е права, но независимо от вината и по-добрата ми преценка, просто нищо не можех да променя. Ако Лио искаше да ме види, аз зарязвах всичко друго — и всеки друг.

— А какво тогава? — продължи да настоява Анди. — Обичала си го до небето и обратно ли? — гласът му бе просмукан със закачлив сарказъм, но обиденият му вид си остана.

— И в този смисъл не — отвърнах, мъчейки се да намеря начин да вложа незаангажиран, безпристрастен смисъл в „силно“. Което е невъзможно. Все едно да вмъкнеш весела нотка в думата „скръб“ или обнадеждаваща нотка в думата „обречен“.

Порових се в ума си още няколко секунди и накрая изрекох немощно:

— Нямах предвид силно… вземам си думите назад… Просто не подбрах добре думите си…

Точно така беше — не подбрах добре думите си. Но само защото беше истина — „силно“ беше точно чувството, което изпитвахме с Лио един към друг. Почти всеки момент, който споделяхме, беше силен, като се започнеше с онази първа нощ в тъмната ми хотелска стая, когато седяхме с кръстосани крака на леглото, коленете ни се допираха, ръцете ми в неговите, и разговаряхме до изгрев-слънце.

— Прекалено късно — каза Анди, усмихвайки се самодоволно и клатейки глава. — Никакво връщане на думите назад. Не можеш да заличиш това от протокола, Демпси.

И така, наистина беше прекалено късно.

За щастие Анди не беше от хората, които спорят на вятъра, затова оттогава името на Лио рядко се споменаваше. Но дълго време след това, всеки път, когато някой изречеше думата „силно“, Анди ми хвърляше многозначителен поглед или подмяташе остроумие за моето „ах, толкова премълчавано, толкова страстно“ бивше гадже.

Сега не ми е до този вид критично вторачване — било то шеговито, или друго. Освен това, разсъждавам, докато свалям якето си и го окачвам на клатещата се дървена стенна закачалка, ако си разменим ролите, аз щях да предпочета да не научавам за някоя случайна негова среща с Луси, най-обичаната му, дългогодишна приятелка, която сега е учителка на третокласници в едно снобско частно училище в Атланта. Според Марго Луси била изключително умна и здравомислеща и все още изглеждала като двойничка на Селма Хайек в тялото. Това беше директен цитат, който можеше да ми спести.

С това осмисляне реших веднъж завинаги, че е в интерес на всекиго да запазя незначителната си тайна в тайна. Тръснах се на дивана до Анди и поставих ръка върху бедрото му.

— Е, защо си се прибрал толкова рано? — попитах го.

— Защото ти ми липсваше — отвърна той с усмивка.

— Я стига — почувствах се разкъсвана от противоречиви чувства. Харесва ми този отговор, но се надявам този път в него да е вложено нещо повече. — Никога не си се прибирал толкова рано.

— Наистина ми липсваше — повтори той през смях. — Пък и делото ми се реши.

— Това е страхотно! — знам колко много се ужасяваше от дори по-дългите часове, които следваха едно напълно завършено дело. Аз също се ужасявах от тях.

— Да, такова облекчение. Вече ще се наспивам… Затова си мисля да се преоблечем и да идем да вечеряме някъде? На някое хубаво местенце? Навита ли си?

Поглеждам през прозореца и казвам.

— Не е ли малко късно… Навън вали пороен дъжд… Май ще предпочета да си останем вкъщи.

Хвърлям му съблазнителна усмивка, докато изритвам ботите от краката си и се настанявам боязливо в скута му, с лице към него. Навеждам се и залепям целувка по брадичката му, после по врата му.

Анди се усмихва, затваря очи и прошепва омаяно:

— Какво, за бога…

Това е един от любимите ми негови гальовни изрази, но точно сега той внася лека нотка на безпокойство в сърцето ми. Дали моята инициатива за сексуално стимулиране всъщност даде основание за „Какво, за бога?“. Не сме ли понякога спонтанни, когато се стигне до секс? Умът ми препуска, за да настигне някои скорошни, пикантни примери, но за мое разочарование не мога да се сетя кога за последен път сме правили секс другаде, освен в леглото преди сън. Уверявам себе си, че това е съвсем нормално за семейните двойки — дори за щастливите семейни двойки. Анди и аз може и да не се люлеем на полилеите и да не лудуваме във всяка стая на къщата, но не е нужно да правим секс върху кухненските плотове и твърдите дървени подове, за да постигнем здрава физическа връзка. В края на краищата секс върху и до твърди повърхности може и да изглежда страстен по филмите, но в действителния живот той е много неудобен, надценяван и измислен.

„Разбира се, веднъж се случи подобно нещо с Лио в офиса му…“

Отчаяно се опитвам да изхвърля спомените от главата си, като целувам Анди отново, този път по устата. Но както обикновено се случва, когато се опитваш да не мислиш за нещо, сцената просто оживява все повече. И тогава, най-ненадейно, правя немислимото. Целувам съпруга си, докато мисля за друг мъж! Представям си Лио. Целувам Анди по-силно в желанието си да залича лицето и устните на Лио. Не се получава. Просто целувам Лио по-силно. Разкопчавам копчетата на ризата на Анди и плъзгам ръце по корема и гърдите му. Свалям пуловера си. Притискаме се един до друг, кожа до кожа. Изричам на глас името на Анди. Лио продължава да е там. Тялото му е притиснато в моето.

— Хмм, Елън — промълвя Анди, галейки с пръсти гърба ми.

Горещите ръце на Лио се забиват в гърба ми с луд натиск, настойчиво.

Отварям очи и казвам на Анди да ме погледне. Той го прави.

Поглеждам в очите му и изричам:

— Обичам те.

— И аз те обичам — отговаря той толкова мило. Изражението му е искрено, прямо, сериозно. Лицето му е лицето на Лио.

Стискам очи и се съсредоточавам върху това да чувствам как допирът на Анди до бедрата ми става все по-твърд. Ние още не сме свалили бельото си, но аз се настанявам върху него, притискам се в него и отново повтарям името му. Името на моя съпруг. Анди. Няма объркване с кого съм в този момент. Кого обичам. Това дава резултат за известно време. И продължава да дава, докато Анди ме повежда към спалнята, където радиаторът или „дреме“, или изпуска пара навсякъде. Точно сега стаята е с тропическа температура. Ние махаме завивката от гъши пух и се плъзгаме върху меките чаршафи. Вече сме напълно съблечени. Това легло е свещено. Лио си е отишъл. Няма го никъде.

Но само след миг, когато Анди прониква в мен, аз съм отново в апартамента на Лио вечерта, когато най-накрая излиза присъдата „невинен“. Той е небръснат и очите му са леко изцъклени от питиетата по време на празнуването. Прегръща ме отривисто и прошепва в ухото ми:

— Не знам какво намирам в тебе, Елън Демпси, но трябва да те имам.

Същата нощ му се отдадох напълно, знаейки, че ще му принадлежа, докогато той иска да ме задържи. И, както се оказа, продължи дори по-дълго.